Дан Симънс
Падането на Хиперион (9)

9

Тази сутрин графикът на президент Гладстоун беше натоварен. Тау Сети Сентър имаше двайсет и три часов ден, което правеше удобно за правителството да се движи по стандартното време на Хегемонията, без изцяло да нарушава местния денонощен ритъм. В 05:45 ч. Гладстоун се срещна с военните си съветници. В 06:30 ч. закусва с двайсетина от най-важните сенатори и с представители на Всеобема и Техноцентъра. В 07:15 ч. президентът се телепортира на Ренесанс Вектор, където беше вечер, за да открие официално медицинския център „Хермес“ в Кадуа. В 07:40 ч. се телепортира обратно в Правителствения дом за среща с първите си помощници, включително Лейт Хънт, за да прегледат речта, която трябваше да изнесе пред Сената и Всеобема в 10:00 ч. В 08:30 ч. Гладстоун отново се срещна с генерал Морпурго и адмирал Сингх, за да научи новините за положението в системата на Хиперион. В 08:45 ч. тя се срещна с мен.

— Добро утро, г. Севърн — каза президентът. Седеше зад бюрото си в кабинета, където преди три нощи се бяхме срещнали за пръв път. Тя махна с ръка към бюфета до стената, където в истински сребърни съдове имаше горещо кафе, чай и кафта.

Поклатих глава и седнах. Три от холографските прозорци светеха в бяло, но този от лявата ми страна показваше триизмерната карта на системата на Хиперион, която се бях опитвал да дешифрирам във Военния салон. Стори ми се, че сега червените линии на прокудените покриват и проникват в системата като боя, която се разтваря и стабилизира в син разтвор.

— Искам да чуя сънищата ви — заяви президент Гладстоун.

— Искам да чуя защо ги изоставихте — с безизразен глас отвърнах аз. — Защо оставихте отец Хойт да умре.

Гладстоун не би могла да е свикнала да й говорят с такъв тон, не и след четирийсет и осем години в Сената и петнайсет като президент, но единствената й реакция беше съвсем лекичко да повдигне едната си вежда.

— Значи наистина сънувате действителните събития.

— Съмнявахте ли се в това?

Тя остави работното си тефтерче, което държеше в ръце, изключи го и поклати глава.

— Всъщност не, но за мен все още е шок да чуя нещо, за което не знае никой друг в Мрежата.

— Защо не им разрешихте да използват кораба на консула?

Гладстоун се извъртя, за да погледне към прозореца, където тактическата картина непрекъснато се променяше с наплива на червеното, с отстъплението на синьото, с движението на планетите и луните, но ако беше възнамерявала да използва военната ситуация като част от обяснението си, тя изостави този подход. После отново се обърна към мен.

— Защо трябва да ви обяснявам всяко правителствено решение, г. Севърн? Кой ви е избрал? Кого представлявате?

— Представлявам онези петима души и едно бебе, които вие изоставихте, захвърлени на Хиперион — отвърнах аз. — Можем и да не броим Хойт.

Гладстоун сви ръката си в юмрук и почука по долната си устна с извития си показалец.

— Навярно — рече тя. — А може и вече да е бил мъртъв. Но не това беше въпросът, нали?

Отпуснах се обратно на стола си. Не си бях направил труда да донеса скицника и пръстите ме сърбяха да държа нещо.

— Тогава какъв е?

— Спомняте ли си историята на отец Хойт… историята, която разказа по време на пътуването им към Гробниците? — попита Гладстоун.

— Да.

— Всеки един от поклонниците може да помоли Шрайка за една услуга. Легендата твърди, че създанието изпълнява едно желание, а другите отхвърля и убива отхвърлените. Спомняте ли си какво беше желанието на Хойт?

Замълчах. Да си припомня случките от миналото на поклонниците беше като да се опитвам да си спомня подробности от сънищата си от миналата седмица.

— Искаше да му бъдат махнати кръстоидите — отвърнах аз. — Искаше свобода и за… душата, ДНК, и каквото щете друго на отец Дюре… и за самия себе си.

— Не съвсем — възрази Гладстоун. — Отец Хойт искаше да умре.

Изправих се, като едва не прекатурих стола си и се приближих до пулсиращата карта.

— Това са пълни глупости — казах аз. — Дори да е искал това, другите бяха длъжни да го спасят… вие също. А го оставихте да умре.

— Да.

— Точно, както ще оставите и другите да умрат ли?

— Не е задължително — отвърна президент Мейна Гладстоун. — Това е тяхна воля… и на Шрайка, ако такова създание наистина съществува. Единственото, което зная сега, е, че тяхното поклонничество е прекалено важно, за да им дам възможност… да… се оттеглят… в решителния момент.

— Решителен за кого? За тях? Как е възможно животът на шестима или седмина души… и едно бебе… да влияе върху последиците за общество от сто и петдесет милиарда? — Знаех отговора на този въпрос, разбира се. Съвещателната комисия на ИИ, както и не така чувствителните предсказатели на Хегемонията, много внимателно бяха избрали поклонниците. Но за какво? Непредсказуемост. Те бяха цифри, които съответстваха на крайния неизвестен резултат на цялото уравнение, наречено Хиперион. Дали Гладстоун знаеше това, или знаеше само онова, което й казваха съветник Албедо и собствените й шпиони? Въздъхнах и се върнах на стола си.

— Сънят ви каза ли ви каква е била съдбата на полковник Касад? — попита президентът.

— Не. Събудих се преди да се върнат в Сфинкса, за да потърсят убежище от бурята.

Гладстоун леко се усмихна.

— Вие разбирате, г. Севърн, че за нашите цели би било по-удобно да ви упоим със същия наркотик на истината, който използваха вашите приятели Филомел и да ви свържем с подозвучители, за да разполагаме с по-постоянен доклад за събитията на Хиперион.

Отвърнах на усмивката й.

— Да — казах аз, — това би било по-удобно. Но за вас изобщо не би било удобно, ако се изплъзна в Техноцентъра по инфосферата и ви оставя само тялото си. И ще направя точно това, ако върху мен отново бъде упражнено насилие.

— Разбира се — рече Гладстоун. — Точно това бих направила и аз при подобни обстоятелства. Кажете ми, г. Севърн, как е в Техноцентъра? Как е в това далечно място, което всъщност обитава съзнанието ви?

— Оживено — отвърнах аз. — Искахте ли да ме видите за нещо друго днес?

Гладстоун отново се усмихна и аз почувствах, че усмивката й е истинска, а не политическото оръжие, което тя използваше така добре.

— Да — кимна президентът. — Имах нещо друго наум. Бихте ли желал да отидете на Хиперион? На истинския Хиперион?

— На истинския Хиперион ли? — глупаво повторих аз. Почувствах как пръстите на краката и ръцете ми пламват, когато ме заля странно усещане за възбуда. Съзнанието ми можеше наистина да обитава Техноцентъра, но тялото и мозъкът ми бяха прекалено човешки, прекалено податливи на адреналин и други произволни вещества.

Гладстоун кимна.

— Милиони хора искат да отидат там. Да се телепортират на нещо ново. Да наблюдават войната отблизо. — Тя въздъхна и премести работното си тефтерче. — Идиотите. — Вдигна поглед към мен и кафявите й очи бяха сериозни. — Но аз искам някой да отиде там и лично да ми докладва. Тази сутрин Лейт ще използва един от новите военни телепортаторни терминали и си мислех, че бихте могъл да се присъедините към него. Може да няма време да слезете на самия Хиперион, но ще бъдете в системата.

Дойдоха ми наум няколко въпроса и първият от тях ме смути.

— Ще бъде ли опасно?

Гладстоун не измени нито изражението, нито тона си.

— Възможно е. Макар че ще бъдете далеч зад фронта и че Лейт има изрични инструкции да не излага себе си… или вас… на какъвто и да е очевиден риск.

„Очевиден риск“ — помислих си аз. Но колко ли не толкова очевидни рискове имаше в зоната на войната, близо до свят, на който свободно бродеше създание като Шрайка?

— Да — отвърнах аз. — Ще отида. Но има едно нещо…

— Да?

— Трябва да разбера защо искате да отида. Струва ми се, че ако просто искате да съм връзката ви с поклонниците, поемате излишен риск, като ме пращате.

Гладстоун кимна.

— Г. Севърн, вярно е, че връзката ви с поклонниците… макар и донякъде тънка… представлява за мен интерес. Но също е вярно, че се интересувам от наблюденията и преценките ви. От вашите наблюдения.

— Но аз съм нищо за вас — възразих. — Не знаете на кого другиго съм в състояние да докладвам, съзнателно или не. Аз съм създание на Техноцентъра.

— Да — съгласи се Гладстоун, — но също можете да сте най-безпристрастната личност на Тау Сети Сентър в този момент, а навярно и в цялата Мрежа. Освен това наблюденията ви са виждания на отличен поет, на човек, чийто гений уважавам.

Излаях някакво подобие на смях.

— Той е бил гений. Аз съм подобие. Търтей. Карикатура.

— Сигурен ли сте? — попита Мейна Гладстоун.

Разперих ръце.

— Не съм написал и един стих през десетте месеца, откакто съм жив и съзнавам този странен задгробен живот — казах аз. — Не мисля в стихове. Това не е ли достатъчно доказателство, че този възстановителен проект на Техноцентъра е измама? Дори фалшивото ми име е обида за човек, безкрайно по-талантлив, отколкото аз изобщо мога да бъда… Джоузеф Севърн беше сянка в сравнение с истинския Кийтс, но аз петня името му, като го използвам.

— Това може и да е вярно — изрече замислено Гладстоун. — А може и да не е. Така или иначе, ви моля да отидете с г. Хънт на това кратко пътуване до Хиперион. — Тя замълча. — Не сте… длъжен… да го сторите. Вие дори не сте гражданин на Хегемонията. Но бих се радвала, ако отидете.

— Ще отида — отново отвърнах аз, чувайки собствения си глас сякаш от разстояние.

— Много добре. Ще ви трябват топли дрехи. Не носете нищо, което може да се разхлаби или да смути свободното падане, макар че няма голяма вероятност да се сблъскате с това. Ще се срещнете с г. Хънт в основния телепортаторен възел на Правителствения дом след… — тя хвърли поглед към инфотерма си — … дванайсет минути.

Кимнах и се обърнах да си вървя.

— А, г. Севърн…

Спрях на вратата. Възрастната жена зад бюрото изведнъж ми се стори доста дребна и много уморена.

— Благодаря ви, г. Севърн — каза тя.

 

 

Вярно беше, че милиони искаха да се телепортират в зоната на войната. Всеобема беше изпълнен с петиции, аргументи за допускане на телепортиране на цивилни граждани на Хиперион, молби от туристически агенции за провеждане на кратки екскурзии и искания от планетарни политици и представители на Хегемонията да бъдат допуснати в системата на „мисии за събиране на факти“. Всички подобни молби бяха отхвърляни. Гражданите на Мрежата — особено тези с власт и влияние — не бяха свикнали да им се отказва достъп до нови изживявания, а за Хегемонията цялата война си оставаше едно от малкото все още неизпитвани изживявания.

Но кабинетът на президента и органите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ оставаха непреклонни: никакво цивилно или неупълномощено телепортиране в системата на Хиперион, никакво нецензурирано отразяване на новините. В епоха, в която нямаше недостъпна информация, нито пък се забраняваше каквото и да било пътуване, подобно изключение беше вбесяващо и дразнещо.

Срещнах се с г. Хънт до правителствения телепортаторен възел след като показах пропуска си на повече от десетина пропускателни пункта на Службата за сигурност. Хънт носеше черни вълнени дрехи, неукрасени, но напомнящи за униформите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, които се виждаха навсякъде в тази част на Правителствения дом. Бях разполагал с малко време за преобличане и се върнах в апартамента си само, за да грабна широка жилетка с много джобове, в които да държа материалите за рисуване и един 35-милиметров видеонокъл.

— Готов ли сте? — попита Хънт. Напомнящото му на хрътка лице не изглеждаше очаровано да ме види. Помощникът носеше обикновена черна пътна чанта.

Кимнах.

Хънт махна на транспортния техник от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се появи искрящ еднократен портал. Знаех, че устройството е настроено за нашите ДНК-модели и че няма да пропусне никой друг. Хънт си пое дъх и влезе. Гледах как живачната повърхност на портала се набръчква след преминаването му, като поток, възвръщащ спокойствието си след съвсем лек повей на вятъра и после влязох самият аз.

Мълвеше се, че оригиналните телепортаторни прототипи не са предизвиквали никакви усещания по време на прехвърлянето и че ИИ и хората конструктори са променили устройството, добавяйки онова леко изтръпващо, заредено с озон чувство, за да предизвикат у пътуващия усещането за пътуване. Каквато и да беше истината, когато излязох от портала, спрях и се огледах, кожата ми все още беше леко напрегната.

Странно е, но е вярно, че бойни космически кораби се изобразяват във фантастиката, киното, холосите и симулациите от повече от осемстотин години. Още преди човечеството да напусне Старата Земя само с преустроени атмосферни самолети, земните плоскообразни филми бяха показвали епични космически битки и огромни междузвездни дреднаути с невероятно въоръжение, които пронизваха космоса като цели градове с аеродинамична форма. Дори пороят от последните военни холоси след битката на Бреша представяше огромни флоти, водещи бой от разстояние, което двама сухопътни войника биха намерили за клаустрофобично. Корабите отиваха на таран, запалваха се и изгаряха като древногръцки триери, наблъскани в протоците на Артемизий.

Затова не беше за чудене, че сърцето ми силно туптеше и дланите ми бяха малко влажни, когато стъпих на флагманския кораб на флотата, в очакване да се кача на широкия мостик на боен кораб като от холосите, с гигантски екрани, изпълнени с вражески кораби, виещи аларми, отрупани над тактическите командни пултове командири със сбръчкани лица, а подът се накланя ту наляво, ту надясно.

Заедно с Хънт стояхме в нещо, което можеше да е тесен коридор в електростанция. Навсякъде се виеха тръби, маркирани с различни цветове, а разположените на еднакви интервали дръжки и херметични отвори предполагаха, че наистина сме в космически кораб. Дискове и интерактивни екрани показваха, че коридорът служи и за някакви други цели, освен за минаване, но у нас предизвикваше общо усещане за клаустрофобия и примитивна техника. Наполовина очаквах да видя жици, излизащи от електрическите възли. Коридорът ни се пресичаше от вертикална шахта, а през вратите се виждаха други тесни, объркани проходи.

Хънт погледна към мен и леко сви рамене. Зачудих се дали беше възможно да не сме се телепортирали там, където трябваше.

Преди някой от нас да бе казал каквото и да било, от един от страничните коридори се появи млад мичман от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос в черна бойна униформа, отдаде чест на Хънт и каза:

— Добре дошли на КХ „Хебриди“, господа. Адмирал Нашита ме помоли да ви предам неговите поздрави и да ви поканя в бойния контролен център. Последвайте ме, моля. — С тези думи младият мичман се обърна, хвана се за една скоба и се изтегли в тясната вертикална шахта.

Последвахме го по възможно най-добрия начин. Хънт се мъчеше да не изпусне чантата си, а аз се опитвах ръцете ми да не попаднат под токовете му, докато се изкачвахме. Само след няколко метра разбрах, че гравитацията тук е много по-слаба от стандартната и че всъщност изобщо не беше гравитация, а по-скоро се усещаше като множество малки, но упорити ръце, които ме натискаха „надолу“. Знаех, че на космическите кораби се използва задържащо поле клас едно, чрез което се симулираше гравитация, но сега за пръв път го изпитвах. Усещането не беше особено приятно — постоянното налягане бе по-скоро като навеждане срещу вятър и това подсилваше клаустрофобичния ефект от тесните коридори, малките врати и натъпканите със снаряжения отделения.

„Хебриди“ беше кораб три-К — Комуникационно-Контролно-Команден — и бойният контролен център бе сърцето и мозъкът му, но не много внушително сърце и мозък. Младият мичман ни преведе през три херметични врати, тръгна по последния коридор покрай охраняващите морски пехотинци, отдаде чест и ни остави в помещение, голямо навярно 20 кв.м., но толкова шумно и претъпкано с персонал и съоръжения, че първото ми инстинктивно желание беше да се върна назад, за да си поема глътка въздух.

Тук нямаше гигантски екрани, но десетки млади офицери от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос се блъскаха, над шифрови дисплеи, седяха в симулационни кабини или стояха пред пулсиращи изображения, които изглежда излизаха от всичките шест илюминатора. Мъже и жени седяха включени в столовете и сензорните си люлки, с изключение на неколцина офицери — те приличаха повече на припрени чиновници, отколкото на опитни воини, — които се лутаха по тесните пътеки, потупваха подчинените си по гърба, искаха още информация и се включваха в пултовете със собствените си имплантни щекери. Един от тези мъже забързано мина покрай нас, погледна и двама ни, отдаде ми чест и попита:

— Г. Хънт?

Кимнах към спътника си.

— Г. Хънт — каза дебелият млад командир, — адмирал Нашита ще се срещне с вас веднага.

Командващият всички сили на Хегемонията в системата на Хиперион беше нисък мъж с къса бяла коса, кожа далеч по-гладка, отколкото предполагаше възрастта му и яростно смръщен, сякаш лицето му беше изсечено в тази гримаса. Адмирал Нашита бе облечен в черна униформа с висока яка, без никакви военни отличия, освен едно червено джудже на яката. Ръцете му бяха груби и доста яки на вид, но наскоро му бяха правили маникюр. Адмиралът седеше на малка платформа, заобиколена от уреди и статични екрани. Суетнята и припряното безумие сякаш минаваха покрай него, като бърз поток покрай непоклатима скала.

— Вие сте посланик на Гладстоун — каза той на Хънт. — Кой е този?

— Мой помощник — отвърна Лейт Хънт.

Устоях на порива да вдигна вежди.

— Какво искате? — продължи Нашита. — Както виждате, имаме работа.

Лейт Хънт кимна и хвърли поглед наоколо.

— Нося някои материали за вас, адмирале. Има ли някъде тук място, където да разговаряме насаме?

Адмирал Нашита промърмори нещо, прокара длан по някакъв реосензор и въздухът зад мен се сгъсти, сливайки се в полутвърда мъгла при материализирането на задържащото поле. Шумът на бойния контролен център изчезна. Тримата бяхме затворени в малко иглу от тишина.

— Побързайте — рече адмирал Нашита.

Хънт отключи чантата и извади малък плик с герба на Правителствения дом на гърба.

— Лично послание от президента — каза той. — Можете да го прочетете в свободното си време, адмирале.

Нашита изсумтя и остави плика настрана.

Хънт постави върху бюрото по-голям плик.

— А това е запис на предложението на Сената за провеждането на тази… ъ-ъ… военна акция. Както знаете, волята на Сената е акцията да представлява бързо упражняване на сила за постигане на ограничени цели с колкото е възможно по-малки човешки загуби, последвано от стандартното предложение за помощ и закрила към нашата нова… колониална придобивка.

Намръщената физиономия на Нашита леко трепна. Той нито докосна, нито прочете плика, съдържащ волята на Сената.

— Това ли е всичко?

Хънт отговори незабавно.

— Това е всичко, освен ако не искате да предадете чрез мен лично послание до президента, адмирале.

Нашита се втренчи в него. В малките му, черни очи нямаше истинска враждебност, а само нетърпение, което според мен нямаше да се уталожи, докато този поглед не изгаснеше от смъртта.

— Имам личен векторен достъп до президента — заяви адмиралът. — Много ви благодаря, г. Хънт. Този път няма да има обратно съобщение. А сега бъдете така любезни да се върнете при корабния телепортаторен възел и да ме оставите да продължа с провеждането на тази военна акция.

Задържащото поле около нас изчезна и шумът нахлу като вода през топящ се леден бент.

— Има още нещо — обади се Лейт Хънт и гласът му почти се изгуби под техножуженето на бойния център. Адмирал Нашита се обърна на стола си и зачака.

— Бихме искали да ни осигурите транспорт до планетата — рече Хънт. — До Хиперион.

Адмиралът като че ли се намръщи още повече.

— Хората на президент Гладстоун не споменаха нищо за уреждане на спускателен кораб.

Хънт не мигна.

— Генерал-губернатор Лейн знае, че можем да пристигнем.

Нашита хвърли поглед към един от екраните си, щракна с пръсти и излая нещо на побързалия да дотича майор от морската пехота.

— Ще трябва да тръгнете веднага — каза на Хънт адмиралът. — На док двайсет тъкмо се готви да излети куриерски кораб. Майор Инвърнес ще ви покаже пътя. Ще бъдете върнати на основния скоков кораб. „Хебриди“ напуска тази позиция след двайсет и три минути.

Хънт кимна и се обърна, за да последва майора. Тръгнах с него. Гласът на адмирала ни спря.

— Г. Хънт — извика той, — моля, предайте на президент Гладстоун, че отсега нататък флагманският кораб има прекалено много работа за каквито и да било други политически визити. — Нашита се извърна към мигащите екрани и редицата очакващи го подчинени.

Последвах Хънт и майора обратно в лабиринта.

— Какво? — Бях се замислил за нещо, без да забелязвам какво става наоколо.

Лейт Хънт обърна глава към мен.

— Никога не съм бил на спускателен кораб без прозорци или наблюдателни екрани. Странно е.

Кимнах и за пръв път огледах тесния и претъпкан интериор. Наистина, в пътническото отделение на спускателния кораб имаше само празни седалки, купчини провизии и един млад лейтенант. Това сякаш контрастираше на фона на клаустрофобичното обкръжение в командния кораб.

Отклоних поглед и се върнах към мислите, които ме занимаваха, откакто оставихме Нашита. Докато следвах двамата мъже до док двайсет, изведнъж ми беше дошло наум, че не пропусках нещо, което бях очаквал да пропусна. Част от тревогата ми за това пътуване се криеше в мисълта да напусна инфосферата — бях като риба, която обмисля възможността да напусне морето. Част от съзнанието ми лежеше някъде на дъното на това море, на този океан от данни и комуникационни връзки от двеста свята и Техноцентъра, всички обединени от невидимата среда, някога наричана инфоравнина, а сега известна само като мегасфера.

Когато напуснахме Нашита, бях удивен, че все още чувам пулса на това море — далечен, но постоянен, като шума на прибой на половин километър от брега — и се бях опитвал да разбера това през цялото време, докато бързахме към спускателния кораб, докато закопчавахме коланите си и политахме, а после и през десетминутния цислунарен полет към атмосферата на Хиперион.

ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ се гордееха, че използват свои собствени изкуствени интелекти, инфосфери и източници за изчисление. Очевидната причина се криеше в необходимостта от опериране в огромните пространства между световете на Мрежата, в мрачните и тихи места между звездите и извън мегасферата на Мрежата, но голяма част от истинската причина се състоеше в яростната нужда от самостоятелност, която ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изпитваха по отношение на Техноцентъра от векове наред. И все пак, намиращ се на кораб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, в центъра на армадата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, в една система, невлизаща нито в Мрежата, нито в Протектората, аз чувах същото успокоително жужене на данни и енергия, което бих долавял където и да е в Мрежата. Интересно.

Мислех си за връзките, които телепортаторът бе донесъл в системата на Хиперион: не само за скоковия кораб и телепортаторната задържаща сфера, носеща се в Хиперионската точка L₃^[1] като блестяща нова луна, а за километрите гигаканален фиброоптичен кабел, клатещ се през постоянните телепортали на скоковия кораб, за микровълновите предаватели, които механично сновяха между няколкото сантиметра, за да повторят съобщенията си в почти реално време, за опитомените ИИ на командния кораб, искащи — и получаващи — нови връзки с Върховното командване на планината Олимп на Марс и навсякъде другаде. ИИ от Техноцентъра знаеха всичко, което ставаше в системата на Хиперион. Ако тялото ми сега трябваше да умре, щях да имам същия път за бягство, както винаги — по пулсиращите връзки, които, подобно на тайни проходи, водеха извън Мрежата, извън каквато и да е следа от инфоравнината, както беше позната на човечеството, по инфоканалите към самия Техноцентър. „Всъщност, не към Техноцентъра — помислих си аз, — защото, като океан с различни течения, той обкръжава, обхваща огромни Гълфстрийми, които се смятат за отделни морета.“

— Просто ми се иска да имаше прозорец — прошепна Лейт Хънт.

— Да — казах аз. — И на мен.

Спускателният кораб подскачаше и вибрираше, докато навлизахме в горните слоеве на атмосферата на Хиперион. „Хиперион — помислих си аз. — Шрайка.“ Тежката риза и жилетката като че ли залепнаха за тялото ми. Тихият шум отвън подсказваше, че летим в лазурните небеса със скорост няколко пъти по-висока от тази на звука.

Младият лейтенант се наведе през пътеката.

— За първи път ли идвате тук, господа?

Хънт кимна.

Лейтенантът дъвчеше дъвка и парадираше със спокойствието си.

— Вие ли сте двамата цивилни техници от „Хебриди“?

— Току-що идваме оттам, да — отвърна Хънт.

— Така си и помислих — ухили се лейтенантът. — Аз пък пренасям куриерска пратка до базата на морската пехота близо до Кийтс. Идвам за пети път.

Леко потръпнах, когато ми припомни името на столицата. Хиперион беше повторно заселен от Тъжния крал Били и неговата колония от поети, художници и други неудачници, бягащи от нахлуващия в родните им светове Хорас Гленън-Хайт — чието нахлуване всъщност никога не бе успяло да се осъществи. Поетът в сегашното поклонничество на Шрайка, Мартин Силенъс, беше съветвал крал Били преди почти два века при наименуването на столицата Кийтс. Местните наричаха стария квартал Джактаун.

— Няма да повярвате на очите си, като видите това място — рече лейтенантът. — То е истинска клоака, която не води наникъде. Искам да кажа, няма инфосфера, ЕМПС-та, телепортатори, симулационни балове, нищо. Не е чудно, че хиляди шибани местни лагеруват около космодрума и просто разкъсват оградата, за да се измъкнат от този свят.

— Наистина ли нападат космодрума? — попита Хънт.

— Не — отвърна лейтенантът и джвакна дъвката си. — Но са готови да го направят, ако разбирате какво искам да кажа. Точно затова Втори батальон на морската пехота установи охраняван периметър и блокира пътя към града. Освен това селяндурите си мислят, че вече ще слагаме телепортатори всеки ден и че ще им позволим да се измъкнат от лайната, в които сами са нагазили.

— В които сами са нагазили ли? — повторих аз.

Лейтенантът сви рамене.

— Трябвало е да направят нещо, за да накарат прокудените да се поизпотят с тях, нали? Ние сме тук просто, за да извадим техните стриди от огъня.

— Кестени — поправи го Лейт Хънт.

Дъвката джвакна.

— Както и да е.

Шумоленето на вятъра се усили и се превърна в остър вой, който ясно се чуваше през корпуса. Спускателният кораб отскочи два пъти и после плавно се плъзна — зловещо плавно, — сякаш по леден улей на шестнайсет километра над земята.

— Иска ми се да имаше прозорец — прошепна Лейт Хънт.

В кораба беше топло и задушно. Отскачането действаше странно отпускащо — беше по-скоро, сякаш малък платноход се издига и спуска по ниски вълни. Затворих очи за няколко минути.