Трейси Шевалие
Жива жар (59)

10

Пидълтрентайд беше дълго тясно село с не повече от трийсетина къщи, наредени покрай река Пидъл на повече от миля разстояние. „Короната“ беше накрая, точно преди селото да се слее с Пидълхинтън. Джем беше останал без дъх, когато стигна кръчмата. Щом се посъвзе, разпита наоколо, но никой не беше виждал Маги. Знаеше обаче, че един непознат не може да стигне далеч в долината, без да го забележат.

В „Новият хан“ Джем заговори някакви деца, които се навъртаха наоколо, и те казаха, че Маги е минала покрай тях преди половин час. По-нататък един старец потвърди, че я е видял до църквата. Джем се затича в падащия здрач.

При църквата той съзря бяло петно зад стената, която я отделяше от пътя, и пулсът му се ускори. Когато надникна обаче, видя едно момиче от Пидъл, опряно на стената в последното слънчево петно. Джем разпозна в нея далечна братовчедка на снаха си. Тя държеше нещо в скута си и веднага го покри с престилката, щом Джем приближи.

— Добър вечер — рече Джем и клекна до нея. — Кажи ми, виждала ли си едно момиче да минава оттук? Непозната, по-голяма от теб. От Лондон. — Момичето го зяпна с тъмни очи, чийто блясък издаваше, че знае нещо. — Ти трябва да си една от дъщерите на Милър — продължаваше Джем. — На Плаш Милър.

След миг момичето кимна.

— Братовчедка ти Лизи живее с нас, нали знаеш. Омъжена е за брат ми Сам.

Момичето прецени думите му.

— Тя ми каза да намеря Джем — рече най-после тя.

— Кой, Лизи ли? Току-що бях с нея у дома.

— Момичето от Лондон.

— Видяла си я? Какво ти каза? Къде е?

— Каза ми… — Момичето погледна към скута си, явно раздвоена между тайната и откровението. — Каза ми… да ти дам това.

Извади изпод престилката си тънка жълтеникава книга и намачкана кафява хартия.

— Не исках да я разопаковам, но връзката падна, видях картините и не можах да се стърпя, исках да я погледна. Никога не съм виждала такива неща.

Докато посягаше към книгата, Джем реши, че знае коя е. Но когато я отвори на заглавната страница, откри, че е различна от книгата, която беше виждал. Вместо деца, скупчени до коляното на майка си, цветната рисунка показваше младеж и девойка, надвесени над телата на мъж и жена, положени върху ковчег, напомнящи на каменните статуи върху гробниците в Уестминстърското абатство. Над рисунката имаше букви, украсени с летящи фигури и лозови клонки. Започна да разлиства книгата — гледаше я разсеяно, страница след страница от думи и рисунки, преплетени и боядисани в синьо и жълто, червено и зелено. Имаше и голи, и облечени хора, дървета, гроздове, тъмни небеса и животни, овце, крави, жаби, патици и един лъв. Докато Джем разгръщаше страниците, момичето се доближи да надникне през рамото му.

— Това какво е? — спря тя ръката му.

— Мисля, че е тигър. Да, така пише. — Той обърна страницата и попадна на заглавие „Лондон“ под една рисунка на дете, водещо старец през улиците, и думи, които знаеше добре и понякога рецитираше тихо:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна.

Джем затвори книгата.

— Къде отиде тя?

Момичето преглътна и попита:

— Може ли да я доразгледам?

— След като намеря Маги. Накъде тръгна?

— Към Пидълтаун, така каза.

Джем стана.

— Е, ела да видиш братовчедка си някой ден и можеш да разгледаш книгата. Става ли?

Момичето кимна.

— Отивай си вкъщи. Късно е вече. — Той не изчака да види дали ще изпълни заръката му и забърза нагоре по хълма след Пидълхинтън.