Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (10)

* * *

Изследователският спътник Корнукопия на „Киоцера-Мерк“ се намираше само на неколкостотин километра от Валпарайсо Нуево. Една от безбройните ярки точици, които танцуваха в околното пространство на L–5, една от хилядите блещукащи в нощния океан медузи.

Фаркас трябваше да прескочи до Корнукопия, за да получи подробни указания за следващата си задача, и искаше да използва случая, за да поговори с доктор Ву. Смяташе, че му го дължат, но за по-сигурно отправи служебно искане все едно че друг отдел на „К-М“ бе поискал от него да научи нещо от Ву. Така можеше да се надява на по-голям резултат, отколкото ако бе поискал лична услуга.

Изчака няколко дни на Валпарайсо, за да им даде възможност да свикнат с новата си придобивка. Накрая си взе билет за редовната обедна совалка, която правеше единствен обиколен рейс до съседните сателити.

Виза не беше необходима. До Корнукопия можеха да пътуват само упълномощените служители, и то при положение че са поканени. Дори и в такъв случай не ти разрешаваха да напуснеш совалката, преди да проверят митническата ти декларация и да се получи официално съгласие за посрещането ти.

Очакваше го комисия по посрещането: нисък мъж и висока жена. За Фаркас мъжът представляваше група жълти спирали около обърнат надолу конус; жената беше единична вертикална струя от мека синя тъкан. Фаркас не чу добре имената им, но реши, че това няма значение. Мъжът бе нещо по техническата част и очевидно нямаше висок ранг, а жената се представи като администратор ниво двайсет. Отдавна беше разбрал, че не си заслужава да помни имената на такива дребни риби.

— Има възложителни документи за вас, господин Фаркас — започна направо служителката. — Можете да ги получите в квартирата си.

Тя едва се въздържаше да не се разтрепери от странния му вид.

— Благодаря — отговори Фаркас. — Поисках и среща с доктор Ву. Имате ли някаква информация?

Жената погледна неуверено колегата си.

— Паоло?

— Потвърдена е. Поданик Ву е на разположение да се срещне с експедитор Фаркас, когато той поиска.

— Добре. Искам. Още сега.

Светкавичният му отговор като че ли притесни служителката.

— Искате да видите доктор Ву веднага ли? Дори преди да ви покажем квартирата?

— Да — отвърна Фаркас. — Ако нямате нищо против.

— Да. Разбира се. Няма проблеми, господин Фаркас. Тя е в охраняваното общежитие, нали разбирате? Трябва да предупредя за посещението ви. Ще отнеме само минута.

„Тя“, помисли си Фаркас. Да, естествено. За тях Ву беше „тя“. Трябваше да коригира начина си на мислене за него, за да не станат недоразумения.

Служителката се отдалечи на няколко крачки и набра някакъв номер по терминала. Осигуряването на незабавен достъп до Ву й отне малко повече от обещаното време. Очевидно имаше усложнения. Но в края на краищата успя.

— Бихте ли ме последвали, господин Фаркас…

Корнукопия беше съвсем различна от Валпарайсо Нуево: пуста, еднообразна, с чисто индустриален изглед поради огромния брой греди и подпори и разни други строителни елементи, които се виждаха навсякъде. Дори и със сляпото си зрение Фаркас моментално видя и усети разликата. Никакви фонтани, водопади, пълзящи растения и бананови дръвчета, нищо освен неприветливи железни машини. Тук се провеждаха множество най-различни проучвания. По-лесно беше за компанията да построи цял космически спътник от скрап, отколкото да създаде прилична лаборатория на Земята. Научните изследвания се нуждаеха от чист въздух и вода. Да не говорим за предимствата на променливата гравитация, която беше особено благоприятно обстоятелство за някои научни експерименти.

Паоло и служителката поведоха Фаркас през цял лабиринт от защитни прегради и цилиндрични коридори, за да се окажат накрая в някакво фоайе, където един телохранител андроид му взе кръв, за да направи сравнение с кръвната му проба в регистъра на компанията, очевидно за да се убеди, че Фаркас наистина е този, за когото се представя, а не някой мошеник, който си бе извадил очите само и само да проникне там, където иначе не би могъл да припари. Андроидът пет пари не даваше колко невероятна беше подобна възможност, нито пък се притесни, че Фаркас е с ниво девет, което предполагаше съответния респект от негова страна. Той чисто и просто си изпълняваше заповедите. „Пръста, ако обичате, сър.“

„Е, така да бъде“ — помисли си Фаркас и услужливо предложи пръста си. Беше свикнал да дупчат пръста му, за да установят самоличността му. Обичайният идентификационен метод в компанията беше сканиране на ретината. Но при него той беше неприложим.

Андроидът изтегли рязко и делово няколко капки кръв и го постави под един скенер.

„Самоличността потвърдена — докладва след миг андроидът. — Можете да влезете, експедитор Фаркас.“

Държаха Ву в някакво помещение, което изглеждаше по-комфортно от затворническа килия, но по-неудобно от хотелска стая. Когато Фаркас влезе, тя седеше зад едно бюро до отсрещната стена.

Фаркас погледна служителката и Паоло, които стояха точно зад него.

— Бих искал да разговарям насаме с д-р Ву.

— Съжалявам, експедитор Фаркас. Конфиденциална среща не е разрешена.

— Нима?

— Наредено ни е да присъстваме на срещата. Съжалявам, експедитор Фаркас.

— Нали разбирате, че не възнамерявам да го убия. Искам да кажа, да „я“ убия.

— Ако желаете, можем да подадем официална молба за разрешение, но това вероятно ще отнеме…

— Няма значение — прекъсна я Фаркас.

По дяволите. Нека слушат.

— Здравейте отново, докторе — обърна се той към Ву.

— Какво искате от мен? — попита Ву, очевидно не особено зарадван.

— Най-обикновена визита. Светска визита. Поисках разрешение за кратък разговор.

— Много моля. Сега съм служител на „Киоцера-Мерк“. Обезпечено ми е правото да не бъда безпокоен, когато не съм на работа.

Фаркас приседна на някакъв нисък диван до бюрото.

— Опасявам се, че не бихте могли да ми откажете, доктор Ву — отвърна със спокоен тон той. — Помолих за тази среща и молбата ми е удовлетворена. Но наистина искам това да бъде приятелско посещение.

— Приятелско.

— Приятелско, да. Казвам го откровено. Ние не сме врагове. Както вие, така и аз сме служители на „Киоцера-Мерк“.

— Какво искате от мен? — повтори Ву.

— Вече ви казах. Светска визита. Да забравим миналото, нали разбирате какво искам да кажа?

Ву не отговори.

— И така: харесвате ли новата си квартира? — продължи Фаркас. — Отговаря ли на предпочитанията ви? Как намирате предоставената ви за работа лаборатория?

— Сам виждате какво представлява квартирата. Живял съм и в по-лоши, и в по-добри места. Колкото до лабораторията, наистина е чудесна. Голяма част от оборудването ми е непозната.

Гласът на Ву беше равен, безизразен, глух и безжизнен, сякаш и най-малката промяна на тона би му коствала сериозни усилия.

— Ще се научите да го използвате — отговори Фаркас.

— Може би. Но може и да не успея. Познанията ми в тази област са със стара дата. Изостанал съм с десетилетия. Не съществува никаква гаранция, че ще отговоря на очакванията на вашите хора.

— Така или иначе, вие вече сте тук. И ще останете тук под внимателните грижи на компанията, докато успеете да постигнете нещо съществено или докато тя прецени, че не сте й от полза. Подозирам, че когато се запознаете с оборудването в новата си лаборатория, ще бъдете въодушевен от постигнатия във вашата област напредък и много скоро ще възстановите уменията си, а дори ще придобиете и нови. В края на краищата не ви заплашва никакъв риск, нали така, докторе? Дейността ви е напълно законна.

— Моята дейност винаги е била напълно законна — отговори Ву със същия монотонен глас на робот.

— Така. Тъкмо за това исках да поговорим.

Ву запази мълчание.

— Запитвали ли сте се — продължи Фаркас — дали вашите експериментални пациенти в ташкентската лаборатория са изпитвали особено желание да им се променя генетичният код?

— Не съм длъжен да обсъждам това. Сам предложихте да забравим миналото.

— Не, не сте длъжен. Но много бих искал. Не изпитвам отмъстителни чувства, но наистина съм любопитен. Много ми се ще да узная някои неща от самия вас.

— А длъжен ли съм да ви отговоря?

— Вие извършихте нещо чудовищно с мен — отговори с по-остър тон Фаркас и думите му изплющяха като камшик. — Това ми дава право да получа няколко отговора от вас, ако не друго. Проявете поне най-елементарно човешко съчувствие. Нали все пак сте човек, доктор Ву? А не някакъв безчувствен андроид?

— Вие ще ме убиете, когато приключа работата си тук, нали така?

— Дали ще ви убия? Не знам. Не виждам с какво това би ми помогнало и ми се струва твърде дребнаво. Разбира се, ако вие искате да ви убия…

— Не. Не.

— Значи, всичко е наред — усмихна се Фаркас. — Ако наистина исках да ви убия, щях да го направя на Валпарайсо Нуево. Не съм чак толкова безрезервно предан на „Киоцера-Мерк“, че да поставя интересите на компанията по-високо от моите. Просто не виждам смисъл да ви убивам. Вместо това предпочетох да изпълня задачата, заради която бях изпратен, а именно да ви доставя на Корнукопия, за да осъществите необходимите на компанията проучвания.

— И наистина свършихте работата си. За вас е от огромно значение да си свършите работата. А когато повече не съм нужен на компанията, ще ме убиете. Знам го, Фаркас. Какъв смисъл има да разговаряме?

— За да ми предоставите причина да не ви убия, когато вече не сте нужен на компанията.

— Как бих могъл да го направя?

— Нека да помислим, нали може? Може би ако успея да разбера малко по-добре вашата гледна точка, ще бъда и по-милостив. Например, когато правехте своите експерименти със зародиши в Ташкент, какво точно изпитвахте — тук, в сърцето си, — как се отнасяхте към своята работа?

— Това беше толкова отдавна.

— Да, почти преди четирийсет години. Някои от тези зародиши вече са станали безоки мъже. Но сте длъжен да си спомните нещичко. Кажете ми, докторе: изпитвахте ли някакво колебание, някакви морални угризения, когато работехте върху мен в утробата на майка ми? Не изпитвахте ли нравствена погнуса? Или съжаление, да речем?

— Изпитвах силно научно любопитство — отвърна без колебание Ву. — Опитвах се да узная някои неща, които ми се струваха важни. Пътят на познанието минава през практиката.

— Като жертвахте човешки същества.

— Да, човешки същества. Беше необходимо. Човешкият генотип се различава от животинския.

— Това не е вярно! Не е вярно! Не се различава особено. Бихте могли да експериментирате върху зародиши на шимпанзета и да постигнете почти същите резултати. Знаете го много добре, докторе.

— Шимпанзетата нямаше да могат да ни обяснят с думи особеностите на своите сетивни възприятия, придобити благодарение на сляпото зрение.

— Разбирам. Само хората биха могли да го направят.

— Точно така.

— А и в Ташкент разполагахте с достатъчно количество човешки същества вследствие на хаоса, причинен от Разпадането. Неродени човешки същества, които са изключително подходящи за генетични опити. Вашето силно научно любопитство беше удовлетворено и това ви направи щастлив. Но нямаше ли да е морално да помолите майките на неродените за разрешение? Например моята майка не само че не е дала съгласието си, но е била и чужденка, чужденка с дипломатически имунитет. И въпреки това…

— Какво искате да ви кажа? — извика Ву. — Че постъпих по ужасен начин с вас? Да. Да. Признавам. Извърших нещо ужасно. Възползвах се от безпомощността на хората във военно време. Искате да ме принудите да призная, че съм злодей? Че се разкайвам заради извършените от мен престъпления? Че искам да ме убиете заради това, което съм ви сторил? Да. Признавам, че съм злодей. Измъчват ме угризения. Изпитвам непоносима вина и знам, че заслужавам наказание. Какво чакате още? Убийте ме веднага! Хайде, Фаркас, убийте ме и да приключваме!

— Господин Фаркас — обади се притеснено служителката, без да помръдне от мястото си, — може би е безсмислено да продължавате този разговор. По-добре да вървим. Ще ви покажа квартирата, а след това…

— Само още една минута — прекъсна я Фаркас и се обърна към Ву, който отново беше стихнал в непроницаемо безмълвие. — Не вярвате нито на една думичка от това, което казахте, прав ли съм, докторе? И до днес продължавате да смятате, че това, което извършихте в Ташкент с мен и с другите като мен, е било напълно оправдано, че сте го направили в името на свещената наука и не изпитвате нито капка разкаяние. Не е ли така?

— Така е. И отново бих го направил, ако ми се отдаде такава възможност.

— Да. Точно това си мислех и аз.

— Следователно узнахте това, което вече сте знаели. Сега ще ме убиете ли? Не мисля, че това ще бъде по вкуса на вашата „Киоцера-Мерк“.

— Не — отвърна Фаркас. — Нямам намерение да ви убивам нито сега, нито по-късно. Просто исках да чуя онова, което току-що изрекохте. Искам да разбера още нещо. Изпитвахте ли удоволствие от заниманията си?

— Удоволствие? — повтори смаян Ву. — Това не се върши за удоволствие. Удоволствието няма нищо общо с всичко това. Извършвах изследвания, не разбирате ли? Правех го, защото исках да знам дали може да бъде направено. Но удоволствие? Не. Тази дума е неуместна в случая.

— Същински техничар. Безпристрастен търсач на истината.

— Нямам намерение да слушам подигравките ви. Ще помоля да ви изведат от тук.

— Но аз не ви се подигравам — каза Фаркас. — Вие сте истински цялостна личност. Ако под „цялост“ разбираме последователност и еднородност без каквито и да е примеси. Вие сте това, което сте. Това е добре. Сега ви разбирам напълно.

Ву беше застанал в абсолютна неподвижност, сякаш дори не дишаше. Блестящ кубичен блок от черен метал, който се извисяваше над пирамидален пиедестал с цвят на мед.

— Не сте изпитали нищо. Никакво садистично удовлетворение. Както сам казахте: трябвало е да откриете нещо и просто сте направили необходимото, за да стигнете до отговора. Няма причина да смятам, че е било насочено лично срещу мен. Прав ли съм? Прав ли съм? Вие никога не сте ме възприемали като личност. За вас съм бил само една хипотеза. Задача по биологична алгебра, която е трябвало да решите, абстрактно интелектуално предизвикателство. Евентуално мое желание за отмъщение би било равносилно на отмъщение срещу ураган, земетресение, срутване на земни пластове или срещу каквото и да било безлично природно бедствие. Те ни връхлитат и ни помитат. Но е нелепо да им се гневим. И все пак човек не е в състояние да прости на един ураган, не е ли така? Споменът за стореното ни преследва цял живот. Но си принуден да се изправиш, да изтупаш праха от себе си и да си кажеш, че просто си имал лошия късмет да се случиш точно в този момент точно на това място, и да продължиш да живееш…

Вероятно това беше най-дългата реч, която Фаркас беше произнасял някога. Гласът му беше станал дрезгав и единственото му желание беше да се махне и да легне някъде.

Ву продължаваше да го гледа със същия вцепенен поглед, Фаркас се усъмни дали изобщо го беше разбрал. Дали думите му го бяха засегнали.

— Тук вече приключих — обърна се той към служителката. — Заведете ме в стаята ми.

 

 

Стаята представляваше просторна килия, дълга три метра и висока метър и половина, в която можеше само да легне и да се протегне. В момента повече и не му трябваше.

Блещукаше сигналът, което означаваше, че в нишата го очаква кодирано съобщение. Връщат го незабавно на Валпарайсо Нуево. За да разследва слуховете за някакъв преврат — заговор за свалянето на генералисимус Калаган.

„Не казвай нищо на никого. Само се разхождай и се ослушвай, и ни съобщи какво става, в случай че наистина има нещо.“

В съобщението не беше посочен източникът на слуха. Най-вероятно беше полковник Олмо, който все пак беше главният човек на „К-М“ на Валпарайсо. Но в такъв случай защо не му бяха дали инструкции да се свърже именно с Олмо? Дали компанията не беше свалила доверието си от Олмо или пък бяха научили за преврата от друг източник, или това беше поредният случай, в който дясната ръка не знаеше какво върши лявата? Така или иначе, не виждаше особена логика в предположението на Олмо, че самата компания е въвлечена по някакъв начин в заговора. По всяка вероятност те бяха също толкова объркани, колкото и Олмо.

Най-вероятно не ставаше въпрос за никакъв преврат, а само някакви несъстоятелни слухове се носеха из системата. Или пък всичко наистина беше дело на някаква банда от Южна Калифорния без каквото и да е участие на корпорацията, както беше дочул Олмо. Доста налудничаво начинание. Но в него имаше купища пари, ако успееше.

 

 

Фаркас хвана сутрешната совалка за Валпарайсо Нуево. Когато пристигна, цяла тълпа нетърпеливи агенти се спусна насреща му, но той любезно отклони услугите им и сам се завърна в хотел „Сан Бернардито“ в Каджамарка, където нае същата стая, която беше освободил предния ден. Харесваше му гледката към звездите, която се откриваше от стаята. А и притеглянето в Каджамарка беше равностойно на земното и това отговаряше на устройството на мускулатурата му.

Взе продължителен душ и излезе да се поразтъпче.

„Наистина великолепно място“ — помисли си Фаркас. Вече беше започнал да свиква с атмосферата тук. Този прозрачен, чист въздух, който сякаш те замайваше с всяко вдишване. Човек можеше да се напие с такъв въздух. Той го пое дълбоко в дробовете си и започна да си играе, опитвайки се да го анализира с алвеолите си, като отдели молекулите CO₂ от азотните и кислородните молекули.

Даваше си сметка, че това чудо може да го разглези. Нямаше да му е лесно да се върне на Земята и да диша отново отровния и прогнил въздух. Да продължи да живее като „динко“, като „пълзящ в калта“ и „дишащ мръсотии“, или изобщо както там жителите на L–5 наричаха осъдените да прекарат живота си на злочестата планета майка. Така или иначе, засега не бързаха да го върнат на Земята.

Това беше добре. Много добре. Прекарвай си приятно времето, забавлявай се, почивай си в космоса. Разследвай до най-малката подробност предполагаемата конспирация срещу правителството на генералисимус Калаган.

Близо до хотела имаше приятно кафене. Намираше се точно под един от предпазните стъклени щитове, през който този следобед се разкриваше фантастична гледка към Земята и луната. Фаркас седна на открито, поръча си чаша коняк и се отпусна в стола, като отпиваше на бавни глътки. Може би някой от конспираторите щеше да се приближи и да му предложи полезна информация срещу заплащане.

Защо не. Защо не.

Отпиваше бавно от коняка. Седеше и чакаше. Никой не му предложи нищо. След малко се върна в стаята си. Пусна някаква нежна музика. Направи обичайните умствени приготовления, които заместваха затварянето на очите. Последните дни бяха доста претоварени и чувстваше умора. „Време е за малко почивка — каза си Фаркас. — Да. Да, на всяка цена трябваше да си почина.“