Трейси Шевалие
Жива жар (15)

3

След като мистър Блейк и Филип Астли се сбогуваха, мисис Блейк хвана мъжа си под ръка и двамата тръгнаха към улицата, без да заговорят Джем и Маги, без дори да ги забележат. Маги ги сподири с поглед и помръкна.

— Можеха да ни кажат едно здрасти или поне довиждане — промърмори тя.

И Джем си мислеше същото, но замълча. Върнаха се до стената и пак седнаха. Но вече нямаше какво толкова да се наблюдава. Спорът между Филип Астли и мистър Блейк, изглежда, послужи като сигнал за артистите да си отпочинат. Акробатите и ездачите бяха спрели тренировките и имаше само група танцьори, които репетираха сцена от предстоящата пантомима. Двамата гледаха известно време, преди Маги да се протегне като котка, която се намества в съня си.

— Хайде да правим нещо друго.

— Какво?

— Да идем да видим семейство Блейк.

Джем се намръщи.

— Защо не? — заупорства Маги.

— Сама каза, че дори не ни е поздравил.

— Може да не ни е видял.

— И какво ще прави той с нас? Не сме му интересни.

— Доста ни хареса горе на моста. Не искаш ли да разгледаш дома му? Обзалагам се, че държи там странни неща. Знаеш ли, че е наел цялата къща?! Цялата! Осем стаи за него и жена му. А нямат деца, и прислужница дори нямат. Чух, че взели една, но тя напуснала, защото се изплашила от него. Нали го видя колко страшно гледа с ония големи очи?

— Ще ми се да видя печатарската преса — призна си Джем. — Мисля, че я чух оня ден. Скърцаше силно, като гредите и летвите, когато слагат отгоре им сламен покрив.

— Какъв е тоя сламен покрив?

— Не си ли… — Джем прехапа език. Макар че непрекъснато се учудваше на нещата, които Маги не знаеше, внимаваше да не я обиди. Веднъж, когато й се подигра, че мисли съсънката за змия, а не за горско цвете, тя не му проговори цяла седмица. Освен това в Лондон нямаше сламени покриви. Как можеше да знае какво е това? — Къщите в Дорсет са с покриви от слама — обясни той. — Върху гредите се настила изсушена и здраво вързана на снопове слама.

Маги го гледаше с празен поглед.

— Вземаш наръч слама, изглаждаш го и после го закрепяш на покрива вместо дърво или каменни плочи — добави Джем.

— Сламен покрив?

— Да.

— Как може сламата да пази от дъжд?

— Пази много добре, ако е гъста и равна. Не си ли излизала от Лондон? — Той махна с ръка в южна посока. — Истинската провинция не е толкова далеч. Много близо до Лондон има къщи със сламени покриви — видях ги, като идвахме насам. Някой ден можем да излезем от града и да ти ги покажа.

Маги се изправи рязко и отсече:

— Не знам пътя за там.

— Но можеш да го намериш. — Джем тръгна след нея покрай стената. — Можеш да попиташ.

— Не обичам да вървя сама по безлюдни пътища — потръпна Маги.

— Аз ще съм с теб — рече той, изненадан от желанието си да я защити. Не беше изпитвал такава загриженост към никой друг освен към Мейси, макар че тя не се дължеше на братски чувства. — Няма от какво да се страхуваш — добави той.

— Не се страхувам, но не ми харесва. Ще бъде досадно. — Маги се огледа и се развесели. Спря там, където стената стигаше до градината на Блейк, свали сплъстената шапка от къдравата си тъмна коса и я метна през стената.

— Защо го направи? — извика Джем.

— Имаме нужда от извинение да отидем у тях. Сега вече го имаме. Хайде! — Маги изтича по алеята, излезе на улицата и хукна към къщата на семейство Блейк. Когато Джем я настигна, тя вече чукаше на входната врата.

— Чакай! — изкрещя той, но беше твърде късно.

— Здравейте, мисис Блейк — каза Маги, когато жената й отвори. — Извинете, че ви притеснявам, но Джем ми хвърли шапката във вашата градина. Може ли да си я взема?

Мисис Блейк й се усмихна.

— Разбира се, миличка, но гледай да не се одраскаш на къпиновите храсти. Отзад е доста запуснато. Заповядай. — Тя отвори по-широко вратата и пусна Маги да влезе. Вторачи се в Джем, който се колебаеше на прага. — Влизаш ли и ти, скъпи? Тя ще има нужда от помощ да си намери шапката.

Джем искаше да обясни, че не е хвърлял шапката на Маги, но думите заседнаха на гърлото му. Просто кимна и влезе. Мисис Блейк бързо затръшна вратата след него.

Той се озова в сводест коридор, който водеше към стълбище. Джем имаше странното чувство, че вече е бил тук, но тогава беше по-тъмно. Вратата отляво беше отворена и в коридора нахлуваше светлина. Не трябва да е отворена, помисли си той, макар и да не знаеше защо. Тогава чу шумоленето на роклята на мисис Блейк зад гърба си и звукът му напомни за друго място: сега разбра, че тази къща беше огледална на къщата на мис Пелам. Ето коридора и стълбището, които използваше всеки ден. Нейните бяха по-тъмни, защото държеше вратата на стаята затворена.

Маги вече беше изчезнала. Макар да знаеше как се стига до градината — отиваш до дъното на коридора, както у мис Пелам, заобикаляш стълбището и слизаш няколко стъпала, — Джем чувстваше, че не бива да върви пръв в чужда къща. Той прекрачи заднишком прага на предната стая, за да направи път на мисис Блейк, и се озърна наоколо.

Тази стая беше много различна от гостната на мис Пелам и от стаите, които беше виждал в Дорсет. Когато пристигнаха в Лондон, се изненадаха от гладките стени и правите ъгли, каквито липсваха в селските къщи; тук имаше по-големи прозорци, по-високи тавани и малки камини с мраморни первази и решетки, а не огнища с открит огън. Миризмата на въглища също беше нова — в Дорсетшър имаха безплатни запаси от дърва, — както и непрекъснатият пушек, който замъгляваше града и зачервяваше очите на майка му.

Но предната стая на семейство Блейк се различаваше и от уютната разкривена кухня на село, и от гостната на мис Пелам с канарчето в клетка, вазите със сухи цветя, неудобния диван с пълнеж от конски косми и ниските кресла. Всъщност тук изобщо нямаше място за сядане. В стаята се мъдреше огромната печатарска преса, която Джем беше зърнал от улицата. Тя беше малко по-висока от Джем и приличаше на солиден тезгях с малък шкаф отгоре. Над гладката дъска, която стигаше до кръста му, имаше голям дървен валяк и под него още един. Джем предположи, че завъртането на дръжката, наподобяваща звезда, задвижва валяците. Пресата беше изработена от лакиран бук, с изключение на валяците, които бяха от по-твърдо дърво, и беше доста ожулена и захабена.

Около нея имаше маси, отрупани с метални листове, кани и странни инструменти, непознати на Джем, рафтове, пълни с бутилки, хартия и кутии, и дълги тесни чекмеджета като онези, които беше виждал в една печатница в Дорсет. Отгоре бяха опънати тънки въжета, макар че в момента на тях не висеше нищо. Цялата стая беше старателно подредена и много чиста. Но мистър Блейк не беше там.

Джем излезе от предната стая и последва мисис Блейк.

Вратата на задната стая беше затворена, но той долови някакъв шум като пръхтене на кон.

Маги беше в дъното на градината и си проправяше път през къпинака, копривата и магарешките тръни. Шапката й се беше закачила на един висок храст и се поклащаше насреща й като бяло знаме при поражение. Тя я откачи и забърза обратно към къщата, но се спъна в къпинака и одраска крака си. Протегна се да се хване за нещо, но уцели копривата и си опари ръката.

— Проклети растения — измърмори Маги и замахна с шапката си към копривата, така че още повече се опари. — По дяволите! — Смучейки ръката си, тя се измъкна от джунглата и застана сред градинката до къщата, където имаше лехи с разсад — марули, грах, лук, моркови и картофи. Джем, който ги разглеждаше, вдигна глава и попита:

— Какво ти е на ръката?

— Проклетата коприва ме опари.

— Не я смучи, няма да помогне. Видя ли някъде лапад? — Джем не дочака отговор, а се отдалечи и започна да рови сред ниската растителност до туфичките коприва край лятната къща, пред чиято отворена врата имаше два стола един до друг. — Ето, намерих. Лападът има широки листа и расте до копривата. Намачкваш го да изстискаш малко сок и го слагаш на зачервеното място. — Той постави едно листо върху ръката на Маги. — По-добре ли е така?

— Да — каза Маги, учудена, че лападът облекчи болката, и доволна, че Джем е докоснал ръката й. — Откъде ги знаеш тия работи?

— В Дорсетшър имаме много коприва.

Като че ли да го накаже за знанията му, Маги се обърна към лятната къща и тихо попита:

— Помниш ли я? Помниш ли какво правеха вътре?

— Хайде да си тръгваме — прекъсна я Джем, явно сконфузен от споменаването на онова, което бяха видели в градината на семейство Блейк. Озърна се към мисис Блейк, която стоеше до задната врата с ръце в джобовете на престилката си и ги чакаше.

Маги го загледа и той се изчерви. Тя се зарадва на властта, която имаше над него, макар да не беше напълно сигурна каква е тази власт и защо въздейства на Джем, а не на някой друг.

Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и Маги се огледа за нещо, което можеше да им помогне да останат още. В градината обаче нямаше нищо необикновено. Освен лятната къща до вратата имаше клозет и яма за пепелта от камината. Лозата, която бе трън в очите на мис Пелам, се извисяваше покрай стената. До нея имаше малко смокиново дърво с широки като длан листа.

— Смокинята ражда ли? — попита Маги.

— Още не, много е млада. Надяваме се догодина да даде плод — отвърна мисис Блейк. Тя се обърна и влезе в къщата. Двамата я последваха с нежелание.

Минаха покрай затворената врата на задната стая и на Джем отново му се прииска да надникне вътре. Отворената врата на предната стая беше по-предразполагаща и той спря за малко, за да погледне още веднъж печатарската преса. Тъкмо събираше смелост да попита мисис Блейк за нея, когато Маги каза:

— Можем ли да видим онази книга с песните на мистър Блейк, за която ни споменахте на моста? Искаме да я разгледаме, нали, Джем?

Джем започна да клати глава, но излезе като кимане. Мисис Блейк спря в коридора.

— О, наистина ли, миличка? Е, нека попитам мистър Блейк дали може. Постойте тук за един момент. — Тя се върна към затворената врата, почука и изчака, докато не чу някакво мърморене, после отвори и се промъкна вътре.