Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (15)

* * *

— Ето там има ресторант — каза Енрон. — Хайде да обядваме.

— Ресторант ли? — учуди се Йоланда. — Не виждам никакъв ресторант, Марти.

— Там. Ето там — повдигна ръката й Енрон, сякаш беше тояжка, прикрепена към тялото й, и посочи нататък. — Онова местенце с масите отпред и червено-зелените тенти. Всички ресторанти тук са на открито. Защото можеш спокойно да дишаш въздуха навън, нали разбираш?

— О — каза отнесено тя. — О, да. Разбирам.

Наистина ли? Бяха прекарали вече осем часа на Валпарайсо Нуево, а тя продължаваше да се движи като лунатик. Вярно че за първи път беше на сателит, но все пак… все пак…

Когато влязоха в терминала, бяха наобиколени от досадна пасмина агенти, които им предлагаха услугите си като туристически гидове, а тя стоеше смутена и объркана отстрани, докато той се опитваше да се разбере с тях. „Какво искат?“ — попита го тя като уплашено дете, докато навалицата се блъскаше около тях. Изглежда, не чу и отговора му: „Мръсни пиявици. Паразити, които искат да им бъде платено, за да те прекарат през митницата и да те настанят в хотел, с което всеки интелигентен човек би могъл да се оправи сам.“ Накрая все пак ангажира един от тях, едър, русоляв, закръглен младеж на име Клюдж. Нае го, защото му хрумна, че услугите му на такова корумпирано място наистина биха били от полза, а и за да си осигури човек, който би могъл да му помогне да установи необходимите контакти във връзка със задачата, която си беше поставил. А именно да открие нейния законспириран приятел от Лос Анджелис, Давидов, което можеше да се окаже нелек проблем, особено ако въпросното лице не гореше от желание да бъде разкрито.

Енрон беше обяснил част от намеренията си на Йоланда, не всичко, естествено, и в отговор тя кимна с глава, но очите й го гледаха все така тъпо и недоумяващо.

Валпарайсо Нуево, изглежда, й действаше като някакъв наркотик. Беше очаквал, че първото й посещение на един от световете L–5 след дългогодишните й фантазии да се качи на някой от тях ще я накара да опули очи от любопитство в желанието да види всичко наведнъж. Очевидно шокът от неизвестното имаше обратен ефект върху нея. Освен че гълташе хапчета като бонбони — Енрон я беше засичал на няколко пъти, — тук беше като замаяна, влачеше едва-едва крака като упоена крава, каквато всъщност си беше, сякаш напълно забравила всичките си дрънканици за значението на изкуството и културата и за необходимостта да бъде защитена планетата, и всички останали калифорнийски идиотщини.

Мина му през ума, че може да е от чистия въздух с високото процентно съдържание на кислород и пълната липса на боклуци, като метан и другите отрови. Просто не можеше да понесе такава свежест и чистота. Може би отсъствието на необходимата доза CO₂ й действаше по този начин. А може да беше и от слабата гравитация. Но вместо обичайното виене на свят тя беше изпаднала в някакво вцепенение. В терминала притеглянето беше толкова слабо, че почти се носеха във въздуха и от този момент втренченият и празен поглед не напускаше лицето й.

Най-после бяха успели да минат през всички влудяващи митнически и имиграционни формалности, да си наемат стая в хотел в град на име Валдивия, разположен в средната зона на спица Ф. Енрон прецени, че тук гравитацията е около 6. Все пак малко по-близка до земната, отколкото в терминала. Но до този момент не беше забелязал някаква промяна в Йоланда. Надяваше се да живне, когато се приберат в стаята си след обяда.

Влязоха в двора на ресторанта. Някакъв излъчващ раболепие главен келнер ги настани угоднически на една маса. Върху вградените в плота на масата монитори грейнаха менютата.

— Какво искаш да пиеш? — попита Енрон.

— Какво? — замига срещу него тя.

— Да пиеш, да пиеш! Събуди се, Йоланда!

— О, да пия. Съжалявам, Марти. Сигурно е от часовата разлика.

— Няма никаква часова разлика при пътуване със совалка. Кацнахме направо тук, бам, по-бързо, отколкото ако бяхме пътували от Калифорния до Тел Авив.

— Тогава е от нещо друго. Чувствам се много странно.

— Не ти ли харесва тук?

— О, не, не е това. Тук наистина е прекрасно! Знаех, че орбиталните светове са красиви, невероятни, но такова нещо не съм си представяла — звездите, луната, — имам предвид цялото това великолепие, тези блестящи стъклени стени, фантастичните гледки на всяка крачка и този въздух — толкова е свеж, че съм като пияна, Марти. Никога не съм дишала такъв въздух — хвърли му тя отнесен и същевременно извинителен поглед. — Толкова съм възбудена, че направо ми се вие свят. Сякаш всичко наоколо ми е някакъв сън. О, Марти, така съм развълнувана, че ме доведе. Поръчай ми едно чисто уиски, моля те.

Слава богу. Започна да се посъживява най-после.

Енрон положи усилия да й се усмихне. След като щракна поръчката за напитките на компютъра, той се пресегна през масата, хвана ръката й, погали я нежно и я стисна. Намигна. „Довечера — помисли си той — ще оближа всеки милиметър от великолепното ти огромно тяло, ще те побъркам от секс, ще те чукам по шейсет различна начина. А утре сутрин ще потърсим приятелчетата ти, твоите хитри приятелчета от Лос Анджелис, които се крият някъде наоколо, възнамеряват да хвърлят стария генералисимус в кофата за боклук и да завладеят това местенце. И когато ги открием, твоя Давидов и останалите…“

Докато я галеше, оглеждаше напосоки масите зад нея от чисто любопитство. Неочаквано видя една личност, чието присъствие крайно го озадачи.

Я виж ти кой бил тук! Безокият унгарец от „Киоцера“!

Пръстите му се свиха конвулсивно. Йоланда изскимтя от болка и изненада и дръпна ръката си. Погледна го като втрещена.

— Извинявай — каза той.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не. Нищо особено. Но видях нещо много интересно. Не се обръщай, Йоланда. Просто стани и се разходи. Все едно че ти се пикае или нещо такова. Попитай келнера за тоалетна. И хубаво се оглеждай, но без да те забележат. Мъжът на третата маса зад нас, гледа към мен. Веднага ще разбереш кого имам предвид.

Направи точно както й беше поръчал. Енрон я проследи с очи, наблюдавайки бавната й вълнообразна походка, полюшването на бедрата й и потрепването на огромните й месести бутове. Докато подминаваше унгареца, лактите й леко се дръпнаха назад, сякаш през тялото й премина електрически ток, и походката й за миг се вдърви. За невнимателното око реакцията й би останала съвършено незабележима. След което тя продължи, а свободно спускащата се около тялото й рокля се олюляваше величествено около нея, докато изчезна в отдалечения край на двора.

На връщане тя метна поглед към лицето на унгареца, докато го подминаваше. Сега беше напълно събудена, с широко отворени очи, учестен дъх и потрепващи ноздри. Явно беше възбудена.

— Изумително — каза тя, докато сядаше на стола. — Никога не съм виждала подобно лице.

— Аз съм виждал.

— Познаваш ли го?

— Срещали сме се. Много отдавна.

— Поразително лице. Бих искала да го извая от глина. Да прокарам ръце върху него и да усетя костната му структура. Кой е той, Марти?

— Казва се Фаркас. Джордж Фаркас, Ласло Фаркас или Александър Фаркас — забравил съм първото му име. Унгарец. Те имат най-малко по шест собствени имена. Ако не са Джордж, са Ласло или Александър. Или Золтан. Работи в „Киоцера — Мерк“. Виктор Фаркас, сетих се. Виктор. Изключението потвърждава правилото.

— Откъде го познаваш? — попита Йоланда.

— Срещнах го преди време. Не помня точно къде — в Боливия или във Венецуела, — но беше някакво неописуемо горещо място, обрасло с джунгли, пълзящи растения и палмови дървета, и ако останеш повече от пет минути на едно място, целият се покриваш с мъх. С този Фаркас сме колеги.

— Журналист ли е?

— Шпионин. Официалната му длъжност е „експедитор“. Така както моята е „журналист“. Занимаваме се с едно и също, но той за „Киоцера-Мерк“, а аз за израелското правителство.

— Мислех, че работиш в списание „Космос“.

Енрон хвана отново ръката й. „Има разкошни гърди — помисли си той, — но е наистина глупава. Двете неща вероятно са свързани. Крава не само в преносния, но и в буквалния смисъл — буквална крава. Вероятно е ретрофирана от волски гени, за да има такива великолепни вимета.“

— Мислех, че вече съм ти обяснил — започна кротко той — и че вече си разбрала. Работата в списанието ми е само прикритие, Йоланда. Аз наистина съм шпионин. Всъщност това е заниманието ми, докато се правя на журналист. Сега стана ли ти ясно? В състояние ли си да ми повярваш? Мислех, че сме се разбрали още първата нощ, когато бях при теб.

— На сутринта реших, че си се пошегувал.

— Шпионин съм. Наистина. Когато ми каза за своите приятелчета от Лос Анджелис, причината, поради която те помолих да дойдеш с мен тук и да ме запознаеш с тях, е ползата, която ще извлече от това моята страна. Не моето списание, а моята страна. Аз работя за държавата Израел. Толкова ли ти е трудно да повярваш? Когато те оставих сама снощи, аз се обадих на един човек в Йерусалим по тайна директна линия, използвах кодови имена и кодови думи, информирах ги на шпионски език къде искам да отида и защо искам да отида там, след което ми изпратиха билетите по специален канал. И визи за нас двамата. Да не мислиш, че толкова лесно се уреждат входни визи за такова място? Но аз се справих само за една нощ, защото моето правителство извърши необходимото. Казвам ти всичко това, защото искам да си съвсем наясно кой съм. Понякога може да ти се струвам гадно копеле, но съм почтен човек, Йоланда.

— Онази нощ, когато ти казах, че никога не съм спала с шпионин, ти каза, че си такъв. Каза го ей така. Отначало ти повярвах, но след това размислих. Сега ми казваш същото.

— Ако ти се иска да вярваш, че съм драскач в списание, Йоланда, вярвай си. Мисли за мен това, което би те направило най-щастлива.

Енрон разбра, че не беше в състояние да я убеди. Което всъщност беше по-добре за него. Ако се случеше да бъде разпитвана някога, щеше да удави тези, които я разпитваха, в порой от двусмислена информация. Понякога да кажеш на хората простичката истина за себе си, беше най-сигурният начин да забулиш реалността с мъгла от недоразумения.

— Онзи човек без очите — продължи Йоланда, — как е възможно да е шпионин, щом не вижда?

— Вижда чудесно. Но по различен начин.

— Искаш да кажеш, че притежава екстрасензорни способности?

— Да, нещо такова.

— Така ли се е родил?

— И да, и не.

— Не разбирам. Какво искаш да кажеш?

— Направили са му пластична операция още в утробата. Не знам кой и защо го е направил. Когато се запознахме, не беше удобно да го разпитвам.

Енрон си позволи да погледне за миг към Фаркас. Беше зает с обяда си. Изглеждаше спокоен, отпуснат и съсредоточен в храненето си. Дори да беше забелязал присъствието му, не показваше никакви признаци за това.

— Много специален мъж — продължи той, — много умен и много опасен. Чудя се какво прави тук… Намираш лицето му за изумително, така ли?

— Страхотно.

— И искаш да го изваеш? Да прокараш ръце върху костната му структура?

— Да. Много бих искала.

— Аха. В такъв случай да се опитаме да намерим начин да го осъществим, съгласна ли си?