Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (8)

* * *

Обвивката на Ел Мирадор бе фактически двойна и го обгръщаше от всички страни. Външният пласт се състоеше от лунна сгурия, която центробежните сили задържаха на мястото й. Отгоре се намираше ниска открита зона, която използваха работниците по поддръжката, осветена от мъждукащата светлина на редица електрически крушки. Хуанито, който бе нисък и набит, можеше да ходи почти изправен във вътрешността на обвивката, но дългокракият Фаркас го следваше приведен на две и приличаше на пълзящ паяк.

— Можеш ли да го видиш? — попита Фаркас.

— Мисля, че е пред нас. Много е тъмно.

— Така ли?

Хуанито забеляза Ву да заобикаля Фаркас изотзад. В мрака едва виждаше силуета на доктора. Ву стискаше сгурия в двете си ръце. Явно имаше намерение да я хвърли към Фаркас, за да привлече вниманието му, с което щеше да даде възможност на Хуанито да действа с оръжието.

Хуанито внимателно се доближи вляво от Фаркас. Плъзна ръка в джоба си, докосна с върха на пръстите си хладната гладка повърхност и нагласи нивото на смъртоносна степен. Ву му кимна от другата страна.

Сега беше моментът.

Понечи да извади оръжието.

В същия миг, преди още да измъкне ръка от джоба си и преди Ву да метне сгурията, Фаркас изрева като обезумял. Оглушителният звук парализира Хуанито. „Всичко пропадна“, мина му през ума. Фаркас се извъртя, сграбчи го силно през кръста и го вдигна без особени усилия. След това го залюля и го метна с все сила във въздуха. Тялото му описа висока дъга и се стовари право върху Ву.

Ву се пльосна на земята, притиснат под тежестта му, и започна да повръща.

След това светлината угасна. Сигурно Фаркас бе успял да спре захранването, а след още известно време Хуанито се опомни с притисната към мръсотията на пода буза, неспособен да помръдне. Лежеше по корем, а Фаркас бе сграбчил като в клещи врата му и притискаше с коляно гръбнака му. Ву лежеше проснат до него, притиснат по същия начин.

— Помисли си, че не го видях да се промъква зад мен ли? — попита Фаркас. — Или че ти бръкна в джоба си? Слепият зрящ вижда на триста и шейсет градуса. Доктор Ву вероятно го е забравил. Когато човек цял живот се крие, май започва да забравя някои неща.

„Света Богородице, помисли си Хуанито. Дори изотзад не можеш да го изненадаш. Сега той ще ме убие. Ама че тъп начин да умреш. Какво ли би казал Клюдж, ако разбере. Или Дилайла. Натасейниъл. Прецакан от един слепец. Божичко! Тъпак. Тъпак. Тъпак. Но той не е сляп. Не в истинския смисъл. Всъщност изобщо не е сляп.“

— За колко ме продаде, Хуанито? — попита дрезгаво Фаркас, явно вбесен.

Хуанито успя само да изпъшка сподавено. Устата му бе пълна с остри парчета сгурия.

— Колко? — мушна го с коляно Фаркас. — Пет хиляди? Шест?

— Осем — обади се тихо Ву.

— Поне не си ме подценил — измърмори Фаркас, бръкна в джоба на Хуанито и измъкна шилото. — Ставайте. Застанете един до друг. Който и от вас да се опита да върши глупости, ще ви убия и двамата. Набийте си го в главата, че ви виждам великолепно. Виждам и вратата, през която влязохме тук. Прилича на морска звезда и всеки неин лъч пулсира във виолетова светлина. Сега се връщаме в Ел Мирадор и без никакви изненади, нали така? Нали така? Ако се опитате да се измъкнете, независимо кой от двамата, ще задействам шилото на смъртоносна степен и ще предам случая в ръцете на полицията.

Хуанито изплю парчето сгурия, без да каже нищо.

Доктор Ву, предложението ми е все още в сила — продължи Фаркас. — Да дойдете с мен и да направите онова, което ви казах. Това не е чак толкова неприятно, имайки предвид как бих могъл да постъпя с вас заради всичко, което ми сторихте. Но аз се нуждая единствено от уменията ви и това е самата истина. Но преди това ви е необходимо да изкарате един опреснителен курс, нали така?

Ву измърмори нещо неясно.

— Ако искате, можете да опитате с това момче. Да ретрофирате първо него за сляпо зрение и ако се получи, да се заемете с членовете на екипажа. Става ли? Той няма да има нищо против. Ужасно иска да разбере как виждам нещата около себе си. Нали, Хуанито? Дайте му шанс пръв той да разбере — изсмя се Фаркас и се обърна към Хуанито: — Ако всичко приключи успешно, може да те вземем с нас. Сигурен съм, че ще ти хареса. Първият междузвезден полет. Ще влезеш в историята. Как ти се струва, Хуанито? Ще станеш известен.

Хуанито не отговори. Усещаше езика си грапав от сгурията и бе така уплашен и потиснат, че изобщо не му се говореше. Фаркас го подбутваше отзад с шилото и той тътреше крака редом с доктор Ву към вратата, която Фаркас бе оприличил на морска звезда. Не му приличаше нито на звезда, нито на риба, нито пък на риба, която прилича на звезда. Приличаше на най-обикновена врата, доколкото изобщо можеше да види нещо на слабото осветление. Беше си врата, която прилича на врата. Но не на звезда. Не и на риба. И нямаше абсолютно никакъв смисъл да разсъждава за всичко това. Както и за каквото и да било. Особено в този момент, когато Фаркас го ръгаше между плешките със собственото му оръжие. Престана изобщо да мисли и продължи да крачи напред.

 

 

Още щом се появиха на площада в Ел Мирадор, Фаркас веднага се ориентира в обстановката: накацалите по периферията малки приятни кафенета, действащият фонтан в центъра и вдясно покровителствено издигащата се статуя на дон Едуардо Калаган Върховния. Естествено, виждаше всичко това по своя си начин: кафенетата представляваха редица полюляващи се точици зелена светлина, фонтанът бе пламтящо копие, а паметникът на дон Едуардо бе изпъкнал бял триъгълен клин с характерните за генералисимуса едри и отсечени черти.

И разбира се, двамата му пленници Ву и Хуанито непосредствено пред него. Ву — блестящ полиран куб върху пирамида с цвят на мед — изглеждаше спокоен. Бе се примирил с току-що случилото се. Хуанито — пет-шест сини сфери, нанизани на оранжев кабел — бе по-възбуден, Фаркас долови възбудата му като отклонение извън обичайния цветови спектър, което отделяше изображението на Хуанито от околната среда.

— Трябва да се обадя — каза им Фаркас. — Седнете на тази маса заедно с мен и мирувайте. Настроил съм шилото и съм готов да го използвам, ако ме принудите. Хуанито?

— Нищо не съм казал.

— Знам. Само исках да разбера дали ще се договорим. Не искам да те убивам. Но ако направиш някоя глупост, дори няма да се замисля. Действам много по-светкавично от теб. Нали го знаеш?

— Да.

— Така че бъди добро момче и си налягай парцалите, а ако видиш някое от приятелчетата ти да минава през площада, не се опитвай да привлечеш вниманието му по какъвто и да е начин. Защото ще забележа и това наистина ще е последният ти опит. Ясно?

— Виж какво — каза умърлушено Хуанито, — защо не ме оставиш просто да стана и да се махна оттук и повече никога да нямаме нищо общо двамата с теб? Нямам никакво намерение да ти създавам каквито и да е неприятности.

— Не — отсече Фаркас. — Ти се опита да ме прецакаш, момченце. Продаде ме, докато работеше за мен. За мен е правило да наказвам свирепо такова поведение. Не се надявай да ти се размине току-така. — След това се обърна към Ву: — А вие, докторе? Готов съм да направя изключение за вас, ако се съгласите да си сътрудничим. Разбира се, нямам никакво намерение да ви принуждавам, но предполагам, че се досещам какво бихте предпочели. Без съмнение би било по-добре да поработите известно време за „Киоцера — Мерк“ срещу отлично заплащане във великолепно оборудвана лаборатория, вместо да ме карате да ви демонстрирам недоволството си от това, което направихте с очите ми още докато бях в зародиш, и колко отмъстителен мога да бъда. Не съм ли прав, докторе?

— Вече отговорих — измърмори Ву. — Договорихме се.

— Добре. Много добре.

Отстрани на масата имаше обществен комуникатор. Фаркас го взе в свободната си лява ръка, без да отделя вниманието си от Ву и Хуанито, и набра номера на полковник Емилио Олмо от гражданската полиция. Мина известно време, докато централният компютър се опитваше да го открие; андроиден глас запита Фаркас за идентификационния му код. Фаркас го съобщи и добави:

— Повикване на седемнайсети канал.

Това означаваше искане на специална линия. В последвалата още няколко мига тишина се чуваха само отделни електронни шумове.

И накрая:

— Виктор?

— Емилио, искам само да ти кажа, че стоката е в ръцете ми.

— Откъде се обаждаш? — попита Олмо.

— От площада в Ел Мирадор.

— Стой там. Идвам веднага. Трябва да говоря с теб, Виктор.

— В момента разговаряш — отвърна Фаркас. — Нуждая се незабавно от двама полицаи, които да поемат стоката. Намирам се с нея на самия площад и нямам намерение да продължавам да бъда надзирател на публично място.

— Къде точно си? Опиши ми местоположението си.

— Как се казва това кафене? — обърна се Фаркас към Хуанито.

Четенето често му създаваше проблеми: сляпото зрение не осигуряваше равни възможности с нормалното зрение, факт, който го вбесяваше хиляди пъти на ден.

— Кафене „Ла Палома“ — отговори Хуанито.

— „Ла Палома“ — предаде Фаркас на Олмо.

— Bueno. Патрулът ще мине до две минути. Ще вземем пратката и ще я прехвърлим на склад, както сме се разбрали.

— Трябва да ти кажа още нещо. Има допълнение към първоначалния товар.

— Нима?

— Изпращам на склад и агента. Не се притеснявай. Всичко ще бъде уредено според уговорката.

— Всичко, каквото пожелаеш, приятелю — прозвуча в отговор леко озадаченият глас на Олмо. — Твой си е и можеш да правиш с него, каквото си искаш — прав му път. Давам ти го от все сърце. Но не ти го подарявам, нали разбираш? Ясно ти е, че може да се наложат допълнителни такси, нали?

— Това не ме тревожи.

— Bueno. Стоката ще бъде прибрана веднага. Остани на мястото си. Ще дойда лично малко по-късно, за да поговорим. Възникна сериозен проблем, който трябва да обсъдим.

— Секретната линия не е ли достатъчна гаранция? — попита Фаркас, учуден и дори леко разтревожен.

— Съвсем не, Виктор. Трябва да се срещнем лично. Прекалено деликатно е. Чакаш там, нали? В кафене „Ла Палома“?

— Разбира се — отвърна Фаркас. — Ще ме разпознаеш по червения карамфил на ревера ми.

— Какво?

— Шегичка. Нали няма да забравиш да наредиш да приберат стоката, Емилио?

— На секундата.

— Bueno — каза Фаркас.

Олмо прекъсна разговора и той остави вилката обратно на мястото й.

— С полковник Олмо ли разговаряхте? — запита със страхопочитание Хуанито.

— Защо мислиш така?

— Нарекохте го „Емилио“. И поискахте да ви изпрати полицаи. Кой друг би могъл да бъде?

— Да, полковник Олмо — повдигна рамене Фаркас. — От време на време работим заедно. Приятели сме, в известен смисъл.

— Света Дево Мария — промълви с пресъхнало гърло Хуанито и направи жест, който Фаркас разпозна като кръстене по потреперването на средните две сини сфери, които образуваха част от тялото му. — Ти и Олмо сте приятели! И си говорите на „ти“. Значи наистина съм я загазил.

— Да. Наистина — потвърди Фаркас. — Todo jodido, така ли се казваше?

— Si — отвърна мрачно Хуанито. — Estoy jodido, напълно. Напълно.

След това извърна глава и се загледа в далечината. Ву тихичко се изсмя. „Браво на него“, помисли си Фаркас. Нещастието на Хуанито е в състояние да го развесели. Това означаваше, че собствените му затруднения не го тревожеха. На Фаркас му допадна обстоятелството, че човекът, който бе променил безвъзвратно неговия живот най-безотговорно и безпричинно, бе само един безчувствен изпълнител.

Малко след това Фаркас видя две фигури да се движат право към него от посоката, в която се бе загледал Хуанито: един червен тетраедър върху покрити с бодли крачета и чифт смарагдови колони, свързани с три успоредни напречни златни пръта. „Сигурно това е полицейският патрул“, помисли си Фаркас. Олмо действаше експедитивно. Естествено, „К-М“ му плащаха твърде добре за сътрудничеството. Пък и Валпарайсо Нуево бе добре смазана полицейска държава и полицията по всяка вероятност разполагаше с отлични комуникации.

— Господин… Фаркас? — каза тетраедърът.

Обичайното заекване при гледката на безокото, пусто чело. Случваше се често.

— Изпраща ни полковник Олмо. Трябва да приберем двама мъже.

Явно бе смутен.

— Не съм уточнявал чак такива подробности. Казах само двама души. Всъщност става дума за момче и възрастна жена. Тези двамата.

— Да, сър. На вашите услуги, сър.

— Предполагам, Олмо ви е казал, че не бива да им се случва нищо, нали? Не искам да им се случи нищо лошо. Само ги дръжте на съхранение, докато приключат процедурите по депортирането им. Разбрахме се, нали?

— Да, сър. Разбира се, сър.

Фаркас ги проследи, докато отвеждаха Хуанито и Ву.

След като се освободи от задължението да пази едновременно двама арестанти, Фаркас си позволи да се отпусне. Облегна се назад и огледа покрития с калдъръм площад.

Изпита странна пустота.

Бе се справил със задачата си отлично и с учудваща лекота. Но му бе странно, че след като толкова години си бе представял как отмъщава на Ву, сега не направи абсолютно нищо.

Да се преобрази в жена, в някаква старомодна лелка. Просто невероятно…

Никой не би могъл да му попречи преди малко, докато се намираха в плесенясалата и пълна със сгурия вътрешност на обвивката, да опре палци върху очните му ябълки и да ги натисне. Разбира се, това не би възвърнало нормалното му зрение, от което бе лишен от рождение. Дори не бе сигурен, че иска да вижда нормално, особено от известно време. Но несъмнено би му доставило удоволствие да си го върне на Ву.

Същевременно не можеше да не отчете обстоятелството, че краткотрайното удовлетворение от кървавото отмъщение би разрушило кариерата му, а тя съвсем не бе за подценяване и му носеше редица облаги. Просто не си заслужаваше да рискува.

Колкото до момчето…

Не изпитваше капка съжаление към него. Беше си го заслужил. Това коварно копеле бе постъпило точно както бе предполагал, че ще постъпи, готов да се продаде на всеки, който предложи по-висока цена. В това отношение очевидно приличаше на баща си и се нуждаеше от добър урок. И щеше да го получи. Фаркас престана да мисли за него и махна на келнера.

Поръча си малка гарафа червено вино и отпивайки от чашата, търпеливо зачака Олмо.

Не се наложи да чака дълго.

— Виктор?

Олмо бе застанал зад рамото му. По цвета, който излъчваше, личеше, че е доста напрегнат.

— Виждам те, Емилио. Сядай. Ще пийнеш ли вино?

— Изобщо не пия.

Олмо се настани тежко на масата. Това бе първата им среща: всичките си предишни контакти и сделки бяха осъществявали от разстояние. Олмо бе по-нисък, отколкото Фаркас бе очаквал. Горният куб бе по-едър от долния, което говореше за широки рамене и мощни ръце. В седнало положение Олмо имаше внушително излъчване.

Фаркас си го представи в началото на кариерата му да се поти над противниците на генералисимуса в някоя килия с гъвкав бич в ръка: за да се издигне до днешното си високопоставено положение, той бе тръгнал от скромните редици на официалните палачи. „Дали Върховния измъчва противниците си, запита се Фаркас. С положителност.“ Всички дребни тирани го правеха. Реши да попита някой път Олмо, но не сега, разбира се. Внимателно отпи глътка вино. Местно производство, предположи той. Не бе никак лошо.

Реши да прекъсне неловкостта, в която Олмо очевидно бе изпаднал, впечатлен от външния му вид.

— Възбуди страшно любопитството ми, Емилио. Толкова ли е деликатно, че не рискува да ми го кажеш дори по специалната линия?

— Така е. Бих пийнал малко вода. За тези, които ни наблюдават, а съм сигурен, че има такива, ще е по-нормално, ако и пред мен има нещо за пиене.

— Както кажеш — Фаркас направи знак към келнера.

Олмо се приведе над масата с чашата си в ръка.

— Това е само слух — заговори с тих глас той, почти шепнешком. — Достоверността на източника е съмнителна, а съдържанието е толкова невероятно, че съм крайно скептичен. Въпреки това реших да споделя с теб. От само себе си се разбира, че този разговор между нас не се е състоял — ако някой се поинтересува.

— Естествено — нетърпеливо отвърна Фаркас.

— Bueno. Та ето каква е новината. Възможната новина. До мен достигнаха приказки, произтичащи, пак повтарям, от крайно несигурен и донякъде ненадежден източник, че банда престъпници в Южна Калифорния подготвя метеж срещу Валпарайсо Нуево.

— Метеж?

— Възнамеряват да нахлуят и да свалят генералисимуса със сила. Да установят собствена власт и да приберат всички бегълци, които са намерили убежище тук. След това да ги продадат за милиарди капблокски долари на разни агенции и организации на Земята, които ги искат обратно.

— Наистина ли? — възкликна Фаркас. Идеята бе впечатляваща. Налудничава, но впечатляваща. — И някой действително е намислил да направи това?

— Нямам представа. Но вероятно би могло да се осъществи и ако бъде свършено както трябва, изгодата е огромна.

— Да. Няма никакво съмнение.

Валпарайсо Нуево бе истинска съкровищница, златна мина от скъпо струващи бегълци. Но Калаган положително добре я защитаваше, както и себе си. Особено себе си. Ненапразно го наричаха Покровителя. Единственият начин да го свалят бе да вдигнат всичко във въздуха.

— Сега разбирам защо каза, че проблемът е деликатен. Но защо ми съобщаваш всичко това, Емилио?

— Ако съществува заплаха за живота на генералисимуса, моя е отговорността да взема предпазни мерки.

— Това ми е ясно. И все пак защо ме забъркваш? Да не би да предполагаш, че мога да те свържа с конспираторите?

— Може би.

— За бога, Емилио. Мислех те за по-интелигентен.

— Мисля, че съм.

— Ако бях замесен, бих ли ти казал думичка по този въпрос?

— Зависи. Нека погледнем на нещата от друг ъгъл. Би трябвало да се погрижа не само за сигурността на генералисимуса, но и за своята собствена сигурност.

— Естествено.

— Аз съм ти полезен. Или най-малкото на твоя работодател. Твой работодател е „Киоцера-Мерк“, Виктор. Ти не го криеш. А и защо би трябвало? Аз също работя за „К-М“, макар и не така открито. Всъщност съвсем прикрито.

— Така е.

— Генералисимусът управлява Валпарайсо Нуево вече трийсет и седем години. Още когато взе властта, вече не беше млад, а сега е твърде стар. Когато той си отиде, в интерес на компанията е аз да го наследя. Знаеш го, нали?

— Отчасти.

Шикалкавенето на Олмо започна да му досажда. Случката преди малко го бе изтощила и му се прииска да се прибере в хотела.

— Би ли ми казал за какво става дума, Емилио?

— Аз ти помогнах твърде много, за да осъществиш проекта, заради който те е изпратила компанията. Сега ти трябва да ми помогнеш. Като на колега. Кажи ми истината. Знаеш ли изобщо нещичко за тази конспирация?

— Абсолютно нищо. За първи път чувам от теб.

— Можеш ли да се закълнеш?

— Не ставай глупав, Емилио. Мога да ти се закълна в каквото поискаш, но това няма никакво значение.

— Вярвам ти.

— Нима? Предполагам, че е така. Макар че не би трябвало да вярваш на никого. Щом това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, ето: святата истина е, че не знам нищичко за всичко това. В името на Бога. И на всички архангели и апостоли, сега за първи път чувам. И подозирам, че няма нищо вярно в този слух.

— Наистина ти вярвам, че казваш истината. Но се страхувам, че такава конспирация действително съществува и зад нея стои именно „Киоцера-Мерк“. А тези от Калифорния са само изпълнителите. И че когато дон Едуардо си отиде, с него ще си отида и аз. Че съм станал неудобен на компанията и са решили да се отърват от мен.

— Звучи ми налудничаво. Доколкото знам, ти си толкова важен за компанията, колкото си бил винаги. И твоето сътрудничество в уреждането на проблема с Ву само ще засили позициите ти в техните очи.

— А превратът? Ако има нещо вярно в тези приказки за някаква южнокалифорнийска група? Нека само предположим, че такава банда и такъв план съществуват. Пак ли ще твърдиш, че „К-М“ няма нищо общо с тях?

— Откъде да знам? Да не съм японец? Събери си акъла, Емилио. Аз съм само един изпълнител ниво девет. Вярно, че съм доста нагоре по стълбицата, но съм много далеч от върховете. Момчетата от Ню Киото досега не са ме канили да споделят тайните си планове с мен.

— В такъв случай смяташ, че заговорниците са банда престъпници от Южна Калифорния, която действа напълно самостоятелно.

— О, небеса — почти извика Фаркас, доведен до ръба на търпението си. — Не ти ли стана ясно, че всичко, което знам за този идиотски преврат, е единствено казаното току-що от теб? Нямам абсолютно никакви доказателства, че той изобщо съществува, а очевидно и ти ги нямаш. Но както и да е. Ако мога да те успокоя по някакъв начин, Емилио, нека ти кажа, че според мен съзаклятниците, ако изобщо съществуват и които и да са те, по-скоро биха поискали да си сътрудничат с теб, отколкото да те премахнат. Ако имат капка разум и ако изобщо някога успеят да осъществят замислите си, най-умното, което биха могли да направят, е да се свържат с теб, за да им помогнеш да свалят генералисимуса. Каквото и да се случи, ще имаш подкрепата на „Киоцера-Мерк“, защото там са заинтересовани, дявол знае защо, да включат този шибан спътник в сферата на своите интереси и вече са ти гласували доверие да си следващият генералисимус, така че в никакъв случай не биха наблюдавали с безразличие как банда престъпници от Калифорния изхвърля техния избраник през прозореца. Не е ли така, Емилио? Сега по-добре ли се чувстваш?

Олмо помълча известно време.

— Благодаря ти — каза накрая той. — Ако научиш нещо повече, нали ще ми съобщиш, Виктор!

— Разбира се.

— Bueno — отвърна Олмо само миг преди Фаркас да го изрече вместо него. — Наистина ти вярвам, приятелю. Доколкото изобщо мога да вярвам на някого.

— Което значи никак, прав ли съм?

Олмо се засмя от все сърце. Внезапно се бе успокоил след многословното избухване на Фаркас.

— Знам, че никога няма да направиш нещо, което би било насочено срещу мен, освен ако не те принуди някаква заплаха за собствената ти сигурност.

— Звучи доста логично.

— Да. Да. Значи ще ми съобщиш, ако чуеш нещичко за този заговор.

— Исусе Христе! Вече ти казах. При условията, които ти сам спомена преди малко. Това удовлетворява ли те?

— Да.

— В такъв случай можем ли да се върнем към нашата работа? Ще се погрижиш ли за незабавното изпращане на Ву и Хуанито на сателитната лаборатория на „К-М“, както иска компанията?

— Изцяло.

— Bueno — каза Фаркас.

И двамата се засмяха.