Робърт Силвърбърг
Зной в полунощ (14)

* * *

„Доктор Ван Влиет на трета линия, доктор Роудс“ — оповести информаторът.

Девет без петнайсет сутринта. За Ван Влиет никога не беше рано, за да започне да тормози и да досажда. Но за Роудс беше прекалено рано, за да посегне към първата чашка.

— По-късно — каза той. — В момента не искам да отговарям на никакви обаждания.

Беше пристигнал в офиса малко след осем, което беше твърде ранен час за него. В края на вчерашния работен ден бюрото му беше затрупано с недовършени задачи, а и двете виртуални линия също бяха претъпкани. На всичко отгоре информацията не беше преставала да се трупа през цялата нощ и както обикновено, всички настояваха за спешен и неотложен отговор още тази сутрин. А и времето беше все по-отвратително: изпепеляващата жега, далеч дори над обичайно високите норми, както и опустошителните източни ветрове, които вече цяла седмица заплашваха да предизвикат унищожителни пожари по пресъхналите тревисти хребети на Оукланд и Бъркли. Ветровете мъкнеха със себе си облаци отровни изпарения от ниските равнинни области със застоял въздух и бяха достатъчно мощни, за да изпокъртят мазилката по фасадите на каменните сгради.

Освен това Роудс беше прекарал една отвратителна нощ с Изабел и беше спал най-много три часа. С една дума — пред него се очертаваше една великолепна сутрин. Беше неспокоен, раздразнителен, налитаха го вълни на ярост и безсилие и всичко това го докарваше до лудост. Вече почти един час се въртеше из кабинета си, без да се захване с каквото и да било.

Време беше да започне работа най-после.

— Сезам, отвори се — пророни вяло Роудс и Виртуал едно започна да бълва потоци информация във въздуха.

Гледаше ги като втрещен. Доклади, доклади, доклади. Количествени измервания за абсорбирането на ензимите от лабораторията в Портланд; дълга, скучна и тъпа реч от един от подотделите, която се занимаваше с един предварително обречен проект за присаждане на бели дробове на възрастното население вместо генна ретрофия; заплашително количество резюмета и препратки от „Природа“ и „Наука“, за чието преглеждане само не би стигнал настоящият му живот; ужасяваща купчина документи по повод някакъв съдебен спор между портиери андроиди от третия етаж за превишаване на служебните задължения; протокол от заседанието на някакъв самурайски филиал в Сау Паулу, за който изобщо не беше чувал и чиято дейност очевидно допълваше изследванията на неговия собствен отдел. И т.н., и т.н., и т.н., и т.н.

На Роудс му се дорева.

Постепенно работата му се беше превърнала единствено в администриране, почти не оставаше време за научна дейност. С нея се занимаваха младоци като Ван Влиет, докато той затъваше в потопа от доклади, бюджетни искания, стратегически анализи, безнадеждни програми, като тази за белодробните присадки, и т.н., и т.н., плюс това посещаваше безкрайни и умопомрачително безсмислени заседания, а през случайно възникналите свободни вечери се опитваше да парира обезпокоителното любопитство на израелските шпиони. Часовете за разтуха след това беше посветил на ожесточена саморазрушителна битка с жената, която по общо мнение обичаше. Това някак си не беше животът, на който се беше надявал. Очевидно беше дерайлирал някъде по пътя.

И тази непоносима жега днес… и този тежък, отвратителен, остър като шмиргел въздух… и този виещ вятър…

Ван Влиет…

Изабел…

Изабел…

Изабел…

Някакви налудничави, смътни усещания го връхлетяха като внезапна треска. Сякаш нещо в него щеше да експлодира всеки момент. Паникьоса се. Сети се, че има дни, в които иначе кротки мъже скачаха от мостове или извършваха невероятни убийства. Тези дяволски ветрове можеха да те влудят до такава степен. Вече се беше случвало.

„Животът ми се нуждае от фундаментална промяна“ — каза си Роудс. Фундаментална промяна.

Но какво всъщност можеше да промени? Работата? Връзката с Изабел? Пол Карпинтър го беше посъветвал да скъса с нея и да започне работа в друга мегакорпорация. И двете предложения бяха много разумни.

Но просто не беше способен да направи първото, а второто беше примамливо, но ужасно. Да смени работата си? И къде да отиде? Как да се отърве от „Сантачиара“ и „Самурай“? Та той беше прикован, с вързани ръце и крака — към компанията, към Изабел, към адаптационния проект, към цялата тази шибана бъркотия.

Стисна глава с двете си ръце. Заслуша се във воя на вятъра.

Изабел…

О, господи. Изабел.

 

 

Предишната нощ, след вечеря, в апартамента на Изабел. Винаги възниква конфликт, когато остане. Седи в кухнята, сам, отпива от уискито. Изабел е сдържана, хладна през цялата вечер, неизвестно защо. Роудс не може да проумее причината за тези нейни отдръпвания, а и тя никога не му дава такава възможност. Сега е заета в малкия си кабинет до всекидневната с някакви записки, които сама си диктува, във връзка с някаква консултация през деня на една от пациентките й, която е в трудна ситуация.

Когато тя влиза в стаята за чаша вода, той прави фатална грешка: опитва се да преодолее резервираността й, като й задава въпрос относно заниманията й, искайки да разбере дали има някакви особени усложнения.

— Моля те, Ник — отправя му змийски поглед тя. — Не виждаш ли, че се мъча да се съсредоточа?

— Съжалявам. Мислех, че си почиваш.

— Аз — да. Но мозъкът ми — не.

— Съжалявам — повтаря той. — Не знаех.

Усмихва се. Свива добронамерено рамене. Опитва се да заглади нещата. Струва му се, че половината от времето му минава в опити да заглади нещата след поредното недоразумение, чийто повод изобщо не му е ясен.

Вместо да се върне в стаята си, тя не помръдва от умивалника с чаша вода в ръка, без да отпива от нея, сякаш иска да измери тежестта на водата в нея.

След малко отронва унило и измъчено:

— Да, има усложнения. Почвам да си мисля, че момичето е склонно към самоубийство.

Значи все пак иска да обсъдят случая. Или просто мисли на глас.

— Кой? — пита деликатно Роудс.

— Анжела! Ан-же-ла! Никога ли не чуваш какво ти казват?

— О — отвръща той. — Вярно. Анжела.

Мислеше, че става дума за някоя си Ема Луис. Понякога Изабел е изумително непоследователна.

Напъва се да си спомни малкото, което знае за Анжела. Шестнайсет-седемнайсетгодишна, живее някъде в северната част на Бъркли, бащата е университетски професор по история или нещо такова. На лечение при Изабел за — какво беше? Депресия? Потиснатост? Не, предполага Роудс: момичето страда от „парников синдром“. Сега е на мода. Тотална екологична параноя. Един господ знае защо се разпространява едва сега: звучи му като от края на двайсети век. Но, изглежда, всички деца го прекарват. Изпитваш не само усещането, че небето е стегнало планетата като в менгеме, но и че реалните стени те притискат от всички страни, че таванът се спуска отгоре ти, че всеки момент ще се задушиш.

— Самоубийство? Наистина ли? — запитва Роудс.

— Страхувам се, че да. Когато днес дойде, беше си поставила две дихателни маски.

— Две?

— Убедена е, че една не е достатъчна. Че въздухът е абсолютно отровен, че ако поеме по-дълбоко дъх, дробовете й ще станат на каша. Искаше да й предпиша двойна доза серум. Когато й казах, че въобще нямам право да давам рецепти, изпадна в истерия.

— Това е по-скоро обратното на склонността към самоубийство — отбеляза кротко Роудс. — Свръхзагриженост за самосъхранение — да, но защо това да означава…

— Не можеш да разбереш. Никога нищичко не можеш да разбереш, нали знаеш?

— Изабел…

— Смята, че всякакви предпазни мерки са безсмислени. Смята, че е обречена, Ник. Че сме на прага на окончателен и апокалиптичен екологичен срив, че те са последното човешко поколение и че някаква гигантска, отвратителна екокатастрофа ще ни връхлети и ще ни унищожи до един по възможно най-ужасния начин. Преизпълнена е с гняв.

— И предполагам, че има право. Макар да мисля, че избързва със стотина години. И все пак… самоубийство…

— Крайното ожесточение. Храчка в лицето на света. Отказ от живота в израз на протест.

— Наистина ли мислиш, че ще го направи?

— Не знам. Но е твърде вероятно.

Напрегнатото й лице променя израза си: съмнение, страх, несигурност. Необичайно за нея. Конвулсивно подръпва косата си и я навива на масурчета. Започва да крачи из стаята.

— Главното, което ме безпокои, е, че случаят може да надскочи професионалната ми компетентност. Аз съм терапевт, а не психиатър. Чудя се дали да не я прехвърля на колега.

Тя просто мисли на глас. Вече е убеден в това. Все пак може би очаква някакъв знак от негова страна, че я слуша.

— Щом смяташ, че съществува и най-малка опасност…

Сега гласът й е по-мек. Гласът на терапевта:

— Но това ще бъде предателство от моя страна. Анжела и аз сме сключили споразумение. Аз съм длъжна да я насочвам. Тя ми се доверява. Аз съм единственото човешко същество, на което тя се доверява. — И гласът й отново се втвърдява. Мигновена промяна: чиста стомана. Гневният поглед. Сменя настроенията си със скоростта на светлината. — Защо изобщо ти разказвам всичко това? Изобщо не си в състояние да проникнеш в дълбочината на нейните безпокойства. Не разбираш ли, че да я изпратя на консултация при друг, да я предам на някакъв непознат в този деликатен момент…

— Но ако се боиш, че ще се самоубие все пак…

Кротките му думи само доливат масло в огъня. Изабел пламва:

— Виж какво, Ник, аз трябва да взема решение! Това са сложни взаимоотношения, които изобщо не те засягат, които си неспособен да проумееш с ограниченте си възможности да си изясниш деликатната междуличностна връзка между едно разстроено момиче и единственото човешко същество на земята, което полага истински грижи за него, така че изобщо не е твоя работа да пробутваш шибаното си некомпетентно мнение за…

Тя млъква и започва да мига, сякаш току-що излязла от транс, докато поема дълбоки глътки въздух. Май беше разбрала, че малко е попрекалила.

Няколко мига тишина. Роудс чака.

— Не бива така — промълви тя.

— Какво?

— Не бива да постъпваме така, ние двамата с теб. Не бива да се караме по такъв повод — добавя Изабел и очакваната нежност се завръща в гласа й.

— Не бива — съгласява се той с огромно облекчение. — Абсолютно права си. Не бива да се караме по какъвто и да е повод, Изабел.

Тя като че ли искрено се опитва да превъзмогне възбудата и обладалата я враждебност. Той почти вижда как механизмите се успокояват в главата й.

Чака да види какво ще последва.

Изведнъж, без каквото и да е предупреждение, невероятна промяна на темата:

— Да разговаряме за нещо друго, съгласен ли си? Знаеш ли, че Йоланда се среща с този израелец? Мислех, че си я уредил с твоя приятел Пол.

Роудс също бърза да превключи, доволен, че се е отървал от притесненията си за депресираната Анжела.

— Пол просто търсеше приятна компания да прекара нощта. Както и да е, той сега е в открито море… Израелецът, значи? Колко често се виждат?

— През две-три вечери след срещата в Сосалито.

Роудс прави груба сметка. Всъщност това едва ли го интересува — освен обстоятелството, че Йоланда и Изабел са добри приятелки и това поражда опасност рано или късно да прекара още някоя неприятна вечер в компанията на Енрон.

— Поканил я на малко пътешествие — добавя Изабел.

— Пътешествие ли? Къде?

— На някой от спътниците. Не помня кой.

— Голям хитрец, а? — усмихва се Роудс. — Йоланда от години си умира да се качи на някой L–5. Мислех, че онзи неин познат от Ел Ей ще я води, но ето че Енрон го изпревари… Е, не че е кой знае колко трудно за един мъж да привлече вниманието на Йоланда.

— Какво би трябвало да означава това? — отсечено пита Изабел.

Ау, ау!

Металната нотка внезапно се е завърнала, както и змийският блясък в очите. Роудс разбира, че пак е сгазил лука. Колебае се какво да отговори.

— Ами… че Йоланда е едно сърдечно и енергично момиче с изразени желания…

— Лесно ляга в леглото ли искаш да кажеш?

— Виж какво, Изабел, нямах намерение…

— Но точно това си мислиш за нея, нали така? — беснее тя както преди малко, мятайки гневни погледи, докато крачи из стаята. — Затова я пробута на старото си приятелче Пол. Нещо сигурно, за еднократна употреба.

Естествено, че е така. И тя отлично го знае. Възрастни хора сме в края на краищата. Йоланда съвсем не е монахиня, нито пък Изабел. Йоланда трудно би могла да се похвали с прекомерна непорочност. Изабел я защитава само защото търси нов конфликт. Разбира се, Роудс не обелва и дума за всичко това.

Изобщо не обелва нито дума.

Изабел го прави вместо него.

— Каза на Пол, че би легнала с всеки. Така ли?

— С по-малко думи. Но… за бога… виж какво, Изабел, не по-зле от мен знаеш, че Йоланда съвсем не е светица. Съвсем.

— С теб спала ли е?

— Изабел!

— Е, спала ли е?

Всъщност е спала. Роудс не е сигурен дали Изабел го знае. Йоланда споделя с Изабел какво ли не, но това може би й е спестила. Чуди се какво да отговори, тъй като не иска повече скандали, но не иска да го хванат и в лъжа. Решава да печели време.

— Какво значение има това? — пита той.

— Да или не, Ник?

Дълбока въздишка. Добре, кажи й това, което иска да узнае.

— Да. Веднъж.

— Господи!

— Ти беше заминала. Тя пристигна. Не помня кога беше. Беше наистина горещо, рекордни горещини, отидохме на плажа и след това…

— Добре. Няма нужда да пускаш цялото видео.

Застанала е до прозореца с гръб към него и прилича на мраморна статуя.

— Изабел…

— Върви на майната си.

— Искаш да си тръгна ли?

— Ти как мислиш?

— Късаме ли?

— Не знам. Може би да. Може би не.

Усеща, че гласът й е смекчен и неуверен. Старият й номер — като стане напечено, да отстъпва. Роудс отива до шкафа и си налива чаша питие до горе. Едва след това се усеща, че чашата на масата стои недоизпита. Отпива огромна глътка от новата и я оставя до другата.

— Ако искаш, можеш да останеш — казва отпаднало и с безразличие тя, сякаш от много далеч. — Или да си вървиш, както предпочиташ.

— Съжалявам, Изабел.

— За какво?

— За Йоланда.

— Забрави го. Пък и какво значение има?

За момент се уплашва, че Изабел ще му признае някакво свое странично увлечение. С желанието или да го накаже, или пък да го освободи от чувството за вина. Каквото и да е, той не би искал да го чуе, ако въобще има нещо за чуване. Йоланда е единственото му отклонение. Легна с нея почти автоматично, без изобщо да се замисля: лично за нея това не беше нищо повече от приятно приключване на вечерта, една малка симпатична авантюра, която не означава нищо повече и е без всякакви последици. А той беше само послушен изпълнител.

— Виж какво, Изабел…

Роудс прекосява стаята, приближава се до нея и докосва раменете й. Ръцете му потрепват. Мускулите на гърба й са стегнати. Като излети от чугун.

— Бих искал да остана — отронва той.

— Както искаш.

Същият далечен глас.

— Ти знаеше, нали? За Йоланда и за мен?

— Да. Разбира се.

— В такъв случай защо…

— Да чуя какво ще ми кажеш.

— Получавам точка за честност поне.

— Да. Предполагам. Виж какво, ще отида да довърша работата си, съгласен ли си?

Отдръпва се от ръката му. Роудс се връща в средата на стаята при двете си питиета, довършва едното, след това другото, а след малко си налива и трето. Някаква помия: Изабел изпитва перверзно предпочитание към най-отвратителните питиета. Но той пие каквото има. Няма съмнение, че това е от онези евтини боклуци от водорасли. Истинско нахалство е, че се осмеляват да го наричат уиски. И все пак, щом се налага да избира между лош алкохол и никакъв алкохол, той предпочита лошия, без да се оплаква и в обилни количества. Напоследък способността му да поглъща огромни количества алкохол изумява и самия него. Чува, че Изабел най-после се готви да ляга, и отива при нея. Минава полунощ и той се чувства каталясал. Въпреки климатика горещият, спарен нощен въздух успява да проникне в апартамента й, сякаш невидимите смрадливи струйки се процеждат направо през стените и изпълват стаите с тежка воня от пода до тавана.

Тя му обръща гръб в полумрака. Роудс я погалва по гърба.

— Недей.

Гласът й е гробовен.

— Изабел.

— Не. Късно е.

Ляга сковано до нея, без изобщо да му се спи. Сигурен е, че и тя е будна. Времето се точи: половин час, един час. По магистралата завива сирена. Роудс прехвърля през ума си цялата вечер и се опитва да проумее защо стана така. Разстроена е заради момичето, Анжела. Затова. Заплаха за професионалното й самочувствие. Освен това сигурно я харесва. Обикновено си го изкарваме на близък човек. Нищо чудно. Но цялата тази история с Йоланда…

Протяга ръка и отново я докосва.

Твърди като стомана мускули. Неподвижно тяло.

Ужасно я желае. Винаги е така, всяка нощ. Промъква ръка покрай нейната и я отпуска върху меката извивка на дясната й гърда. Гърдите на Изабел са единственото меко нещо у нея: тялото й е сухо, стегнато, атлетично. Тя не помръдва. Гали я нежно. Диша във врата й. Никаква реакция. Сякаш е умряла.

— Добре — казва накрая тя, — щом толкова ти се иска. Да свършваме!

Обръща се към него. Поглежда го втренчено и разтваря крака.

— За бога, Изабел…

— Давай! Какво чакаш!

Разбира се, той не иска да е по този начин. Но тя го прави безпомощен и когато го придърпва безцеремонно върху себе си, той не е в състояние да се противопостави. Омерзен, прониква набързо в нея. Въпреки всичко тя е влажна и предразположена и започва да движи бедрата си по начин, който го кара да свърши по-бързо. Той покрива лицето й с благодарствени целувки, но в същия момент е ужасен и потресен от това, което вършат. Ожесточено, самоунищожително чукане, самата смърт на любовта. Когато се изпразва, той избухва в ридания.

Тя го прегръща, гушва го върху гърдите си, гали го по косата, шепне му нежни думи. Всичко отново изглежда прекрасно. „Боже господи — мисли си той, — боже господи, боже господи.“

В съзнанието му неочаквано прозвучава гласът на Пол Карпинтър: „Тя е една разстроена жена, Ник.“

„Не, просто е дълбоко обвързана с…“

„Чуй ме. Тя е разстроена. Както и приятелката й Йоланда, която ти беше така любезен да подхвърлиш в леглото ми преди няколко вечери. Това са изключително сексуално надарени жени, а ние, търсачите на някаква слаба утеха, сме изцяло подвластни на сигналите, които те излъчват между краката си.“

Така е. Точно така. Ако имаше поне малко смелост, щеше да се махне. Сигурен е. Но подобна постъпка е свръх силите му. Ужасно се привързва и е готов на всякакви компромиси, докато съществува и най-малката надежда.

Накрая потъва в неспокоен сън. Към пет се събужда, целува леко заспалата Изабел по върха на носа и се прибира у дома.

Няколко минути след осем е в офиса. Миазмите на предишната нощ витаят около него, но се надява да разпръсне мрачното униние с напрегната работа. Минава му през ума, че въпреки целия ужас през нощта този път поне не се скараха за изследователската му дейност. Макар това да е твърде слаба утеха.

 

 

Вече беше накарал Ван Влиет да чака достатъчно дълго. Повдигаше му се от него. Искането за увеличаване на бюджета на хемоглобиновата му програма беше изпратено в Ню Токио преди четири дни и по всяка вероятност щяха да го одобрят без каквито и да е проблеми благодарение на препоръките на Роудс.

До тогава Ван Влиет трябваше да изчака търпеливо. Но младокът явно не беше в състояние да чака търпеливо. По два-три пъти на ден тормозеше Роудс, за да му съобщи за някаква новост в теоретичните разработки. Но точно в този момент Роудс не изпитваше особено желание да се занимава с него, особено след изминалата нощ и в този ранен сутрешен час.

Продължи да убива времето си, ровейки из виртуалната информация и купищата натрупани в безпорядък хартии върху бюрото, подписа няколко без дори да ги прочете, други изхвърли без резолюции, действайки механично и без особено да се замисля. Постепенно започна да изпитва някакво душевно облекчение.

Две-три питиета му помогнаха да превъзмогне окончателно кризата. От първото усети странен метален вкус в устата си. Помисли си, че е от огромното количество водораслова помия, която изпи при Изабел снощи и която вероятно беше развалила вкусовите му възприятия. От второто се почувства по-добре. А при третото нямаше никакви проблеми.

Най-после, достатъчно ободрен и преценил, че повече не бива да отлага срещата си с младия мъж, Роудс натисна бутона и каза:

— Вече мога да разговарям с доктор Ван Влиет.

— Това означава ли, че вече мога да ви свържа, доктор Роудс?

— Предполагам. Някой търсил ли ме е?

— Има едно обаждане — отвърна андроидът.

Изабел! Съжалява заради снощната бъркотия!

Не. Не беше Изабел.

— Някой си господин Накамура — добави андроидът.

— Кой?

— Господин Накамура, от асоциацията за недвижими имоти „Ийст Бей“. Във връзка с къщата в Уолнът Крийк, която искате да закупите.

Роудс не познаваше никакъв Накамура. Нито възнамеряваше да купува къща в Уолнът Крийк или където и да е другаде.

— Сигурно е сбъркал номера. Вероятно търси друг Никълъс Роудс.

— Предположи, че така ще си помислите. Каза да ви предам, че не е грешка и че веднага ще схванете условията на офертата, които ще ви допаднат извънредно много, стига да му се обадите.

Накамура?

Уолнът Крийк?

Нищо не можеше да проумее. Но сега нямаше време да се занимава с това. Ван Влиет отново се обаждаше.

Искаше незабавно да му покаже някакви нови чертежи.

Голяма изненада, че Ван Влиет щеше да струпа поредната купчина чертежи върху бюрото му.

— На какво са тези чертежи? — въздъхна Роудс.

— Някои нови обобщения относно проектираните водородноцианидни нива в атмосферата и как възнамеряваме да се справим с произтичащите от това усложнения.

— Направо съм задръстен с работа, Ван. Не може ли да почака малко?

— Но проблемът е невероятно интригуващ.

— Нима да дишаш водороден цианид ти се струва интригуващо? — Възкликна Роудс. — Да, може и така да се окаже. Но няма да е за дълго.

— Не това имах предвид, Ник — настоя Ван Влиет. След изпращането на официалното искане за увеличаване на бюджета в Ню Токио неочаквано беше започнал да го нарича „Ник“, което не му се нравеше особено. — Разбираш ли, Ник, изведохме някои страхотни уравнения, които доказват вероятността за образуване на аминокиселини в океана. Нови аминокиселини! Ако ми дадеш само пет минутки да ти покажа за какво става дума…

— Добре — съгласи се Роудс. — Пет минути.

Ван Влиет отне петнайсет. Но вината за това беше най-вече на Роудс: стана му интересно. Изчисленията, изглежда, доказваха, че очертаващата се химическа конфигурация на океана би могла да възпроизведе в известна или непредвидимо висока степен някои аспекти на първичното му състояние, наподобяващо гъста, питателна супа. След стотиците години безотговорно тровене на цялата биосфера с всевъзможни смъртоносни боклуци човечеството явно беше на път да си погоди поредния невероятен номер, обърнат този път с лице към живота вместо към смъртта: някаква неподозирана биогенеза, протичаща успоредно с предвидимите самоунищожителни процеси, която би могла да репродуцира първичните химически енергии, довели до появата на първите прояви на живот върху Земята в този миш-маш от пурини, аденилати и аминокиселини, образували след безброй химически реакции сложни полимери, от които би могло да произлезе…

Почти всичко.

В дълбините на океана на двайсет и четвъртото столетие протичаха изумителни генетични процеси.

— Разбираш ли? — извика Ван Влиет. — Възможна е появата на нови форми на живот, Ник! Сътворението започва отново!

— Втори шанс за трилобитите, а? — намери сили да се усмихне Роудс.

Забележката му, изглежда, не развесели Ван Влиет, а по-скоро го засегна.

— Имам предвид едноклетъчни организми, Ник. Бактерии. Протозоа. Непредсказуема спонтанно самовъзпроизвела се океанска микрофлора и фауна, която би преобърнала нещата за всички съществуващи вече форми на живот. Такива като нас.

„Точно така“ — помисли си Роудс. Някаква непозната жива материя, изскочила от водите, за да доунищожи и без това вече порядъчно съсипаната планета.

Идеята, честно казано, беше интересна. Макар че, честно казано, Роудс не можеше да разбере какво общо има всичко това с Програмата за оцеляване и адаптиране на „Сантачиара текнолъджис“ или поне каква беше пряката им връзка.

— Възхищавам се — подхвана внимателно той — на загрижеността, с която разработваш всички възможни усложнения, Ван. Но не вярвам да получа бюджет за проучване, което се занимава с болестите, причинени на все още непоявили се микроорганизми.

Ван Влиет направи хладна и почти надменна гримаса.

— Напротив, Ник. Ако можем да предвидим потенциалните последици от един гигантски скок в естествения еволюционен процес, бихме могли да разработим защитни механизми срещу нови и враждебни видове…

— Моля те, Ван. Нека вършим нещата стъпка по стъпка. Съгласен ли си?

Да върши нещата стъпка по стъпка, явно не беше в стила на Ван Влиет. А пропускът на Роудс да подскочи от радост очевидно беше поредното доказателство за безнадеждния консерватизъм на шефа. Все пак Роудс успя да го укроти, като го поздрави сърдечно за новото му откритие и го помоли да го държи в течение на по-нататъшните си изследвания, обещавайки му да постави проблема за възобновената биогенеза още на първата следваща среща на директорите. И любезно го изпрати до вратата.

След напускането на Ван Влиет Роудс изпи още едно питие, съвсем малко, за да се поотпусне, преди да се захване със следващия проблем.

А именно да обмисли отново обаждането на Накамура. Беше все така убеден, че този Накамура, който и да е той, беше сбъркал номера. Но странното беше, че този човек беше предвидил недоумението му, пояснявайки, че обаждането му не е грешка. Това обстоятелство го смущаваше и го принуждаваше да вземе някакво решение.

„Във връзка с къщата в Уолнът Крийк, която искате да закупите.“

В съзнанието му проблесна мисълта, че може да е някакъв код — че става дума за някаква секретна мисия, в която Накамура възнамерява да го въвлече, като покупка на фирмени тайни, нещо свързано с контрашпионажа или от този сорт. Роудс знаеше, че такива неща непрекъснато се вършат в света на мегакорпорациите. Но досега не беше се замесвал пряко.

Свърза се с Нед Свобода от „Схеми и предположения“.

Свобода беше негов случаен партньор в пийването след работа, който имаше рядката възможност за десетина-петнайсет години да работи за три различни мегакорпорации: не само за „Самурай индъстрис“, но и за „Киоцера — Мерк“, а преди това и за не толкова страховитата Ай Би Ем / Тошиба. Беше хитър, можеше да му има доверие, а и няколко пъти бе успявал да се измъкне от заплетени ситуации. Ако имаше човек, който да е специалист по корпоративните кодове, промишления шпионаж и неща от този род, Свобода беше на първо място.

— Имаш ли нещо против да прескоча за няколко минути? — попита Роудс. — Изникна нещо и се нуждая от малък съвет.

Нямаше нужда да обяснява надълго и нашироко, че е по-добре да не го обсъждат по съобщителната мрежа на компанията. И жиците имаха уши. Всеки го знаеше.

Свобода нямаше нищо напротив. Роудс се спусна осем етажа надолу и се срещнаха в наподобяваща сапунен мехур тераса пред офиса му. Беше нисък, набит мъж на около четирийсет години с тъмна рошава коса и подчертано славянски черти.

— Имах странно обаждане тази сутрин. Някакъв с японско име от Уолнът Крийк — твърди, че е посредник. Искал да разговаряме за къщата, който съм искал да закупя.

— Не знаех, че имаш намерение да се катериш по хълмовете.

— Нямам. Въобще нямам понятие кой е този японец.

— Аха.

— Но той го знае. Намерил за нужно да обясни на информатора, че обаждането не е грешка, че именно аз съм този Роудс, когото той търси, и че предложението му наистина ще ме заинтересува. Нед, почвам да се чудя…

— И има защо — ококори очи Свобода.

— Мина ми през ума, че е по-заплетено, отколкото изглежда на пръв поглед, и евентуално би могъл да ми обясниш дали пък не е някакво кодирано съобщение, което би трябвало да схвана, но което не съвсем…

— Шшт!

— Какво има?

— Нито думичка повече, ясно?

Свобода вдигна лявата си ръка и пръстите на дясната запълзяха по нея, имитирайки рачешки ход, което означаваше: „Тук сигурно има очи.“ Нищо чудно компанията да беше поставила камери навсякъде — дори по терасите за отмора.

— Имаш ли писалка и хартия у себе си? — попита Свобода.

— Разбира се. Ето.

Късчето хартия беше съвсем миниатюрно, но Роудс не успя да открие друго. Свобода присви устни и започна да пише внимателно, като се стараеше да не пропусне нищо от онова, което искаше да му съобщи. С другата ръка прикриваше написаното от скритите камери. Когато приключи, сгъна листчето на две, след това още на две и го тикна в дланта на Роудс.

— Разходи се и го прочети — каза му Свобода. — Може да ми се обадиш довечера вкъщи, ако искаш да го обсъдим.

Ухили се, вдигна два пръста за поздрав до главата си и влезе вътре.

 

 

Роудс се върна намръщен в своя отдел. Помисли да отиде в тоалетните помещения, за да прочете бележката, но се досети, че именно там беше най-вероятно да има поставени камери по стените. Облегна се на стената пред офиса си, разгъна хартийката, като я прикриваше с ръце, и я вдигна пред очите си, сякаш се опитваше да разчете линиите върху дланта си.

Плътните печатни букви гласяха:

Това е предложение за работа. Да ти продадат къща означава, че искат да те назначат на работа.

Роудс моментално усети, че му се повишава адреналинът. Сърцето му задумка с невероятна сила.

Какво беше това, по дяволите?

Това е предложение за работа.

От кого? Защо?

Прочете бележката още веднъж, още два-три пъти, смачка я на топчица и я натика в джоба си.

Искат да те назначат на работа.

Те? Кои са те?

Да те назначат. Искат.

Преди три години едно доста прилично земетресение от шест цяло и някоя си степен по скалата на Рихтер беше раздрусало залива и огромната сграда продължи да се люлее цели две минути и половина. Чувстваше се точно по същия начин.

Тялото му се тресеше. Опита се да се овладее, но безуспешно.

Това е предложение за работа.

„Не обръщай внимание“ — каза си на ум той.

Не биваше да се забърква в подобна ситуация. Имаше си работа. И то добра. Имаше си чудесен отдел, отлични сътрудници, прилична заплата, стабилни перспективи. Цял живот беше работил за „Самурай индъстрис“. И никога не беше искал да работи за някой друг.

Бръкна в джоба си и напипа смачканата хартийка.

„Хвърли я, Ник. Веднага я хвърли.“

Върна се в офиса. Мониторите на всички приемници мигаха, но не им обърна внимание. Напълни чашата си до горе.

Замисли се какво ли е да работиш за друга компания.

По всяка вероятност в „Самурай“ го задържаха собствените му колебания и нерешителност. На които се крепеше и връзката му с Изабел. Едва преди мигове беше обмислял необходимостта да промени живота си и същите тези мисли отново се заблъскаха в главата му, усети някакво неясно неудовлетворение, някакво готово да избухне негодувание. Съвсем наскоро беше споделил с Пол Карпинтър, колко силен страх изпитва, че ще осигури на „Самурай индъстрис“ монопол над човешките адаптационни технологии. И Пол моментално беше намерил решението на въпроса: „Напусни «Сантачиара» и иди при някои като «Киоцера-Мерк». Вземи и целия отдел със себе си. Предложи генната си технология на конкуренцията. Остави «Самурай» и «К-М» да се боричкат за световно надмощие.“

Не му ли се предлагаше възможност да постъпи именно по този начин?

В такъв случай би трябвало да се възползва.

„Поне се опитай да разбереш за какво става дума. Обади се на Накамура. Уреди среща с него.“

— Свържи ме с господин Накамура от агенцията за недвижими имоти „Ийст Бей“ — разпореди трескаво Роудс.

Сякаш си уреждаше любовна среща, от която би могъл да произтече някой извънбрачен роман.

Мина доста време, преди да се свърже. Предполагаше, че един агент на недвижими имоти би трябвало да очаква с нетърпение разговора със свой евентуален клиент, но очевидно връзката с господин Накамура не беше най-лесно осъществимото нещо на този свят. Най-после мониторът проблесна и се появи лицето на някакъв японец с типичния непроницаем израз: безизразен поглед и усмивка на андроид. Неизвестно защо му мина през ума, че това е по-скоро лице на чистокръвен японец, отколкото на американец от японски произход. Странно.

— Аз съм господин Курашики — проговори лицето. — Господин Накамура е дълбоко признателен, че се отзовахте на обаждането му. Готов е да се срещне с вас в който и да е от посочените часове днес или утре.

Появи се кратък списък: два часът следобед, четири часът следобед, девет или единайсет на следващата сутрин.

Роудс усети да го полазват ледени тръпки. Усъмни се дали въобще някога би се срещнал с господин Накамура, дали въобще съществува реален господин Накамура, дори дали съществува реален господин Курашики. Този господин Курашики приличаше по-скоро на изкуствен, отколкото на реален човек.

Миг по-късно Роудс си каза, че оглупява. Курашики чисто и просто беше организационният секретар и беше точно толкова истински, колкото и всеки друг японец. Свобода беше прав: работата се оказа сериозна и това действително беше предложение от действителна конкурентна мегакорпорация.

— Днес на обяд — каза Роудс. Това означаваше, че трябва да тръгне почти незабавно. Единственият начин да не го подведе пословичната му небрежност. Този път може би щеше да бъде по-добре да е точен. — Бихте ли ме ориентирали…

— От Бъркли ли ще тръгнете? От „Сантачиара текнолъджис“?

— Да.

— Пътуването ще ви отнеме четиринайсет минути и трийсет секунди. Щом се включите в шосе 24, инструктирайте колата си да следва маршрут H112.03/достъп WR52.

Роудс натисна клавиша за разпечатване на информация и шифърът се източи през цепнатината. Благодари на Курашики и прекъсна връзката.

— Отложи следобедните ми ангажименти — нареди Роудс на информатора. — Излизам.

Когато колата напусна гаража, вятърът продължаваше да духа: осезаем, безмилостен и остър като нож, с около осемдесет километра в час, насрещен. Можеше дори да се види. Напомняше зловещо златисто сияние с цвят на урина: отровна фосфоресцираща вихрушка от промишлени отпадъци, която се носеше на запад откъм индустриалната зона в далечния край на Уолнът Крийк. Облакът беше толкова плътен, че можеше да се просмуче във всичко, което срещнеше по пътя си към океана. Роудс се сети за новата теория на Ван Влиет — гъстата аминокиселинна супа, която щеше да сътвори невероятно опасната бактерия. Може би именно този вятър щеше да допринесе за възникването на подходящата химическа среда в океана още този следобед, което според Ван Влиет и без това предстоеше да се случи съвсем скоро.

Роудс не обичаше да отстъпва управлението на робота. Но в случая нямаше представа къде отива и не знаеше нищо друго освен шифъра на маршрута, който беше H112.03/достъп WR52 и се намираше някъде в околностите на Уолнът Крийк.

— Откарай ме до H112.03/достъп WR52 — разпореди Роудс на колата.

Колата послушно повтори номерата.

Но всичко, което успя да стори, беше да посочи шифъра на маршрута още веднъж. За автомобилния мозък H112.03/достъп WR52 не означаваше нищо повече от място с координати H112.03/достъп WR52 и толкоз.

Колата се придържаше точно към маршрута, като съобразяваше скороста с насрещния вятър. Преведе Роудс без нито едно друсване през старинния тунел Калдекот и навлязоха в безцветната, сякаш опожарена равнина на изток от хълмовете, където температурите бяха винаги с двайсетина градуса по-високи, тъй като свежият тихоокеански бриз не стигаше толкова навътре в сушата дори когато зловещите „Диабло“ кротуваха. Температурата днес вероятно беше много по-висока. „Пустинен зной — мислеше си Роудс, — горещо като в пещ, в която можеш да се опечеш само за секунди.“ Но в удобния, херметически затворен мехур на колата той се чувстваше в безопасност, докато тя се носеше по магистралата, след това покрай старовремските небостъргачи в тихите предградия Оринда, Лафайет, Плезънт Вали по посока на просналия се върху огромна площ и порутен главен град Уолнът Крийк. Малко преди разклона за Уолнът Крийк колата отби от магистралата по едно зигзагообразно отклонение и се заизкачва по хълма. Околността беше учудващо пуста и само тук-там сред полянки изгорена трева се открояваше чворестият ствол на някой дъб. Колата премина последователно през два охраняеми входа и накрая през един контролен пост, в сравнение с който първите два приличаха на детски препятствия.

На височина около дванайсет метра във въздуха трепкаха блестящи зелени букви:

Именно това беше отговорът на неговия въпрос, в който отдавна вече беше престанал да се съмнява.

Поета от някакъв невидим мозък на „Киоцера“, колата беше пропусната от контролния пост, мина покрай редица сякаш древновавилонски сгради и навлезе в куполообразно хале-приемна.

Очакваше го господин Курашики, у когото не забеляза абсолютно нищо изкуствено, а си беше истински японец с характерната изисканост на влечуго. Господин Курашики го поздрави с типичния японски поклон, кимайки автоматично. Не пропусна и дежурната бегла усмивка. Роудс отвърна на усмивката, но не и на поклона. С това формалностите приключиха. Господин Курашики заведе Роудс до един асансьор, който го отнесе до някакъв офис, чиято мебелировка и аскетична обстановка подсказваха, че служи именно за подобни импровизирани срещи.

Беше точно обяд.

Господин Курашики изчезна безмълвно. Роудс пристъпи напред. Точно в центъра на помещението го очакваше необичайно висок японец. Беше от съвършено друга порода. Сякаш беше изваян от жълтозелен обсидиан: остри черти, блестяща кожа, лъскави, раздалечени смолисточерни очи, над които имаше една-единствена плътна, непресечена вежда. Мощни заострени скули.

Този не се поклони. Но се усмихна с почти човешка усмивка.

— Добър ден, доктор Роудс. Безкрайно се радвам, че ни удостоихте с присъствието си — започна той. — Вярвам, ще ми простите дребната хитрост, че ви каним под предлог за сделка с недвижим имот. Предполагам, сам знаете, че понякога се налагат подобни уловки.

Гласът му беше дълбок и плътен, а акцентът подчертано чуждестранен: съвременният международен монотонен английски, на който бяха започнали да говорят японците емигранти, запокитени и намерили убежища по всевъзможни точки на земното кълбо.

— Но аз не съм се представил. Аз съм Накамура. Администратор ниво три.

Между пръстите му — сякаш беше фокусник — изневиделица се появи опасана със златен кант изящно ламинирана визитка, която той подаде на Роудс с елегантен заучен жест.

Роудс се вторачи в нея. Металните букви блещукаха със загадъчен вътрешен блясък. Личеше монограмът на „Киоцера-Мерк“, отпечатаното с модернистичен триизмерен шрифт име ХИДЕКИ НАКАМУРА и простичко изписаната цифра „3“ в единия ъгъл. Знакът на неговия ранг: мястото на Накамура в йерархичната стълбица.

Ниво три?

Това наистина беше могъща управленска степен, само на крачка от двете върховни нива, окупирани почти изцяло от членовете на притежаващите неограничена власт фамилии, които управляваха мощните мегакорпорации. В цялата си кариера досега Роудс дори не беше виждал, камо ли да беше разговарял с някое по-високо от ниво четири.

Леко развълнуван, той пъхна визитката в джоба си. Накамура отново протегна ръка, този път за обичайното западняшко ръкостискане, и Роудс я пое. Ръката му беше като на всеки нормален смъртен.

Усмивката не слизаше от лицето на Накамура. Но на Роудс му се стори, че долавя зад тази усмивка хладната ярост, която неспирно бушува у тези високопоставени японци, прокудени от родината от океанските фурии, независимо от цялото си богатство, могъщество и интелигентност. Принудени да започнат отначало в обкръжението на космати, грозни, миризливи, бледолики варвари с огромни носове. И дори да се ръкуват с тях от време на време.

— Ако ми разрешите да ви предложа нещо за пиене, доктор Роудс — продължи Накамура, — лично аз предпочитам коняк и ако сте съгласен да се присъедините…

„Наистина са ме проучили“ — възхити се Роудс.

— Да — не изчака да го канят дълго той. — Разбира се. Моля.