Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fall of Hyperion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 67 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2016)
Източник
sfbg.us

Издание:

Дан Симънс

Падането на Хиперион

Американска, I издание

 

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“: Линче Шопова

 

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

 

ИК „Бард“ ООД, София

 

The Fall of Hyperion

Dan Simmons

Doubleday

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на много правописни и граматически грешки

45

Избягвам от инфосферата на Мрежата точно преди бягството да престане да съществува като възможност.

Това е невероятно и странно смущаващо — видът на мегасферата, която се самопоглъща. Виждането на Брон Ламиа за мегасферата като органично същество, полужив организъм, повече напомнящ за екосистема, отколкото за град, беше по същество вярно. Сега, когато телепортаторните връзки престанаха да съществуват и светът в онези магистрали се свива и пада върху самия себе си, външната инфосфера едновременно се сгромолясва като горяща палатка, внезапно останала без колове и въжета, живата мегасфера се самоизяжда като някакъв обезумял от глад хищник — ръфа собствената си опашка, корем, вътрешности, предни лапи и сърце, — докато не останат само безмозъчните челюсти, хапещи празнотата.

Метасферата остава. Но е по-пустинна отвсякога.

Черни гори от неизвестно време и пространство.

Звуци в нощта.

Лъвове.

И тигри.

И мечки.

Когато Празнотата, Която Обвързва се сгърчва и праща единственото си, банално послание към човешката вселена, сякаш земетресение предизвиква вълни в здрава скала. Бързайки през изменящата се метасфера над Хиперион, аз трябва да се усмихна. Сякаш Бог-аналогът се е уморил от мравките, които драскат по палеца на крака Му.

Не виждам Бог — нито един от двамата — в метасферата. Не се и опитвам. Имам си достатъчно свои проблеми.

Черните въртопи на входовете на Мрежата и Техноцентъра вече не съществуват, изличени от пространството и времето като премахнати брадавици, изчезнали изцяло, като водовъртежи след отминаване на бурята.

Напъхал съм се тук, освен ако не искам да предизвикам метасферата.

А не искам. Не още.

Но това е мястото, където искам да бъда. Инфосферата в системата на Хиперион почти е изчезнала, а жалките останки на повърхността на самия свят и в това, което остава от флотата, на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, изсъхват като локви на слънце, но Гробниците на времето проблясват през метасферата като фарове в сгъстяващия се мрак. Ако телепортаторните връзки бяха черни въртопи, то Гробниците на времето сияят като бели дупки, пръскащи ослепителна светлина.

Приближавам се към тях. Засега, като Този, Който Идва Преди, всичко, което съм постигнал, е да се появявам в чужди сънища. Време е да свърша нещо.

 

 

Сол чакаше.

Бяха изтекли часове, откакто бе дал единственото си дете на Шрайка. Бяха изтекли дни, откакто не беше ял или спал. Около него бурята бе вилняла и отминала, Гробниците бяха блестели и тътнали като ядрени реактори, а приливите на времето го бяха шибали със силата на цунами. Но Сол се бе вкопчил в каменните стъпала на Сфинкса и бе чакал през цялото време. Чакаше и сега.

Почти в безсъзнание, атакуван от пристъпите на изтощение и страх за дъщеря си, Сол откри, че умът му на учен работи бързо.

През по-голямата част от живота и кариерата си Сол Уайнтрауб — историк, класик и философ — се бе занимавал с етиката на човешкото религиозно поведение. Религия и етика невинаги бяха — или дори често не бяха — съвместими. Изискванията на религиозния абсолютизъм или фундаментализъм, или яростен релативизъм често отразяваха най-лошите аспекти на синхронната култура или предразсъдъци, вместо да представляват система, в която да могат да живеят и човек, и Бог с усещане за истинска справедливост. Най-известната книга на Сол — озаглавена „Дилемата на Авраам“, когато накрая излезе на масовия пазар в тираж, за който не бе и сънувал, докато пишеше томове за академичните издателства — беше написана, когато Рахил умираше от болестта на Мерлин, и се занимаваше, очевидно в достатъчна степен, с тежкия избор на Авраам да се покори или да не се покори на директната заповед на Господ да пожертва сина си.

Сол беше писал, че примитивните времена са изисквали примитивно покорство, че по-късните поколения са се развили до точката, в която родителите са предлагали себе си за жертва — както през мрачните нощи на кладите, с които изобилстваше историята на Старата Земя — и че днешните поколения трябва да отхвърлят каквато и да е заповед за жертвоприношение. Сол беше писал, че каквато и форма да има сега Бог в човешкото съзнание — било като чиста изява на подсъзнанието във всичките му реваншистки потребности или като по-съзнателен опит за философско и етично развитие — човечеството вече не може да се съгласява да предлага жертвоприношения в Божие име. Жертвоприношението и съгласието за жертвоприношение бяха написали човешката история с кръв.

И все пак преди часове, преди много, много часове, Сол Уайнтрауб беше дал единственото си дете на едно създание на смъртта.

В продължение на години гласът в сънищата му бе заповядвал да постъпи така. В продължение на години Сол беше отказвал. Накрая се бе съгласил, едва когато времето беше изтекло, когато бяха изгубени всички други надежди и когато бе разбрал, че гласът в неговите и в сънищата на Сара през всичките тези години не е бил Божият глас, нито пък на някоя тъмна сила, съюзник на Шрайка.

Това бе гласът на тяхната дъщеря.

С внезапна яснота, която излизаше извън непосредствения кръг на болката и скръбта му, Сол Уайнтрауб изведнъж отлично разбра защо Авраам се бе съгласил да пожертва Исаак, своя син, когато Господ му бе заповядал да го стори.

Това не беше покорство.

Това дори не означаваше, че поставя любовта към Бога над любовта към сина си.

Авраам беше изпитвал Господ.

Отказвайки жертвата в последния миг, спирайки ножа, Бог беше заслужил правото — в Авраамовите очи и в тези на рожбата му — да стане Господ на Авраам.

Сол потръпна при мисълта как без да се поставя в положението на Авраам, без да повтаря готовността му да пожертва момчето, би могъл да изкове онази връзка между по-голямата сила и човечеството. Авраам е трябвало да знае в сърцето си, че би убил сина си. Божеството, каквато и форма да е приемело тогава, е трябвало да знае решеността на Авраам, да почувства мъката и ангажираността да унищожи онова, което за него е било най-ценното нещо във вселената.

Авраам е отишъл не да извърши жертвоприношение, а да разбере веднъж завинаги дали този Бог заслужава да му вярва и да му се подчинява. Това е била единствената възможна проверка.

Защо тогава, помисли си Сол, вкопчен в каменното стълбище, когато Сфинкса като че ли се издигаше и падаше в бурните морета от време, защо тази проверка трябва да се повтаря? Какво ужасно ново откровение крие тя за човечеството?

Тогава Сол разбра — от малкото, което му беше казала Брон, от споделените истории на поклонничеството, от собствените си лични открития през последните няколко седмици, — че усилието на този механичен Абсолютен Интелект, каквото и, по дяволите, да представляваше, да накара липсващото от човешкото Божество Състрадание да излезе от убежището си, беше напразно. Ученият вече не виждаше тръненото дърво на върха на скалите, металните му клони и страдащите хора, но сега ясно разбираше, че то е такава органична машина като Шрайка — устройство за излъчване на страдание из цялата вселена, така че изчезналата част от човешкия Бог да бъде принудена да реагира, да се покаже сама.

Ако Бог се развиваше, а Сол беше сигурен, че трябва да е така, това развитие бе насочено към състрадание — по-скоро към споделено усещане за страдание, отколкото към мощ или господство. Но отвратителното дърво, което бяха зърнали поклонниците — на което бе жертва бедният Мартин Силенъс — не беше начинът да се предизвика липсващата сила.

Сега Сол разбираше, че механичният бог, каквато и да беше формата му, бе достатъчно проницателен, за да види, че състраданието е реакция към болката на други, но същият АИ беше прекалено глупав да осъзнае, че състраданието — и от гледна точка на човека, и на човешкия АИ — беше нещо много повече от това. Състраданието и любовта бяха неотделими и необясними. Механичният АИ никога нямаше да го разбере — дори не и само дотолкова, че да го използва като примамка за онази част от човешкия АИ, която се беше уморила от войната в далечното бъдеще.

Любовта, това най-банално нещо, този най-изтъркан религиозен мотив, имаше повече мощ — сега Сол го знаеше — от ядрената сила, електромагнетизма или гравитацията. Любовта бе тези други сили, разбираше Сол. Празнотата, Която Обвързва, субквантовата невъзможност, която пренасяше информация от фотон на фотон, не беше нищо повече или по-малко от любов.

Но би ли могла любовта — простата, банална любов — да обясни така наречения антропичен принцип, над който учените колективно бяха клатили глави в продължение на повече от седем века — онзи почти безкраен низ от съвпадения, довели до появата на вселена, имаща правилния брой измерения, правилните стойности на електрони, точните закони за гравитация, необходимата възраст на звездите, съответните предбиологични условия за създаване на съвършените вируси, превърнали се в необходимите ДНК — накратко, поредица от съвпадения, така абсурдни в прецизността и точността си, че противоречаха на логиката, противоречаха на разбирането и дори на религиозното тълкувание. Любов?

В продължение на седем столетия съществуването на Теориите за Великата унификация, свръхопънатата постквантова физика и предоставеното от Техноцентъра обяснение на вселената като самостоятелна и безкрайна, без ексцентричностите на Големия взрив или съответните им крайни точки, беше елиминирало в огромна степен каквато и да била роля на Бог — примитивно антропоморфен или сложно пост-Айнщайнов — дори като страж на законите отпреди Сътворението. Модерната вселена, доколкото бяха стигнали в разбирането й човекът и машината, не се нуждаеше от Творец; всъщност, не допускаше Творец. Законите й позволяваха твърде малко поправки и не допускаха основни преработки. Тя не беше започнала и нямаше да свърши. Беше извън циклите на разширяване и свиване, толкова постоянна и самоуправляваща се, колкото сезоните на Старата Земя. В нея нямаше място за любов.

Изглежда Авраам беше предложил да убие сина си, за да изпита един фантом.

Изглежда Сол бе пренесъл умиращата си дъщеря през стотици светлинни години и безброй препятствия в отговор на нищото.

Но сега, когато Сфинкса се мержелееше над него и първите лъчи на изгрева просветляваха небето на Хиперион, Сол разбираше, че бе отговорил на сила, много по-същностна и убедителна от ужаса на Шрайка или господството на болката. Ако беше прав — той не знаеше, но го чувстваше — тогава любовта бе вплетена в структурата на вселената, както гравитацията и материята/антиматерията. Място за някакъв Бог имаше не в мрежата между стените, нито в ексцентричните пукнатини в паважа, нито пък някъде преди и отвъд сферата на нещата… а в самата основа и вътъка им. Развиващ се, както се развиваше вселената. Учещ се, както се учеха способните на това части на вселената. Обичащ, както обичаше човечеството.

 

 

Сол застана на колене, а после се изправи на крака. Бурята на приливите на времето като че ли малко беше утихнала и той си помисли, че би могъл да опита за стотен път да влезе в гробницата.

Ярка светлина все още бликаше оттам, откъдето Шрайка се бе появил, беше взел дъщеря му и бе изчезнал. Но сега звездите се сляха и самото небе просветляваше с настъпването на утринта.

Сол тръгна нагоре по стълбите.

Спомняше си момента у дома, на света на Бърнард, когато Рахил — беше десетгодишна — се бе опитала да се покатери на най-високия бряст в града и беше паднала от пет метра, преди да стигне върха на дървото. Сол се бе втурнал към медицинския център, за да намери детето си плуващо във възстановителния хранителен разтвор и страдащо от спукан бял дроб, счупен крак и ребра, счупена челюст и безбройни наранявания и натъртвания. Тогава тя му се бе усмихнала, бе вдигнала палец и му бе казала през хванатата с тел челюст:

— Следващия път ще успея!

Сол и Сара бяха седели през онази нощ в медицинския център, докато Рахил спеше. Бяха дочакали утрото. През цялата нощ Сол беше държал ръката й.

Чакаше и сега.

Приливите на времето от отворения вход на Сфинкса все още отблъскваха учения назад като настойчив вятър, но той се наведе срещу тях като непоклатима скала и остана там, на пет метра отпред, и зачака, втренчен в ослепителната светлина.

Вдигна очи, но не се върна назад, когато видя как ядрената следа на спускащ се космически кораб разцепи зазоряващото небе. Обърна се да хвърли поглед, но не се отмести, когато чу как машината се приземява и видя от нея да се появяват три фигури. Наблюдаваше, но не отстъпи назад, когато чу други шумове и викове от долината и видя някаква позната фигура да влачи друга като пожарникар, приближавайки се към него иззад Нефритената гробница.

Нито едно от тези неща не беше свързано с детето му. Той чакаше Рахил.

 

 

Дори без инфосферата за личността ми е напълно възможно да се движи през гъстата супа на Празнотата, Която Обвързва, в която сега плува Хиперион. Незабавната ми реакция е да поискам да посетя Този, Който Ще Бъде, но макар че блясъкът му господства в метасферата, още не съм готов за това. В края на краищата, аз съм нищожният Джон Кийтс, а не Йоан Кръстител.

Сфинкса — гробницата, модел на истинско същество, което няма да бъде създадено от генните инженери още векове наред — е водовъртеж от темпорални енергии. Разширилото ми се зрение всъщност обхваща няколко Сфинкса: антиентропната гробница, носеща назад във времето своя Шрайков товар, подобно на някакъв запечатан контейнер със смъртоносния си бацил, активния, неустойчив Сфинкс, който зарази Рахил Уайнтрауб в началните си усилия да отвори портал във времето и Сфинкса, който го беше сторил и отново се движеше напред във времето. Последният Сфинкс е сияещ портал от блясък, който, след Този, Който Ще Бъде, осветява Хиперион с метасферичната си клада.

Спускам се към това ярко място във времето, за да видя как Сол Уайнтрауб подава дъщеря си на Шрайка.

Не бих могъл да се намеся в това, дори да бях пристигнал по-рано. А и не бих го направил, дори да бях в състояние. Безброй светове зависят от тази постъпка.

Но изчаквам в Сфинкса Шрайка да мине, носещ своя нежен товар. Сега мога да видя детето. Тя е само на няколко секунди, цялата на петна, мокра и набръчкана. Изплаква с първия вик на новородено, прочистващо дробовете си. От старите си ергенски позиции и поетичните си размишления, намирам, че ми е трудно да разбера привлекателността, която това кряскащо, неестетично бебе излъчва за баща си и космоса.

И все пак, видът на бебешка плът — колкото и непривлекателно да е това новородено — в осеяните с шипове лапи на Шрайка раздвижва нещо у мен.

Трите стъпки в Сфинкса са отнесли Шрайка и детето часове напред във времето. Точно зад входа реката на времето ускорява течението си. Ако не направя нещо след секунди, ще стане твърде късно — Шрайка ще е използвал този портал, за да отнесе детето в черната дупка на далечното бъдеще, към която се е отправил.

Неканени, се появяват образите на паяци, изсмукващи течността от плячката си, на оси-копачи, вкарващи собствените си ларви в парализираните тела на жертвите си, отличен източник на топлина и храна.

Трябва да действам, но тук нямам повече твърдост, отколкото в Техноцентъра. Шрайка минава през мен, сякаш съм невидим холос. Тук аналоговата ми личност е безполезна, безръка и нематериална, като блатен газ.

Но блатният газ няма мозък, а Джон Кийтс бе имал.

Шрайка прави още две стъпки и за Сол и другите навън изтичат още часове. Виждам кръв по главичката на плачещото бебе, там, където острите като скалпел пръсти на чудовището са се врязали в плътта.

По дяволите!

Навън, върху широкото каменно преддверие на Сфинкса, уловени в потока темпорални енергии, нахлуващи и преминаващи през гробницата, лежат раници, одеяла, изоставени кутии за храна и всичкият багаж, който Сол и поклонниците бяха оставили там.

Включително и куб на Мьобиус.

Кутията беше запечатана със задържащо поле клас осем на храмерския дърволет „Игдразил“, когато Гласът на Дървото Хет Мастийн се бе приготвял за дългото си пътуване. В него имаше един-единствен ерг — понякога наричан книговезец — едно от онези малки създания, които може и да не са разумни, според човешките стандарти, но са еволюирали около далечни звезди и са развили способността да контролират по-мощни силови полета от всяка, известна на човечеството машина.

Храмерите и прокудените общуваха със създанията от поколения. Храмерите ги използваха, за да контролират излишната енергия на красивите им, но уязвими дърволети.

Хет Мастийн беше пренесъл това нещо през стотици светлинни години, за да изпълни договора на Храмерите с Църквата на Последното изкупление и да му помогне да управлява тръненото дърво на Шрайка. Но, виждайки Шрайка и дървото на мъките, Мастийн не се бе оказал в състояние да изпълни сделката. И затова умря.

Кубът на Мьобиус остана. Виждах ерга като затворена сфера от червена енергия в темпоралния поток.

Навън, отвъд завесата на мрака, едва-едва се виждаше Сол Уайнтрауб — тъжно комична фигура, забързана като герой от ням филм поради субективния устрем на времето зад темпоралното поле на Сфинкса, — но кубът на Мьобиус лежеше в кръга на гробницата.

Рахил плачеше от страх, който можеше да изпитва дори и едно новородено. Страх от падане. Страх от болка. Страх от отделяне.

Шрайка направи крачка и за онези отвън беше изгубен още един час.

Бях нематериален за чудовището, но енергийните полета са нещо, което дори ние, прозрачните аналози от Техноцентъра можем да докоснем. Свалих задържащото поле на куба на Мьобиус. Освободих ерга.

Храмерите общуват с ерговете посредством електромагнитно излъчване, кодирани импулси, прости награди от радиация, когато създанието изпълни това, което искат… но най-вече чрез почти мистична форма на контакт, която знае само Братството и малцина от екзотиците на прокудените. Учените я наричат груба телепатия. Всъщност, това е почти чисто състрадание.

Шрайка прави още една крачка в отворения портал на бъдещето. Рахил плаче с енергия, която може да събере само новородено за вселената същество.

Ергът се разширява, разбира и се слива с моята личност. Джон Кийтс придобива материя и форма.

Бързо правя петте крачки до Шрайка, взимам бебето от ръцете му и отстъпвам назад. Дори в енергийния водовъртеж, който представлява Сфинкса, мога да усетя мириса на бебешка свежест, когато притискам детето до гърдите си и допирам влажната му главичка до бузата си.

Шрайка се обръща изненадан. Протяга четирите си ръце, отваря шиповете си и впива в мен червените си очи. Но създанието е прекалено близо до самия портал. Без да се движи, то се отдалечава в бурния устрем на темпоралния поток. Приличащите на екскаватори челюсти на нещото са отворени, стоманените му зъби скърцат, но то вече е изчезнало, превърнало се е в малка точка в далечината. В нещо още по-малко.

Обръщам се към входа, но той е прекалено далеч. Пресъхващата енергия на ерга може да ме отведе там, да ме извлече срещу течението, но не и с Рахил. Пренасянето на друго живо същество толкова далече срещу такава огромна сила е повече, отколкото мога да си представя, че бих успял да постигна, дори с помощта на ерга.

Бебето плаче и аз лекичко го полюшвам, шепнейки глупости в топлото му ушенце.

Щом не можем да се върнем обратно, нито да продължим напред, просто ще почакаме за миг тук. Навярно някой ще мине.

 

 

Очите на Мартин Силенъс се разшириха и Брон Ламиа бързо се обърна, за да види как Шрайка се носи във въздуха над и зад нея.

— Мили Боже — благоговейно прошепна Брон.

В двореца на Шрайка редовете от спящи човешки тела се отдалечаваха в мрака и далечината, всички, освен Мартин Силенъс, все още свързани с тръненото дърво, с механичния АИ и Бог знае още с какво чрез пулсиращите пъпни върви.

Сякаш за да покаже властта си тук, Шрайка престана да се изкачва, разпери ръце и полетя три метра нагоре, докато не увисна във въздуха на пет метра от камъка, където Брон се бе привела до Мартин Силенъс.

— Направи нещо — прошепна Силенъс. Поетът вече не беше свързан с невралния шунт, но все още бе прекалено слаб, за да държи главата си изправена.

— Някаква идея? — попита Брон. Дръзкият въпрос беше донякъде отслабен от трепета в гласа й.

— Вярвай — рече един глас под тях и Брон погледна към пода.

Младата жена, в която Брон разпозна Монита от гробницата на Касад, стоеше далече под тях.

— Помощ! — извика Брон.

— Вярвай — повтори Монита и изчезна. Шрайка не помръдна. Той свали ръце и пристъпи напред, сякаш вървеше по твърда почва, а не във въздуха.

— По дяволите — прошепна Брон.

— Подобно — със стържещ глас промълви Мартин Силенъс. — Навън от тигана, обратно в шибания огън.

— Млъквай — каза Брон. После продължи, сякаш на самата себе си: — Да вярвам в какво? В кого?

— Вярвай, че шибаният Шрайк ще ни убие или ще ни закачи и двамата на шибаното дърво — задъхано изрече Силенъс. Той успя да се помръдне достатъчно, за да сграбчи ръката на Брон. — По-добре мъртъв, отколкото пак на дървото, Брон.

Жената леко докосна дланта му и се изправи, заставайки срещу Шрайка през петте метра от въздух.

Да вярвам? Брон протегна крак, опипа празнотата, затвори очи за миг и ги отвори, когато кракът й като че ли докосна стабилно стъпало. Тя погледна.

Под крака й нямаше нищо, освен въздух.

Да вярвам? Брон прехвърли тежестта си върху предния си крак и стъпи навън, като се олюлява за миг, преди да свали и другия.

Стояха и се гледаха с Шрайка на десет метра над каменния под. Създанието сякаш й се ухили, когато разпери ръце. Черупката му мътно блестеше на бледата светлина. Червените му очи бяха много ярки.

Да вярвам? Като усещаше как адреналинът й се покачва, Брон пристъпи напред по невидимите стъпала, набирайки височина, докато се хвърляше в прегръдката на Шрайка.

Почувства как шиповете на пръстите му прорязват плата и кожата, когато нещото започна да я притегля към себе си, към извитото острие, стърчащо от металните му гърди, към отворените си челюсти и редици от стоманени зъби. Но докато все още се крепеше здраво във въздуха, Брон се наведе напред и постави непокътнатата си длан върху гърдите на Шрайка, долови студенината на черупката, но също и прилив на топлина, когато от нея бликна енергия, извън нея и през нея.

Остриетата престанаха да режат, преди да успеят да проникнат през нещо друго, освен през кожата й. Шрайка замръзна, сякаш потокът от темпорална енергия ги бе обкръжил и ги бе превърнал в кехлибарена бучка.

Брон положи дланта си върху широката гръд на нещото и го бутна.

Шрайка съвсем замръзна на място, стана крехък, а металният блясък избледня, заместен от прозрачното искрене на кристал, от яркото отражение на стъкло.

Брон стоеше във въздуха, прегърната от триметровата стъклена скулптура на Шрайка. В гърдите му, там, където можеше да е сърцето му, нещо, което приличаше на голяма, черна нощна пеперуда пляскаше и биеше с покритите си със сажди криле в стъклото.

Брон пое въздух и отново го бутна. Шрайка се плъзна назад по невидимата повърхност, която споделяха, олюля се и падна. Тя се измъкна изпод обгърналите я ръце, като чуваше и чувстваше как якето й се разкъсва, когато все още острите пръсти се вкопчиха в плата и го раздраха, а после самата тя се олюляваше, размахала здравата си ръка, за да запази равновесие. Стъкленият Шрайк се преметна един и половина пъти във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди остри отломки.

Брон се завъртя, падна на колене върху невидимата пътека и запълзя назад към Мартин Силенъс.

През последния половин метър увереността я напусна, невидимата платформа просто престана да съществува и тя тежко падна, изкълчвайки глезена си, когато се удари в ръба на каменната редица и успя да се спаси от падане долу, само като сграбчи коляното на Силенъс.

Като проклинаше от болките в рамото, счупената китка и изкълчения глезен, в разкъсаните си длани и колене, Брон се издърпа в безопасност до него.

— Очевидно са станали разни шибани странни неща, откакто ви напуснах — дрезгаво каза Мартин Силенъс. — Можем ли да тръгнем сега или възнамеряваш да вървиш и по вода за бис?

— Млъквай — разтреперано рече Брон. Двете срички прозвучаха почти нежно.

Тя се отпусна за малко, а после откри, че най-лесният начин да смъкне все още слабия поет по стълбището и да го измъкне по покрития със счупени стъкла под на двореца на Шрайка, е да го носи като пожарникар. Вече бяха стигнали до входа, когато той безцеремонно я потупа по гърба и попита:

— Ами крал Били и другите?

— По-късно — задъхано отвърна Брон и излезе в зазоряващата се утрин.

Беше изминала с накуцване две трети от долината с преметнатия през рамото й Силенъс, когато поетът, много приличащ на отпуснат вързоп с пране, попита:

— Брон, още ли си бременна?

— Да — отвърна тя, молейки се това все още да е вярно след усилията през деня.

— Искаш ли аз да те нося?

— Млъквай — каза тя и продължи по пътеката покрай Нефритената гробница.

— Виж — рече Мартин Силенъс и се изви, за да й посочи нещо, макар да висеше почти надолу с главата през рамото й.

На проблясващата светлина на утрото, Брон видя, че абаносовият кораб на консула е кацнал на възвишението при входа на долината. Но поетът не сочеше към него.

Сол Уайнтрауб стоеше, очертал се на фона на сияещия вход на Сфинкса. Ръцете му бяха вдигнати.

Нещо или някой изплуваше от сиянието.

 

 

Сол пръв я видя. Фигура, носеща се сред пороя от светлина и течно време, който бликаше от Сфинкса. Жена, видя той, когато фигурата се очерта на фона на блестящия портал. Жена, носеща нещо.

Жена, носеща бебе.

Появи се дъщеря му Рахил — Рахил, каквато я беше видял за последен път като здрава, млада жена, която заминаваше да работи върху доктората си, посветен на някакъв свят, наречен Хиперион, Рахил в средата на двайсетте си години, сега дори навярно мъничко по-възрастна, — но несъмнено Рахил, Рахил с меднокестенявата си коса, все още къса и падаща през челото й, с поруменели бузи както винаги при някакъв новообзел я ентусиазъм, с нежна усмивка, сега почти потрепваща, а очите й — онези огромни зелени очи с едва видими кафяви точици — онези очи бяха впити в Сол.

Рахил носеше Рахил. Бебето се изви с лице към рамото на младата жена, стискаше и отваряше ръчичките си, опитвайки се да реши дали отново да започне да плаче, или не.

Сол стоеше зашеметен. Опита да каже нещо, не успя и отново опита.

— Рахил.

— Татко — отвърна младата жена, пристъпи напред и прегърна учения със свободната си ръка, докато леко се обръщаше, за да не позволи бебето да бъде смачкано помежду им.

Сол целуна порасналата си дъщеря, прегърна я, вдъхна чистия аромат на косите й, почувства твърдата й реалност и после взе бебето до собствената си шия и рамо, усети как новороденото потръпва, докато поемаше дъх, за да заплаче. Рахил, която бе донесъл на Хиперион, беше на сигурно място в ръцете му, а мъничкото й, червено личице се набръчкваше, когато се опитваше да фокусира безцелно блуждаещия си поглед върху лицето на баща си. Сол погали с длан малката й главичка и я притисна по-близо, вгледан за миг в това мъничко лице, преди да се обърне към младата жена.

— Тя…?

— Тя расте нормално — отвърна дъщеря му. Носеше някаква наполовина рокля, наполовина роба, ушита от мека кафява материя. Сол поклати глава, погледна я, видя, че се усмихва и забеляза същата мъничка трапчинка отдясно под устата й, която имаше и бебето в ръцете му.

Той отново поклати глава.

— Как… как е възможно?

— Не е за много дълго — каза Рахил.

Сол се наведе напред и отново целуна страната на порасналата си дъщеря. Разбра, че плаче, но не искаше да освободи нито едната си ръка, за да избърше сълзите. Неговата пораснала Рахил го направи вместо него, като нежно докосна бузата му с обратното на дланта си.

Под тях по стъпалата се чу шум и Сол погледна през рамо, за да види застанали тримата мъже от кораба, със зачервени от тичане лица и Брон Ламиа, която помагаше на поета Силенъс да седне върху каменната плоча на парапета.

Консулът и Тео Лейн погледнаха към тях.

— Рахил… — прошепна с насълзени очи Мелио Арундес.

Рахил? — каза Мартин Силенъс, намръщи се и погледна към Брон Ламиа.

Брон гледаше с полуотворена уста.

— Монита — посочи към жената тя, а после свали ръката си, когато разбра, че я е вдигнала. — Ти си Монита. Монита… на Касад.

Рахил кимна и усмивката й изчезна.

— Имам тук само минута-две — рече тя. — И много неща, които да ви кажа.

— Не — каза Сол и хвана ръката на порасналата си дъщеря, — трябва да останеш. Искам да останеш с мен.

Рахил отново се усмихна.

— Аз ще остана с теб, татко — тихо го успокои тя и вдигна другата си ръка, за да докосне главичката на бебето. — Но само едната от нас може… а тя повече се нуждае от теб. — Рахил се обърна към групата под тях. — Слушайте, моля ви, слушайте всички.

Докато слънцето се издигаше и докосваше разрушените сгради на Града на поетите, кораба на консула, скалите на запад и още по-високите Гробници на времето с лъчите си, Рахил им разказа късата си и мъчителна история за това как е била избрана да бъде отгледана в бъдеще, където бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух. Било, каза тя, бъдеще на ужасяващи и чудесни мистерии, в което човечеството се бе разпространило из тази галактика и бе започнало да пътешества навсякъде.

— В други галактики ли? — попита Тео Лейн.

— В други вселени — усмихна се Рахил.

— Полковник Касад те познаваше като Монита — подхвърли Мартин Силенъс.

Ще ме познава като Монита — с помръкнали очи го поправи Рахил. — Видях смъртта му и придружавах гробницата му до края. Зная, че част от мисията ми е да срещна този легендарен воин и да го отведа към последната битка. В действителност, още не съм го срещнала. — Тя погледна към долината и Кристалния монолит. — Монита — унесено рече жената. — На латински това означава „предупредителката“. Подходящо. Ще го оставя сам да избере как да ме нарича: Монита или Мнемозина — „памет“.

Сол не беше пуснал ръката на дъщеря си. Не го направи и сега.

— Ти пътуваш назад във времето с Гробниците? Защо? Как?

Рахил вдигна глава и отразената светлина от далечните скали оцвети лицето й с топлота.

— Такава е ролята ми, татко. Моят дълг. Дадоха ми средства да контролирам Шрайка. И единствено аз бях… подготвена.

Сол вдигна бебето по-високо. Сепнато от съня си, то изпусна мехурче слюнка, обърна лице към топлата шия на баща си и сви малките си юмручета до ризата му.

— Подготвена за какво? — попита Сол. — Имаш предвид болестта на Мерлин ли?

— Да — отвърна Рахил.

Сол поклати глава.

— Но ти не беше отгледана в някакъв тайнствен свят от бъдещето. Ти израсна в университетския град Крофорд, на улица „Фертиг“, на света на Бърнард и твоята… — Той замълча.

Рахил кимна.

Тя ще порасне… там. Татко, съжалявам, трябва да вървя. — Тя освободи ръката си, слезе по стълбите и леко докосна страната на Мелио Арундес. — Съжалявам за болката от спомена — нежно каза Рахил на сепнатия археолог. — За мен това беше буквално друг свят.

Арундес премига и задържа ръката й до бузата си още за миг.

— Женен ли си? — тихо попита Рахил. — Имаш ли деца?

Арундес кимна, помръдна другата си ръка, сякаш за да извади снимките на жена си и порасналите си деца от джоба, а после спря и отново кимна.

Рахил се усмихна, бързо го целуна по бузата и се върна нагоре по стъпалата. Небето бе оцветено от изгрева, но вратата на Сфинкса все още беше по-ярка.

— Татко — каза тя. — Обичам те.

Сол се опита да каже нещо, прочисти гърлото си.

— Как… как да дойда при теб… там горе?

Рахил посочи към отворената врата на Сфинкса.

— За някои това ще е портал към времето, за което ви казах. Но, татко… — Тя се поколеба. — Това ще означава да ме отгледаш наново. Това означава да изстрадаш детството ми за трети път. Никой родител не трябва да бъде каран да прави това.

Сол успя да се усмихне.

— Никой родител не би отказал това, Рахил. — Той прехвърли спящото бебе в другата си ръка и отново поклати глава. — Ще дойде ли време, когато… вие двете…?

— Ще съществуваме заедно ли? — усмихна се Рахил. — Не. Сега аз тръгвам по другия път. Не можеш да си представиш какви трудности имах с Бюрото по парадоксите, за да успея да получа одобрение дори за тази единствена среща.

— Бюрото по парадоксите ли? — попита Сол.

Рахил си пое дъх. Тя беше отстъпвала назад, докато само връхчетата на пръстите й останаха да докосват тези на баща й, и двамата протегнали ръце.

— Трябва да вървя, татко.

— Ще бъда… — Той погледна към бебето. — Ще бъдем ли сами… там горе?

Рахил се засмя и звукът беше толкова познат, че се стегна около сърцето на Сол като топла длан.

— О, не — отвърна тя, — не сами. Там има чудесни хора. Чудесни неща, които могат да се научат или извършат. Чудесни места, които могат да се видят… — Рахил се огледа. — Места, които още не сме си представяли и в най-безумните си сънища. Не, татко, няма да бъдеш сам. И аз ще съм там, с цялата си юношеска несръчност и младежка напереност. — Тя отстъпи назад и пръстите й се изплъзнаха от ръката на Сол.

— Почакай известно време, преди да преминеш през портала, татко — извика тя и отстъпи назад в блясъка. — Не боли, но веднъж минал, не можеш да се върнеш обратно.

— Рахил, почакай — каза Сол.

Дъщеря му тръгна назад, със сияйна на фона на камъка роба и светлината я обгърна. Тя вдигна ръка.

— Алигаторе, доскоро! — извика оттам.

Сол вдигна ръка.

— Крокодиле… жив и здрав.

По-голямата Рахил изчезна в светлината.

Бебето се събуди и започна да плаче.

 

 

Изтече повече от час, преди Сол и другите да се върнат при Сфинкса. Бяха отишли до кораба на консула, за да се погрижат за раните на Брон и Мартин Силенъс, и да нахранят и да екипират Сол и детето за пътуването.

— Чувствам се глупаво да се приготвям за нещо, което може да се окаже като минаване през телепортатор — сподели Сол, — но колкото и да е чудесно това бъдеще, ако няма биберони и пелени, загазили сме.

Консулът се ухили и потупа пълната раница на стъпалото.

— Това ще стигне за теб и бебето през първите две седмици. Ако дотогава не намериш пелени, отиди до една от онези вселени, за които говореше Рахил.

Сол поклати глава.

— Наистина ли се случва това?

— Почакай няколко дни или седмици — предложи Мелио Арундес. — Остани тук с нас, докато нещата не дойдат на мястото си. Няма защо да бързаш. Бъдещето винаги ще е там.

Сол се почеса по брадата, докато хранеше бебето с един от бибероните, произведени от кораба.

— Не сме сигурни, че този портал винаги ще бъде отворен — каза той. — Освен това, нервите ми няма да издържат. Вече съм доста стар, за да гледам отново деца… особено като чужденец в чужда земя.

Арундес постави силната си ръка на рамото на Сол.

— Нека дойда с теб. Умирам от любопитство за това място.

Сол се ухили, протегна ръка и здраво стисна дланта на археолога.

— Благодаря ти, приятелю. Но ти имаш жена и деца в Мрежата… на Ренесанс Вектор… които те чакат да се върнеш. Имаш си собствени задължения.

Арундес кимна и погледна към небето.

— Ако можем да се върнем.

— Ще се върнем — спокойно отвърна консулът. — Старомодните кораби с хокингови двигатели все още пътуват, дори Мрежата да е изчезнала завинаги. Ще събереш няколко години време-дълг, Мелио, но ще се върнеш.

Сол кимна, свърши с храненето на бебето, постави чиста платнена пелена върху рамото си и твърдо го потупа по гръбчето. Ученият огледа малката група около себе си.

— Всички имаме свои собствени задължения. — Той се ръкува с Мартин Силенъс. Поетът беше отказал да се вмъкне в хранителната възстановителна баня или да му бъде махнат по хирургичен път щекерът на невралния шунт.

— И преди съм имал такива неща — беше казал той.

— Ще продължиш ли поемата си? — попита го Сол.

Силенъс поклати глава.

— Довърших я на дървото — отвърна той. — И открих още нещо там, Сол.

Ученият вдигна вежди.

— Научих, че поетите не са богове, но ако има Бог… или нещо, приближаващо се до Бог… той е поет. При това, провалил се.

Бебето се оригна.

Мартин Силенъс се ухили и за последен път разтърси ръката на Сол.

— Покажи им на ония, там горе, Уайнтрауб. Кажи им, че си им пра-пра-пра-пра-пра прадядо и че ако не се държат както трябва, ще ги нашляпаш по задниците.

Сол кимна и се обърна към Брон Ламиа.

— Видях, че се консултираш с медицинския терминал на кораба — каза той. — Наред ли е всичко с теб и нероденото ти дете?

Брон се ухили.

— Всичко е наред.

— Момче или момиче?

— Момиче.

Сол я целуна по бузата. Брон докосна брадата му и извърна лице, за да скрие сълзите, неподобаващи за един бивш частен детектив.

— Момичетата са такъв проблем — заяви той, разплитайки пръстчетата на Рахил от брадата си и от къдриците на Брон. — Размени го за момче при първа възможност.

— Добре — рече Брон и отстъпи назад.

Той се ръкува за последен път с консула, Тео и Мелио, нарами раницата си, докато Брон подържа детето, а после пое Рахил в ръце.

— Какво разочарование, ако това нещо не сработи и се заскитам из вътрешността на Сфинкса — каза той.

Консулът хвърли поглед към сияещата врата.

— Ще сработи. Макар и да не съм сигурен как. Не мисля, че е някакъв телепортатор.

— Хронопортатор — предложи Силенъс и вдигна ръка, за да се предпази от удара на Брон. Поетът отстъпи назад и сви рамене. — Ако продължава да работи, Сол, имам чувството, че няма да останеш сам там горе. Хиляди ще те последват.

— Ако разреши Бюрото по парадоксите — отвърна Сол и подръпна брадата си, както правеше винаги, когато мислите му бяха някъде другаде. Той премига, намести раницата и бебето и пристъпи напред. Този път силовите полета от отворената врата му позволиха да влезе.

— Довиждане на всички — извика той. — За Бога, всичко това си струваше, нали?

Сол се обърна към светлината и изчезна заедно с бебето.

 

 

Настъпи тишина, граничеща с пустота, която продължи няколко минути. Накрая, с почти объркан глас, консулът попита:

— Ще тръгваме ли към кораба?

— Спусни елеватора за останалите от нас — отвърна Мартин Силенъс. — А г. Ламиа ще се качи по въздуха.

Брон хвърли поглед към дребния поет.

— Мислиш ли, че е работа на Монита? — попита Арундес, говорейки за нещо, което Брон беше предположила по-рано.

— Трябва да е така — отвърна тя. — Някаква бъдеща наука или нещо подобно.

— А, да — въздъхна Мартин Силенъс, — „бъдеща наука“… тази позната фраза от хората, които са прекалено страхливи, за да са суеверни. Алтернативата, мила моя, е да си притежавала и досега тази неизвестна ти способност да левитираш и да превръщаш чудовища в чупливи стъклени таласъми.

— Млъквай — вече без никаква нежност в гласа рече Брон. Тя погледна през рамо. — Кой казва, че всеки момент няма да се покаже някой друг Шрайк?

— Кой, наистина? — съгласи се консулът. — Подозирам, че винаги ще имаме Шрайк или слухове за Шрайк.

Тео Лейн, който много се смущаваше от кавги, прочисти гърлото си и каза:

— Вижте какво намерих сред багажа, пръснат около Сфинкса. — Той вдигна някакъв триструнен инструмент с дълъг гриф и яркооцветени мотиви, нарисувани по триъгълното му тяло. — Китара ли е?

— Балалайка — отвърна Брон. — Беше на отец Хойт.

Консулът пое инструмента и дръпна няколко струни.

— Знаете ли тази песен? — и изсвири няколко ноти.

— „Шибаните цици на Лийда“ — предположи Мартин Силенъс.

Консулът поклати глава и изсвири още няколко акорда.

— Нещо старо? — предположи Брон.

— „Някъде отвъд дъгата“ — каза Мелио Арундес.

— Трябва да е отпреди моето време — рече Тео Лейн, тактувайки си с глава.

— Отпреди времето на всички ни — поясни консулът. — Хайде, ще ви науча на няколко думи, докато вървим.

Вървяха заедно под горещото слънце, пееха фалшиво, забравяха думите и отново започваха отначало, докато се изкачваха към очакващия ги кораб.