Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (12)

* * *

— В хубаво местенце живееш — каза Енрон. — Много ли е старо?

— Средата на двайсети век — отговори Йоланда Бермудез. — Старо, но не и древно. Не като в Стария свят, където всичко е поне на пет хиляди години. Харесва ли ти?

— Да, много е красиво. Малка старомодна къщурка.

„В известен смисъл наистина е така“ — помисли си Енрон. Малка порутена сграда в тясна лъкатушеща уличка на върха на хълма недалеч от района на университета. Излъчваше истинско очарование с малките си площадки, причудливо издадени прозорци и филигранни островърхи декоративни кулички по покрива. Беше действително очарователна, независимо от лющещата се под въздействието на претъпкания с химикали въздух боя, от зацапаните поради същата причина стъкла на прозорците, които имаха окаян вид, от хлътналите и разкривени площадки, от изпоцапаните шинди и обраслата в гъсти бурени занемарена градина.

Виждаха се за трети път тази седмица, но досега не беше идвал в къщата й. Предишните вечери тя беше предпочела да го посети в хотела му. Краткият флирт с нея беше посъживил до голяма степен престоя му в Щатите. Разбира се, рано или късно щеше да започне да му досажда. Но той нямаше намерение да се жени за нея, пък и скоро трябваше да се връща в Израел. Всъщност тя беше точно онова, от което имаше нужда — един не особено капризен компаньон и старателен и пламенен партньор в леглото. А и съществуваше възможността да понаучи нещо полезно от нея по време на своето в общи линии безрезултатно пътуване. Колкото и малка да беше подобна възможност.

— Е? Ще влезем ли? Умирам от нетърпение да усетиш произведенията ми.

„Прилича на голямо куче, изправено на задни лапи“ — помисли си Енрон. Не беше кой знае колко умна, дори й липсваше каквато и да е интелигентност, но беше изключително приятна и витална и идеална компания за всякакви лудории. Сърдечна и сговорчива. Съвсем различна от повечето хитри, непреклонни и амбициозни израелки, които се гордееха със своето благоразумие и подчиняваха всичко на практическата изгода, без да ги е грижа, че душите им се бяха превърнали в късчета лед.

Последва я през едва отвореното антре. Къщата тънеше в мрак и безпорядък и представляваше лабиринт от малки стаи, наблъскани с гоблени, скулптури, статуи, драперии, обковани сандъци, закачени на куки воали, ритуални маски, плакати, книги, африкански копия, парчета от средновековна японска ризница, навити на руло кабели, купчини информационни кубчета, дърворезби, камбани, бутилки отлежало вино, запечатани с цветен восък, пъстри ивици холограмна лента, висящи от стена до стена, странни керамични изделия с неясно предназначение, безразборно разхвърляни старинни одежди, кафези с истински птици в тях: умопомрачителна сбирщина от всякакви вехтории. И всички до една безвкусни и абсурдни, доколкото успя да прецени. Усети тежката миризма на тамян. Навсякъде се разхождаха котки — пет, шест, дванайсет, една сиамска и една персийска двойка и още няколко, които не беше в състояние да определи. Подобно на собственицата си, и те не се страхуваха от абсолютно нищо: наскачаха по него, започнаха да го душат, да се гушкат и да острят нокти в панталоните му.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Йоланда.

Какво можеше да каже? Усмихна й се широко.

— Очарователно. Възхитително. Прекрасна колекция от необикновени неща.

— Знаех, че ще ти хареса. Имай предвид, че не водя всеки тук. Повечето мъже просто нямат понятие. Би ги отблъснало. Но ти — пътувал си къде ли не, културен мъж, който разбира от изкуство…

В радостта си тя разпери широко ръце. Енрон се уплаши, че може да строши някоя от антиките си, докато се носи из стаята. Беше едра жена: дори би могло да се каже заплашително едра, ако въобще съществуваше нещо, което би могло да го стресне, особено една жена. Беше най-малко десет сантиметра по-висока от него и вероятно двайсет килограма по-тежка. Енрон подозираше, че гълта хапчета: напрегнатият израз на очите я издаваше. Употребата на каквито и да е хапчета отвращаваше Енрон. Но си каза, че предпочитанията на тази жена не са негова работа. Да не й е баща.

— Ела — каза Йоланда, като го хвана за китката и го притегли. — Следващата стая е ателието ми.

То представляваше дълго помещение с нисък таван и без прозорци и опираше в склона — очевидно беше пристроено допълнително. Нямаше и помен от безпорядъка в останалата част на жилището. Беше абсолютно празно с изключение на три загадъчни предмета, големи и с неопределена форма, разположени в триъгълник в центъра на стаята.

— Последните ми скулптури — обясни тя. — Тази отляво е „Агамемнон“. Тази тук е „Кулата на Сърцето“. А онази в дъното наричам „Ad Astra per Aspera“^[1].

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза откровено Енрон.

— Прав си. Такива неща не са правени никъде досега. Това е нова форма на изкуство, чисто американско до този момент.

— И се нарича — как го каза — биоотзивчиво изкуство? Как действа?

— Ще ти покажа. Ела. Първо трябва да си поставиш рецепторите.

От един шкаф, който не беше забелязал, тя измъкна заплашително кълбо електроди и биоусилватели.

— Остави ме да ги наглася — добави Йоланда и светкавично започна да прикрепва по него разни приспособления, залепи някакво апаратче на лявото му слепоочие, друго на темето, бръкна под ризата и лепна едно върху гърдите му.

„Давай — помисли си Енрон. — Сега мушни едно и между топките ми.“

Но тя не го направи. Последното прикрепи между лопатките на гърба му. След това започна да настройва някакво елекронно устройство в шкафа. Той я заразглежда подробно, забеляза движенията на свободните гърди и месестите й бутове под тънката дрешка, с която беше облечена, и се зачуди колко ли време ще отнеме тази демонстрация. Нощта беше предвидена за други занимания и той беше готов да пристъпят към тях. Беше свикнал търпеливо да преследва целта си, но нямаше намерение да си губи времето с подобни нелепости.

А донякъде го притесняваха и електродите и биоусилвателите. Освен ако не беше загубил способността си да преценява хората, тази жена беше безобидна — невинна глупачка със странен вкус и разюздани наклонности. Но ако не беше така? Ако всъщност беше служителка на контрашпионажа на „Самурай“ и беше успяла да го заблуди с помощта на необузданите си, енергични бедра и ухаещите си на мускус слабини, за да взриви мозъка му тук тази вечер?

„Параноя — каза си Енрон. — Идиотщини.“

— Вече всичко е наред. Можем да започнем. Коя първо?

— Коя какво? — попита той.

— Скулптура.

— Тази в дъното — каза той напосоки. — „Ad Astra per Aspera“.

— Добър избор за начало — изкоментира тя. — Ще броя до три. След това тръгни към нея. Едно… две…

Отначало не виждаше нищо друго освен самата скулптура, недодялана и отблъскваща конструкция от дървени подпори, подредени под всевъзможни ъгли, и нещо като метална арматура във вътрешността. Но след това нещо отвътре започна да проблясва и в следващия миг той усети, че в него се разпалва ясно доловимо психогенно поле: пулсиране в тила, друго в корема и странно усещане за загуба на ориентация. Сякаш стъпалата му се отлепиха от земята и щеше да полети нагоре и навън, през вратата, която водеше към централната част на къщата, нагоре през тавана, в горещата и задушна нощ…

Така, това беше „Ad Astra per Aspera“, нали така? Вероятно трябваше да изживее въображаем полет до звездите. Нагоре в откритото пространство към далечните галактики.

Но всичко, което Енрон изпита, беше само началното усещане за издигане. Не тръгна наникъде и не почувства нищо освен странно безпокойство. Сякаш нещо му пречеше да продължи нататък, преди да разруши някаква вътрешна преграда.

— Добре — обади се Йоланда и усещането изчезна. — Какво си помисли?

Както винаги, беше готов с отговора.

— Страхотно, наистина страхотно. Не бях достатъчно подготвен за толкова силно изживяване. Усетих, че…

— Не! Не ми казвай! Нека си остане лично за теб — това е твоето лично усещане за произведението. С всеки е различно. Не бих искала да те карам да изразиш с думи неизразимото. Това би разрушило усещането ти, не мислиш ли?

— Действително.

— Ще опиташ ли с „Кулата на Сърцето“?

— Моля те.

Тя опипа един от електродите, сякаш за да ги нагласи на по-ниска степен, и отново отиде до шкафа.

„Кулата на Сърцето“ беше прекалено широка и тумбеста, за да прилича на кула. Вътрешността й излъчваше по-плътен блясък от другата — по-скоро синьовиолетов, отколкото златисторозов. Докато приближаваше, не усети почти нищо, но след това изпита подобно неразположение, както при първата. Усещането наистина много напомняше предишното. Мина му през ума, че всичко това са глупости, слаб електрически ток, от който получаваш леки спазми и неразположение, но си мислиш, че си изпитал разтърсващо естетическо вълнение, което…

Внезапно, без каквото и да е предизвестие, се усети като пред оргазъм.

Изпита огромно притеснение. Не само че искаше да отложи оргазма за по-късно тази вечер, но и самата възможност да изгуби контрол над себе си и да оплеска дрехите си като хлапак, го вбеси. Опита да се овладее. Излъчванията на втората скулптура бяха далеч по-мощни от тези на първата и му се наложи да напрегне всички сили. Усети как лицето му пламва от срам и ярост, а ерекцията му беше толкова силна, че изпита болка. Не смееше да погледне надолу, за да провери дали се вижда. Продължи да полага усилия. Сигурно поне трийсет години не беше водил подобна битка да не се изпусне: от времето на пламенната младост. В съзнанието му потрепваха единствено пищните форми на Йоланда Бермудез — огромните й полюшващи се гърди, горещото й, хлъзгаво и пулсиращо отверстие. Тя го поглъщаше целия, отнасяйки го върху вълните на екстаза. „Мисли за всичко друго — заповяда си непреклонно той. — Мисли за Мъртво море, за острия метален вкус на водата му, за плътния лигав слой върху кожата ти, когато се измъкваш от нея. Мисли за джамията на Омар и блестящото й под обедното слънце златно кубе. Мисли за отвратителните парникови газове, обсебили в прегръдката си въртящия се земен глобус. Мисли за вчерашните котировки на стоковата борса… за пастата за зъби… за портокалите… за Сикстинската капела… за камилите на пазара в Биршиба… за цвъртящите върху скарите агнешки кебапи… за кораловите рифове в Ейлат… за… за… за…“

В същия момент напрежението стихна. Бушуването на кръвта му поотшумя. Ерекцията му спадна. Енрон пое дъх и се опита да се овладее.

В стаята цареше мир и спокойствие. Положи усилия, за да вдигне поглед към нея. Тя се усмихваше крадешком — може би знаеше? Беше ли наясно какво е преживял току-що? Кой знае. Всъщност би трябвало да познава въздействието на своето произведение. Но от друга страна, всеки реагираше по свой начин. Напълно субективна форма на изкуство.

Реши да не се разкрива. Беше му казала, че това си е негова лична работа.

— Необикновено — сподели той. — Незабравимо.

Дрезгавият му, глух глас го изненада.

— Радвам се, че ти хареса. Ще опитаме ли с „Агамемнон“? — попита весело тя.

— Може би след малко. Бих искал… да се насладя на току-що преживяното. Да го осмисля, така да се каже.

Енрон усети, че се е изпотил, сякаш бе пробягал десет километра.

— Нали нямаш нищо против? — добави той. — Да изчакаме за третата?

— Понякога е прекалено силно — съгласи се тя.

— Дали има нещо за пиене?…

— Да. Разбира се. Ама че съм глупачка — домъкнах те направо тук, без да ти предложа питие!

Тя свали електродите от него и извади бутилка вино. Бяло вино, топло и сладко. Американци! Нищо не разбират! Енрон любезно я попита дали случайно няма червено и тя намери, но то беше още по-гадно, с неприятен дъх и явно беше пълно с всевъзможни химикали и отвратителни инсектициди. Излязоха от ателието, настаниха се на нещо като диван пред дълъг, нисък прозорец в една от предните стаи и се загледаха в залеза, чиято разкошна фотохимическа окраска напомняше изумителен с апокалиптичността си вагнериански сюжет: огромни парцаливи ивици в пурпурни, златисти, зелени, виолетови и тюркоазени цветове водеха неистова битка в небето над Сан Франциско. От време на време Йоланда въздъхваше дълбоко и разтърсваше рамене в израз на естетическа наслада. О, да, каква красота — самата божествена вис в ослепителните багри на божествените индустриални мръсотии.

„След малко ще излезем да вечеряме — мислеше си Енрон, — там ще я поразпитам за каквото ми трябва, след това ще се върнем и ще я имам направо на пода на тази стая, върху този дебел персийски килим, след което ще се прибера в хотела и никога повече няма да я видя, и никога повече няма да й разреша да поставя електродите си върху мен, нито тази нощ, нито друга.“

Но първо разследването. Каква тема да подхване, за да заговорят за онова, което го интересуваше най-много? Необходим е някакъв маньовър. Може би тази романтична небесна гледка…

Оказа се, че може да пристъпи към събирането на необходимите сведения много по-скоро, отколкото беше предполагал. Тя сама му предложи такава възможност още докато наблюдаваха залеза.

— Онази вечер в ресторанта Изабел каза, че си шпионин. Помниш ли?

Енрон се изкиска.

— Разбира се. Каза, че съм шпионин на „Киоцера — Мерк“.

— Така ли е?

— Толкова си директна. Типично по американски.

— Просто си мислех. Никога не съм спала с шпионин, поне доколкото ми е известно. Освен ако ти си. Би ми било интересно да знам.

— Естествено, че съм. Всички израелци са шпиони. Общоизвестен факт.

Йоланда се засмя и доля в чашите от гадното вино.

— Не, не се смей. Истина е. Толкова дълго сме живели под заплахата на всевъзможни опасности, заобиколени от всички страни с врагове, и то само на един хвърлей разстояние: как да не станем бдителни? Да, ние сме нация от шпиони. Където и да отидем, оглеждаме се, дебнем, надничаме под покривките. Но шпионин на „Киоцера — Мерк“? Не. За нищо на света. Аз служа на своята родина. Това е въпрос на патриотизъм, а не на алчност, разбираш ли?

— Сериозно ли говориш? — възкликна учудено тя.

— Журналист, шпионин — не е ли все едно?

— И си дошъл тук да разговаряш с Ник Роудс, защото твоята родина иска да задигне неговата адаптационна технология.

Енрон усети, че тя се напива доста бързо. Започналият на майтап разговор промени посоката си.

— Да задигна? Никога не бих го направил. Ние не крадем. Лицензираме, копираме, ако се наложи, преоткриваме. Но да крадем — никога. Забранено е от законите на Мойсей. Казано е: „Не кради!“ Имитирай — може. В заповедите няма нищо по този въпрос. И ти признавам най-откровено без каквото и да е притеснение, че искаме да научим колкото може повече за този проект на твоя приятел доктор Роудс относно генната трансформация на човечеството.

Енрон я погледна отблизо. Лицето й беше пламнало от възбуда: горещината, виното, очевидното въздействие на „Кулата на Сърцето“ върху него си бяха свършили работата. Наведе се към нея, постави ръката си върху нейната и заговори откровено и поверително:

— След като ти признах, че съм шпионин, нямаш нищо против да свършим малко работа, нали?

— Добре.

Май й се струваше, че се шегува. Чудесно. Нямаше нищо против да я позабавлява.

— Отговори ми на следния въпрос — продължи той. — Какво ти е мнението за Роудс, но честно? Докъде е стигнал? Дали са на път да създадат нов човешки вид в тази негова лаборатория?

— Но ти изобщо не се шегуваш! Ти наистина си шпионин!

— Нима отричам? Хайде — погали ръката й Енрон. Кожата й беше поразително гладка. Най-гладката кожа, която беше докосвал. Учуди се дали не беше се намазала с някаква синтетика. Някои жени го правеха. — Разкажи ми за него. Какво знаеш за работата му?

— Нищо. Казвам ти самата истина, Марти. — Беше й казал да го нарича „Марти“, защото „Мешорам“ беше прекалено непривично за нея. Тя се изкикоти. Може би мисълта, че може да бъде източник на шпионска информация, й се стори привлекателна. — Бих ти казала, ако знам нещо, но не знам. Трябваше да опиташ с Изабел вместо с мен, щом това търсиш. Ник й говори понякога за работата си. Но тя не споделя с мен. Поне не това, което би те заинтересувало. Чувам само отделни дреболии.

— Например? — прекара ръка той по извивката на гърдата й и тялото й леко потръпна. — Хайде. Какви например?

Тя притвори очи, сякаш се замисли.

— Ами например някакъв младок разработвал голям проект, който щял да промени кръвта ни от червена на зелена. И други значителни промени. Нямам представа какви. Наистина не знам. Пийни още вино. Не е лошо, нали? Зелена кръв! Все пак по-добре от зелено вино, надявам се.

Енрон се престори, че отпива. „Зелена кръв“ — помисли си той. Някакви корекции в хемоглобина? Разбра, че все пак му казва истината: тя не знаеше нищо. Май беше безсмислено да настоява за подробности.

— Знаеш ли името на този млад учен? — попита за всеки случай той.

— Не. Изабел може да го знае. Поговори с нея.

— Много мъчна жена. Не вярвам да се разберем.

— Да — добави Йоланда, втренчила поглед във виното си. — По всяка вероятност си прав. В края на краищата, ако Израел възнамерява да развие своя собствена адаптационна технология и ти си пристигнал да разбереш докъде са стигнали в „Самурай“ в тази посока, ако тя ти помогне, всъщност ще съдейства за откриването на подобна технология. А си наясно с мнението й по този въпрос.

— Да.

— А и аз го споделям. Мисля, че е нещо ужасно. Направо тръпки ме побиват.

Вече бяха предъвквали всичко това. Енрон положи усилия да запази търпение.

— Но ако се налага, ако това е единственият начин да се съхрани човешкият живот на Земята…

— Толкова ли е важно човечеството да остане на Земята, щом сме я докарали до това окаяно състояние? В края на краищата бихме могли да емигрираме на орбиталните светове.

Наля й още малко вино. Слънцето беше залязло и небето бързо помръкваше. Светлините на Сан Франциско започваха да присветват от другата страна на залива, блещукайки в сгъстения въздух. Енрон небрежно плъзна ръка по щедрите й форми: гърди, корем, погали я по коляното, след това нагоре по бедрото. Стори му се, че тази увертюра може да развърже езика й. Ако не си беше винаги развързан. Продължи да я опипва безцеремонно. Тя отпусна глава назад, притворила очи. Една от котките подскочи от едната му страна и започна да търка глава в лакътя му. С рязко движение я отблъсна встрани.

— Обичаме земята си — каза тихо той. — Векове сме водили битки, за да я притежаваме. И за нищо на света не бихме я изоставили дори и за някакъв небесен Нов Израел.

— Японците изоставиха своята земя. Поне богаташите им. Сега са се пръснали по целия свят. Те обичаха страната си не по-малко от вас. Но я напуснаха. Щом те успяха, защо вие да не можете?

— Да, напуснаха я, защото островите им потънаха под надигналите се морета. Загубиха плодородните си земи и повечето от градовете си и не остана нищо освен пусти планински чукари. В противен случай никога не биха се махнали. Щяха да си стоят прилепнали по скалите. Просто нямаха никакъв избор. Както и ние много, много отдавна, преди две-три хиляди години, бяхме прогонени от нашите врагове в изгнаничество. Но един ден се завърнахме. Водехме битки, страдахме, строихме, воювахме. И сега живеем в Райската градина. Валят чисти дъждове, пустинята се покри с трева. И вече няма да се махнем.

— Но какъв е смисълът да останем, щом всичко ще се промени така невероятно? — Гласът й беше станал глух и слаб, сякаш идваше от много далеч. — Щом ще се превърнем в някакви странни мутанти, в които не е останало нищо човешко? Нима ще продължиш да бъдеш евреин, щом кръвта ти стане зелена и започнеш да дишаш с хриле?

— Мисля, че в Библията не пише нищо по въпроса, какъв да е цветът на кръвта ни — усмихна се Енрон. — Пише само, че трябва да съблюдаваме заповедите и да живеем праведно.

Тя се замисли за момент.

— А праведно ли е да си шпионин?

— Разбира се. Това е много древна традиция. Преди да ни преведе през Йордан, Йехова изпрати двама шпиони на другия бряг и когато се върнаха, те му казаха, че е безопасно да прекосим реката, защото хората от другата страна са се побъркали от ужас, след като са разбрали, че Бог е отредил земята им на евреите. Имената на двамата шпиони не се споменават в Библията. Те са първите тайни агенти.

— Разбирам.

— И до ден днешен изпращаме свои хора, за да откриват евентуални опасности. В това няма нищо недостойно.

— Навсякъде около себе си виждате врагове, така ли?

— Виждаме опасности.

— Щом съществува опасност, значи има врагове. Но епохата на войните отдавна отмина. Вече няма врагове. Всички сме съюзници в битката за спасяване на планетата. Не мислиш ли, че враговете, които виждате на всяка крачка, съществуват само във въображението ви?

— Нашата история ни е научила да бъдем предпазливи. Цели три хиляди години сме били гонени от едно място на друго от хора, които ни мразят или ни завиждат, или просто са искали да ни превърнат в изкупителни жертви. Какво толкова се е променило сега? Ще бъде глупост да повярваме, че е дошъл Златният век.

Изведнъж Енрон усети, че се защитава. Това усещане му беше непознато. Беше дошъл тук, за да задава въпроси, а не да им отговаря. Но тя беше невероятно упорита. Отпи голяма глътка от кошмарното вино.

— Асирийците ни подложиха на заколение. Римляните опожариха храмовете ни. Кръстоносците ни обвиниха за смъртта на Христос. — Този път виното му се стори по-поносимо. — Чувала ли си за концентрационните лагери, създадени от германците специално за нас в средата на двайсети век? Шест милиона бяха унищожени само затова, че са евреи. Оцелелите се заселиха след това в Израел. Около нас имаше само мюсюлмани, които ни мразеха. Заклеха се да довършат онова, което бяха започнали германците, и няколко пъти се опитаха да го осъществят. Не е лесно да водиш спокоен и съзидателен живот, когато на отсрещния бряг е врагът, който ти е обявил свещена война.

— Но това е било толкова отдавна. Сега арабите са ви приятели.

— Удобно е да се мисли така, нали? Петролното им богатство привърши и независимо че земята им е по-плодородна поради промяната на климата, районът е пренаселен и те не са в състояние да си позволят лукса да водят свещена война, колкото и да им се иска. Дори са принудени да се обърнат към доскорошните си врагове за технологична и индустриална помощ. Сега действително всички сме приятели. Партньори. Но това рано или късно може да приключи. С общопланетарното влошаване на условията лишените от предимства може изведнъж да скочат отгоре ни. Вече се е случвало.

— Вие сте подозрителни до умопомрачение!

— Подозрителни? Всяко нещо крие някаква заплаха! Затова сме постоянно нащрек. Навсякъде изпращаме агенти, за да предугадим опасността. Тревожат ни и японците, да речем.

— Японците ли? И защо?

Енрон усети, че се напива. Това също беше необичайно за него.

— Те са ненавистен народ. Искам да кажа, изпълнени с ненавист. Притежават невероятни богатства, но са окаяни изгнаници. Живуркат самотно и параноично в своите свръхбронирани анклави по целия свят, скрити зад стените си, огорчени, че са били принудени да напуснат домовете си, мразени от всички заради богатството и властта си и изпълнени с двойно по-силна омраза в отговор на всеобщото презрение и завист. А от всички най-много мразят нас, израелците, защото и ние някога сме били изгнаници, но успяхме да се завърнем в родните домове, в своето прекрасно отечество, и защото сме силни и предприемчиви и оспорихме господството им над света.

 

 

Ръката му продължаваше да изследва пространството между бедрата й. Тя притисна като в скоба китката му, не толкова за да му попречи, колкото да задържи приятното усещане. Дали искаше да разговарят, или да правят любов? „Може би двете едновременно“ — мина му през ума. Изглежда, за нея едното беше свързано с другото. Беше вманиачен дърдорко — сигурно заради хапчетата — и сексуална маниачка едновременно. „Трябва да прекъсна това безкрайно бръщолевене — каза си той — и просто да я бутна върху килима.“ След това щяха да излязат на вечеря. Стори му се, че не беше ял от три дни.

Но и той не можеше да престане да говори.

— Повсеместните катастрофи в резултат на парниковия ефект осигуриха на Израел значително икономическо предимство, включително и с прогонването на японците от островите им — продължи той сякаш мимо волята си. — Бележим напредък в много посоки. Израелското правителство е инвестирало огромни капитали в повечето от мощните мегакорпорации, ако не знаеш. Имаме значителни дялове и в „Самурай“, и в „Киоцера“. Но мегакорпорациите все още се управляват предимно от японците, които се опитват да ни държат настрана. Опитват се да ни избутат от добрите ни позиции. Готови са на всичко. На всичко. Затова, Йоланда, сме длъжни да ги наблюдаваме. Наблюдаваме всеки.

— А разработването на адаптационна технология преди „Самурай“ ще гарантира на Израел още по-силни позиции в настъпващия свят, така ли?

— Надяваме се.

— Мисля, че грешите. Трябва да забравим за Земята и да се преселим в космоса.

— Аха, на орбиталните светове. Твоята фикс-идея.

— Мислиш ме за глупачка, признай си!

— Глупачка? — повиши глас той. — О, не, в никакъв случай!

Енрон дори не се постара да бъде искрен. Почувства раздразнение и досада. Изненада се, че беше престанала да го привлича дори и сексуално. „Не е никаква камила, а крава — помисли си той, — тъпа крава с претенции за интелигентност.“

Но ръката му остана на мястото си.

Йоланда залюля ханша си напред-назад, като стисна още по-силно бедрата си. Обърна глава, отвори очи и го погледна предизвикателно, усмихвайки се унесено, сякаш беше решила да сподели с него някаква изключително важна тайна.

— Трябва да ти кажа, че може и да не дочакам окончателната екологична разруха. Сериозно мисля да се преместя в най-скоро време на някой от световете L–5.

— Наистина ли? Избрала ли си вече на кой точно?

— Нарича се Валпарайсо Нуево — отвърна тя.

— Не съм го чувал.

Стояха в плътния мрак и се взираха в него. Някаква котка, която не беше виждал преди това, изникна отнякъде и затърка нос в обувката му. Бутилката беше празна.

— Не… чакай. Спомних си. Това не беше ли свят убежище? Където се крият избягали престъпници?

Усети, че главата му се замайва от горещината, от безкрайното бърборене, от виното и от все по-силния глад, от сексуалното излъчване на Йоланда, вероятно и от въздействието на биоотзивчивите й скулптури. Усети желанието в него отново да се надига, отначало едва-едва, но се разпалваше все по-буйно и по-буйно. Тя беше ужасяващо отегчителна и същевременно влудяващо привлекателна. Разговорът ставаше все по-невероятен.

— И защо искаш да отидеш там? — попита той.

Тя му метна престорено сърдит поглед.

— Мисля, че в никакъв случай не бих могла да ти кажа.

— Хайде. Казвай.

— Но нали няма да кажеш на никого?

— Какво да не казвам? Не те разбирам.

— Представяш ли си! Да карам шпионин да се кълне, че ще пази тайна! В края на краищата след няколко дни ти вече няма да си тук, а и това не те засяга. Няма никаква връзка с Израел.

— В такъв случай казвай.

— Да. Добре. Ще ти кажа — отново му метна дяволит поглед тя. — Но ще си остане между нас. Съгласен ли си? Имам една тайна, която ще споделя с теб, само с теб, защото си ми приятел и защото си умен.

— Кълна се — каза той.

— Прав си, че Валпарайсо Нуево е свят убежище, пълен с всякакви престъпници, които плащат на тамошното правителство, за да ги защитава от различни юридически агенции, които биха ги потърсили. Начело стои някакъв откачен латиноамерикански диктатор, който управлява от първата година.

— Все пак не разбирам. Какво общо имаш с всичко това?

— Имам един приятел в Лос Анджелис. Член е на някаква терористична група — възнамеряват да проникнат на Валпарайсо Нуево и да вземат властта. Ще установят абсолютен контрол, ще съберат всички бегълци и ще ги предадат срещу заплащане. Това ще им донесе огромно състояние. Ще си живеят там като крале. Чист въздух, чиста вода, чисто нов живот.

Погледът й беше странно съсредоточен и блестящ, по-бляскав дори и от обичайния й дрогиран поглед. Сякаш се взираше покрай или през него в някакво приказно царство на осъществени мечти.

— Приятелят ми ме попита дали бих се присъединила към тях. Ще станем милиардери. Ще бъдем господари на тази малка планета. Казват, че световете L–5 са прекрасни.

Енрон моментално изтрезня.

— Кога ще стане това?

— Всъщност много скоро. Доколкото си спомням, казаха, че… — Йоланда закри с ръка устата си. — Боже мой, какво направих! Нищо не трябваше да ти казвам!

— Моля те, Йоланда, много е интересно.

— Виж какво, Марти, нито думичка от това, което ти разказах, не е вярна! Това е просто една приказка, която бяха съчинили за някакъв филм и в която има нещо реално! Не го вземай на сериозно. Всичко това не е вярно! — Гледаше го ужасена и добави с мрачен глас: — Не трябваше да ми позволяваш да пия толкова много. Моля те да забравиш всичко, което ти казах за Валпарайсо Нуево. Всичко. Ще си имам големи неприятности, ако… ако…

Тя започна да плаче и риданията разтърсиха цялото й тяло. Ръката му остана все така заклещена между нейните крака и той се уплаши да не би неудържимите й конвулсии да изкълчат китката му.

— Шшт. Няма от какво да се притесняваш, Йоланда. На никого няма да кажа нищичко.

В очите й проблесна надежда, но тя продължаваше да го гледа ужасена.

— Заклеваш ли се? Те ще ме убият!

— Умният шпионин пази своите източници, скъпа. Аз съм много умен шпионин.

Тя все още трепереше.

— Но трябва да направиш нещо за мен — продължи Енрон. — Искам да се срещна с твоя приятел от Лос Анджелис. Искам да поговоря с него и с хората му. Да работим заедно.

— Сериозно ли?

— Винаги съм сериозен, Йоланда.

— Но това, което ти разказах, няма нищо общо с твоите…

— О, има много общо. На Валпарайсо има хора, които представляват огромен интерес за Израел, сигурен съм в това. Щом тези хора могат да бъдат закупени, бихме искали да установим контакт с продавачите предварително. За осъществяването на сделката може би бихме подкрепили твоите приятели със значителна материална помощ за гарантиране на проекта. Как е името на приятеля ти?

Йоланда направи пауза, преди да отговори.

— Давидов. Майк Давидов.

Енрон усети, че пулсът му се ускорява.

— Евреин ли е?

— Не мисля. Това май е руско име. Прилича на руснак.

Енрон издърпа ръката си и отново започна да гали гърдите й.

— Вземи ме със себе си в Лос Анджелис — продължи той с възможно най-изкусителния и умоляващ тон. — Запознай ме с приятеля си господин Давидов.

— Не знам, Марти… не мисля, че би трябвало…

— Утре. Совалката е в девет.

Това вече не беше молба, а заповед.

— Няма смисъл. Той е на Валпарайсо Нуево. Много от най-важните хора вече заминаха, за да подготвят нещата.

— Разбирам — каза Енрон.

Той се замисли за момент. Йоланда мигновено се възползва от настъпилата пауза.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита тя. — Искам да престанем да говорим за всичко това, става ли? Малко съм пияна. Даже малко повече. Приказвах прекалено много и вече не ми се говори.

— Не можеш ли само…

— Не, Марти. Прекалено опасно е. Ще се възползваш от всичко, което ти кажа. А сега искам да ме използваш по друг начин.

— Да те използвам ли?

— Би трябвало да се досетиш какво имам предвид. Но тук. Ще ти подскажа.

Тя го хвана за раменете и го повлече на пода със себе си. Легнаха, преплели на кълбо ръце и крака, заливайки се от смях, и той потъна в пищната й плът. Тялото й излъчваше букет от аромати — вино, желание, пот и защитен серум, който покриваше фантастичната й сатенена кожа. Добре. Добре. Той се гмурна в нея. „Стига приказки, поне засега“ — каза си той. Достатъчно дълго се беше въздържал, докато разиграваше търпеливо шпионските си хватки, и сега имаше право да забрави за малко служебните задължения.

— О, Марти! — пъшкаше тя отново и отново. Той задъвка огромните й кълбета, като че ли бяха пъпеши, и напъха члена си с ловкостта на посветен в тайнствената й и очевидно необятна вагина. — Марти, Марти, Марти.

Тялото й беше стегнато, беше разтворила широко краката си, а стъпалата й се люлееха някъде във въздуха зад гърба му, удряше бедра в тялото му в ритъма на разтърсващите тласъци. Да чукаш тази жена, беше като да изследваш непознат континент. Толкова голяма, толкова влажна, толкова странна, пълна с неочаквани изненади. С всяка нова жена се чувстваше по подобен начин. Еврейският Балбоа, еврейският Манго Парк, Орелана, Пизаро, които си проправят път през гъсталаците на джунглите, вечно дирейки скритите в техните пулсиращи ядра несметни богатства. Тази криеше още по-невероятни тайни. Тя беше тайнственото царство на отец Джон, изгубеният рай на Елдорадо.

Лежаха един до друг голи, с лъснали от потта тела в горещата нощ, и тихичко се смееха.

— Късно е да излизаме за вечеря — каза тя. — Ще приготвя нещо тук. Съгласен ли си?

— Както искаш — отвърна Енрон.

— След това може да пробваш с третата скулптура, „Агамемнон“. Искаш ли?

— Може би по-късно — каза уклончиво той. — Да, да, може би.

Енрон реши, че все пак е доста забавна. И по-полезна, отколкото беше предполагал. Изглежда, тази нощ нямаше да им бъде последната.

Вече се бяха изкъпали и облекли и тя потракваше съдовете в кухнята, когато й подвикна:

— Това, което ми каза за организаторите на заговора — че вече са на Валпарайсо, — вярно ли е?

— Марти, моля те. Мислех, че повече няма да говорим за…

— Вярно ли е?

— Марти.

— Вярно ли е, Йоланда? Трябва да знам.

Отговори му тракане на чинии и тенджери. След малко чу гласа й:

— Да. Някои от тях са вече там. Както ти казах.

Енрон кимна бавно.

— В такъв случай имам предложение. Моля те да погледнеш сериозно на него. Какво би казала за една малка разходка с мен до Валпарайсо Нуево, Йоланда?