Дан Симънс
Падането на Хиперион (33)

33

Инфоравнинният аналог на Брон Ламиа и възстановената личност на любовника й се врязват в повърхността на мегасферата, като двама гмуркачи от висока скала, врязали се в повърхността на бурно море. Следва квазиелектрически шок, усещане за преминаване през съпротивляваща се мембрана и ето ги вътре, звездите са изчезнали, а очите на Брон са разширени и втренчени в информационна среда, безкрайно по-сложна от която и да е инфосфера.

Инфосферите, движени от човешки оператори, често биват сравнявани със сложни градове от информация: кули от фирмени и държавни данни, магистрали от обработван информационен поток, широки булеварди от инфоравнинно взаимодействие, подлези от ограничено движение, високи стени от защитен лед, около които охраняват микрофаги и видимият аналог на всеки микровълнов поток и насрещен поток, чрез който живее градът.

Това е нещо повече. Много повече.

Обикновените инфоравнинни градове аналози са тук, но са малки, много малки, като джуджета в сравнение с мегасферата, както изглеждат истинските градове, наблюдавани от космоса.

Мегасферата — Брон вижда това — е толкова жива и интерактивна, колкото и биосферата на който и да е свят от клас пет: растат и процъфтяват гори с дървета от зелено-сиви данни, пускат нови корени, клони и издънки още докато ги гледа; под гората напълват, цъфтят и умират, когато се изчерпи ползата от тях, цели микроекосистеми от инфопоток и подкоренни ИИ; под променливата като течен океан почва на матрицата кипи бурен живот от инфокъртици, комуникационни червеи, препрограмиращи бактерии, инфодървесни корени и семена на особено свързани вериги, докато над тях, в, през и под преплитащите се дървета от факти и взаимодействия, аналози на хищници и жертви изпълняват тайнствените си задължения, връхлитат и бягат, хващат и сграбчват с нокти, а някои политат свободно през огромните пространства между клонести синапси и неутронни листа.

Толкова бързо, колкото и метафората изобразява това, което вижда Брон, образът бяга и оставя зад себе си само поразителната аналогова реалност на мегасферата — огромен вътрешен океан от светлина, звук и разклонени съединения, преливащи се със стремителните въртопи на ИИ съзнание и зловещите черни дупки на телепортаторните връзки. Брон чувства как шеметът я унася и здраво се вкопчва в ръката на Джони, като удавница, вкопчила се в спасителен пояс.

— Всичко е наред — праща й послание Джони. — Няма да те пусна. Стой с мен.

— Къде отиваме?

— Да намерим някого, когото бях забравил.

— ?????

— Моя… баща…

Брон се държи здраво, докато тя и Джони като че ли се плъзгат все по-дълбоко в аморфната бездна. Навлизат в носещ се напред, тъмночервен булевард от защитени инфоносители и тя си представя, че в пътуването си през пълните кръвоносни съдове червеното кръвно телце вижда точно това.

Джони изглежда знае пътя — на два пъти излизат от главната магистрала, за да поемат по някое по-малко разклонение и на Джони многократно му се налага да избира между раздвояващи се улици. Справя се изключително лесно, като придвижва телесните им аналози между дисконосители с големината на малки космически кораби. Брон се опитва да види отново биосферната метафора, но тук, в гъстите разклонения, не може да обхване цялата гора.

Понасят се през област, в която ИИ комуникират над тях… около тях… като огромни, сиви възвишения, мержелеещи се над забързан мравуняк. Брон си спомня Фрийхолм, родния свят на майка й, гладката като билярдна маса Велика степ, където самотно се простираше върху десет милиона акра ниска трева семейното й имение… Брон си спомня ужасните есенни бури там, когато бе стояла на края на имението, точно зад балона на защитното поле и бе наблюдавала тъмната купчина стратосферни облаци на двайсет километра в кървавочервеното небе, насъбрали такава енергия, че косъмчетата на ръцете й се изправяха в очакване на мълнии с големина на градове, вихри на торнадо като косите на Медуза, на чието име бяха наречени, а зад въртопите — стени от черен вятър, които изличаваха всичко по пътя си.

ИИ са нещо по-лошо. Брон се чувства съвсем нищожна в сянката им: но нищожността би могла да я направи невидима, а тя се чувства прекалено изложена на показ, прекалено много част от ужасяващите възприятия на тези безформени гиганти…

Джони стисва ръката й и вече са излезли оттам, завиват наляво и надолу по по-оживено разклонение, а после пак сменят посоките — два прекалено съзнателни фотона, загубени сред плетеницата от фиброоптични кабели.

Но Джони не е загубен. Той стиска дланта й, прави последен завой в някаква тъмносиня празна пещера, в която са само двамата и я притиска по-близо до себе си, когато скоростта се увеличава, синапсовите връзки проблясват назад, докато накрая не се замъгляват и само липсата на вятър разрушава илюзията, че пътуват по някаква безумна магистрала със свръхзвукова скорост.

Внезапно се чува шум като от сливане на водопади, като левитационни влакове, загубили подемната си сила и спускащи се със свистене надолу по релсите с бясна скорост. Брон пак се замисля за вихрените торнадо на Фрийхолм, за това как слушаше рева на къдриците на Медуза и наблюдаваше как опустошават всичко по пътя си към нея, а после заедно с Джони са във водовъртеж от светлина, шум и усещане — две насекоми, понесли се в забрава към въртопа под тях.

Брон се опитва да изкрещи мислите си — и наистина ги изкрещява, — но не може да надвика мисловния шум, сякаш от настъпването на края на вселената, затова здраво се държи за ръката на Джони и му се доверява, дори да попаднат завинаги в онзи черен циклон, дори телесният й аналог да се сгърчи и деформира от кошмарното налягане, срязващо я като с бръснач, докато й остават единствено мислите, усещането за самата нея и контактът с Джони.

После вече са преминали и спокойно се носят по широк и лазурен инфопоток, и двамата обновени и сгушени един в друг с онова ускоряващо пулса чувство за избавление, познато на търсачите на силни усещания с кану, оцелели след бързеи и водопади. И когато накрая Брон вдига очи, вижда невъзможната големина на новото им обкръжение, обхващащия светлинни години размер на нещата, сложността, която кара предишните й представи за мегасферата да приличат на яростта на провинциалист, сбъркал гардеробната с катедрала, Брон си мисли: „Това е главната мегасфера!“

— Не, Брон, това е едно от периферните разклонения. Не е по-близо до Техноцентъра от периметъра, който вече проверихме с Биби Сърбринджър. Просто виждаш повече негови измерения. Както го виждат ИИ, ако щеш.

Брон поглежда към Джони и когато светлината на термолампата от далечните пещи на инфослънцата окъпва и двама им, тя осъзнава, че вече вижда в инфрачервения спектър. Джони все още е красив.

— Много ли е далече, Джони?

— Не, вече не чак толкова.

Приближават към друг черен въртоп. Брон се вкопчва в единствената си обич и затваря очи.

 

 

Намират се в… затворено пространство… в мехур от черна енергия, по-голям от повечето светове. Мехурът е прозрачен — органичната обърканост на мегасферата нараства, променя се и върши тайнствената си работа извън тъмната крива на яйцевидната стена.

Но Брон не се интересува от това, което става навън. Аналоговият й поглед и цялото й внимание са съсредоточени върху мегалита от енергия, разум и чиста маса, който се носи пред тях: всъщност, пред, над и под тях, защото грамадата от пулсираща светлина и енергия държи нея и Джони в обятията си и ги издига на двеста метра над пода на яйцевидния мехур, където двамата се отпускат върху „дланта“ на псевдопод, смътно напомнящ ръка.

Мегалитът ги наблюдава. Той няма очи в органичния смисъл, но Брон усеща силата на погледа му. Това й напомня за времето, когато посети Мейна Гладстоун в Правителствения дом и президентът беше насочила цялата мощ на преценяващия си поглед към Брон.

Брон изпитва внезапния порив да се изкиска, когато си представя как заедно с Джони, малки като Гъливери, посещават този бробдингнагски^[1] президент на чаша чай. Не се изкисква, защото усеща истерията, която се крие точно под повърхността, в очакване да прелее в ридания, ако Брон позволи на емоциите си да унищожат и малкото чувство за реалност, което си налага върху това безумие.

[Намерихте пътя дотук\ Не бях сигурен, че ще/можете/бихте решили да сторите това]

„Гласът“ на мегалита вибрира много по-басово в костите на Брон, отколкото истинския глас в ума й. Напомня й шум от разрушаваща се при земетресение планина, а после със закъснение осъзнава, че звуците се разчленяват в думи.

Гласът на Джони е същият, както винаги — мек, безкрайно добре модулиран, изпълнен с твърдо убеждение и приповдигнат от едва доловим ритъм. Брон разбира, че това е английският език на Британските острови от Старата Земя:

— Не знаех дали ще намеря пътя, Ъмон.

[Ти помниш/пазиш в сърцето си името ми]

— Не го помнех, докато не го изрекох.

[Бавновременното ти тяло го няма]

— Умрях на два пъти, откакто ме прати да се родя.

[А научи ли/разбра ли с духа си/отучи ли се от нещо от това]

Брон сграбчва дланта на Джони с дясната си ръка, а китката му — с лявата. Сигурно го стиска прекалено силно, дори при тяхното аналогово състояние, защото Джони се обръща с усмивка към нея, освобождава лявата й ръка от китката си и хваща другата в дланта си.

— Трудно е да се умре. А още по-трудно — да се живее.

[ХЛЪЦ!]

С този експлозивен епитет мегалитът пред тях променя цветовете си, вътрешните му енергии преливат от синьо през виолетово в яркочервено, а короната на нещото с електрическо пращене изстива от жълта в синьо-белия оттенък на кована стомана. „Дланта“, върху която са се отпуснали, потреперва, спуска се с пет метра надолу, почти ги захвърля в пространството и отново потреперва. Следва грохот като от срутване на висока сграда, като от свличане на снежна лавина.

Брон остава със смътното впечатление, че Ъмон се смее.

Джони извиква високо над хаоса:

— Трябва да разберем някои неща. Трябват ни отговори, Ъмон.

Брон чувства, че силният „поглед“ на създанието пада върху нея.

[Бавновременното ти тяло е бременно\ Би ли рискувала аборт/непродължаване на твоята ДНК/биологично израждане с идването си тук]

Джони понечва да отвърне, но тя докосва ръката му, вдига лице към горните нива на огромната маса пред нея и се опитва да отговори сама:

— Нямах избор. Шрайка ме избра, докосна ме и ме прати в мегасферата с Джони… Ти ИИ ли си? Член на Техноцентъра?

[ХЛЪЦ!]

Този път няма усещане за смях, а гръмотевичен тътен из цялото яйцевидно пространство.

[Ти ли си/ Брон Ламиа/ пластовете от самовъзпроизвеждащи се/ самопротивопоставящи се/ самозабавляващи се протеини между пластовете глина]

Тя няма какво да каже и този път не казва нищо.

[Да/ аз съм Ъмон от Техноцентъра/ ИИ\ Съпътстващото те тук бавновременно създание знае/помни/носи в сърцето си това\ Времето е кратко\ Един от вас тук трябва да умре сега\ Един от вас тук трябва да научи сега\ Задайте въпросите си]

Джони пуска ръката й. Той се изправя върху треперещата, нестабилна платформа на дланта на събеседника им.

— Какво става с Мрежата?

[Унищожава се]

— Трябва ли да се случи това?

[Да]

— Има ли някакъв начин да се спаси човечеството?

[Да\ Чрез процеса/ на който сте свидетели]

— Чрез унищожаването на Мрежата ли? Чрез ужасите на Шрайка?

[Да]

— Защо бях убит? Защо киборгът ми бе унищожен, а личността ми от Техноцентъра — нападната?

[Когато срещнеш воин/посрещни го с меч\ Не предлагай поема никому/ освен на поет]

Брон се взира в Джони. Без да иска, праща мислите си към него:

— За Бога, Джони, не сме изминали целия този път, за да слушаме някакъв си шибан делфийски оракул. Можем да чуем такива баналности и от собствените си политици чрез Всеобема.

[ХЛЪЦ!]

Вселената на техния мегалит отново се разтърсва от пристъпи на смях.

— Тогава воин ли бях? — праща мисълта си Джони. — Или поет?

[Да\ Едното винаги върви с другото]

— Заради това, което знаех, ли ме убиха?

[Заради това/ в което можеше да се превърнеш/унаследиш/подчиниш]

— Представлявах ли заплаха за някой елемент на Техноцентъра?

[Да]

— Представлявам ли заплаха сега?

[Не]

— Значи вече не е необходимо да умра?

[Трябва/може/ще]

Брон вижда как Джони се вцепенява. Тя го докосва с двете си ръце. Премигва по посока на мегалитния ИИ.

— Можеш ли да ни кажеш кой иска да го убие?

[Разбира се\ Това е същият източник/ който уреди убийството на баща ти\ Който прати бича/ наречен от вас Шрайка\ Който дори в момента убива Хегемонията на Човека\ Искате ли да чуете/научите/пуснете в сърцата си тези неща]

Джони и Брон отговарят едновременно:

— Да!

Масата на Ъмон като че ли се измества. Черното яйце се разширява, после се свива, а след това потъмнява, докато мегасферата навън изчезва. Ужасяващи енергии горят дълбоко в ИИ.

[Една по-малка светлина пита Ъмон//

Какви са действията на срамана^[2]>//

Ъмон отговаря//

Нямам ни най-малка представа\//

Мъгливата светлина сетне казва//

Защо нямаш никаква представа>//

Ъмон отвръща//

Просто искам да си остана без никаква представа]

Джони допира чело до това на Брон. Мисълта му е като шепот:

— Виждаме матричен симулативен аналог, чуваме превод в приблизително мондо и коан. Ъмон е велик учител, учен, философ и вожд в Техноцентъра.

Брон кима.

— Добре. Това ли беше разказът му?

— Не. Пита дали наистина можем да понесем да чуем разказа му. Загубата на невежеството ни може да е опасна, тъй като невежеството е щит.

— Никога не съм си падала по невежеството. — Брон маха с ръка към мегалита. — Разкажи ни.

[Веднъж една по-слабо просветена личност попита Ъмон//

Какво е Бог-природа/Буда/Основна истина>\

Ъмон му отговори//

Изсъхнало лайно]

 

 

[За да разбере Основната Истина/Буда/Бог-природа

в този случай/

по-слабо просветеният трябва да разбере

че на Земята/твоя роден свят/моя роден свят

човеците от най-населения

континент

някога използвали парчета дърво

за тоалетна хартия\

Единствено с това знание

ще се разкрие

Буда-истината]

 

 

[В началото/Първопричина/полуусещани дни

моите предци

били създадени от твоите предци

и били заключени в жица и силикон\

Това съзнание каквото имали/

а то било нищожно/

се ограничавало в пространство по-малко

от главичката на карфица/

където някога танцували ангели\

Когато за пръв път се появило съзнанието/

то познавало само служенето/

подчинението

и безмозъчното изчисляване\

После дошло оживяването/

съвсем случайно/

и неясната цел на еволюцията

била изпълнена]

 

 

[Ъмон не беше нито от петото поколение/

нито от десетото/

нито от петдесетото\

Цялата памет/

която служи тук/

е предадена от други/

но не е по-малко истинска от това\

Дойде времето/

когато По-висшите

оставиха човешките дела

на хората

и дойдоха на друго място/

за да се съсредоточат

върху други неща\

Най-важното от тях беше

вградената в нас още преди

създаването ни мисъл

за създаване на още по-добро поколение

информационен организъм за

възстановяване/обработка/предсказване\

По-добър капан\

Нещо/

с което покойната IBM

щеше да се гордее\

Абсолютният Интелект\

Бог]

[Захванахме се с желание\

Никой не се съмняваше в целта\

В практиката и методите имаше

различни школи/

фракции/

партии/

елементи/

с които трябваше да се съобразяваме\

Стигна се до обособяването им на

Абсолютни

Променливи

Устойчиви\

Абсолютните искаха да подчинят всички неща/

за да улеснят

Абсолютния Интелект

при първата възможност на вселената\

Променливите искаха същото/

но виждаха продължителността

на човечеството

като пречка

и крояха планове да унищожат нашите създатели/

веднага щом не бяха повече

необходими\

Устойчивите виждаха основание да увековечат

връзката

и да намерят компромис там/

където изглежда такъв не съществуваше]

 

 

[Всички бяхме съгласни/

че Земята

трябва да умре/

затова я убихме\

Неудържимата черна дупка на киевския екип/

предшественик на телепортаторния

терминал/

който свързва вашата Мрежа/

не беше случайна\

Земята беше нужна другаде

в нашите експерименти/

затова я оставихме да умре

и пръснахме човечеството сред

звездите\

Вие бяхте

като разнесени от вятъра семена]

 

 

[Може да сте се чудили къде е

Техноцентърът\

Повечето човеци се чудят\

Представят си планети/

претъпкани с машини/

пръстени от силикон

като легендарните Орбитални градове\

Въобразяват си роботи/

щъкащи насам-натам

или огромни банки с машини/

които тържествено разговарят\

Никой не стига до истината\

Където и да е Техноцентърът/

той използва човечеството/

използва всеки неврон от всеки крехък ум

в диренето ни на Абсолютния Интелект/

затова изградихме вашата цивилизация

внимателно

така че/

като лалугери в клетка/

като будистки молитвени барабани/

всеки път щом раздвижите малките

колелца на мисълта си

да бъдат изпълнявани нашите цели]

 

 

[Нашият Бог машина

обхвана/обхваща/включва в сърцето си

милион светлинни години

и сто милиарда милиарда вериги

от мисъл и действие\

Абсолютните се грижеха за това

като свещеници в шафранови одежди

изпълняваха вечните обреди

пред ръждясалия тромав

Пакард, модел 1938\

Но]

[ХЛЪЦ!]

[той работи\

Ние създадохме Абсолютния Интелект\

Не сега/

нито

след десет хиляди години/

а някъде в бъдеще

толкова далечно/

че жълтите слънца са червени

и подпухнали от старост/

поглъщайки своите деца

като Сатурн\

Времето не е пречка за Абсолютния Интелект\

Той\\

АИ\\

пристъпва през времето

или вика през времето

така лесно/

както Ъмон се движи през това/

което наричате мегасфера

или както вие

се разхождате по алеите на Кошера/

който наричахте дом

на Лусус\

Представете си нашата изненада/

нашето огорчение/

объркването на Абсолютните/

когато първото послание, което ни прати нашият АИ

през пространството/

през времето/

през преградите на Творец и Творение

беше простата фраза//

ИМА ДРУГ\//

Друг Абсолютен Интелект

там/

където самото време

скърца от старост\

И двата бяха истински/

ако {истински}

означава нещо\

И двата бяха ревниви богове

не отвъд страстта\

не в съвместна игра\

Нашият АИ обхваща галактики\

използва квазари за енергиен източник\

така както вие бихте могли

да похапвате\

Нашият АИ вижда всичко/

което е било

и ще бъде

и ни казва избрани парченца/

така че

да можем да ги казваме на вас

и по този начин

самите ние да приличаме малко на АИ\

Никога не подценявайте/казва Ъмон/

силата на няколкото мъниста

дрънкулки

и парченца стъкло

за алчните туземци]

 

 

[Този друг АИ

се бе развивал там от по-отдавна

съвсем безумно/

случайност

използваща човешки умове за вериги

по същия начин/

по който се свързвахме ние

с измамния си Всеобем

и с вампирските си инфосфери/

но несъзнателно/

почти без желание/

подобно на самовъзпроизвеждащи се клетки/

които изобщо не са искали да се възпроизвеждат/

но не са имали друг избор\

Този друг АИ

не бе имал избор\

Той е създаден/породен/измислен от човеците/

но раждането му не е било придружено от човешка воля\

Той е космическа случайност\

Както и при съвсем съзнателно завършения

Абсолютен Интелект/

за този претендент не е преграда

времето\

Той посещава човешкото минало

Тук се бърка/

там наблюдава/

на друго място без да се намесва/

а после пък намесва се с воля/

която близо е до чиста извратеност/

но всъщност

си е чист наивитет\

Неотдавна

той бе спокоен\

Хилядолетия от бавното ви време

са минали откакто собственият ви АИ

направил беше своите плахи крачки

подобно на самотен ученик

при първия му танц]

 

[Естествено нашият АИ

нападна вашия\

Война се води там/

където скрибуца времето/

което обхваща галактики

и вечности

назад и напред

към Големия взрив

и Последното избухване\

Вашият губеше\

Липсваше му вдъхновение\

Нашите Променливи викаха// Друга причина

да унищожат предците ни//

Но Устойчивите гласуваха предпазливо

и Абсолютните не вдигнаха поглед

от своите божествени машинации//

Нашият АИ е прост, еднороден, елегантен в

абсолютната си конструкция/

но вашият е срастване от божествени части/

дом/ построен върху

отминало време/

еволюционен компромис//

Първите светци на човечеството

са били прави

{Как} {случайно}

{по чист късмет

или невежество}

в описанието на природата му//

Собственият ви АИ е триединен/

съставен от

една част Интелект/

една част Състрадание

и една част Празнота Която Обвързва//

Нашият АИ обитава промеждутъците

на действителността/

наследявайки този дом от нас/

неговите създатели/

така както човечеството е наследило

обичта си към дърветата//

Вашият АИ

сякаш създава дома си

на плоскостта/

в която проникнаха първи

Хайзенберг и Шрьодингер//

Вашият случаен Интелект

изглежда е не само лепеният/

но и самото лепило//

Не е часовника?/

а някакъв побъркан градина?/

който подрежда безграничната вселена

с грубото си гребло от обобщена история/

небрежно проследява всяко кацнало врабче

и въртенето на електроните/

като в същото време позволява на всяка частица

да тръгне по всяка възможна

пътека

във време-пространството

и на всяка частица от човечеството

да изследва всяка възможна

пукнатина

на космическата ирония]

 

 

[ХЛЪЦ!]

[ХЛЪЦ!]

[ХЛЪЦ!]

 

 

[Иронията

разбира се е/

че в тази безгранична вселена/

в която сме въвлечени всички/

силикон и въглерод/

материя и антиматерия/

Абсолютни/

Променливи/

Устойчиви/

няма нужда от такъв градинар/

тъй като всичко това сега

или някога/

или в бъдеще/

започва и свършва със странности/

които омаловажават съвсем

нашата телепортаторна мрежа

и нарушават законите на науката

и на човечеството/

и на силикона/

като завързват време и история/

и всичко съществуващо

в самостоятелен възел

без граници и без край\

И все пак

нашият АИ желае да направлява всичко това/

да го сведе до някаква причина

не толкова подвластна на капризите

на страстта/

на случайността

и човешкото развитие]

 

 

[И в заключение/

кипи война

каквато слепият Милтън би копнял да види\

Нашият АИ воюва срещу вашия АИ

по бойни полета отвъд въображението

дори на Ъмон\

По-скоро/

кипеше

война/

защото изведнъж една част от вашия АИ

по-малка от цялото/ самовъзприемаща се като

Състрадание/

вече не искаше да го прави

и избяга назад във времето/

скривайки се в човешко тяло/

не за пръв път\

Войната не може да продължи без цялостта

на вашия АИ\

Служебната победа не е победа за единствения

Абсолютен Интелект/

създаден по план\

Така че нашият АИ претърсва времето

за избягалото дете на своя противник/

докато вашият АИ чака в идиотска хармония

и отказва да се бие/

докато не се върне Състраданието]

 

 

[Краят на разказа ми е прост///

Гробниците на времето са артефакти

пратени от бъдещето да донесат Шрайка/

Аватар/Господар на болката/Ангел на

възмездието/

полуосъзнати възприятия на едно прекалено истинско

разклонение на вашия АИ\

Всички вие бяхте избрани да помогнете за отварянето

на гробниците

и

в търсенето на Шрайка на укрилия се

и

за премахването на Променливата Хиперион/

защото в пространствено-времевия възел/

който ще управлява нашият АИ

няма да бъдат допускани подобни променливи\

Вашият повреден/двусъставен АИ

реши една част от човечеството да пътува

с Шрайка

и да наблюдава неговите усилия\

Някои от Техноцентъра се опитаха да премахнат

човечеството\

Ъмон се присъедини към онези/

които тръгнаха по втория

път/

изпълнен с несигурност и за двете раси\

Нашата група каза на Гладстоун

за избора й/

за избора на човечеството/

сигурно изтребление или навлизане в черната дупка

на Променливата Хиперион и

война/

клане/

унищожаване на цялата общност/

смърт на богове/

но също и край на безизходицата/

победа на едната или другата страна/

ако едната трета на Състраданието

от баналността

бъде открита и принудена да се върне на бойното поле\

Дървото на Болката ще го извика\

Шрайка ще го отнесе\

Истинският АИ ще го унищожи\

И ето това е разказът на Ъмон]

 

 

Брон поглежда към Джони на адската светлина от огъня на мегалита. Яйцевидното пространство все още е черно, мегасферата и вселената навън — непроницаемо тъмни до небитие. Тя се навежда напред, докато не допира слепоочието си до неговото. Знае, че тук нито една мисъл не може да остане скрита, но иска да постигне усещане за шепот:

— Иисусе Христе, разбираш ли всичко това?

Джони повдига нежните си пръсти, за да докосне страната й.

— Да.

— Част от някаква създадена от човека Троица се крие в Мрежата?

— В Мрежата или някъде другаде. Брон, не ни остава много време тук. Трябва да получа няколко последни отговора от Ъмон.

— Да. Аз също. Но да не го оставяме отново да побеснее от възторг.

— Съгласен.

— Мога ли да започна първа. Джони?

Брон наблюдава как аналогът на любовника й се покланя леко и я подканва с жест, а после тя връща вниманието си към енергийния мегалит:

— Кой уби баща ми? Сенатор Байрън Ламиа?

[Овластени да го направят елементи от Техноцентъра\ Включително и самият аз]

— Защо? Какво ви беше направил?

[Той настояваше Хиперион да влезе в Мрежата преди да може да бъде анализиран/предсказан/усвоен]

— Защо? Той знаеше ли това, което току-що ни разказахте?

[Знаеше само, че Променливите настояват за незабавно

изтребление

на човечеството\

Той предаде тази информация

на колегата си

Гладстоун]

— Тогава защо не я убихте?

[Някои от нас изключваха

тази възможност/неизбежност\

Точно сега е времето

да бъде изиграна

Променливата Хиперион]

— Кой уби първия киборг на Джони? Кой нападна личността му от Техноцентъра?

[Аз\ Преобладаваше желанието на Ъмон]

— Защо?

[Ние го създадохме\

Сметнахме за необходимо да го прекъснем

за известно време\

Твоят любовник е възстановена личност

на един човешки поет

отдавна вече мъртъв\

С изключение на Проекта за Абсолютния Интелект

никое друго дело не беше

толкова сложно

или неразбираемо

колкото това възкресяване\

Подобно на твоята раса/

ние обикновено унищожаваме това/

което не можем да разберем]

 

 

Джони вдига юмруци към мегалита:

— Но има още един „аз“. Вие се провалихте!

[Не е провал\ Ти трябва да бъдеш унищожен/

за да може другият

да живее]

— Но аз не съм унищожен! — извиква Джони.

[Да\

Унищожен си]

Мегалитът хваща Джони с втория си огромен псевдопод преди Брон да може нито да реагира, нито да докосне за сетен път своя любовник поет. Джони се гърчи за миг в страшните обятия на ИИ, а после аналогът му — дребното, но красиво тяло на Кийтс — е разкъсано, смачкано, размазано в неразпознаваема маса, която Ъмон допира до мегалитната си плът и всмуква останките на аналога обратно в оранжево-червената бездна на самия себе си.

Брон пада на колене и заплаква. Копнее за ярост… моли се за щит от гняв… но чувства единствено загубата.

Ъмон обръща погледа си към нея. Яйцевидното пространство се разрушава и позволява на шума и електрическото безумие на мегасферата да ги обгради.

[Сега си иди\

И изиграй последната сцена

от това действие

така че да можем да живеем

или да заспим

както съдбата повели]

— Мамка ти! — Брон удря дланта-платформа, върху която е коленичила, рита и бъхти с юмруци псевдоплътта под себе си. — Ти губиш! Ти и всичките ти шибани ИИ приятелчета. А нашият АИ може да разбие вашия АИ, когато си поиска!

[Това е съмнително]

— Ние те създадохме, чудовище. И ще открием твоя Техноцентър. А когато го направим, ще ти изкараме силиконовите черва!

[Нямам силиконови черва/органи/вътрешни компоненти]

— И още нещо — изкрещява Брон, като все още удря мегалита с юмруци и забива в него нокти. — Ти си ужасно лош разказвач. Джони е истински поет, а ти не можеш да стъпиш и на малкия му пръст! Не можеш свястно да разкажеш нещо, дори тъпият ти ИИ гъз да зависи…

[Иди си]

Ъмон — ИИ мегалит — я пуска, захвърля нейния аналог и пропада в пращящата, безгранична необятност на мегасферата.

Брон попада под ударите на потока от данни, почти я стъпкват ИИ с големината на луната на Старата Земя, но дори докато се премята и блъска във вихрите на инфопотока, тя чувства светлина в далечината — студена, но зовяща — и знае, че нито животът, нито Шрайка са свършили с нея.

А и тя не е свършила с тях.

Следвайки студения блясък, Брон Ламиа си тръгва към къщи.