Дан Симънс
Падането на Хиперион (25)

25

Сол, консулът, отец Дюре и Хет Мастийн, все още изпаднал в безсъзнание, бяха в първата от Пещерните гробници, когато чуха изстрелите. Консулът излезе сам, бавно, предпазливо, като проверяваше за бурята от приливи на времето, която ги бе изблъскала по-дълбоко в долината.

— Всичко е наред — извика към другите той. Бледият блясък на фенера на Сол освети дъното на пещерата, трите бледи лица и покрития с роба вързоп, който представляваше храмерът. — Приливите са отслабнали — извика консулът.

Сол се изправи. Личицето на дъщеря му се виждаше като блед овал под неговото собствено.

— Сигурен ли си, че изстрелите са от пистолета на Брон?

Консулът посочи към мрака навън.

— Никой от останалите от нас няма оръжие с куршуми. Ще отида да проверя.

— Почакай — каза Сол. — Ще дойда с теб.

Отец Дюре остана, коленичил до Хет Мастийн.

— Тръгвайте. Аз ще остана при него.

— Един от нас ще се върне през следващите няколко минути — обеща консулът.

Долината се осветяваше от бледия блясък на Гробниците на времето. Вятър ревеше от юг, но тази нощ въздушното течение беше по-високо, над скалните стени, и дюните на дъното на долината бяха спокойни. Сол последва консула по неравната пътека надолу и после към началото на долината. Леките притегляния на deja vu напомниха на учения за силата на приливите на времето преди час, но сега изчезваха дори и последните следи от странната буря.

Когато пътеката се разшири към дъното на долината, Сол и консулът тръгнаха рамо до рамо покрай опърленото бойно поле на Кристалния монолит. Високата постройка излъчваше млечен блясък, отразяващ се в безбройните отломки, които покриваха земята. После леко се изкачиха покрай Нефритената гробница с нейното бледозелено фосфоресциране и отново завиха по зигзаговидната пътека към Сфинкса.

— Боже мой — промълви Сол и се втурна напред, като се опитваше да не разтърсва спящото дете в носилката. Той коленичи до тъмната фигура на най-високото стъпало.

— Брон ли е? — попита консулът, спирайки на две крачки зад него, задъхан след внезапното изкачване.

— Да. — Сол понечи да вдигне главата й и рязко дръпна назад ръката си, когато докосна нещо гладко и студено, което излизаше от черепа на жената.

— Мъртва ли е?

Сол притисна главичката на бебето до гърдите си, докато проверяваше пулса на шията на Брон.

— Не — отвърна той и дълбоко си пое дъх. — Жива е… но е в безсъзнание. Подай ми фенера си.

Ученият взе фенерчето и освети проснатото тяло на Брон Ламиа, като следваше сребристата нишка — „пипало“ отговаряше повече на действителността, защото нещото беше от плът и предизвикваше впечатление за органичен произход, — която водеше от невралния шунтов щекер в черепа й през широкото най-горно стъпало на Сфинкса и влизаше в отворения портал. Самият Сфинкс блестеше най-ярко от всички Гробници, но входът му беше много тъмен.

Консулът се приближи.

— Какво е това? — Той протегна ръка и докосна сребристия кабел, а после я отдръпна рязко като Сол. — Боже мой, то е топло.

— Като живо е — съгласи се ученият. Той беше разтрил дланите на Брон и сега леко пляскаше бузите й в опит да я събуди. Тя не помръдваше. Сол се обърна и проследи кабела с фенерчето дотам, където изчезваше от поглед по коридора на Сфинкса. — Не мисля, че е нещо, което доброволно си е прикачила.

— Шрайка — рече консулът. Той се наведе по-близо, за да активира биомониторните датчици на инфотерма на китката на Брон. — Всичко е нормално, освен мозъчните вълни, Сол.

— Какво казват те?

— Че е мъртва. Поне, че мозъкът е мъртъв. Няма никакви висши функции.

Сол въздъхна и се залюля назад на пети.

— Трябва да видим докъде води този кабел.

— Не можем ли просто да го откачим от шунтовия щекер?

— Виж — каза Сол и насочи светлината към тила на Брон, като отметна настрани тъмните й къдрици. Невралният шунт, обикновено пластотелесен диск с диаметър няколко милиметра и с десетмикрометров щекер, като че ли се стопяваше… плътта се издигаше в червена подутина, за да се свърже с микропроводниците на металния кабел.

— За да го махнем, ще ни трябва хирург — прошепна консулът. Той докосна възпалената наглед плът. Брон не помръдна. Консулът отмести лъча на фенерчето и се изправи. — Ти остани с нея. Аз ще тръгна вътре по кабела.

— Използвай комуникационните канали — предложи Сол, макар да знаеше колко безполезни са те при надигането и спадането на приливите на времето.

Консулът кимна и бързо тръгна напред, преди страхът да го накара да се поколебае.

Хромираният кабел се извиваше надолу по главния коридор и изчезваше от поглед зад стаята, в която поклонниците бяха спали предишната нощ. Консулът хвърли поглед в помещението, като освети с фенерчето одеялата и раниците, оставени от тях в бързината.

Той проследи кабела около завоя на коридора, през централния портал, където коридорът се разделяше на три по-тесни прохода, нагоре по рампата и после отново надясно по тесния проход, който бяха нарекли „Магистрала на крал Тът“ по време на предишните си претърсвания. Продължи надолу по рампата, по един нисък тунел, в който трябваше да пълзи внимателно на ръце и колене, за да не докосва топлото като плът пипало, нагоре по толкова стръмен наклон, че трябваше да се катери като в комин, надолу по по-широк коридор, който не помнеше и чиито каменни стени се стесняваха към таван, през който се процеждаха капки влага, и сетне стръмно надолу, като забавяше спускането си единствено с цената на разранените си длани и колене, изпълзявайки накрая по проход, по-дълъг от самия Сфинкс. Консулът беше изгубил всякаква ориентация и разчиташе кабелът да го изведе обратно, когато дойдеше време.

— Сол — накрая извика той, без да вярва нито за миг, че може да бъде чут през камъка и приливите на времето.

— Тук съм — прозвуча като съвсем слаб шепот гласът на учения.

— Адски навътре съм — прошепна консулът в инфотерма си. — По коридор, който не помня да сме виждали преди. Изглежда много дълбок.

— Намери ли къде свършва кабелът?

— Да — тихо отвърна дипломатът и седна, за да избърше потта от лицето си с носна кърпичка.

— Възел ли е? — попита Сол, говорейки за едно от безбройните разклонения, в които гражданите на Мрежата можеха да се включат в инфосферата.

— Не. Нещото като че ли се влива направо в каменния под. Коридорът също свършва тук. Опитах се да помръдна кабела, но връзката е подобна на мястото, където невралният шунт се слива с черепа на Брон. Прилича просто на част от камъка.

— Хайде, излизай — долетя гласът на Сол над стърженето на статичното електричество. — Ще опитаме да го отрежем от нея.

Във влагата и мрака на тунела, консулът за пръв път в живота си изпита истинска клаустрофобия. Откри, че му е трудно да диша. Беше сигурен, че в мрака зад него има нещо, което препречва притока на въздух и единствения път за отстъпление. Ударите на сърцето му почти се чуваха в тесния и нисък коридор.

Той започна да диша бавно, отново избърса лицето си и се опита да заглуши паниката.

— Това може да я убие — между бавните си вдишвания каза консулът.

Никакъв отговор. Възрастният мъж отново извика, но нещо беше прекъснало тънката им връзка.

— Излизам — съобщи той в беззвучния уред, обърна се кръгом и освети ниския тунел с фенерчето. „Дали кабелът-пипало беше потрепнал, или това бе само илюзия на светлината?“

Консулът запълзя обратно по пътя, по който беше дошъл.

 

 

Бяха открили Хет Мастийн по залез-слънце, само минути преди да удари бурята на времето. Храмерът беше залитал, когато консулът, Сол и Дюре го бяха видели за пръв път и докато стигнат до него, вече бе паднал на земята в безсъзнание.

— Да го пренесем при Сфинкса — предложи Сол.

В този миг, сякаш под диригентската палка на залязващото слънце, върху тях се стовариха приливите на времето като вълна от гадене и deja vu. И тримата мъже паднаха на колене. Рахил се събуди и заплака със силата на ужасено новородено.

— Тръгваме към входа на долината — задъхано каза консулът, като се изправи, преметнал на рамо Хет Мастийн. — Трябва… да се измъкнем… от долината…

Тримата мъже се насочиха към началото на долината покрай първата гробница. Сфинкса, но приливите на времето се усилиха и започнаха да ги отблъскват като ужасен зашеметяващ вятър. Още трийсет метра нататък и те вече не можеха да се изкачват. Паднаха на ръце и колене, а Хет Мастийн се затъркаля по утъпканата пътека. Рахил беше престанала да плаче и неспокойно се гърчеше.

— Назад — прошепна Пол Дюре. — Назад в долината. Беше… по-добре… там долу.

Те се върнаха по стъпките си, залитайки по пътеката като трима пияници, всеки от които носи прекалено ценен товар, за да го изпусне. Отдъхнаха си за миг под Сфинкса, опрели гърбове в един камък. Като че ли самата материя на пространството и времето се местеше и извиваше около тях. Сякаш светът беше знаме и някой го бе развял с яростен замах. Действителността като че ли се развълнува и нагъна, после отскочи далеч настрани и отново се нагъна като хребет на вълна над тях. Консулът остави храмера да лежи до скалата и падна, задъхан на четири крака, панически вкопчил пръсти в земята.

— Кубът на Мьобиус — обади се храмерът и се размърда, все още със затворени очи. — Трябва да вземем куба на Мьобиус.

— По дяволите — успя да промълви консулът. Той грубо разтърси Хет Мастийн. — Защо ни е? Мастийн, защо ни трябва? — Главата на храмера тромаво се клатеше назад-напред. Отново бе изпаднал в безсъзнание.

— Аз ще го донеса — надигна се Дюре. Свещеникът изглеждаше стар и болен, лицето и устните му бяха бледи.

Консулът кимна, преметна Хет Мастийн през рамо, помогна на Сол да се изправи на крака и със залитане тръгна надолу по долината, усещайки как приливите на антиентропните полета отслабват с отдалечаването от Сфинкса.

Отец Дюре се изкачи по пътеката, а после и по дългото стълбище, залитна към входа на Сфинкса и се вкопчи в грубите камъни, както би се вкопчил моряк, паднал в бурно море, в хвърленото му въже. Сфинкса като че ли се разклати над него, първо трийсет градуса на едната страна, после петдесет — на другата. Дюре знаеше, че това се дължи единствено на изкривяването на възприятията му поради приливите на времето, но беше достатъчно, за да го накара да коленичи и да повърне.

Приливите спряха за миг, като яростен прибой, отдъхващ си между ужасните вълни и Дюре се изправи на крака, избърса уста с опакото на дланта си и влезе в тъмната гробница.

Не беше взел фенерче. Със залитане, той напипваше пътя по коридора, ужасѐн от въображението си, че докосва нещо гладко и студено в мрака или че попада в стаята, където се бе преродил и открива там собствения си труп, все още разложен в гроба. Дюре изкрещя, но викът му се загуби в ураганния рев на собствения му пулс, когато приливите на времето отново се стовариха с предишната сила.

Стаята, в която бяха преспали, бе тъмна, с онзи ужасен мрак, който означава пълна липса на светлина, но очите на Дюре привикнаха и той разбра, че самият куб на Мьобиус леко свети с премигващи датчици.

Той влезе в разхвърляното помещение и грабна куба, вдигайки тежкия предмет с внезапен прилив на адреналин. В обобщаващите записи на консула се споменаваше за него — за тайнствения багаж на Мастийн по време на поклонничеството — както и за факта, че според тях в него имало ерг, едно от чуждопланетните създания със силови полета, използвани за двигатели на храмерските дърволети. Дюре нямаше представа защо ергът беше важен сега, но притисна кутията до гърдите си и се запрепъва обратно по коридора, излезе навън, спусна се по стълбите и навлезе по-дълбоко в долината.

— Насам! — извика консулът от първата Пещерна гробница в подножието на скалната стена. — Тук е по-добре.

Дюре се заклатушка нагоре по пътеката, като едва не изпусна куба в объркването си, внезапно почувствал, че енергията му се изчерпва. Консулът му помогна да мине последните трийсет крачки до пещерата.

Вътре беше по-добре. Дюре усещаше настъпването и оттеглянето на приливите на времето точно пред входа на гробницата, но в дъното на пещерата, където светлинни глобуси разкриваха със студената си светлина сложни врязвания по стените, беше почти нормално. Свещеникът падна до Сол Уайнтрауб и остави куба на Мьобиус до безмълвния, но отворил очи Хет Мастийн.

— Свести се точно, когато ти приближи насам — прошепна Сол. Очичките на бебето бяха широко отворени и много тъмни на бледата светлина.

Консулът се отпусна до храмера.

— Защо ни трябва кубът? Мастийн, защо ни е?

Погледът на Хет Мастийн не трепна, мъжът не мигна.

— Наш съюзник — прошепна той. — Наш единствен съюзник срещу Господаря на болката. — Сричките бяха произнесени с характерния диалект на храмерския свят.

— По какъв начин ни е съюзник? — попита Сол и сграбчи с две ръце робата на мъжа. — Как да го използваме? Кога?

Погледът на храмера беше насочен към нещо в неопределената далечина.

— Ние се надпреварвахме за честта — дрезгаво прошепна той. — Истинският глас на Sequoia Semprevirens пръв се свърза с киборга на възстановената личност на Кийтс… но честта на светлината на Муира се падна на мен. Именно „Игдразил“, моят „Игдразил“ беше принесен в жертва за изкупление на греховете ни спрямо Муира. — Храмерът затвори очи. Леката усмивка изглеждаше нелепа на суровото му лице.

Консулът погледна към Дюре и Сол.

— Това звучи по-скоро като терминология на култа към Шрайка, отколкото като храмерски догми.

— Навярно е и двете неща едновременно — прошепна Дюре. — В историята на теологията е имало и по-странни съюзявания.

Сол докосна с длан челото на храмера. Високият мъж гореше от треска. Ученият прерови единствения им медицински пакет, в търсене на болкоуспокоително или маншет за треска. Когато намери, той се поколеба.

— Не зная дали храмерите са в стандартните медицински норми. Не искам да го убие някаква алергия.

Консулът взе маншета и го долепи до слабата ръка на храмера.

— В нормите са. — Той се наведе по-близо. — Мастийн, какво стана на вятърната гемия?

Очите на храмера се отвориха, но останаха нефокусирани.

— На вятърната гемия ли?

— Не разбирам — прошепна отец Дюре.

Сол го отведе настрани.

— Мастийн така и не разказа историята си — прошепна той. — Изчезна през първата нощ на вятърната гемия. Остана кръв — много кръв, — както и багажът му, и кубът на Мьобиус. Но Мастийн го нямаше.

— Какво стана на вятърната гемия? — отново прошепна консулът. Той леко разтърси храмера, за да привлече вниманието му. — Помисли, Истински глас на дървото Хет Мастийн!

Лицето на високия мъж се промени, очите му се фокусираха, смътно азиатските черти изпъкнаха в познатите, сурови бръчки.

— Освободих стихията от затвора му…

— Ерга — прошепна на объркания свещеник Сол.

— … и го обвързах с мисловната наука, която усвоих във Високите клони. Но тогава, без предупреждение, ни нападна Господаря на болката.

— Шрайка — прошепна Сол, по-скоро на себе си, отколкото на свещеника.

— Твоята кръв ли беше останала там? — попита храмера консулът.

— Кръв ли? — Мастийн придърпа качулката надолу, за да скрие объркването си. — Не, не беше моята кръв. Господаря на болката държеше… жрец… в ръцете си. Мъжът се съпротивляваше. Опитваше се да избегне шиповете на изкуплението…

— Ами ерга? — настоя консулът. — Стихията. Ти какво очакваше да направи за теб? Да те защити от Шрайка ли?

Храмерът се намръщи и повдигна трепереща ръка към веждите си.

— Той… не беше готов. Аз не бях готов. Върнах го в затвора му. Господаря на болката ме докосна по рамото. Бях… доволен… че моето изкупление ще е в часа на жертвата на дърволета ми.

Сол се наведе по-близо до Дюре.

— Дърволетът „Игдразил“ беше унищожен в орбита същата вечер — прошепна той.

Хет Мастийн затвори очи.

— Уморен — с отслабващ глас прошепна той.

Консулът отново го разтърси.

— Как стигна дотук? Мастийн, как стигна дотук от Тревното море?

— Свестих се сред Гробниците — прошепна храмерът, без да отваря очи. — Свестих се сред Гробниците. Уморен. Трябва да поспя.

— Остави го да си почине — каза отец Дюре.

Консулът кимна и отпусна мъжа на земята.

— Това е пълна безсмислица — прошепна Сол, докато тримата мъже и бебето седяха на бледата светлина и усещаха как приливите на времето прииждат и отстъпват навън.

— Губим един поклонник, печелим друг — промърмори консулът. — Сякаш се играе някаква странна игра.

Един час по-късно те бяха чули изстрелите да прокънтяват в долината.

 

 

Сол и консулът приклекнаха до безмълвното тяло на Брон Ламиа.

— Трябва ни лазер, за да прережем това нещо — каза ученият. — Касад изчезна заедно с оръжията ни.

Консулът докосна китката на младата жена.

— Ако го прережем, това може да я убие.

— Според биомонитора, тя вече е мъртва.

Консулът поклати глава.

— Не. Става нещо друго. Това чудо може би прониква в киборговата личност на Кийтс, която тя носи. Навярно, когато я изчерпи, ще ни върне Брон обратно.

Сол вдигна двудневната си дъщеричка до рамото си и погледна навън над леко сияещата долина.

— Каква лудница. Нищо не върви така, както си мислехме. Само проклетият кораб да беше тук… на него има режещи инструменти, в случай, че се наложи да освободим Брон от това… това нещо… Тя и Мастийн биха имали шанс да оцелеят в корабния лазарет.

Консулът остана коленичил и втренчен в нищото. След миг той каза: „Почакай тук с нея, моля те“ и изчезна в тъмната паст на входа на Сфинкса. Пет минути по-късно се върна с голямата си пътна чанта, извади от дъното й една навита черга и я разгъна върху каменното стъпало на гробницата.

Беше древна, малко по-къса от два и малко по-широка от един метър. Сложно изтъканата материя бе избеляла от вековете, но полетните моновлакна все още блестяха като злато на бледата светлина. Тънки проводници свързваха килима с единичната енергийна клетка, която сега откачваше консулът.

— Мили Боже — прошепна Сол. Той си спомни разказа на консула за трагичната любов на баба му Сайри с хегемонийския моряк Мерин Аспик. Любов, вдигнала бунт срещу Хегемонията и хвърлила Мауи-Обетована в дългогодишна война. Мерин Аспик беше долетял във Фърстсайт на килимчето на един свой приятел.

Консулът кимна.

— Принадлежало е на Майк Ошо, приятел на дядо Мерин. Сайри го оставила в гробницата си, за да може Мерин да го открие там. Той ми го даде, когато бях дете — точно преди Битката за Архипелага, в която загина той и мечтата за свобода.

Сол прокара длан по вековното килимче.

— Жалко, че не може да работи тук.

Консулът вдигна поглед.

— Защо да не може?

— Магнитното поле на Хиперион е под критичното равнище за ЕМ превозни средства — отвърна Сол. — Затова вместо ЕМПС-та, тук има дирижабли и плъзгачи, затова „Бенарес“ вече не функционира като левитационен кораб. — Той замълча, чувствайки се глупаво да обяснява това на човек, който е бил хегемонийски консул на Хиперион в продължение на единайсет местни години. — Или греша?

Консулът се усмихна.

— Прав си, че стандартните ЕМПС-та не действат тук. Прекалено масивни са, за да се издигнат. Но самото хокингово килимче е подемна сила, то почти няма маса. Изпробвал съм го, когато живеех в столицата. Не лети гладко… но ще може да вози един човек.

Сол отново погледна към долината, покрай блестящите очертания на Нефритената гробница, Обелиска и Кристалния монолит, дотам, където сенките на скалната стена скриваха входа към Пещерните гробници. Зачуди се дали отец Дюре и Хет Мастийн са все още само… все още живи.

— Мислиш да отидеш за помощ ли?

— Мисля един от нас да отиде за помощ. Да върне тук кораба. Или поне да го освободи и да го прати обратно на автопилот. Можем да теглим жребий, за да определим кой ще отиде.

Беше ред на Сол да се усмихне.

— Помисли, приятелю. Дюре не е в състояние да пътува и във всеки случай не знае пътя. Аз… — Сол повдигна Рахил, докато темето й не докосна страната му. — Пътуването може да продължи няколко дни. Аз — ние — не разполагаме с няколко дни. Ако изобщо нещо може да се направи за нея, ние трябва да останем тук и да се възползваме от шанса си. Ти си този, който трябва да отиде.

Консулът въздъхна, но не възрази.

— Нещо повече — добави Сол, — корабът е твой. Ако някой е в състояние да го освободи от забраната на Гладстоун, това си ти. А и добре познаваш генерал-губернатора.

Консулът погледна на запад.

— Чудя се дали Тео все още е на власт.

— Да се връщаме и да разкажем на отец Дюре нашия план — рече Сол. — Освен това оставих бибероните в пещерата, а Рахил е гладна.

Консулът нави килима, мушна го в раницата си и се втренчи в Брон Ламиа, в отвратителния кабел, който се извиваше и изчезваше в мрака.

— Дали с нея всичко ще бъде наред?

— Ще накарам Пол да дойде с одеяло и да остане с нея, докато заедно с теб довлечем другия ни инвалид дотук. През нощта ли ще тръгнеш или ще изчакаш до изгрев-слънце?

Консулът уморено потърка бузите си.

— Не ми харесва идеята да пресичам планините нощем, но така можем да спестим време. Ще тръгна веднага, щом си събера някои неща.

Сол кимна и погледна към входа на долината.

— Иска ми се Брон да можеше да ни каже къде е отишъл Силенъс.

— Ще гледам за него, като излетя — обеща консулът. Той вдигна очи към звездите. — Смятай трийсет и шест часа полет до Кийтс. Няколко часа, докато освободя кораба. Би трябвало да се върна след два стандартни дни.

Сол кимна, като люлееше детето. Умореното му, но отзивчиво изражение не скриваше съмненията му. Той сложи ръка на рамото на консула.

— Добре е да опитаме, приятелю. Хайде, ела да поговорим с отец Дюре и ако другият ни пътешественик се е събудил, да хапнем заедно. Изглежда, че Брон е донесла достатъчно провизии, за да си направим последно пиршество.