Трейси Шевалие
Жива жар (10)

3

Недалеч от моста пътят се отклоняваше от реката и минаваше покрай амфитеатъра с величествените колони на входа, където за пръв път срещнаха Филип Астли. На стената имаше афиши с надпис „ПРЕДСТАВЛЕНИЕ ДОВЕЧЕРА!“. Беше едва ранен следобед, но хората вече се тълпяха наоколо. Джем бръкна в джоба си и стисна билетите, които Филип Астли им беше пратил.

Ан Келауей държеше листовка, която един мъж пъхна в ръката й, докато сновеше наоколо и викаше: „Само шилинг и едно пени за правостоящи, два шилинга и две пенита за седящи!“ Тя се вторачи в смачканото листче и се зачуди какво да прави с него. Опря го на полата си, изглади го и го заобръща, преди най-накрая да разчете нещичко. Когато стигна до името „Астли“, разбра за какво става дума и го подаде на съпруга си.

— Вземи го, вземи го. Не го ща!

Томас Келауей помачка листа и го хвърли. Мейси го вдигна и го изчисти от праха, после го мушна под корсета си.

— Представление довечера — тъжно промърмори тя на брат си.

Той сви рамене.

— Носиш ли онези билети, Джем? — попита Ан Келауей. Джем тутакси измъкна ръка от джоба си, сякаш го бяха сварили да се опипва.

— Да, мамо.

— Искам да ги занесеш в театъра и да ги върнеш.

— Кой връща билети? — чу се глас зад тях.

Джем се обърна. Маги Батърфийлд изскочи иззад ъгъла, където се криеше.

— Какви билети? Не бива да връщате никакви билети. Ако са на хубаво място, можете да ги продадете за повече пари, отколкото сте ги купили. Покажете ми ги.

— Откога ни следиш? — попита Джем, който й се зарадва, но в същото време се запита дали не е видяла нещо, което той не би искал тя да види.

Маги се ухили и заподсвирква „Том Боулинг“.

— Хубав глас имаш, мис Пидъл — рече тя на Мейси, която се усмихна и се изчерви.

— Отивай си, момиче — сопна й се Ан Келауей. — Не искаме да се мотаеш наоколо.

Тя се огледа да провери дали Маги е сама. Преди няколко дни ги посети баща й, който се опита да продаде на Томас Келауей наръч абаносово дърво, но той веднага разбра, че е боядисан в черно дъб, макар от любезност да предположи, че по-скоро Дик Батърфийлд е бил измамен от някого, отколкото че се опитва да ги изиграе. Ан Келауей намрази Дик Батърфийлд дори повече от дъщеря му.

Маги сякаш не чу майката на Джем.

— Наистина ли имате билети за довечера? Какви са? Не за галерията, надявам се. Не си я представям — тя кимна към Ан Келауей — да стои права до ония бандити. Хайде, покажи ми ги.

Самият Джем се чудеше къде са местата и не се стърпя — извади билетите и ги погледна.

— Партер — прочете той, докато Маги надничаше над рамото му.

Тя кимна към Томас Келауей и каза:

— Сигурно правиш много от ония капани за задници, щом си позволяваш места на партера, и то само след няколко седмици в Лондон. — В гласа й се прокрадна необичайна нотка на възхищение.

— О, не сме ги купили ние — рече Мейси. — Мистър Астли ни ги подари.

Маги облещи очи.

— Мили боже!

— Няма да гледаме тоя боклук — каза Ан Келауей.

— Не бива да ги връщате — заяви Маги. — Мистър Астли ще се обиди. Може дори да ви изхвърли от къщата си.

Ан Келауей се стъписа. Явно не беше помислила за тази последица от връщането на билетите.

— Разбира се, ако наистина не искате да ходите, може да ми ги дадете да ида вместо вас — продължи Маги.

Ан Келауей присви очи, но преди да отвори уста и да каже, че никога не би позволила на такова нахално момиче да заеме мястото й, отвъд реката екнаха барабани.

— Парадът! — възкликна Маги. — Тръгват. Хайде!

Тя хукна и повлече Джем след себе си. Мейси ги последва, а Ан Келауей отново се вкопчи в мъжа си и от страх да не остане сама забърза след тях.

Маги се затича към Уестминстърския мост, който сега гъмжеше от хора, застанали покрай парапета. Чуваха марша, който свиреха в другия край, но не виждаха нищо. Маги ги поведе по средата на моста и когато изминаха една трета от него, откри удобна позиция. Семейство Келауей се скупчиха около нея, опитвайки се да не забелязват мърморенето на хората, на които закриха гледката. Настана голяма блъсканица, докато всички се пренаредят, така че да виждат, но ето че друга група хора застана пред тях и тълпата отново се раздвижи.

— Какво чакаме? — попита Джем. Маги изсумтя презрително.

— Значи се тъпчеш тук, без да знаеш за какво? Много сте загубени вие от Дорсет!

Джем пламна.

— Забрави тогава — промърмори той.

— Не, кажи ни — настоя Мейси. — Аз искам да знам.

— Мистър Астли прави парад в първия ден от сезона — обясни Маги. — За да покаже на хората нещичко от спектакъла. Понякога има фойерверки, дори и денем — макар че са по-красиви нощем.

— Чуваш ли, мамо? — каза Мейси. — Довечера може да видим фойерверки!

— Ако отидете. — Маги хвърли поглед към Ан Келауей.

— И довечера няма да отидем, и сега няма да останем за парада — заяви Ан Келауей. — Хайде, Джем, Мейси, тръгваме.

Тя заблъска хората пред себе си. За късмет на Мейси и Джем никой не се отмести да й направи път и Ан Келауей се оказа заклещена в гъстата тълпа. Никога не беше попадала сред такава навалица. Едно беше да стоиш на прозореца и отвисоко да наблюдаваш как Лондон се движи отдолу. Сега я блъскаха какви ли не хора — мъже, жени и деца с миризливи дрехи, с лош дъх, със сплъстени коси и груби гласове. Един едър човек до нея ядеше пай с месо и трохите падаха по гърдите му и в косата на жената пред него. Нито един от двамата не се притесняваше както Ан Келауей. Тя се изкушаваше да се пресегне и да изтръска трохите.

Когато музиката приближи, се появиха две фигури на коне. Тълпата се люшна напред и Ан Келауей почувства как паниката се надига в нея като жлъчка. За момент така неистово пожела да избяга, че неволно сложи ръка на рамото на мъжа отпред. Той се обърна и я отмести.

Томас Келауей хвана ръката й и я стисна под мишницата си.

— Няма страшно, Ани, успокой се, момичето ми — рече той, сякаш говореше на някоя от кобилите, които бяха оставили при Сам в Дорсетшър. Конете им й липсваха. Ан Келауей затвори очи, борейки се с изкушението да издърпа ръката си. Пое си дълбоко въздух. Когато отвори очи, ездачите бяха наближили. Пред тях имаше стар бял кавалерийски кон, който пристъпяше тежко под товара си. Ездачът беше Филип Астли.

— Дълга зима изкарахме, нали, приятели? — изкрещя той. — Нямаше какво да ви забавлява от октомври до днес. Очаквахте ли този ден? Е, няма повече да чакате — постите свършиха, дойде Великден и представлението на Астли започва! Елате и вижте „Обсадата на Бангалор“, скеч, който е едновременно трагичен, комичен и ориенталски! Насладете се на прекрасния балет „La Fete de L’Amour“! Възхитете се на уменията на коня на манежа, който може да донася предмети, да се катери по стълба, дори да приготвя чай!

Като мина покрай семейство Келауей и очите му попаднаха на Ан Келауей, той спря и повдигна цилиндъра си за поздрав.

— Всички са добре дошли в новия амфитеатър, особено вие, госпожо!

Хората около Ан Келауей се обърнаха и я огледаха. Мъжът с пая зяпна и тя видя разкашканото месо в устата му. Призля й от тази гледка и от вниманието на толкова много хора, особено на Филип Астли, и тя пак затвори очи.

Филип Астли я забеляза как пребледня и отпуска клепачи. Той извади шишенце от сакото си и кимна на момчето от цирка, което тичаше край него, да й го подаде. Самият той обаче не можеше да удържа повече коня си, за да види дали ще пийне от брендито — процесията зад него го тласкаше напред. И отново подхвана скоропоговорката си:

— Елате и вижте представлението с новите изяви на смелост и въображение под ръководството на сина ми, Джон Астли, най-добрия ездач в Европа! Срещу цената на чаша вино ще изживеете забавления, които ще помните с години!

До него яздеше синът, за когото ставаше дума. Джон Астли имаше същата внушителна осанка, макар да бе много различен. Ако грубоватият Филип Астли беше могъщ дъб с твърда и здрава сърцевина, младият Астли беше топола — висок, строен и изискан, с красиви черти и ясни пресметливи очи. Той беше получил образование, каквото баща му нямаше, и се държеше по-официално и сдържано. Филип Астли яздеше белия си кон като кавалерист, какъвто бе навремето и за какъвто все още се смяташе. Използваше го да отиде там, където иска, и да прави каквото иска. Джон Астли бе възседнал своята дореста кобила с дълги крака и пъргави копита тъй, сякаш са се слели и винаги играят представление. Той яздеше спокойно по Уестминстърския мост, докато кобилата ситнеше сложните стъпки на менуета, свирен от тромпет, френски рог, акордеон и барабан. Всеки друг на седлото му щеше да се друса, да изпуска ръкавиците си, шапката или камшика, но Джон Астли с лекота пазеше равновесие, елегантен и невъзмутим.

Тълпата го наблюдаваше притихнала, по-скоро с възхищение, отколкото с онази любов, която засвидетелстваше на баща му. С изключение на Мейси Келауей, която стоеше със зяпнала уста и приковани в него очи. Никога не беше виждала толкова красив мъж и на четиринайсет години беше готова да се влюби в него. Джон Астли не я забеляза, разбира се. Той, изглежда, не забелязваше никого, зареял поглед към амфитеатъра в далечината.

Ан Келауей се бе съвзела без брендито на Филип Астли. Отказът й да пийне възмути Маги и лакомника с пая, жената с трохите по косата, мъжа, чието рамо беше хванала, и момчето донесло шишенцето — с една дума всички освен семейството й. Ан Келауей не забеляза това, защото бе вперила очи в артистите от парада зад Джон Астли. Начело вървяха група акробати, които изведнъж започнаха да се превъртат напред във въздуха, да правят странични колела и задни салта. Следваха кучетата, които под команда се изправиха на задните си крака и изминаха така около три-четири метра, а сетне припнаха и оформиха сложна фигура, покатерени едно върху друго.

Колкото и смайващи да бяха изпълненията, това, което изуми Ан Келауей, беше танцът на въже. Двама силни мъже носеха прътове, между които висеше въже като простор за пране. По средата му седеше тъмнокоса кръглолика жена, облечена в копринена дреха на червено-бели райета, с пристегнато елече и бухнала пола. Тя се люлееше на въжето като на люлка, а после засука небрежно една част от него около крака си.

Маги сръга Джем и Мейси.

— Това е мис Лора Девайн — прошепна тя. — Тя е от Шотландия и е най-добрата въжеиграчка в Европа.

В следващия миг мъжете се раздалечиха и въжето се опъна, а мис Девайн се превъртя в изящно салто, което разкри няколко ката червени и бели фусти. Тълпата ревна и тя повтори салтото, този път двойно, после тройно и продължи да се премята вихрено, така че фустите й образуваха червено-бял облак.

— Този номер се казва „чекрък“ — обяви Маги.

Сега мъжете направиха крачка един към друг и мис Девайн завърши последното салто със стремглав полет към небето и с усмивка.

Ан Келауей се беше втренчила в нея, очаквайки да се пльосне на земята подобно на сина й Томи от дървото, когато искаше да стигне оная круша, която беше и си остана недосегаема. Но мис Девайн не падна. За пръв път през седмиците след смъртта на сина й Ан Келауей почувства, че болката, загнездена в сърцето й, спря да пулсира. Тя протегна врат да проследи отдалечаващата се мис Девайн и продължи да я гледа надолу по моста, макар други номера да се разиграваха точно пред нея — маймунка на пони, мъж, който язди коня си на обратно и вдига от земята хвърлени кърпички, както си е на седлото, танцьори в ориенталски костюми, изпълняващи пируети.

— Джем, какво стана с ония билети? — попита Ан Келауей внезапно.

— Ето ги, мамо — Джем извади хартийките от джоба си.

— Пази ги.

Мейси заръкопляска и взе да подскача.

— Скрий ги! — изсъска Маги.

Хората около тях вече се обръщаха любопитно.

— За партера ли са? — попита лакомникът с пая, наведен над Ан Келауей.

Джем понечи да прибере билетите в джоба си.

— Не там! — изкрещя Маги. — Ще ти ги отмъкнат, ако ги държиш там.

— Кой?

— Тия бандити — Маги поклати глава към двама младежи, които изневиделица се бяха промъкнали през тълпата и се озоваха до тях. — По-бързи са от теб, но не са по-бързи от мен. — Тя грабна билетите от Джем и ухилено започна да ги тъпче в пазвата си.

— Аз мога да ги пазя — предложи Мейси. — Ти нямаш корсет.

Маги престана да се усмихва.

— Аз ще ги пазя — заяви Ан Келауей и протегна ръка.

Маги направи гримаса, но й подаде билетите. Ан Келауей ги напъха внимателно в корсета си и после се загърна с шала си. Твърдото й триумфално изражение беше достатъчна броня срещу бандитските пръсти.

Сега покрай тях минаваха музикантите, последвани от трима мъже, които завършваха парада, развявайки червени, жълти и бели флагчета с надпис ЦИРК „АСТЛИ“.

— Какво ще правим? — попита Джем, когато и те отминаха. — Да отидем ли по-нататък до Абатството?

Все едно говореше на семейство глухонеми, които не забелязваха разлюляната тълпа около тях. Мейси зяпаше след Джон Астли, който се беше превърнал в синьо петънце над подскачащите хълбоци на коня. Ан Келауей се беше вторачила в амфитеатъра, размишлявайки върху предстоящата необичайна вечер. Томас Келауей надничаше над перилата на моста към една лодка, натоварена с дървен материал, която се движеше по стесненото плитко течение.

— Хайде. Те ще ни настигнат. — Маги хвана Джем за ръката и го задърпа към средата на моста, като отстъпваше встрани от каретите и каруците, които отново бяха потеглили към Абатството.