Дан Симънс
Падането на Хиперион (7)

7

Космическите битки по филмите и холосите винаги са ме отегчавали, но в гледката на истинското сражение имаше нещо, което силно ме привличаше: беше по-скоро като да гледаш на живо поредица от пътнотранспортни катастрофи. Всъщност, качеството на действителността — какъвто несъмнено беше случаят от векове наред — бе много по-ниско от това на някоя холодрама с умерен бюджет. Дори при огромната енергия, която се изразходваше, непреодолимата реакция на човек към битка в космоса беше, че космосът е толкова огромен, а човешките флоти, кораби, дреднаути и всичко останало са толкова малки.

Или поне така си мислех, докато седях в Тактическия информационен център, така наречения Военен салон, заедно с Гладстоун и военните й съветници, и гледах как стените се превръщат в двайсетметрови холоси на безкрайността. Обкръжиха ни четири масивни холорамки с дълбочинно изображение и високоговорителите изпълниха стаята с векторни предавания: радио-брътвеж между участниците в битката, смущения на тактически командни канали, широколентови съобщения между корабите, лазерни канали, секретни векторни линии и всички викове, писъци, крясъци и ругатни на битката, които предшестват всяко предаване, освен въздуха и човешкия глас.

Това беше драматизация на пълния хаос, функционално определение на объркването, нерепетиран танц на печалното насилие. Това беше война.

 

 

Гладстоун и шепа от нейните хора седяха насред целия този шум и светлина. Военният салон се носеше като правоъгълник, застлан със сив килим, сред звезди и експлозии, лазурният блясък на лимба на Хиперион изпълваше половината от северната холостена, а по всички канали и във всички уши се разнасяха писъците на умиращи мъже и жени. Аз бях един от шепата хора на Гладстоун, имащи привилегията и проклятието да седят тук.

Президентът се въртеше на стола си с висока облегалка, почукваше по долната си устна с връхчетата на пръстите си и накрая се обърна към военните си съветници.

— Какво мислите?

Седмината окичени с медали мъже се спогледаха и после шестимата от тях се вторачиха в генерал Морпурго. Той дъвчеше края на незапалена пура.

— Не е добре — отвърна военният. — Държим ги надалеч от телепортаторния обект… отбранителната ни линия устоява хубаво там… но са проникнали прекалено навътре в системата.

— Адмирале? — попита Гладстоун, като леко наклони глава към високия, слаб мъж в черната униформа на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос.

Адмирал Сингх докосна късо подстриганата си брада.

— Генерал Морпурго е прав. Кампанията не се развива според плановете. — Той кимна към четвъртата стена, където се виждаха статични диаграми на системата на Хиперион — предимно елипси, овали и дъги. Някои от дъгите нарастваха, докато ги гледахме. Яркосини линии маркираха траекториите на Хегемонията. Червените бележеха тези на прокудените. Те бяха много повече от сините.

— И двата носача на щурмови кораби, придадени към Спецчаст 42, са вън от движение — рече адмирал Сингх. — „Сянката на Олимп“ беше унищожен заедно с целия екипаж, а „База Нептун“ е сериозно повреден, но се връща в района на цислунарния си док, ескортиран от пет фотонни кораба.

Президент Гладстоун леко кимна и долната й устна докосна връхчетата на пръстите й.

— Колко души имаше на борда на „Сянката на Олимп“, адмирале?

Кафявите очи на Сингх бяха толкова големи, колкото и на президента, но в тях не се усещаше същата глъбина, изпълнена с тъга. Той издържа на погледа й в продължение на няколко секунди.

— Четири хиляди и двеста — отвърна адмиралът. — Без да се смятат шестстотинте морски пехотинци. Някои от тях бяха свалени на Телепортаторна станция Хиперион, така че не разполагаме с точна информация колко са били на борда.

Гладстоун кимна. Тя погледна обратно към генерал Морпурго.

— Защо са тези ненадейни трудности, генерале?

Лицето на Морпурго беше спокойно, но военният непрекъснато хапеше пурата, стисната между зъбите му.

— Имат повече бойни части, отколкото очаквахме, г. президент — отвърна той. — С копиеметите… петместните и миниатюрните си фотонни кораби, които наистина са по-бързи и по-тежко въоръжени от нашите далекообхватни изтребители… те са смъртоносни малки стършели. Унищожаваме стотици от тях, но ако един си пробие път, може да направи големи поразии сред отбранителната флота. — Морпурго сви рамене. — А са си пробили път повече от един.

Сенатор Колчев седеше от отсрещната страна на масата с осем свои колеги. Той се въртеше, за да успее да види тактическата карта.

— Изглежда почти са стигнали до Хиперион — рече сенаторът. Прочутият глас беше дрезгав.

— Спомнете си мащаба, сенаторе — отвърна Сингх. — Истината е, че по-голямата част от системата все още е в наши ръце. Всичко в радиус от десет АЕ от слънцето на Хиперион е наше. Сражението се водеше зад Ойортния облак и ние се прегрупирахме.

— А онези червени… капчици… над равнината на еклиптиката? — попита сенатор Ришо. Самата тя беше облечена в червено — това бе една от запазените й марки в Сената.

Сингх кимна.

— Интересна стратегема — рече той. — Роякът започна атака с приблизително три хиляди копиемета, за да стегне в клещи електронния периметър на Спецчаст 87.2. Задържахме ги, но не можем да не се възхищаваме на умението им…

— Три хиляди копиемета? — тихо го прекъсна президентът.

— Да, госпожо.

Гладстоун се усмихна. Престанах да скицирам и си помислих колко се радвам, че не съм обект точно на тази усмивка.

— Вчера на съвещанието не ни ли беше казано, че прокудените имат най-много шест… седемстотин бойни единици? — Думите бяха отправени към Морпурго. Президент Гладстоун се извърна, за да погледне генерала. Дясната й вежда се вдигна въпросително.

Генерал Морпурго свали пурата, намръщи се и извади малко парченце от нея иззад долните си зъби.

— Такава беше информацията, която ни предостави разузнаването. Оказа се погрешна.

Гладстоун кимна.

— Съвещателната комисия на ИИ участваше ли в тази разузнавателна преценка?

Всички очи се насочиха към съветник Албедо. Прожекцията беше съвършена — той седеше на стола си сред другите, с отпуснати върху облегалките ръце в спокойна поза и не се забелязваше замъгленост или прозрачност, типични за подвижните прожекции. Лицето му беше продълговато, с високи скули и подвижна уста, в която се долавяше загатване за сардонична усмивка дори в най-сериозните моменти. Сега бе настъпил сериозен момент.

— Не, г. президент — отвърна съветник Албедо, — Съвещателната комисия не беше помолена да прецени силата на прокудените.

Гладстоун кимна.

— Приемам — рече тя, все още обръщайки се към Морпурго, — че когато са пристигнали оценките на разузнаването на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, те са включвали проекциите на Комисията.

Генералът от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: сухопътни войски хвърли свиреп поглед към Албедо.

— Не, госпожо — отвърна той. — Тъй като Техноцентърът не признава да поддържа контакт с прокудените, чувствахме, че неговите проекции в никакъв случай няма да са по-добри от нашите. Всъщност, използвахме агрегатната ИИ мрежа ИТМ:ВУО^[1], за да направим преценката си. — Военният отново пъхна скъсената пура в устата си. Брадичката му щръкна напред. Когато говореше, думите му излизаха около пурата. — Би ли могъл Техноцентърът да се справи по-добре?

Гладстоун погледна към Албедо.

Съветникът леко помръдна дългите пръсти на дясната си ръка.

— Нашите преценки… за този рояк… предполагаха от четири до шест хиляди бойни единици.

— Вие… — с почервеняло лице започна Морпурго.

— Вие не споменахте това по време на съвещанието — прекъсна го президент Гладстоун. — Нито пък по време на предишните ни обсъждания.

Съветник Албедо сви рамене.

— Генералът е прав — каза той. — Ние не поддържаме контакт с прокудените. Преценките ни не са по-сигурни от тези на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, просто се… основават на други фактори. Историческо-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ върши отлична работа. Ако ИИ там са били с една единица по-проницателни по скалата на Тюринг-Демлер, ще трябва да ги върнем в Техноцентъра. — Той отново направи грациозен жест с ръка. — В този случай, факторите, използвани от Комисията, могат да бъдат от полза за бъдещо планиране. Разбира се, ние ще прехвърлим всички проекции на тази група по всяко време.

Гладстоун кимна.

— Направете го незабавно.

Тя се обърна към екрана и останалите сториха същото. Усещайки мълчанието, мониторите в помещението усилиха високоговорителите и за пореден път можехме да чуем победните викове, писъците за помощ и спокойното изреждане на позиции, посоки на стрелба и команди.

Най-близката стена беше прожекция на живо от фотонния кораб КХ „Н’Джамена“, който търсеше оцелели сред купищата останки от Бойна група В. 5. Повреденият фотонен кораб към който се приближаваше, увеличен хиляда пъти, приличаше на пръснал се отвътре нар, чиито семки и червена кора бавно се премятаха в облак от парчета, газове, замръзнали летливи вещества, милиони микроелектронни части, измъкнати от техните гнезда, хранителни припаси, бъркотия от снаряжение и много, много трупове, разпознаваеми от време на време по марионетното размахване на ръце и крака. Лъчът на прожектора на „Н’Джамена“ — с десетметрова широчина след кохерентния си скок от трийсет и две хиляди километра — играеше по сгрените от звездите замръзнали останки и фокусираше отделни предмети, страни и лица. По някакъв ужасен начин, гледката беше страшно красива. Отразената светлина правеше лицето на Гладстоун много по-старо.

— Адмирале — каза тя, — нормално ли е роякът да чака, докато Спецчаст 87.2 се прехвърли в системата?

Сингх докосна брадата си.

— Питате, дали не е било капан, г. президент?

— Да.

Адмиралът погледна колегите си, а после и Гладстоун.

— Мисля, че не. Ние смятаме… аз смятам… че когато прокудените са видели силата на бойната ни ангажираност, са реагирали естествено. Това обаче означава, че са напълно решени да завладеят системата на Хиперион.

— Могат ли да го направят? — попита Гладстоун, все още вперила очи в премятащите се останки над нея. Тялото на младеж, наполовина в космически костюм и наполовина извън него, се премяташе към камерата. Изхвръкналите очи и дробове се виждаха ясно.

— Не — отвърна адмирал Сингх. — Могат да ни залеят с кръв. Дори могат да ни отблъснат в плътна отбрана около самия Хиперион. Но не могат да ни победят или да ни прогонят.

— Или да унищожат телепортатора? — Гласът на сенатор Ришо беше напрегнат.

— Нито да унищожат телепортатора — отвърна Сингх.

— Той е прав — рече генерал Морпурго. — Залагам професионалната си кариера за това.

Президентът се усмихна и се изправи. Другите, включително и самият аз, побързахме да я последваме.

— Вече сте я заложили — меко каза на Морпурго Гладстоун. — Вече сте я заложили. — Тя се огледа. — Ще се срещнем тук, когато събитията го изискват. Г. Хънт ще бъде връзката ми с вас. Междувременно, дами и господа, работата на правителството ще продължи. Довиждане.

Докато другите излизаха, аз отново седнах и накрая останах сам в помещението. Високоговорителите пак се усилиха. По една от лентите крещеше мъж. Чуваше се безумен смях. Навсякъде около мен на черния фон бавно се движеха звезди и светлината им студено се отразяваше в останките и развалините.

 

 

Правителственият дом беше построен във формата на Давидова звезда и в центъра й, скрита от ниски стени и стратегически засадени дървета, имаше градина: по-малка от официалните акри цветя в Еленовия парк, но не по-малко красива. Разхождах се там, под спускащата се нощ и преливащото в златисто синьо-бяло небе на Тау Сети, когато към мен приближи Мейна Гладстоун.

Известно време вървяхме заедно в мълчание. Забелязах, че е сменила костюма си с дълга роба от тези, които носят благородните матрони на Патауфа — широка и надиплена, покрита със сложни тъмносини и златисти мотиви, които почти съответстваха на помръкващото небе. Ръцете на Гладстоун бяха потънали в скрити джобове, широките ръкави шумоляха от ветреца, а краят на дрехата се влачеше по млечнобелите плочи на пътеката.

— Оставихте ги да ме разпитат — казах аз. — Любопитен съм защо.

Гласът на Гладстоун беше уморен.

— Те не предаваха. Нямаше опасност информацията да изтече.

Усмихнах се.

— Все пак вие им позволихте да ме подложат на всичко това.

— Службата за сигурност искаше да разбере за тях толкова, колкото щяха сами да разкрият за себе си.

— За сметка на каквото и да е… неудобство… от моя страна — допълних аз.

— Да.

— А Службата за сигурност знае ли за кого са работили?

— Мъжът спомена Харбрит — отвърна президентът. — Службата за сигурност е напълно уверена, че е имал предвид Емлем Харбрит.

— Брокерът от Аскуит ли?

— Да. Тя и Даяна Филомел са били свързани със старите роялистки фракции на Гленън-Хайт.

— Бяха аматьори — казах аз, като си спомних как Хърмънд спомена името на Харбрит и безредния разпит на Даяна.

— Разбира се.

— Роялистите свързани ли са с някоя сериозна група?

— Само с църквата на Шрайка — отвърна Гладстоун. Тя спря там, където пътеката пресичаше малък поток с каменен мост. Президентът прихвана робата си и седна на една пейка от ковано желязо. — Никой от епископите още не се е показал от скривалището си, нали знаете?

— При тези безредици и вълнения, не ги обвинявам — рекох аз. Останах прав. Не се виждаха телохранители или монитори, но знаех, че ако направех каквото и да е заплашително движение към Гладстоун, щях да се събудя в ареста на Правителствената служба за сигурност. Облаците над нас загубиха последните си златисти багри и започнаха да сияят с отразената сребриста светлина на безбройните, извисяващи кулите си градове на ТС². — Какво направи Службата за сигурност с Даяна и съпруга й? — попитах.

— Бяха подложени на сериозен разпит. В момента са… арестувани.

Кимнах. Сериозен разпит означаваше, че сега мозъците им се носеха в пълношунтови резервоари. Телата им щяха да се съхраняват в криогенен склад, докато закритият процес решеше дали действията им са равносилни на предателство. След процеса телата щяха да бъдат унищожени и Даяна и Хърмънд щяха да останат в „ареста“ с изключени сензорни и комуникационни канали. Хегемонията не прилагаше смъртно наказание от векове наред, но алтернативата не беше приятна. Седнах на дългата пейка, на два метра от Гладстоун.

— Пишете ли все още стихове?

Изненадах се от въпроса й. Погледнах надолу по градинската пътека, където полюляващите се японски фенери и скритите светлинни глобуси току-що се бяха включили.

— Всъщност, не — отвърнах аз. — Понякога сънувам в стихове. Или поне сънувах…

Мейна Гладстоун стисна ръце в скута си и се загледа в тях.

— Ако трябваше да пишете за събитията, които се развиват сега — рече тя, — каква поема щяхте да сътворите?

Засмях се.

— Вече съм я започвал и изоставял на два пъти… или по-точно, той я бе изоставял. Беше за смъртта на боговете и колко трудно приемаха изместването си. Беше за преобразяване, страдание и неправда. И беше за поета… който според него е страдал най-силно от тази неправда.

Гладстоун ме погледна. На отслабващата светлина лицето й представляваше множество от бръчки и сенки.

— И кои са боговете, изместени този път, г. Севърн? Човечеството или измамните богове, които създадохме, за да ни детронират?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? — изръмжах аз и се извърнах, за да погледам потока.

— Вие сте част и от двата свята, нали? От Човечеството и от Техноцентъра?

Отново се засмях.

— Не съм част от никой свят. Някакво чудовище киборг тук, някакъв изследователски проект там.

— Да, но чие изследване? И с каква цел?

Свих рамене.

Гладстоун се изправи и аз я последвах. Пресякохме потока и се заслушахме в течащата по камъните вода. Пътеката се виеше между високи камъни, покрити с изящни лишеи, които отразяваха светлината на фенерите.

Възрастната жена спря на върха на късото каменно стълбище.

— Мислите ли, че Абсолютните в Техноцентъра ще успеят да създадат своя Абсолютен Интелект, г. Севърн?

— Ще построят ли Бог? — уточних аз. — Има и такива ИИ, които не искат да построят Бог. Поучили са се от човешкия опит, че да създадат следващото равнище на съзнание, означава да попаднат в робство, ако не и да бъдат напълно унищожени.

— Но дали истинският Бог ще изличи своите творения?

— В случая с Техноцентъра и хипотетичния АИ — отвърнах аз, — Бог е творението, а не творецът. Навярно един бог трябва да създава по-дребни същества във връзка със себе си, за да чувства някаква отговорност за тях.

— И все пак Техноцентърът очевидно е поел отговорността за човешките същества през вековете след отцепването на ИИ — каза Гладстоун. Гледаше ме напрегнато, сякаш преценяваше нещо по изражението на лицето ми.

Извърнах очи към градината. Пътеката грееше с бяла светлина, почти зловеща в мрака.

— Техноцентърът работи в полза на собствения си край — заявих аз и още докато изричах думите разбрах, че нито едно човешко същество не съзнава този факт по-добре от президент Мейна Гладстоун.

— А усещате ли, че човечеството вече не фигурира като средство за постигането на този край?

Безпомощно махнах с дясната си ръка.

— Не съм творение на никоя култура — отново настоях аз. — Не съм благословен с наивитета на неволните творци, нито съм прокълнат от ужасното осъзнаване на творенията им.

— Генетично, вие сте истински човек — рече Гладстоун.

Това не беше въпрос. И аз не отговорих.

— Твърди се, че Иисус Христос е бил истински човек — продължи тя. — И същевременно истински Бог. Пресечна точка на човешката природа и божествеността.

Удивих се от споменаването на тази стара религия. Християнството беше изместено първо от дзен-християнството, после от дзен-гностицизма, а след това от стотина по-жизнеспособни теологии и философии. Родният свят на Гладстоун не беше хранилище на отхвърлени вярвания и аз реших — и се надявах — че президентът също не бе такава.

— Ако е бил истински човек и истински Бог — отвърнах аз, — тогава аз съм неговият антиматериален образ.

— Не — възрази Гладстоун, — мисля, че това е Шрайка, срещу когото са се изправили вашите приятели поклонници.

Зяпнах я. За пръв път споменаваше Шрайка пред мен, въпреки факта, че знаех — а тя знаеше, че аз знаех — че планът, в резултат на който консулът беше отворил Гробниците на времето и бе освободил чудовището, е бил неин.

— Навярно и вие трябваше да отидете на това поклонничество, г. Севърн — рече президентът.

— В известен смисъл — отвърнах, — аз съм там.

Гладстоун махна с ръка и вратата към частния й апартамент се отвори.

— Да, в известен смисъл сте там — каза тя. — Но ако жената, която носи вашия аналог, бъде разпната на легендарното трънено дърво на Шрайка, ще страдате ли и вие цяла вечност в сънищата си?

Нямах отговор на този въпрос, затова застанах там, без да кажа нищо.

— Ще поговорим на сутринта след съвещанието — завърши Мейна Гладстоун. — Лека нощ, г. Севърн. Приятни сънища.