Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (23)

* * *

Дъждът престана малко след петдесетата миля източно от Сан Франциско. Границата между крайбрежната зона на пороя и сухата вътрешна зона беше отсечена като с нож. Зад гърба му продължаваха да се изливат черните водни потоци, но под огромното кърваво око на слънцето пред него се разстилаха изпечените от сушата предпланини на Сиера.

Пътуваше покрай пресъхнали светлокафяви заоблени склонове, по които тук-там бяха накацали бухлатите корони на дъбовите дървета, застанали сякаш на стража посред синкавите ливади, потънали в блещукащи призрачни сенки. Над всичко това се беше облещило безмилостното небе, поръсено с отделни пухкави облачета. Невероятният порой, който заливаше зоната на залива и крайбрежната ивица, нямаше да добави нито капчица към водните запаси на Сан Франциско. Главните му резервоари бяха разположени във вътрешността, в планинските райони, но върху тях не падаше никакъв дъжд и нито едно снежно петънце не сребрееше по билата им.

Цареше пълно спокойствие. Промишленото замърсяване беше задушило повечето градчета в долината на Сакраменто, а изчерпването на водните ресурси беше ликвидирало земеделските стопанства източно от тях. Още по на изток се издигаше импозантната планинска верига Сиера, а зад нея се простираше безрадостната пустош на Невада. Щом прекосеше планината, го чакаше ден и половина пътуване през пустинята.

И все пак… и все пак…

Беше наистина красиво, ако пустотата и безплодието можеха да бъдат красиви. Със смъртта на градовете и земеделските стопанства в долината на Сакраменто се беше настанило почти праисторическо спокойствие. Карпинтър си помисли, че тези места вероятно са изглеждали така преди хиляди години. Ако не бяха останките от построените през деветнайсети и двайсети век сгради, чиито основи прорязваха покритите с изсъхнала трева поляни и хълмчета и напомняха руините на Помпей. Но и те излъчваха някакво антично очарование. Отпечатъци от древността, белези от един изчезнал свят. А и въздухът, неподвижен и прозрачен, сякаш беше останал от някое предишно столетие.

Карпинтър знаеше, че това е привидно. Въздухът беше толкова смъртоносен, колкото навсякъде другаде. Дори още по-смъртоносен, защото никога не подухваше вятър и отровните пластове се наслагваха един върху друг. Ако човек останеше за по-дълго, дробовете му просто биха се разложили. Видът на дърветата в тази пасторална местност го доказваше — странно извитите им клони, заострените като шипове вейки и малкото на брой сгърчени листа, както и всякакви други генетични деформации, причинени от многовековна озонова недостатъчност, натрупаните в почвата алуминий и селений и всевъзможни форми на опустошение.

„Превърнахме въздуха, почвата и водата на планетата в проводници на антиживота, които изпепеляват всичко, до което се докоснат“ — мислеше си Карпинтър. Може би в тази отровна среда след време би възникнала и би се развила някаква нова, мутантна форма на антиживот, някакво поначало мъртво същество, чиято обмяна на веществата ще се осъществява според закони, противоположни на законите на съществуването, което ще вдишва тези разяждащи отрови и в чиито неуязвими вени ще тече въглеводород.

Беше се отпуснал зад кормилото, оставил шофирането изцяло на машината, която се изкачваше плавно по гръбнака на Калифорния.

С всеки изминал час се стопяваха и последните белези на цивилизацията. Беше навлязъл в предпланините, където хората обикновено си бяха сковавали къщите от дърво и затова не бяха останали никакви разрушения. Честите пожари бяха се погрижили да заличат и последните следи от човешко присъствие.

Абсолютен покой. Пред него се разстилаше един съвършено опустял свят.

Пълна противоположност на пренаселения Сан Франциско и цялата върволица от кошмарни урбанизирани зони, нацвъкани една до друга по крайбрежието чак до великия Сатана, Хилядоглавия звяр — самия Лос Анджелис. Дори мисълта за Ел Ей го накара да потръпне. Тази чудовищна пришка върху пейзажа, тази непрекъснато разрастваща се и неописуемо грозна черна дупка, в която се блъскаха милиони опустошени души сред невероятна жега и толкова замърсен въздух, че можеше да бъде нарязан на парчета, от които да издигнеш цяла…

Лос Анджелис, родният му град…

Карпинтър помнеше разказите на дядо си за детските му години, преминали в един девствен свят — сантиментални спомени за стария Лос Анджелис от края на двайсети век може би. Или началото на двайсет и първия? Един изгубен рай, както обичаше да казва старецът, в който свежият вятър подухваше от океана и дните бяха меки и приятни. Парковете и разцъфналите градини, просторните къщи, блестящото небе, снегът по планинските върхове оттатък Пасадена и Сан Гейбриъл зимно време. Понякога Карпинтър посещаваше в сънищата си този изчезнал Лос Анджелис: красивия и неопетнен Лос Анджелис от далечното минало, преди небесната вис да похлупи всичко под железния си калпак. Искаше му се да вярва, че това не бяха само романтични старчески измишльотини, че всичко това наистина беше съществувало. Беше сигурен, че е съществувало. Но беше изчезнало завинаги.

Напред. На изток.

Светкавица проряза изпепеления от слънцето небесен свод — яркобяла стрела върху избелелия му чаршаф. Отекнаха далечни барабани. Карпинтър знаеше, че това не означава нищо. Зевс само се беше поизкашлял. Светкавицата беше резултат от температурните разлики и не беше предвестник на никакъв дъжд. Можеше да предизвести единствено поредния пожар, чийто скалпел щеше да изреже нови, още по-обширни парчета от затревените пространства.

Тук дърветата бяха други. Вместо дъбове се извисяваха стройните стволове на борове и нежни кадифени трепетлики. Старата магистрала беше обрасла с ниски храсталаци от двете страни. Не срещаше други коли. Беше последният оцелял на този свят. Там, където наскоро беше бушувал огънят, върху овъглената земя се простираха дълги редици от оголели, почернели стволове.

Огънят беше пречистване. Огънят беше добро.

„Нека изпепели всичко — започна да се моли наум Карпинтър, — нека пречисти света от всякакви грехове.“

Колко странно. Човечеството беше успяло да надживее и най-неразрешимите си междунационални сблъсъци, и най-кръвопролитните си религиозни войни, беше оставило зад гърба си безсмислените спорове и беше успяло малко или повече да изгради един свят на истински мир и всеобщо сътрудничество. И точно в този момент върху му се беше струпала тази непоносима и вездесъща тропическа жега, отровената атмосфера, всеобщата гибел. Странно. Много странно. Угризения измъчват Ник Роудс, дали да превърне човека в същество с хриле и зелена кръв. Някъде в Тихия океан под изгряващите лъчи на освирепялото слънце Ковалчик лови морски чудовища, за да нахрани гладното човечество. Този нещастен глупак Пол Карпинтър е толкова нетърпелив да домъкне своя айсберг до един неблагодарен град, че забрави и най-елементарното благоприличие и си позволи да изостави…

„Не. Изобщо не мисли за това.“

Мина му през ума, че това, което върши в момента, всъщност е продиктувано от желанието да избяга колкото може по-надалеч от тази мисъл.

През главата му преминаха откъси от някаква полузабравена литургия. „Miserere. Miserere. Quitollispeccatamundi. Agnus del Qui tollis. Peccata mundi.

Dona nobis pacem. Pacem. Pacem. Pacem. Pacem.“

Напред. На изток.

 

 

Шосето се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, докато стигна сравнително равна отсечка в едно дефиле, над което се спускаше мракът на настъпващата нощ. Беше навлязъл във високите части на планината. Разреден въздух, горички от изострени като клечки за зъби борови дървета и голите скали над тях, които напомняха огромни гранитни щитове. Над тях се възвисяваха моравосиви планински масиви — най-високите върхове на Сиера.

Върху северната страна на някои от тях се виждаха малки снежни петънца, скрити в заслонени вдлъбнатини и циркуси, и Карпинтър се вторачи в тях, сякаш неочаквано беше кацнал на някаква друга планета — например на някой от спътниците на Юпитер. Беше виждал сняг не повече от три пъти в живота си. Човек трябваше да се изкачи на четири-пет километра над морското равнище чак до най-високите върхове, за да види малко сняг, и то само откъм северните им страни и само в определен момент на годината.

„Нека всичко се покрие със сняг — помисли си Карпинтър. — Нека блестящото бяло одеяло похлупи земята от океан до океан. И нека изпод него напролет разцъфне в цялата си свежест чисто нов живот.

Нека. Нека.“

Вече беше прекосил дефилето, моравосивите масиви бяха останали зад гърба му и той се спускаше по зигзагообразния път надолу към Невада. Стъмваше се все по-бързо. Надвиснало черно, безлунно небе с огромен брой звезди и тайнствените светлинки на сателитите, които можеха да се видят с просто око да прекосяват небесния свод. Беше време да спре за почивка, за да позволи на колата да презареди батериите си за остатъка от пътуването.

Рядко беше виждал толкова черно небе, обсипано с толкова ярки светлини. Небето излъчваше студа на космическото пространство, на мразовития планински въздух, чиято леденокристална прозрачност го правеше толкова различен от вечно просмукания с мръсотия градски въздух. Но Карпинтър знаеше, че това е заблуда. И тук небето процеждаше същата жега, както навсякъде другаде. Където и да отидеш в този нещастен свят, от небето винаги струеше горещина дори и в полунощ, дори и в това тъмно и осеяно със звезди планинско царство.

Карпинтър отби колата встрани от пътя и хапна от безвкусните водораслови бисквити, които си беше купил в Оукланд. Накваси ги с малко прокиснало вино. След това се сви на кълбо и заспа с включена аларма, сякаш беше замръкнал по улиците на опасен град. Когато слънцето изскочи на утринното небе и блесна в предното стъкло, той се надигна като замаян, без да разбира къде се намира, и в първия момент му се стори, че е в неуютната стаичка на трийсетия етаж на хотел „Манито“ В Спокейн.

В равнината под него се виждаше някакъв град. При това изглеждаше населен: двайсет-трийсет къщи, няколко магазина и един-два ресторанта. Дори В този ранен час по улиците се движеха коли.

Спря пред ресторант. „Гостилница «ПУСТИНЕН РУЧЕЙ»“ гласеше табелката. Сякаш не беше преустройван от 1925 година. На Карпинтър му се стори, че се е придвижил не само в пространството, но и във времето.

Вътре всички носеха дихателни маски. Помисли си, че е излишно да ползваш дихателна маска в това кътче от 25-а година, но я надяна и влезе.

Келнерката беше истинска жена. Никакви андроиди, никакви монитори по масите, никакви бутони за поръчките. Тя му се усмихна с примигващи над маската очи.

— Какво да бъде? Бъркани яйца? Кафе?

— Чудесно — отвърна Карпинтър. — Това да бъде.

С една дума, все още се намираше в Калифорния. Границата с Невада беше няколко километра по-нататък.

Кредитната карта на компанията му свърши работа. Очевидно все още не бяха го лишили от тази привилегия.

Нахрани се и отново потегли на изток. Сутринта се втурна насреща му откъм Юта. Докъдето стигаше погледът, виждаше само безцветен пясък, сякаш не беше паднала капка дъжд поне от тринайсети век. Макар и не така импозантни като Сиера, тук-там се извисяваха планински масиви, розови в ранната утрин, но постепенно преливащи във все по-наситено златнокафяво. Пухкави бели облачета се рееха в плътносиньото небе, набраздено от бледожълтеникавите ивици на парниковите газове.

„Беше такъв красив свят — мина му през ума, — преди да успеем да го превърнем в кочина.“

И отново започна да се моли разсеяно и несвързано. „Ave Maria, gratia plena. Ora pro nobis. Сега и в часа на нашата смърт. За нас, нещастните грешници.“

 

 

Колкото по на изток отиваше, толкова по-необикновени ставаха планините — продълговати вериги, увенчани от яркочервени назъбени чукари, осветени сякаш от някакъв вътрешен огън. Излъчваха древност. Нямаше да се учуди, ако видеше в равнините под тях да пасат праисторически животни. Бронтозаври, мастодонти.

Нямаше никакви динозаври. Нито мастодонти. Нищо подобно. Камъчета, рехава тревица, стрелкащи се тук-там гущери — това беше всичко. Намери някакъв стар резервоар, в който все още имаше малко вода. Изпитваше страхотна нужда да се съблече и да се изкъпе. Водата му изглеждаше безопасна. А и в този ранен час можеше да рискува да изложи кожата си на слънчевите лъчи.

Езерото беше тъмно и дълбоко и Карпинтър предположи, че водата ще е студена, но всъщност не беше така. Беше почти топла. И сравнително чиста. Нямаше ги нито пъстроцветните петна от химикали, нито обичайната мръсна пяна, нито озъбени насреща му алигатори, дори нито една жаба. Това вече наистина беше новост — да се изкъпеш под открито небе в истинска незамърсена вода. Изпита огромно удоволствие. Беше нещо като кръщение.

След няколко часа шофиране отново се появиха признаци на живот. Няколко занемарени земеделски стопанства, порутени къщурки и рухнали хамбари, които изглеждаха на петстотин години. Жителите вероятно не бяха особено гостоприемни. Карпинтър продължи, без да спира. След стопанствата изникна потънало в прах градче, а зад него голям град, който той също подмина. Над всичко се стелеше сива еднообразна мъгла. Дори в херметизираната кола усети континенталната жега и миризмата на вездесъщия смог, който затискаше централните области на Америка. Въздухът стягаше гърлото му като примка. Беше сигурен, че ако спре и излезе навън, върху му ще се стовари убийственият сахарски зной.

Опита да се свърже с Ник Роудс, за да му съобщи какво се беше случило, къде се намира и накъде е тръгнал. Предишния ден нямаше желание да му се обажда, но сега си помисли, че не е редно да изчезва така, без да сподели нито дума с него. Рано или късно Роудс щеше да научи, че Карпинтър е бил изхвърлен от „Самурай“, и можеше да си помисли, че е посегнал на себе си. Не биваше да допусне това.

Офисният андроид го информира, че в момента доктор Роудс е на конференция. Карпинтър изпита известно облекчение.

— Кажи му, че го е търсил Пол Карпинтър, че в резултат на последните събития съм напуснал компанията и заминавам за няколко дни в Чикаго при един приятел. Ще му се обадя, когато съм наясно с по-нататъшните си планове.

Подмина молбата на андроида да остави телефонен номер за връзка. В момента това беше предостатъчно за контакта му със света, който току-що беше оставил зад гърба си.

Надяваше се да пристигне в Чикаго късно през нощта или най-късно на разсъмване. Колата изобщо не се уморяваше. Всичко, което се искаше от него, беше да се отпусне спокойно и да остави километрите да се нижат един след друг. Не му беше останала много храна, но и не изпитваше кой знае какъв глад. Да се отпусне спокойно и да остави километрите да се изнизват. Това беше всичко.

Носеше се през огромната, ужасяваща пустош: могили от сгурия, пепелища и обгоряла степ. Тук-там се виеха пушеци от отдавна тлеещи пожари — подземната паст продължаваше да пулсира. Черните силуети на цяла гора мъртви дървета покриваха кафявите склонове на островърхи хълмчета, по едно от които като зловеща шега се спускаше ръждясал ски-лифт. Изсъхнало езеро. Участък мъртвосива земя, кълбо черни омотани жици, купчини стари коли на фона на някакъв изоставен град, чиито развалини със стърчащи носещи греди и зейнали като очни кухини прозорци напомняха скелети.

Навлезе в равнинна местност. Въздухът стана кафеникавосив. Оттук започваше вътрешноконтиненталната зона, където навремето се бяха простирали огромни стопанства, преди летата да се превърнат в огнени пещи и дъждовете да отпътуват нанякъде. Сега всичко беше покрито с плътен слой прах. Огромното небе и моравите планински масиви все така се извисяваха зад гърба му там някъде в Юта и Уайоминг, но той се намираше вече по на изток, в Небраска или дори в Айова, където не беше останала нито следа от плодородните равнини и от кехлибарените вълни на житото.

Все пак и тук живееха хора. С настъпването на вечерта започнаха да проблясват светлинките на малки и големи градове, разположени от двете страни на магистралата. На Карпинтър му беше непосилно да проумее как е възможно човек да си издигне дом на такова място, но вероятно тези хора просто нямаха друг избор, след като се бяха родили тук, и не виждаха никакъв смисъл да отидат някъде другаде, или пък вълните на злата съдба ги бяха запокитили върху този бряг без море, където бяха останали завинаги. И щяха да останат завинаги.

„И все пак си имат домове“ — мина му през ума.

Запита се какво щеше да прави след приключването на тази дълга и тъжна одисея отникъде заникъде и обратно и животът трябваше да продължи по-нататък. Какво по-нататък? Къде да отиде, с какво да се захване? Никъде нямаше дом. Лос Анджелис? Вече почти не познаваше този град. Сан Франциско? Спокейн? Досега негов дом беше компанията и тя го подхвърляше от Бостън в Сейнт Луис, после в Уинипег, после в Спокейн, както й скимне. Където и да се намираше, той беше все на територията на компанията.

Но вече не. Карпинтър просто не можеше да проумее този факт. Никакво повишение. Изхвърлен от пистата. Ниво нула.

Нима беше възможно? Подобен завършек. Отличникът на класа да стигне до ниво нула.

 

 

Някъде в централната част на Илинойс, на един-два часа западно от Чикаго, движението започна да се оживява и колата му съобщи, че по-нататък магистралата е блокирана. Никакви превозни средства не се допускаха в Чикаго от западна и от южна посока освен през охранявани карантинни постове.

— Какво става? — попита Карпинтър.

Но колата беше евтин боклук за отдаване под наем и беше програмирана само за елементарна информация. Най-доброто, което можа да направи, беше да му изкара на монитора една карта с опасана с черен код зона, обхващаща огромен отрязък от Мисури и Западен Илинойс, на юг чак до Ню Орлийнс, а от другата страна на Мисисипи от Луизиана до Кентъки, както и части от Охайо. Според колата най-близкото място за влизане в охраняваната зона за пътници, които искат да стигнат до Чикаго, беше Индианаполис, и машината предложи съответното отклонение.

— Както кажеш — отвърна Карпинтър.

Включи радиото и чу част от отговора. Съобщаваха за избухването в Ню Орлийнс на нещо, наречено „чикънгъния“, и за опасността да се разпространят също така и „гуанарито“ или „оропауч“. Съобщаваше се и за подобни случаи в района на Сейнт Луис. Никога не беше чувал нито за „чикънгъния“, нито за „гуанарито“, нито за „оропауч“, но това очевидно бяха имена на болести: явно върлуваше някаква епидемия и здравните власти се опитваха да спрат проникването й в Чикаго.

Когато на другата сутрин пристигна в Индианаполис, успя да научи останалата част, докато чакаше да го проверят на карантинния пост. Казаха му, че причинители на болестите с дългите имена били някакви тропически вируси. Били пренесени от Африка и Южна Америка и бързо се разпространили в новообразуваните джунгли на Луизиана, Флорида и Джорджия. Преносителите били кърлежи и разни други противни буболечки, които заразявали кръвта на огромен брой маймуни и гигантски гризачи, самите те преселници от съществувалите едно време джунгли в долините на Амазонка и Конго, обитаващи сега влажните джунгли на Юга.

Всеки, който живеел в районите около новите джунгли, трябвало постоянно да бъде ваксиниран, тъй като някой от тези вируси току заразявал някой злочест представител на човешката раса и слагал началото на поредната епидемия. Но тук нямаше никакви джунгли. Как типичните за джунглата „оропауч“ и „чикънгъния“ заплашваха сухите и сравнително по-хладни райони около Чикаго?

— Голям брой заразени маймуни се качили на натоварен с плодове шлеп от Мисисипи, пътуващ от Ню Орлийнс — информираха го на карантинния пункт. — Някои от тях слезли в Мемфис и започнали да хапят хората. Останалите стигнали чак до Кайро. В момента Мемфис и Кайро са изолирани. Не знаем точно коя буболечка е преносител, но всички са опасни. След ухапването се подуваш, докато се превърнеш в чувал с почерняла кръв, който накрая се пука и отвътре излиза слузта.

— Господи! — промълви Карпинтър.

— Изглежда, успяхме да спрем вируса преди Сейнт Луис. Ако това чудо проникне в Чикаго, ще бъде невероятен пожар. Четири милиона на едно място! А от тази болест можеш да се заразиш и от поглед! Да не дава господ! Да погледнем дискетата с маршрута, ако обичате.

Карпинтър превъртя записа на пътуването за проверка.

— Не сте ли се отклонявали източно от Мисури, което да не е отчетено на дискетата? Например до Тенеси или Кентъки?

— Пътувам от север — обясни Карпинтър. — Можете да проверите датата на отпътуването ми от Калифорния. Не съм имал време за никакви отклонения, освен да пресека планините и да прекося Небраска и Айова.

— Служебно ли пътувате?

— Да, служебно.

Моментът беше деликатен. Все още пътуваше под цветовете на „Самурай“: служител ниво единайсет, който пътува служебно до Чикаго. Едно обаждане по телефона можеше да разкрие лъжата. Все пак той още се водеше в списъците на компанията. Това му помогна да мине през камерата за дезинфекция, а от там отново да се отправи по магистралата към Чикаго.

„В момента Мемфис и Кайро са изолирани.“

Затворени магистрали, закрити летища, никой не пристига, никой не заминава. Все едно че тези два града бяха изтрити от лицето на Земята. Някакви маймуни, въплъщение на силите на хаоса, се измъкват от джунглите на Луизиана и твоят град изчезва от този свят, а ти очакваш вируса на „оропауч“ или каквото и да е там да се вмъкне във вените ти, да те издуе и да те превърне в мех, пълен с черна кръв. „Смили се, Господи.“

„Имай милост, Исусе.“

„Дево Мария, Божия Майко, моли се за нас сега и в часа на нашата смърт.“

 

 

Към четири часа следобед най-после пристигна в Чикаго и се обади на Джийн Гейбъл в офиса на „Самурай“ в „Уокър и Мичиган“. Откриха я за половин минута.

— Къде си? — попита го тя.

— В един паркинг до… „Мънроу и Грийн“.

— Чудесно. Стой там. Ще си тръгна по-рано. Идвам да те взема.

Остана в колата, изтощен и мръсен от пътуването, вторачил ужасен поглед в мрачното надвиснало небе. Въздухът в този град напомняше гъста супа, която оставяше черни лекета върху предното стъкло. Из него се носеха мръсни петна, подобни на многоцветни кръпки от жълти, морави, зелени и сиви парцали, през които вяло надничаше малкият, ръждясал, пиринчен слънчев диск. Много отдавна не беше идвал по тези места и беше забравил що за отрови бяха това. Всички носеха дихателни маски. Постави своята, която нагласи да прилепне плътно към скулите и брадичката му.

Джийн пристигна изненадващо бързо. Когато я видя, Карпинтър изпита радостно вълнение — първото познато лице, откакто напусна Оукланд, — последвано веднага от чувство на обърканост. Нямаше представа защо беше дошъл тук и какво искаше от тази жена, с която от пет-шест години флиртуваше от разстояние, без да я целуне нито веднъж.

Сега би я целунал, но маската не му позволяваше. Вместо това я прегърна. В кръвта й по майчина линия имаше нещо източно, но в поведението й нямаше и следа от източната деликатност и тя също го сграбчи в здравата си прегръдка.

— Хайде — подкани го тя. — Първо ще вземеш един душ. След това ще хапнеш нещо, съгласен ли си?

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Господи, радвам се, че те виждам пак, Пол.

— Аз също.

— Май нещо не е наред. Никога не си изглеждал така.

— Никак не е наред — отвърна той. — В това поне съм убеден.

Джийн седна на шофьорското място и съобщи къде да бъдат откарани. Машината се включи в потока от коли.

— Проверих в „Кадри и архиви“. Изглежда, не си вече в компанията.

— Изхвърлиха ме.

— Не съм чувала да го правят без сериозна причина.

— Има причина, Джийн.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Какво се е случило, за бога?

— Превъртях. Мислех, че постъпвам правилно, но сбърках. Ще ти разкажа, ако те интересува. Лошото е, че много се раздуха и предизвика проблеми между компанията и „Киоцера“, поради което ме изритаха. Стана политически въпрос. Бяха принудени да го направят.

— Горкият Пол. Наистина си загазил, а? И сега какво смяташ да правиш?

— Да взема душ и да хапна нещо. За момента нямам други планове.

Тя живееше в двустаен апартамент — дневна с кухня и спалня — някъде в западните предградия на Чикаго. Стаите бяха така здраво херметизирани, че почти нямаше въздух, а климатикът беше някаква стара бракма, която само дрънчеше, без да върши почти нищо.

Нямаше кой знае колко място за гости. Мина му през ума, че ще трябва да си наеме стая в хотел за през нощта, ако не искаше пак да спи в колата, но се запита с какво ще плати. Може би Джийн щеше да му позволи да преспи на пода. Взе възможно най-дългия душ, който можеше да си позволи — вероятно шест-седем минути — и облече чисти дрехи. Когато излезе от банята, тя беше сервирала две чинии с кейк от водорасли и соев бекон и две бутилки бира.

Докато се хранеха, той й разказа историята спокойно и с безразличие, като започна с изпратения от Ковалчик сигнал за помощ и свърши с последния разговор с Тедеско. Сега всичко това му изглеждаше като нещо, което е чул по вечерните новини, а не се е случило със самия него, и не изпита почти нищо. Джийн го слушаше, без да каже думичка.

— Ама че шибана работа, Пол — каза простичко накрая тя.

— Да.

— Мислиш ли да обжалваш?

— Пред кого? Пред папата? Свършен съм, Джийн. Знаеш го не по-зле от мен.

— Мисля, че си прав — кимна бавно тя. — О, Пол, Пол…

В апартамента беше много горещо и бяха свалили маските. Тя вдигна очи към него и погледът й го смути: зад обяснимото съжаление и съчувствие прозираше някаква искрица на искрена любов, зад която се беше притаил… Какво беше това? Страх? Стори му се, че е страх. Но страх от какво? Страх от него? „Не — помисли си той. — Страх от себе си.“

Той внимателно доля бира в чашата си.

— Колко време смяташ да останеш в Чикаго? — попита тя.

— Предполагам, един-два дни — вдигна рамене той. — Не знам. Не искам да ти създавам проблеми, Джийн. Просто имах нужда да се махна за малко от Калифорния, да намеря някое тихо пристанище, докато…

— Остани, колкото искаш, Пол.

— Благодарен съм ти за поканата.

— Чувствам се отговорна, разбираш ли? Именно аз те натресох на този ледовлекач.

— Това са глупости, Джийн. Вярно, че ти ми намери тази работа, но аз изоставих ония хора. Аз го направих, не някой друг.

— Да. Разбирам.

— Кажи ми нещо за себе си. Как я караш?

— Какво има за казване? Работа, вкъщи, четене, сън. Приятен, спокоен живот.

— Какъвто винаги си предпочитала.

— Да.

— Липсва ли ти Париж?

— Ти как мислиш?

— Да отидем там. Ти и аз, още сега. Напускаш работа, наемаме си някаква квартирка до реката и ще пеем и танцуваме в метрото за пари. Няма да е кой знае колко, но поне ще сме в Париж.

— О, Пол. Направо е велико!

— Само да можехме, а?

— Само да можехме.

Тя хвана ръката му и леко я стисна, след което моментално се отдръпна, сякаш жестът й се беше сторил прекалено дързък.

Карпинтър си даде сметка, че всъщност не знае нищо за тази жена. Беше сърдечна, добра, деликатна, но винаги скрита зад някакво защитно покривало. Беше чудесен приятел, но между нея и света винаги се издигаше невидима стена. И ето че неочаквано беше успял да пресече тази граница.

Разговаряха часове наред, както в дните в Сейнт Луис: клюки за общи приятели, слухове за компанията, празни приказки за световни събития. Карпинтър разбра, че тя се опитва да го успокои, както и себе си. Не беше трудно да усети, че е напрегната. Искаше прекалено много от нея. Беше се появил изневиделица, стоварвайки останките от разнебитения си живот в краката й, без да й обясни какво точно иска от нея. А и не можеше, защото и той не знаеше.

Беше вече десет и половина.

— Сигурно си много уморен, Пол — каза тя. — Целият този път от Калифорния почти без да спреш.

— Да. По-добре да си намеря стая в някой хотел.

За миг очите й се разшириха. Погледна го със същия объркан израз на сърдечност и неловкост.

— Нямам нищо против да останеш.

— Тук е доста тясно.

— Ще се оправим. Моля те. Ще се почувствам ужасно, ако ти разреша да си тръгнеш посред нощ.

— Но…

— Искам да останеш.

— Добре — усмихна се той. — В такъв случай…

Тя влезе в банята и се забави дълго. Карпинтър стоеше до тясното легло и се чудеше дали да се съблече. Когато се върна, беше облечена в дълга роба. Той отиде да се измие и когато влезе в стаята, тя беше угасила светлините и си беше легнала.

Свали дрехите си без бельото и легна на пода в дневната.

— Не — каза Джийн. — Глупаво е.

Усети благодарност и вълнение, и нещо като угризение. Прекоси стаята в тъмното, като се препъваше в мебелите, и легна внимателно до нея, опитвайки се да не я докосне. Мястото едва стигаше за двамата.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, видя, че робата й е поразтворена и че тя отдолу е гола. Цялата трепереше. Той смъкна гащетата си и ги изрита настрана. След това постави нежно ръка на рамото й.

Тя потръпна.

— Студено ми е — промълви Джийн.

— Ще се стоплиш.

— Да. Ще се стопля.

Придвижи ръка по-надолу. Гърдите й бяха малки, стегнати, с твърди зърна. Сърцето й думкаше така, че той се уплаши.

Изпита странна нерешителност. Да си легне с непозната жена, за него не беше непознато чувство, но Джийн Гейбъл всъщност не беше непозната. Познаваше ли я все пак? Бяха близки от толкова време, но нищо не знаеше за нея. Бяха много добри приятели, но никога не си бяха позволявали интимности.

А сега беше в едно легло с нея и ръката му почиваше върху гръдта й. Тя чакаше. Изглежда, беше уплашена. И също като него не знаеше какво да направи. Опасяваше се, че тя се държи по този начин от съжаление към него, което никак не му харесваше. Внезапно му хрумна идиотската мисъл, че може да е девствена. Не, не, това беше невъзможно. Беше най-малко на трийсет и пет. Жени, които бяха останали девствени до такава възраст, ако въобще можеха да се срещнат такива освен в манастирите, вероятно биха искали да си останат такива за цял живот.

Притисна се към него, подсказвайки му по този несръчен начин желанието си той да продължи. Карпинтър плъзна ръката си към мястото, където бедрата й се събираха.

— Пол… о, да, Пол… да…

Нотките на приповдигната театралност и учестеното й дишане малко го подразниха. Но какво ли друго би могла да каже в тази напрегната и неочаквана ситуация освен „Пол“ и „да“?

Погали я внимателно и нежно, все още без да може да повярва, че всичко това наистина се случва, че след цялото това време, откакто се познаваха, той и Джийн бяха заедно в леглото. Нито пък беше убеден, че всичко това би трябвало да се случи.

— Обичам те — прошепна той.

Беше й казвал тези думи много пъти, като на шега, и нещо от този шеговит тон прозвуча и сега. Но и още нещо: може би вина, че е нахлул в подредения й самотен живот в отчаяното си, паническо бягство от хаоса, в който беше попаднал след завръщането си в Сан Франциско. И някаква нотка на благодарност заради нейната отзивчивост. „Шега, вина и благодарност: не особено основателни причини, за да кажеш на една жена, че я обичаш“ — помисли си Карпинтър.

— Обичам те, Пол — промълви едва чуто тя, докато ръцете му обхождаха всички тайни кътчета на тялото й. — Наистина те обичам.

И той проникна в нея.

Не беше девствена, не, това беше ясно. Но отдавна не беше общувала с мъж по този начин. Много отдавна.

Обгърна го с дългите си, мускулести ръце. Бедрата й извършваха бурни, неконтролирани движения, но ритъмът им беше различен от неговия и това създаваше затруднения. Липсваше й опит. Карпинтър я притисна с тялото си, опитвайки се да постигне синхрон. Това помогна и тя се подчини на техническите му умения. Неочаквано целият му натрупан с годините опит беше пометен от надигналото се от дълбините му необуздано мрачно чувство, някакъв отчаян страх и усещане за самотност, примесени със съзнанието за внезапно рухналия му живот. В главата му засвистяха неистови ветрове, чиито яростни пориви запокитиха душата му в бездните на развихрени отровни газове. Той се притисна ридаещ и задъхан към нея, като малко момче в прегръдките на своята майка.

— Да, Пол, да! — шепнеше тя. — Обичам те, обичам те, обичам те…

Изпразни се на мощни тласъци. Изкрещя дрезгаво и зарови глава в лицето й, а от очите му потекоха сълзи, което незнайно откога не беше му се случвало. Известно време останаха да лежат безмълвни и почти неподвижни. След това тя го целуна леко по рамото, измъкна се от леглото и отиде в банята. Забави се доста време. Чу струята на течащата вода и звук, напомнящ ридание, но не беше сигурен, а и не му се искаше да задава въпроси. „Дано поне да плаче от щастие“ — помисли си той.

Когато се върна, тя се мушна в тясното малко легло и се притисна плътно до него. Никой не отрони дума. Прегърна я и тя се гушна в него. След малко усети, че е заспала. Не след дълго заспа и той.