Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (17)

* * *

Фаркас харесваше хотела, в който му беше наел стая злощастният Хуанито, и прекарваше дните си в приятно безделие и лентяйство. Приятно разположен на външния край на Спица В, град Каджамарка беше спокойно и очарователно местенце, отдалечено от трескавото оживление на централните зони. Фаркас излизаше рано сутрин, изминаваше един и същи маршрут до едно кафене в горния край на града, където закусваше, а на връщане обядваше в друго. Вечеряше в някой от близките ресторанти, но винаги на различно място.

Всички наоколо бързо свикнаха с външния му вид. И собствениците на кафенетата, и келнерите андроиди. Неговата необичайност скоро престана да ги смущава. Достатъчни бяха два-три дни. Сега за тях той беше просто един от редовните клиенти, който само по една случайност беше лишен от очи. А и даваше добри бакшиши. Какви ли не се срещаха тук. Но всеки се съобразяваше и не проявяваше излишно любопитство към чудатостите на околните. Основното правило беше спазване на дискретността. Дискретност и услужливост. Негласният обществен договор — стилът на Валпарайсо Нуево. „Добро утро, господин Фаркас. Радвам се, че ви виждам отново, господин Фаркас. Надявам се, че спахте добре, господин Фаркас. Чаша кафе, господин Фаркас?“

Този сценарий му допадаше, както и огромното небе, изумителният танц на звездите и грандиозните гледки на Земята и на Луната. За него Земята представляваше масивна, спираловидноизвита пурпурна кутия с тежко провиснали зелени пискюли, а Луната беше изящно, ефирно вдлъбнато кълбо, пълно с грапави оранжеви намотки, наблъскани във вътрешността му като малки пружини. Понякога слънчевите лъчи озаряваха някой от съседните L–5 светове под такъв ъгъл, че от повърхността му избухваше великолепен светлинен гейзер, едновременно отразен и пречупен, и пронизващ черното пространство като каскада от милиони блещукащи брилянти. Гледката беше наистина впечатляваща. Отдавна не беше се наслаждавал на толкова приятна ваканция.

Разбира се, от него се очакваше не само да почива, но и да си върши работата. Но едва ли би могъл да залепи обява на градското табло, че моли за информация относно някакъв предполагаем преврат. Можеше единствено да обикаля тихомълком наоколо, да се ослушва, да наблюдава и да следи за всякакви възможни знаци покрай себе си. Постепенно би могъл да направи необходимите връзки между наглед случайни събития и да открие онова, което компанията очакваше от него. А можеше и нищо да не открие. Това не зависеше от доброто му желание.

На четвъртия ден, докато обядваше на своето обичайно място — един ресторант градина, пред чиито обрасли с бръшлян стени величествено се възправяха три бюста на Върховния, — Фаркас усети, че е център на някакъв разговор, който се провеждаше на една от крайните маси. Някакъв човек, който приличаше на алена конструкция от зигзази и спирали с голямо, блестящо овално петно в центъра — яркосиньо и съвършено гладко, каквато беше представата му за око, — обсъждаше нещо по негов адрес с главния келнер.

И двамата гледаха към него. По жестовете им не му беше трудно да отгатне, че зигзагообразният овал настояваше за нещо, а главният келнер се противеше. Последва обичайният бакшиш, Фаркас предположи, че приятният му усамотен обяд скоро ще бъде прекъснат.

След миг си спомни кой е зигзагообразният: агент на име Клюдж, един от онези, дето постоянно висяха на космодрума и предлагаха услугите си на новопристигналите на Валпарайсо Нуево. Хуанито му го беше посочил като негов конкурент, Фаркас си спомни, че беше усетил възхищение в думите му.

Главният келнер — три блестящи бели пръта, обвити от плътна черна лента — се приближи към него. Зае раболепна поза. И се изкашля:

— Моля да бъда извинен, че нарушавам спокойствието ви, господин Фаркас, но един човек би искал да разговаря с вас и твърди, че е изключително важно…

— Обядвам — каза Фаркас.

— Разбирам, господин Фаркас. Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господин Фаркас.

Сигурно съжаляваше. Но трябваше да си изработи бакшиша, независимо дали би убедил Фаркас, или не.

Дали пък това не беше някакъв знак, някаква следа.

— Чакай. Как се казва? — запита Фаркас трите отдалечаващи се бели пръта.

— Клюдж, сър. Агент. Казах му, че не се нуждаете от услугите му, но той заяви, че не става въпрос за това и че няма намерение да ви продава нищо…

— Добре — прекъсна го Фаркас. — Кажете му, че ще разговарям с него.

Клюдж се приближи и спря наблизо. Централното петно беше станало плътносиньо, почти черно и същевременно по-матово. Фаркас го възприе като знак за дълбоко неудобство, контролирано с големи усилия. Реши да бъде внимателен и да не подценява този Клюдж. Познаваше тази своя слабост: да се държи снизходително с хората, които изпитваха смущение от външния му вид. Всички първоначално се смущаваха от вида му и се мъчеха да потиснат спонтанното си отвращение. Но от това някои от тях не ставаха по-безопасни.

— Името ми е Клюдж, сър — започна той. Тъй като Фаркас не реагира, добави бързо: — Намирам се вляво от вас.

— Да, знам. Седнете, Клюдж. Това първото ви име ли е или второто?

— Всъщност и двете, сър.

— Да, твърде любопитно — продължи да се храни Фаркас. — И какво по-точно искате от мен? Разбрах, че сте агент. Не възнамерявам да ползвам такъв.

— Известно ми е, сър. Хуанито е ваш агент.

— Беше.

Настъпи кратка пауза.

— Да, сър — продължи Клюдж. — Всъщност това е един от въпросите, които бих искал да ви задам, ако нямате нищо против.

Голямото синьо око стана абсолютно черно — подобно на космическо пространство без нито една звезда. Алените зигзази и спирали се заусукваха като плющящи камшици. Фаркас усети, че човекът е крайно напрегнат.

— Хуанито е мой много добър приятел — подхвана отново Клюдж. — Много често работим заедно. Но от известно време никой не го е виждал и се питах дали…

Той не довърши фразата си. Фаркас му предостави възможност да продължи, но той не го стори.

— Какво се питахте, Клюдж? — каза накрая той. — Дали знам къде е? За съжаление, не. Както изясних, Хуанито не работи вече за мен.

— И нямате никаква представа…

— Абсолютно никаква. Ангажирах вашия приятел само за няколко дни. В момента, в който се свързах с моите партньори, нямах повече нужда от него и го освободих. Наложи ми се да направя кратко делово пътуване до един от близките сателити, след което реших да си позволя известна почивка тук, но тъй като не се нуждаех от агент, не потърсих такъв. Мисля, че ви видях при завръщането си, и сигурно сте забелязал, че сам се справих с граничните формалности.

— Да, видях наистина.

— Чудесно. Предполагам, че Хуанито е заминал някъде на почивка. Платих му доста добре за услугите. Когато го видите, моля да му предадете благодарностите ми за чудесната работа, която свърши за мен.

Фаркас се усмихна по начин, който подсказваше, че разговорът е приключил. След това погледна чинията си, отряза с изключителна прецизност тънка триъгълна филийка месо и я поднесе към устата си. Наля малко вино от гарафата в чашата си и отпи деликатно. После взе от панерчето филийка хляб и педантично я намаза с тънък слой масло. Клюдж наблюдаваше безмълвно действията му. Накрая Фаркас отново му се усмихна, но този път усмивката му означаваше: „Не разбирате ли, че за слепец имам великолепно зрение?“, и променените цветове му подсказваха, че Клюдж е объркан и крайно смутен.

— Хуанито не обича особено да пътува. Предпочита да си стои на Валпарайсо Нуево.

— В такъв случай съм сигурен, че е тук някъде — каза Фаркас, отряза ново триъгълно парченце месо и отново се усмихна за довиждане. — Разбирам вашата приятелска загриженост и съжалявам, че не мога да ви помогна с нищо повече. А сега, ако няма какво друго да обсъждаме…

— Всъщност има. И това е истинската причина, поради която пристигнах в Каджамарка, за да се срещнем. Снощи сте вечеряли във Валдивия, нали?

Фаркас кимна.

— Малко е странно. Жената, за която работя в момента, снощи е вечеряла в същия ресторант. Тя е от Земята, от Калифорния, а сега е на обиколка по сателитните светове L–5. Видяла ви е в ресторанта и по-късно ме попита дали бих могъл да й уредя среща с вас.

— По каква причина?

— Знам толкова, колкото и вие, сър. Но мисля, моля да ме разберете, че е нещо лично.

„Интересно — помисли си Фаркас. — Жена.“

Предишната вечер в ресторанта наистина беше забелязал някаква жена с доста впечатляваща външност. По едно време мина покрай масата му и той усети характерната миризма на женска плът, която я обгръщаше като топъл облак — яркосини горещи вълни с оттенък на виолетово, пронизвани от небесносини ивици. Беше привлякла вниманието му мигновено, предизвиквайки спонтанна, макар и краткотрайна възбуда у него. И тя го беше забелязала — усети едва доловимо трепване на изненада в аурата й, предизвикано от необичайния му вид, — след което жената бе отминала.

Щеше да е забавно съвпадение, ако се окажеше, че е същата жена. От няколко дни изпитваше сексуален глад. Неговата сексуалност се появяваше периодично — протяжните периоди на евнушеско безразличие се прекъсваха от внезапни изблици на необуздано сладострастие. Подозираше, че скоро ще настъпи един от тези моменти. Ако Хуанито беше наоколо, сигурно би му уредил нещичко. Но Хуанито, естествено, не беше наоколо. Значи този Клюдж беше изникнал тъкмо навреме.

— Как се казва? — попита Фаркас.

— Бермудез. Йоланда Бермудез.

Името й нищо не му говореше. Безсмислено беше да го кара да я опише.

— Добре. Може би ще мога да й отделя известно време. Как мога да я намеря?

— Очаква ви в кафене „Санта Маргарита“, което е наблизо. Мога да й кажа да дойде след половин час, да речем, когато сте привършили с обяда си.

— Почти привършвам. Само ще уредя сметката и можем веднага да отидем.

— Що се отнася до Хуанито, сър, наистина много се притесняваме за него. Ако случайно се чуете с него…

— Няма причини да се чуем. Но съм сигурен, че е добре. Той е изключително съобразителен, този ваш приятел Хуанито — подхвърли Фаркас, докато натискаше бутоните за сметката. — Готово. Да вървим.

Кафенето, в което го очакваше Йоланда Бермудез, беше на не повече от пет минути път пеша. Изпита смътно подозрение. Всичко изглеждаше прекалено подредено — това, че Клюдж го беше открил толкова лесно, и това, че жената се предлагаше така откровено. Имаше нещо нагласено в цялата работа. Но пък от друга страна, не за първи път непозната жена се увличаше по неговото гладко кубе без очи. А и той действително имаше нужда от жена в момента.

Все пак трябваше да бъде предпазлив. А и беше въоръжен в края на краищата. Носеше у себе си оръжието на Хуанито.

— Ето я — каза Клюдж. — Едрата жена на предната маса.

— Виждам я — отговори фаркас.

Да, беше същата, която видя предишната вечер. От нея се излъчваха същите топли виолетови вълни. Изглеждаше му като три вълнообразни сребристи линии, които се отделяха от масивна сърцевина, изградена от нежна кремообразна материя, от чийто център започваше редица алени петънца, напомнящи немигащи очи. Това беше едно наистина пищно тяло. И знойно, изключително знойно.

Фаркас се насочи към масата й. Когато го видя, тя реагира по същия начин, както предишната вечер, едновременно възбудена и ужасена от вида му, което се беше случвало и с много други жени, които го виждаха за първи път: нейната цветова гама рязко подскочи по спектралната скала, а излъчваните от нея топли вълни затрептяха нагоре-надолу-нагоре-надолу-нагоре. А след това все по-нагоре и по-нагоре.

— Йоланда Бермудез?

— О, да. Здравейте! Здравейте! За мен е голямо удоволствие! — засмя се нервно тя. Почти цвилеше. — Моля, бихте ли ми правили компания, господин…?

— Фаркас. Виктор Фаркас — каза той, докато сядаше срещу нея. Мощните вълни, които тялото й излъчваше, едва не го зашеметиха с еротичната си енергия. Фаркас рядко грешеше в подобни ситуации. Едно от малкото предимства, които беше наследил от доктор Ву — способността си да усеща женската еротична температура. И все пак всичко изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно. Наблюдаваше я как се вълнува като уплашено момиченце, което не може да си намери място от възбуда. — Вашият агент Клюдж ми каза, че сте искала да се срещнем.

— Точно така. Надявам се, не го намирате прекалено нахално от моя страна, господин Фаркас… Аз съм скулптор, нали разбирате…

— Да?

— Работите ми са преди всичко абстрактни. Нещата ми са предимно биоотзивчиви произведения… вие, разбира се, знаете какво е биоотзивчива скулптура, нали?

— Да. Да, естествено.

Нямаше и идея за какво става дума.

— Понякога използвам и класически техники, класическо изображение. И — надявам се да ме извините за нетактичността ми, господин Фаркас — когато ви видях снощи, вашето лице, вашето необикновено лице, си казах, че на всяка цена трябва да го извая, да запечатам неговата структура поне от глина, а може би и от мрамор. Не знам дали самият вие имате някакви артистични наклонности, господин Фаркас, но сигурно сте в състояние да разберете силата на подобно чувство — неговата непреодолимост…

— О, напълно. Напълно, госпожо Бермудез — усмихна й се с лъчезарна усмивка Фаркас, наклонил тяло към нея, докато я попиваше с всяка своя фибра.

Буйните й излияния не секваха да се сипят в непрестанен поток. Би ли се съгласил да й позира? Да? О, великолепно, великолепно. Тя съзнава колко невероятно му се струва всичко това. Но лицето му е толкова характерно. Никога не би се успокоила, докато не го превъплъти в произведение на изкуството. Разбира се, ще й трябват материали — не носеше инструментите със себе си, — но е сигурна, че би могла да намери, каквото й е необходимо, на Валпарайсо Нуево, това ще й отнеме не повече от един-два часа, след това би могла да го заведе в своята хотелска стая, която ще бъде нейното импровизирано ателие, там ще вземе размерите му, ще изучи внимателно контура на лицето му…

Докато говореше, равнището на излъчваната от нея топлина непрекъснато се покачваше. Приказките й му се сториха искрени и беше склонен да повярва, че наистина има нещо общо с изкуството. Но зад всичко това прозираше определено сексуално желание. В това не можеше да има никакво съмнение.

— Може би утре сутринта или по всяко време, което би било удобно за вас, господин Фаркас… може би тази вечер… — не криеше своето нетърпение тя, което граничеше почти с нахалство.

Фаркас си представи как извайва тялото й. Нямаше нищо общо с каквото и да е изкуство и подобна мисъл дори никога не беше занимавала съзнанието му. Как ли би се справил? Щеше да се наложи да изучи извивките на тялото й със своите ръце. Да открие с докосване истинските форми на всичко онова, което не можеше да види, за да превърне изкривените геометрични абстракции на своите възприятия в действителните заоблености на нейните гърди, бедра, хълбоци.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — прекъсна я той. — По една случайност днес следобед съм свободен. Може би е най-добре още днес да свалите мерките на лицето ми дори преди да сте намерили необходимите ви материали, а след това…

— О, да! Би било великолепно, господин Фаркас!

Тя посегна през масата и стисна силно ръцете му. Фаркас не очакваше тя така светкавично да обърне гръб на преструвката си, че това е една чисто артистична авантюра. Но въпреки вродената си предпазливост и той беше обладан от трескавата й чувствена припряност. В края на краищата и той беше човек. И отдавна беше престанало да му прави особено впечатление обстоятелството, че някои жени изпитваха неудържимо влечение към него единствено поради странната му външност.

Точно в този момент се случи нещо неочаквано. До слуха му долетя плътен, басов мъжки глас:

— Ето къде си била, Йоланда! Търсих те навсякъде! Виждам, че си имаш ново приятелче!

Фаркас се обърна по посока на гласа. Отляво се приближаваше възниска тъмна фигура. Представляваше единична колона от блестящо черно стъкло, тясна в основата си, нагоре се разширяваше. Повърхността й беше съвършено гладка и сякаш хлъзгава. Фаркас моментално се досети, че е виждал този мъж някога, много отдавна, и усети, че се напряга, осъзнавайки, че е участник в нагласено представление.

Но дали беше така? Чу Йоланда Бермудез да се задъхва от изумление. Светкавично беше дръпнала ръцете си, щом чу гласа, сякаш беше гузна. Явно не беше очаквала появата му и беше притеснена. Цветовете й заподскачаха като бесни. Размаха ръка към мъжа, сякаш искаше да го отпрати.

Вероятно двамата пътуваха заедно. Спомни си, че тя не беше сама на масата предишната вечер, но Фаркас не беше обърнал внимание на партньора й. Дали го беше открила сама все пак, или беше някаква общо устроена уловка?

— Познавам ви — каза спокойно Фаркас, хванал оръжието в джоба си. Беше го заредил на „вцепеняване“, само една степен под „смърт“. Засега беше достатъчно. — Вие сте… — порови се той из паметта си — израелец, нали?

— Правилно. Точно така! Чудесно! Мешорам Енрон. Срещнахме се в Южна Америка преди доста години. В Боливия, доколкото си спомням.

— По-точно в Каракас — спомни си Фаркас съвсем ясно. Разбира се, дребосъкът беше шпионин. — На конференцията за извличане на морски минерали. Виктор Фаркас.

— Да. Помня. Не е лесно да ви забрави човек. Все още ли сте в „Киоцера“?

Фаркас кимна.

— А вие? Навярно някое ново списание?

— Да, „Космос“. Подготвям статия за орбиталните светове L–5.

— А вие? — запита с любезен тон Фаркас, като погледна Йоланда. — Вероятно помагате на господин Енрон да подготви статията?

— О, не, нямам нищо общо с никакви списания. С Марти се запознахме вчера, докато пътувахме със совалката от Земята.

— Госпожа Бермудез се сприятелява много бързо — поясни Енрон.

— И аз го установих току-що.

Енрон се засмя. На Фаркас му направи впечатление, че смехът му е отмерен и добре отрепетиран тъкмо за такива ситуации.

— Е, в такъв случай няма да ви безпокоя повече. Но трябва да изпием по едно питие, какво ще кажете, а, Фаркас? Колко време възнамерявате да останете тук?

— Нямам представа. Поне още няколко дни.

— На почивка ли сте?

— Да, на почивка.

— Великолепно местенце, нали? Няма нищо общо със старата нещастна Земя — понечи да се оттегли Енрон. — Вижте какво, нали ще оставите на Йоланда името на хотела си? Ще ви се обадя, за да си уговорим среща. — След което се обърна към Йоланда с деликатен, но нетърпящ възражения глас: — Ще се видим по-късно, нали?

„Значи наистина пътуват заедно“ — каза си Фаркас. Скулпторката и шпионинът. Струваше си да помисли върху това. То съвсем не беше случайност. Очевидно Енрон го беше видял предишната вечер в ресторанта. Днешната среща беше организирана от него нарочно. Дали използваше жената като примамка? Не можеше да бъде сигурен, факт е, че пътуват заедно, но дали работят заедно? И ако е така, върху какво?

Енрон си беше тръгнал, Фаркас отново посегна към ръката й и тя му я подаде.

— Така. Да поговорим за днешния следобед, за мерките, които трябва да вземете за вашата скулптура, портрета, който искате да ми направите…