Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (1)

„Това ми е мишената — каза си Хуанито. — Онзи там. Сто процента.“

Оглеждаше новите динко, които слизаха от току-що пристигналата от Земята обедна совалка. Този, когото си набеляза, беше дангалакът без очи — под гладката кожа между челото и носа едва се загатваха две вдлъбнатини. Нямаше и вежди — само ситни бръчици прорязваха пустото чело. „Сякаш са му заличили очите“ — помисли си Хуанито. Всъщност по всяка вероятност никога не бе имал очи.

Знаеше, че трябва да побърза. Конкуренцията бе сериозна. В чакалнята се бяха струпали като лешояди петнайсетина-двайсет измежду най-добрите агенти: Рики, Лола, Клюдж, Натасейниъл, Дилайла. Всички изглеждаха изгладнели. Хуанито не можеше да си позволи да остане настрана. От шест седмици не бе подхващал работа и вече беше време. Последният му клиент бе един украинец, който никога не спираше да бърбори и бе луд по танците. Търсеха го от Общността и може би от още два — три свята заради сделки с плутоний. Хуанито го бе издоил до последна възможност и повече нямаше накъде. Всеки новодошъл в даден момент усвоява правилата, приспособява се към тях и изчезва, преставайки да плаща. Тогава трябва да си намериш нов клиент.

— О’кей — обяви Хуанито, оглеждайки предизвикателно наоколо. — Онзи там е моят. Особнякът. С половината лице. Някой друг иска ли го?

— Целият е твой — ухили се Клюдж.

— Да — повдигна рамене Дилайла. — Целият.

Както винаги, Хуанито изпита разочарование, че Дилайла няма неговото въображение.

— За бога — добави тя, — сигурно ще береш куп ядове с него.

— Важното е да плаща — отвърна Хуанито. — Щом искаш да играеш на сигурно, нямам нищо против — усмихна й се той и махна с ръка към останалите. — Щом всички са съгласни, тръгвам. Ще се видим по-късно.

Спусна се по тунела за посрещачи. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше върху сребърната повърхност на модула. Новодошлите динко се клатушкаха откъм отдалечения край покрай блестящия десетметров портрет на Върховния и се вмъкваха в помещението от червено стъкло, което представляваше дезинфекционна камера. Както обикновено, слабата гравитация им създаваше проблеми. В тунела тя бе едва една шестнайсета от земната. Вероятно и атмосферата ги притесняваше. Тук тя бе чиста, наситена с кислород и без никакви отпадъци. Бяха свикнали със смрадливата отвратителна каша, която минаваше за въздух на земята и която бе натъпкана с всевъзможни отрови и вонливи газове, съсипващи дробовете им и размекващи костите им.

В такива моменти Хуанито винаги се чудеше какво кара новодошлите да изберат именно Валпарайсо Нуево измежду всички светове в космоса. Не беше трудно да разбереш защо всички искаха да се махнат от Земята. Тя се бе превърнала в боклукчийска яма. Но имаше и множество други сателитни светове, където човек можеше да избяга. Можеше да се разчита на свеж въздух и на сносен климат в който и да е от тях. Тези, които пристигаха на Валпарайсо Нуево, си имаха специални мотиви. Те се деляха на две категории: такива, които идваха да се скрият, и такива, които идваха да търсят.

Просто това беше най-безопасното място в космоса. Всеки, който имаше основателна причина да бъде оставен на мира, пристигаше на Валпарайсо Нуево и си купуваше нужното му уединение. Но пък това предполагаше, че е направил нещо, заради което други хора нямаха намерение да го оставят на мира. И много от тях пристигаха тук, за да търсят онези, които не искаха да бъдат открити. Така че криеницата не спираше нито за секунда, а Върховния гледаше от висотата на положението си на всичко това с абсолютна благосклонност и прибираше своя пай. А и не само Върховния.

Отдолу новите динко се стараеха да вървят уверено и непринудено. Но това не бе никак лесно, когато си стегнал цялото си тяло от страх да не подскочиш във въздуха при някоя по-рязка стъпка. Хуанито обичаше да ги наблюдава как помръдват едва-едва краката си, сякаш бяха затънали в тиня.

Гравитацията никога не му бе създавала проблеми. Беше прекарал целия си живот по сателитните светове и за него бе напълно в реда на нещата притеглянето да се променя съобразно с разстоянието от центъра им. Просто бе необходимо човек автоматично да се приспособява и това бе всичко.

По-скоро му бе трудно да проумее как е възможно да съществуват места, където гравитацията е еднаква и постоянна навсякъде. Никога не бе стъпвал на Земята или на която и да е от останалите естествени планети, а и нямаше особено желание да ги посети. Колониите на Марс и Ганимед бяха само за учени, а Луната беше много грозно място. Колкото до Земята, трябва да си луд, за да искаш да отидеш там дори на кратко посещение. Достатъчно бе да си помислиш за нея, за да те заболи стомахът.

Дежурният по охрана на карантинния пропуск бе андроид с плоско пластмасово лице. Името му, или етикетът, или каквото го наричаха изобщо, бе нещо като Велкро Ексон. Беше го виждал на това място и преди. Приближи се, при което андроидът го погледна и попита:

— Пак ли на работа, Хуанито?

— Нали трябва да се яде.

Андроидът повдигна рамене. По всяка вероятност яденето нямаше особено значение за него.

— Не работеше ли за онзи, търговеца на плутоний от Общността?

— Какъв търговец на плутоний? — усмихна се Хуанито.

— Разбира се — добави андроидът. — Слушам те.

И протегна жълтеникавата си като восък ръка. На Валпарайсо Нуево човек трябва да дава рушвет и на машините. Хуанито пъхна петдесеткалаганова карнетка в дланта му. Обичайната такса за незаконно влизане в митническата зона бе само трийсет и пет кали, но той знаеше, че винаги трябва да добавиш нещо отгоре, особено когато имаш вземане-даване с представител на властта. В края на краищата той не беше длъжен да го пропусне вътре. Понякога агентите бяха повече от новопристигналите динко и тогава всичко зависеше единствено от охраната. Така че всъщност разликата в сумата беше една предвидлива инвестиция.

— Благодаря ти от сърце — каза андроидът. — Много ти благодаря.

И бутна скенера настрана, а Хуанито влезе в митническата зона и се огледа да открие своята мишена.

 

 

В момента новите динко се намираха в дезинфекционната камера. Те не криеха раздразнението си от тази принудителна мярка — което се случваше винаги, — но охраната невъзмутимо ги побутваше да преминат под розовите, зелените и жълтите струйки газ, равномерно издухвани от скритите в тавана дюзи. Никой не можеше да напусне митническата зона, без да мине през камерата. Върховния изпитваше параноичен ужас да не би някакви екзотични микроорганизми да проникнат в затворения екологичен цикъл на Валпарайсо Нуево. Върховния изпитваше параноичен ужас и по много други причини. Той бе едноличен и абсолютен управник на този малък сателитен свят вече в продължение на трийсет и седем години, така че тежката форма на параноя, от която страдаше, не можеше да учуди никого.

Хуанито опря чело в извитата стъклена врата и се втренчи в пъстроцветната дезинфекционна мъгла. Останалите агенти започнаха да пристигат. Хуанито ги наблюдаваше как набелязват вероятния си клиент, измъкват го от групата и му предлагат офертата си. Повечето динко веднага приемаха, но както винаги, имаше и такива, които отхвърлят каквито и да е странични услуги, предпочитайки да се справят сами. „Задници — помисли си Хуанито. — Ще им уврат главите.“ Не беше възможно да започнеш на Валпарайсо без агент, колкото и страшен да си. В края на краищата това бе зона за свободна инициатива. Ако познаваш правилата, никога няма да имаш никакви неприятности. Но ако не ги познаваш, няма да ти е леко.

Време бе да се захваща, прецени той.

Не беше трудно да открие слепеца. Бе много по-висок от останалите динко, истински гигант: огромен, трийсет и няколко годишен мъж с дълги крайници, едър кокал и мощни мускули. Челото му блестеше като прожектор. Слабата гравитация не го затрудняваше особено, независимо че бе сляп. Движенията му бяха свободни, уверени и почти грациозни. Като останалите пътници, и неговата кожа бе загрубяла и на петна — характерна особеност за всички земни жители, които се пържеха под лъчите на убийственото си огнено слънце.

Хуанито приближи и го заговори:

— Ще бъда вашият агент, господине. Хуанито Холт. — Едва стигаше до лакътя му.

— Агент?

— Услуги за новопристигнали. Уреждане на проблеми с визите. Митнически улеснения, обмен на валута, хотелски резервации, осигуряване на поданство при желание на клиента. Както и всякакви специални услуги по договаряне.

Хуанито отправи очакващ поглед към пустото лице. Безокият насочи поглед към него по начин, който го накара да изпита усещането, че го гледа вторачено. Това усещане беше зловещо. Но още по-зловещо беше усещането, че безокият го вижда съвършено ясно. За миг Хуанито се поколеба кой кого ще контролира.

— Какви са специалните услуги?

— Всичко, от което се нуждаете.

— Абсолютно всичко?

— Абсолютно всичко. Това е Валпарайсо Нуево, господине.

— Какъв е хонорарът?

— Две хиляди калаганос седмично. Специалните услуги се заплащат допълнително по договаряне.

— В долари колко прави?

Хуанито му съобщи сумата.

— Не е толкова лошо — отвърна слепият.

— Най-малко две седмици предплата.

Слепецът отново го прониза с безокия си поглед. Известно време не каза нито дума. Хуанито се заслуша в учестеното му повърхностно дишане, типично за всички земни жители. Сякаш по този начин се опитваха да не допуснат просмуканите в земната атмосфера отрови да проникнат в дробовете им. Само че въздухът на Валпарайсо бе съвършено безопасен.

— На колко години си? — неочаквано попита слепият.

— На седемнайсет — изтърси изненаданият Хуанито.

— И си добър, надявам се?

— Най-добрият. Роден съм тук. Познавам всички.

— Ще имам нужда именно от най-добрия. Приемаш ли с електронно ръкостискане?

— Естествено — отвърна Хуанито.

Не беше никак трудно. Запита се дали не трябваше да поиска три хиляди на седмица, но вече беше прекалено късно. Измъкна сгъваемия терминал от джоба на якето си и пъхна пръсти в него.

— Единна калаганска банка във Валпарайсо Нуево. Код 22–44–66. Шифърът е същият, защото е единствената банка тук. Номерът на сметката ми е 1133.

Слепецът надяна своя терминал и ловко набра номера върху китката си, след което стисна здраво ръката на Хуанито, така че сензорите на двата терминала да съвпаднат, и прехвърли сумата. Хуанито докосна бутона за потвърждение и върху екранчето в дланта му светна зелен надпис „+4000 кл.“. Името на платеца бе Виктор Фаркас и сумата бе преведена от Кралската обединена банка в Лихтенщайн.

— Лихтенщайн — сбръчка чело Хуанито. — Това не беше ли държава на Земята?

— Много малка. Между Австрия и Швейцария.

— Чувал съм за Швейцария. Ти на Лихтенщайн ли живееш?

— Не — отвърна Фаркас. — Там ми е банката. И на Земята казваме в Лихтенщайн. Освен ако живееш на остров. Лихтенщайн не е остров. Вече можем ли да се махаме от тук, как мислиш?

— Още едно прехвърляне само. Пъхни данните си в моята памет. Номерата на багажа, на паспорта и на визата. Това ще улесни много нещата, за да се измъкнем по-бързо от тук.

— Ще те улесни по-бързо да изчезнеш с куфара ми, нали? И повече никога да не те открия, така ли?

— Допускаш ли, че ще постъпя така?

— Ще ти бъде по-изгодно, ако не го направиш.

— Трябва да се доверите на своя агент, господин Фаркас. Ако не сте в състояние да се доверите на агента си, не бихте могли да се доверите на никого на Валпарайсо Нуево.

— Знам, знам — отвърна Фаркас.

 

 

Получаването на багажа и уреждането на митническите процедури отне още половин час и струваше около двеста кали за най-различни подкупи, което бе общо взето в нормата. Всеки трябваше да бъде купен — от андроида, който подаваше куфарите, до гадния и подъл касиер на обменното бюро. Хуанито знаеше, че в повечето светове не беше така, но знаеше също, че Валпарайсо бе съвършено различен свят. Цялата му икономика се крепеше на укриването на бегълци, така че основните финансови операции се заключаваха в рециклирането на рушвети.

Фаркас обаче не беше от бегълците. Докато чакаше за багажа си, Хуанито прегледа данните, които му бе прехвърлил, и установи, че бе пристигнал с виза за посещение за срок от шест седмици. Работодател му бе „Киоцера-Мерк“, ООД. Следователно не се криеше, а преследваше някого, търсен от една от най-мощните мегакорпорации на Земята. Беглец, преследвач: за един агент бе възможно да печели, работейки и за двете страни. Да търчи по нечии следи не беше коронният му номер, но се надяваше да се справи.

Фаркас очевидно не беше и сляп. Макар да нямаше очи, това не му създаваше особени проблеми да се ориентира и да реагира адекватно. Когато най-после напуснаха митническата зона, той се обърна, посочи огромния портрет на Върховния и попита:

— Кой е този? Вашият президент ли?

— Закрилникът, това му е титлата. Генералисимусът. Върховния, дон Едуардо Калаган — отвърна Хуанито и се реши да попита: — Извинете, виждате ли портрета, господин Фаркас?

— В известен смисъл.

— Не схващам. Вие виждате ли или не виждате?

— И да, и не.

— Хиляди благодарности, господин Фаркас.

— По-късно ще поговорим за това — каза Фаркас.

 

 

Хуанито настаняваше новите динко винаги в един и същи хотел — „Сан Бернардито“, — който се намираше на четири километра от центъра в периферната колония Каджамарка.

— Насам — каза той на Фаркас. — Трябва да вземем елеватора на спица В.

За Фаркас не представляваше никаква трудност да го следва. Хуанито се обръщаше от време на време и едрата фигура на Фаркас винаги беше отзад — на три-четири стъпки, крачейки уверено по коридора. „Няма очи — помисли си Хуанито, — но вижда по някакъв начин. Със сигурност вижда.“

Гледката, която наблюдаваха от елеватора, докато се движеха по спица В, бе грандиозна. Стъклената камера се плъзгаше по продължение на стъкления тунел, закрепен от външната страна на спицата, и от нея се виждаше целият огромен комплекс, изграждащ структурата на изкуствения земен сателит Валпарайсо Нуево: вмъкнатите една в друга окръжности; седемте огромни спици, изопнати между центъра и периферията, и закрепените на всяка от тях глобуси от алуминий и стъкло, в които бяха разположени жилищните зони, бизнессекторите, земеделските райони, възстановителните зони и горските резервати. Колкото по-надолу се спускаше асансьорната камера, толкова се покачваше гравитацията, за да се изравни със земната в градовете, разположени в периферията. Гледката ставаше все по-величествена, разкривайки пред погледа проблясващите под слънчевите лъчи съседни спици, огромния синкав търбух на отстоящата на сто и петдесет хиляди километра Земя, изпълнил небесната шир, както и отблясъците от кръжащите в близки орбити спътници, напомнящи медузи в огромен черен океан. Именно това казваше всеки, който пристигаше от Земята: „Като медузи в океана.“ На Хуанито не му бе ясно как е възможно да се направи риба от желе^[1], нито пък защо един седемспицов сателит да прилича на някаква си риба, но новодошлите неизменно повтаряха все същото.

Фаркас не спомена за никакви медузи. Но от поведението му личеше, че по някакъв начин възприема гледката. Стоеше опрян на парапета до стъклената стена и не проронваше нито дума. При появата на някой особено впечатляващ обект издаваше кратък съскащ звук. Хуанито го оглеждаше от време на време отстрани. Но как виждаше този човек? Нищо не помръдваше под сенчестите вдлъбнатини, където би трябвало да бъдат очите му. И все пак той виждаше именно през изопнатото пространство над носа си.

Това му действаше адски изнервящо и потискащо.

В „Сан Бернардито“ предложиха на Фаркас странична стая с изглед към звездите. Хуанито плати, за да се отнасят както трябва с клиента му. Баща му го бе научил на това още когато беше малко момче и не знаеше азбуката. „Трябва да платиш, за да получиш“ — повтаряше непрекъснато баща му. „Плати и поне можеш да се надяваш да го получиш, когато ти потрябва.“ Баща му бил метежник в Централна Америка по време на Империята. Щял да стане министър-председател, ако метежът бе успял. Но не станало така.

— Да ви помогна ли в разопаковането? — попита Хуанито.

— Ще се оправя сам.

— Без съмнение.

Застана до прозореца и погледна към небето. Както останалите сателитни светове, Валпарайсо Нуево бе защитен от опасните космически лъчи и блуждаещи метеори с двойна обвивка от триметров пласт лунна сгурия. Редици от V-образни отвори върху повърхността на обвивката пропускаха слънчевата светлина, но не и смъртоносната радиация. Хотелът бе конструиран така, че стаите от тази страна да имат изглед към космическото пространство през тези отвори. Тъмното небе над Каджамарка трептеше от яростния блясък на звездите.

Когато се извърна от прозореца, Хуанито видя, че Фаркас бе успял да подреди акуратно дрехите си в гардероба и в момента се бръсне с миниатюрен лазер.

— Може ли да задам един личен въпрос? — попита той.

— Искаш да разбереш как виждам ли?

— Не мога да скрия изумлението си.

— Всъщност аз не виждам. В истинския смисъл. Сляп съм точно толкова, колкото изглежда.

— В такъв случай…

— Нарича се сляпо зрение — прекъсна го Фаркас. — Проприосептично зрение.

— Какво?

Фаркас се усмихна едва забележимо.

— Твърде много информация се рее около нас, и то не непременно под формата на отразена светлина, която всъщност виждаш с твоите очи. В тази стая трептят милиони вибрации извън обсега на електромагнитния спектър. Въздушните потоци се сблъскват с най-различни неща, което променя посоката им. И не само въздушните потоци. Предметите имат маса, имат топлина, имат и — този термин едва ли означава нещо за теб — формотегло. То характеризира взаимодействието между маса и форма. Това говори ли ти нещо? Предполагам, че не. Но на мен ми говори. Колкото до двуизмерните образи — за тях си имам специална техника. Казано иначе, има огромно количество информация, достъпна и по други начини освен чрез зрителните способности на очите. И тя ми върши чудесна работа.

— Вероятно я улавяш с някаква машинка?

— Тя е тук вътре — чукна се по челото Фаркас. — Така съм роден.

— Някакъв сетивен орган, който замества очите ли?

— И така може да се каже.

— Какво виждаш в такъв случай? Как ти изглеждат нещата?

— На теб как ти изглеждат? — контрира Фаркас. — Как ти изглежда един стол, да речем?

— Ами… има четири крака, облегалка…

— А как изглежда един крак?

— По-дълъг е, отколкото широк.

— Така. — Фаркас приклекна и плъзна ръце по черните цилиндрични крака на грозното столче до леглото. — Ето, докосвам стола и усещам формата на краката му. Но не виждам кракообразни форми.

— Тогава какво виждаш?

— Сребърни кълбета, които се разпръскват в плоски линии. Задната страна на стола се прегъва на две и се увива около себе си. Леглото е лъчист басейн живак с издължени зелени шипове. Те са наредени една върху друга сини сфери, нанизани на плътен оранжев кабел. И тъй нататък.

— Сини? — попита Хуанито. — Оранжев? Но как разпознаваш цветовете?

— Също като теб. Един цвят наричам син, а друг оранжев. Нямам представа дали напомнят твоето синьо и оранжево, но какво от това? Моето синьо за мен е винаги синьо. И се различава от цвета, който аз виждам като червен или зелен. Оранжевото винаги е оранжево. Въпрос на взаимовръзки. Схващаш ли?

— Не — отвърна Хуанито. — Как успяваш да осъзнаеш нещата? Това, което виждаш, няма нищо общо с реалния цвят или форма, или разположение на каквото и да било.

— Грешиш, Хуанито — поклати глава Фаркас. — За мен това, което виждам, е именно реалната форма и цвят, и местоположение. Такова е моето възприятие за нещата. Ако сега можеха да ретрофират очите ми, имайки предвид, че шансът за успех на подобна операция е петдесет на петдесет и при това е изключително рискована, щеше да ми е изключително трудно да се ориентирам във вашия свят. Би ми отнело години, докато се науча. Или може би цял живот. Но аз чудесно се справям и в моя свят. Опипвайки нещата, разбирам, че „реалната“ им форма не отговаря на онова, което виждам със своето сляпо зрение. Но аз си имам своите логически съответствия. Схващаш ли? Моето възприятие за стол е винаги едно и също, макар да знам, че всъщност столовете изобщо не изглеждат така. Ако ти можеше да видиш нещата така, както аз ги виждам, щеше да ти се стори, че си попаднал в някакво друго измерение. А и наистина това е друго измерение. Чисто и просто информацията, с която боравя аз, е различна от вашата. Но наистина виждам, макар и по своему. Възприемам предметите и установявам взаимовръзки помежду им, и имам пространствена ориентация също като теб. Не можеш ли да проумееш това, Хуанито?

Хуанито се замисли. Това му звучеше много странно. Да възприемаш света като през криво огледало, някакви петна, сфери, оранжеви кабели и блещукащи басейни живак. Странно и необяснимо.

— И така си се родил, а? — попита след малко той.

— Да.

— Някакво генетично заболяване ли е?

— Не е заболяване — отвърна спокойно Фаркас. — Подложили са ме на експеримент. Някакъв специалист по генетични трансплантации ме е подредил още в утробата на майка ми.

— Ясно — рече Хуанито. — Това беше първото, което си помислих, когато те видях да слизаш от совалката. Нещо свързано с присаждане на тъкани. Но защо… защо… — запъна се той. — Неприятно ли ти е да говорим за това?

— Не особено.

— Защо родителите ти са се съгласили…

— Не са имали никакъв избор, Хуанито.

— Но това не е ли незаконно? Принудително присаждане?

— Разбира се — каза Фаркас. — И какво?

— Но кой би посмял да посегне на…

— Това се е случило в свободната държава Казахстан, за която ти никога не си чувал. Тя е една от държавите, възникнали след разпадането на Съветския съюз, за който ти също едва ли си чувал. Първото разпадане станало преди сто, сто и петдесет години. Баща ми бил унгарски консул в Ташкент. Убили го по време на Второто разпадане, което наричат Войната за реставрация. Майка ми била бременна и я принудили да се подложи на експерименти за предродилна генетична хирургия, провеждани от китайски знахари. Успели да постигнат забележителни резултати. Опитвали се да създадат нов вид човешки същества в служба на републиката. Експериментът, на който съм бил подложен, целял да разшири човешките сетивни способности. Очаквали да придобия не само нормално, но и сляпо зрение, но опитът излязъл несполучлив.

— Говориш толкова спокойно за всичко това — учуди се Хуанито.

— Какъв смисъл има да се ядосвам?

— И баща ми все това повтаряше: „Не се ядосвай напразно, а си оправи сметките.“ Бил е политик в Централноамериканската империя. Когато революцията се провалила, намерил убежище тук.

— Така постъпи и хирургът, който извърши предродилната ми трансплантация — добави Фаркас. — Преди петнайсетина години. И все още е тук. Бих искал да го открия.

— Обзалагам се, че ще успееш — заяви Хуанито.

Вече всичко застана на мястото си.