Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (18)

* * *

Накамура щракна тихо, но властно с два пръста и яркоблестящото съоръжение, което напомняше гигантски стоманен стършел без крила, отскочи във въздуха в центъра на обширното пусто помещение, в което провеждаха своя разговор с Роудс. Конструкцията изпълни почти цялото пространство.

— Това, доктор Роудс, е прототип на нашия междузвезден кораб. Показвам ви го не защото работата ви при нас, ако решите да опитате късмета си тук, би имала нещо общо с междузвездната програма, а просто защото нямам търпение да ви покажа докъде сме стигнали в своите разработки. Ще ми разрешите ли удоволствието да ви предложа още една чаша коняк?

— Все пак… — започна Роудс, но Накамура вече наливаше.

Роудс усети, че започва да се напива. Накамура му подаде чашата със свободната си ръка.

Всъщност може би беше по-добре да пийне малко. От първия миг разбра, че покрай този човек се чувства като в безтегловност. Подозираше, че той на всяка крачка ще се опитва да го надхитрява и да го поставя натясно, тъй че питието го караше да се чувства по-сигурен. Беше взел решение да не приема нищо при тази първа среща, независимо от ултимативността на средствата, с които би си послужил Накамура. Имаше достатъчно опит с пиенето, за да е сигурен, че малко или повечко коняк нямаше да го подведе да промени решението си; а и наистина му помогна да се поотпусне в тази крайно напрегната ситуация в присъствието на подобна страховита корпоративна фигура.

Разговорът в общи линии беше еднопосочен. Роудс знаеше, че е тук, за да слуша, а не да се опитва да прави добро впечатление. Вече беше направил впечатление. По всяка вероятност в „Киоцера-Мерк“ знаеха за него повече, отколкото той знаеше за себе си.

В началото на разговора Накамура му беше задал няколко най-общи въпроса относно настоящите му изследователски проекти. И то най-вече от учтивост: Накамура изобщо не се опитваше да изтръгне някакви корпоративни тайни от него. Роудс разказа накратко за онази част от програмата на „Самурай“ за генно присаждане, която вече беше публично достояние, а Накамура го изслуша любезно, като суфлираше от време на време, насочвайки го към един бегъл преглед на познатото и непознатото.

След това разговорът се прехвърли върху „Киоцера-Мерк“.

— И двамата сме дълбоко загрижени за съдбата на човешкия вид върху тази опустошена планета, доктор Роудс — започна с мрачен тон Накамура като студент, който подхваща тирада за околната среда. — И ние като вас смятаме, че са наложителни известни биологични промени, които да ни подготвят за предстоящите превратности. По мое мнение обаче ние далеч не сме постигнали в това отношение напредъка, който е постигнала вашата знаменита компания. Както вече положително ви е станало ясно, именно това е причината да ви поканя тук днес: да обсъдим с вас възможностите да получим съгласието ви да предоставите своите изключителни умения на нашите лаборатории.

С последвалата усмивка, мигновено кимване и едва забележим жест Накамура посочи, че не е необходимо Роудс веднага да дава отговор на това ясно формулирано изявление относно мотивите за тази среща.

— Все пак ние отбелязахме значителен прогрес, търсейки решение в съвършено друга посока. Имам предвид опитите ни, за които до вас вероятно са достигнали слухове, да разработим свръхсветлинен космически кораб, който би могъл да пренесе човешки заселници на подходящи планети извън слънчевата система.

Именно в този момент Накамура представи модела на космическия прототип пред тях.

Роудс неволно отстъпи назад, сякаш уплашен, че конструкцията ще падне върху него. Макар да знаеше, че това е само холографски образ.

— Чували ли сте нещо за нашата космическа програма? — попита Накамура.

— Съвсем бегло — отвърна откровено Роудс. — Всъщност знам само че такава програма съществува. И то от няколко години.

— Да. Както и в „Самурай индъстрис“. Това известно ли ви е, доктор Роудс?

— Почти точно толкова. Но се говори, че в това отношение „Киоцера“ е далеч по-напред.

— Абсолютно вярно. Вече направихме успешни наземни опити и сме на крачка от осъществяването на първия експериментален полет.

Очите на Накамура заблестяха. Сега той съобщаваше на Роудс поверителна информация: малък аванс, който след това щяха да му поискат да върне с лихвите.

— Възникна обаче проблем, произтичащ от особеностите на човешките възприятия в екстремните условия на полет със скорост по-висока от светлинната. Именно тук е пресечната точка между нашата космическа програма и вашата програма за генно присаждане.

Последното много го изненада. Да не би „Киоцера“ да се опитваха да го наемат във връзка със своята космическа програма?

— Проблемът — продължи невъзмутимо Накамура — е, че полет със свръхсветлинна скорост води до най-различни и очевидно непредотвратими релативистични деформации. Обитателите на кораба ще се намират в едно видоизменено пространство, в което, освен всичко останало, достигащите до очните им нерви зрителни сигнали ще са съвършено непонятни за тях. Нашите очи са устроени да възприемат само определен отрязък от светлинния спектър ида разпознават светлинните модели съобразно с представите ни за формите на нещата. Под въздействие на енергийното поле, което деформира всичко около себе си, за да промуши кораба през времепространствената структура със свръхсветлинна скорост, светлинните вълни в кораба ще бъдат подложени на свръхнатоварвания. Информацията, достигаща до очния нерв, ще бъде неразбираема. На практика членовете на екипажа ще бъдат слепци.

На Роудс му се струваше невероятно дори администратор ниво осем или девет да е способен да изнесе подобна реч. В управленските кръгове се смяташе, че научните занимания спокойно могат да бъдат оставени на по-долните ешелони. Но Накамура, изглежда, действително схващаше онова, което казваше: независимо от характерния за японските мегакорпорации бомбастичен стил, фразите му бяха лишени от сковаността на наизустения текст.

Роудс се запита дали имаха намерение да му предложат да се заеме с проблема за слепотата. По всичко изглеждаше, че Накамура бие натам.

— Познавате ли човек на име доктор Ву Фаншуи? — попита неочаквано той.

Роудс остана удивен. От години не беше чувал името му.

— Истинска легенда в историята на генната хирургия — отвърна той. — Най-изумителният представител на своето поколение. Истински вълшебник.

— Да. Точно така. А имате ли представа къде е сега?

— Почина много отдавна. Кариерата му приключи с ужасен скандал. Чувах, че се е самоубил.

— О, не, скъпи доктор Роудс. Това не е вярно.

— Не е било самоубийство ли?

— Не е починал. В продължение на дълги години след печалния скандал, за който споменахте, доктор Ву беше беглец. Ние го открихме и от известно време работи за нас.

Любезното уточнение на Накамура до такава степен смая Роудс, че ръката му силно потрепера и от чашата му се разля малко коняк. Накамура мигновено я отмести настрана с невъзмутим жест.

— Трудно ми е да повярвам — призна Роудс. — Не че се съмнявам в думите ви, естествено. Но това е все едно да кажете на астроном, че Галилео се е оказал жив и е конструирал нов телескоп. Или на биолог, че Грегър Мендел скоро ще публикува последното си съчинение. Или на математик, че Едгар Медисън…

— Разбирам ви великолепно — прекъсна го с усмивка Накамура, без да му спести нежеланието си да изслуша докрай пиянското изреждане на имената на целия пантеон от учени. — Но знаменитият доктор Ву предпочете да изчезне, вместо да умре след публичния скандал с неговите незаконни експерименти в свободната държава Казахстан, за който вие вече споменахте. Той осъществи драстична промяна на външния си вид и намери убежище на един от орбиталните светове L–5. Оказва се, доктор Роудс, че експериментите му в Казахстан са били насочени и към откриване на алтернативни зрителни способи. В момента той е ангажиран да осъществи ретрофия на екипажа на нашия експериментален космически кораб, за да могат членовете му да се справят с възникващите по време на свръхсветлинния полет проблеми на зрението.

Роудс доближи с потрепваща ръка чашата до устните си.

Зловещото старо копеле е все още живо! И в момента изпълнява магьосническите си номера в някаква лаборатория на „К-М“! Кой би могъл да си го представи?

— И ако премина към „Киоцера“ — попита Роудс, — значи ли това, че ще работя върху космическия проект под ръководството на доктор Ву?

— В никакъв случай. От това, което знаем за изследователската работа на доктор Ву в Казахстан, съдим, че неговата компетентност би трябвало да има твърде малко общо с проблема на зрителните възприятия при свръхсветлинна скорост, така че дори сътрудничеството с изключителен учен като вас, доктор Роудс, не би свършило никаква работа. Освен това би било глупаво от наша страна да ви отклоняваме от вашите собствени научни разработки.

— Искате да кажете, че ще продължа да се занимавам с онова, с което се занимавам в „Сантачиара“, но под покровителството на „Киоцера-Мерк“?

— Именно. Макар да храним големи надежди относно космическата си програма, съзнаваме, че колонизирането на други слънчеви системи е само едно от възможните решения. Би било безразсъдно да пренебрегваме перспективите, които разкрива адаптационната програма. А и в „Киоцера-Мерк“ сме твърде загрижени по повод очевидното превъзходство на вашата компания в тази област.

Значи и те се бяха усетили, че „Самурай“ се стреми към световно господство.

— Разбирам — каза Роудс.

— Затова сме готови да ви осигурим двойно по-мощна техническа апаратура или такава, каквато би удовлетворила желанията ви. Ще ви предоставим оборудването, което ви е необходимо, и съответстващо на нуждите ви финансиране.

Роудс усети, че гърлото му пресъхва.

— Звучи твърде примамливо — каза с дрезгав глас той.

— Искрено се надяваме. Естествено, бихме искали да доведете голяма част или целия си изследователски екип.

— Това би могло да ме изправи пред сериозни юридически усложнения, не съм ли прав?

— Това би могло да ни изправи пред сериозни юридически усложнения — поправи го Накамура. — Корпорацията, не лично вас, докторе. Готови сме да се нагърбим с този риск. Още малко?

Той вдигна бутилката с коняк.

— Не, благодаря.

— Аз ще си налея.

Накамура напълни чашата си и я вдигна за тост. Имаше приятен, спокоен, предразполагащ израз: истински съмишленик.

— Мисля, че е твърде рано да обсъждаме сега такива подробности, като възнаграждението ви. Но сам разбирате, че сме склонни да бъдем изключително щедри както по отношение на прякото заплащане, така и като възможности за ускорено изкачване на йерархическата стълбица от вас и от най-изтъкнатите ви колеги.

На Роудс му се стори, че му се завива свят.

— А сега няколко думи по въпроса, какво общо има доктор Ву Фаншуи с всичко това — продължи Накамура.

Да. Очевидно Ву също беше замесен по някакъв начин.

— Когато приключи с космическия проект — което според нашите предвиждания ще отнеме не повече от броени месеци, — ще бъде напълно възможно да го включим във вашата група. Като консултант, да речем. Старши съветник, нито над, нито под вас, а просто ще бъде прикрепен като резервоар на възможни технически разработки с високо равнище на сложност. Ето например имаме сведения от достоверен източник, че един от вашите сътрудници е направил изключително смело, да не кажа радикално предложение за проучвания в съвършено нова посока, която би могла да се окаже неподозирано плодоносна, но която в момента е възпрепятствана от практически непреодолими технически трудности. Може да се окаже, че учен от ранга на доктор Ву би могъл да реши тези проблеми, преценявайки ги с непредубеден поглед…

Роудс беше потресен.

Вече знаеха и за Ван Влиет? Без съмнение. И му предлагаха не кого да е, а фигура като Ву Фаншуи да помогне за довеждането на разработките му до успешен край?

Невероятно. Наистина невероятно.

— Мисля все пак да изпия още едно, господин Накамура.

— Разбира се.

Накамура му наля двойно, ако не и тройно по-голямо количество.

— Сам разбирате, че днес не съм в състояние да дам отговор на нито един от тези въпроси.

— Естествено. Това е сериозна стъпка, която би променила напълно живота ви. Наясно съм, че сте силно обвързан със „Самурай индъстрис“, или по-точно със „Сантачиара текнолъджис“. Вие не сте човек на лесните и прибързани решения. Знаем това — наблюдаваме ви много отдавна, доктор Роудс, което не би трябвало да ви изненадва — и ценим тази ваша черта. Не бързайте. Премислете обстойно всичко. Обсъдете това, което ви казах, с най-доверените си приятели.

— Да.

— Едва ли е необходимо да изтъквам нуждата от дискретност при тези ваши обсъждания.

— Едва ли.

Накамура се изправи.

— Ще поддържаме връзка, доктор Роудс.

— Да. Разбира се.

— Тази първа среща беше изключително ценна за мен, а, надявам се, и за вас.

— Да. Наистина.

Накамура се поклони изискано, според всички протоколни правила. Роудс направи непохватен опит да върне поклона.

„Администратор ниво три — и ми се кланя — мина му през ума. — Невероятно.“

Господин Курашики го очакваше да го отведе до колата. Дълго време остана вътре като замаян, чудейки се накъде да тръгне. Беше все още сравнително ранен следобед. Да се върне в лабораторията? Не, не и точно в този момент. Не и в състоянието, в което се намираше. Почти напълно пиян, плувнал от напрежение в пот, направо изтощен. Дорева му се. Интервю с действителен администратор ниво три; предложение да създаде нова своя лаборатория без никакви финансови ограничения; и най-смайващото от всичко — самият Ву Фаншуи привлечен за негов сътрудник. Как да не откачиш.

Почувства необходимост да сподели с някого. Но с кого? С Изабел? Не, за бога! С Нед Свобода? Едва ли.

Пол Карпинтър, това беше човекът. Единственият в космоса, на когото можеше да се довери. Но Карпинтър в момента гонеше айсберги някъде в открития океан. Усети се напълно сам с тази своя тайна, заседнала като буца в гърлото му.

— Карай към вкъщи — нареди на колата той.

Изобщо не се чувстваше като ръководител на отдел ниво осем, нито като световноуважаван учен. Чувстваше се като малко момче, което се беше отдалечило толкова много от брега навътре в океана, че нямаше никаква представа, как да се върне обратно на сушата.