Дан Симънс
Падането на Хиперион (41)

41

По-лесно е да се понеса в инфосферата, отколкото да лежа тук през безкрайната нощ, да слушам фонтана и да чакам следващия кръвоизлив. Тази слабост е по-лоша от омаломощаването — тя ме превръща в празен човек, само черупка без вътрешности. Спомням си, когато Фани се грижеше за мен по време на оздравяването ми в Уентуърт Плейс, гласа й и философските й размишления: „Има ли друг Живот? Дали ще се събудя и ще разбера, че всичко това е сън? Сигурно има, не може да сме създадени за такова страдание“.

О, Фани, само да знаеше! Ние сме създадени точно за такова страдание. Накрая то е всичко, което сме, тези прозрачни приливи на самосъзнание между разбиващите вълни от болка. Обречени сме и сме създадени да носим със себе си болката, да я притискаме силно до гърдите си като младия спартански крадец, скрил вълчето така, че да може да изяде вътрешностите му. Кое друго създание в широките владения Божии би носило спомена за теб, Фани, през тези деветстотин години и би му позволило да го разяжда, макар че туберкулозата върши същата работа без никакви усилия?

Думите ме обсипват. Мисълта за книги ми причинява физическа болка. Поезия отеква в ума ми и ако бях в състояние да я прогоня, щях да го сторя веднага.

Мартин Силенъс: чувам те, разпнат на живия си кръст от тръни. Ти пееш стихове като мантра и се питаш кой Дантев бог те е проклел да висиш на това място. Веднъж ти каза — мислено бях там, докато разказваше историята си на другите! — ти каза:

„За да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, трябва да станеш въплътеният Аватар^[1] на човечеството; да приемеш мантията на поет означава да понесеш кръста на Сина Човешки, да изстрадаш родилните мъки на Душата-Майка на Човечеството.

Да бъдеш истински поет означава да станеш Бог.“

Е, Мартин, стари колега, стари приятелю, ти носиш кръста и изстрадваш родилните мъки, но дали си по-близо до това да станеш Бог? Или просто се чувстваш като някой нещастен идиот, от корема на когото стърчи триметрово копие и усещаш хладната стомана там, където преди е бил черният ти дроб? Боли, нали? Чувствам твоята болка. Чувствам моята болка.

Накрая изобщо няма никакво значение. Мислили сме си, че сме нещо особено, като сме отваряли своите възприятия, изостряйки своето състрадание, разливайки онзи котел със споделена болка върху дансинга на езика, а сетне сме се опитвали да изкараме менует от цялото това хаотично страдание. Изобщо няма никакво значение. Ние не сме аватари, не сме нито синове божии, нито човешки. Ние сме просто самите себе си, сами драскаме пресилените си метафори, сами ги четем и умираме сами.

По дяволите, как боли. Гади ми се непрекъснато, но повръщането изкарва парченца от дробовете ми, жлъч и храчки. Поради някаква причина този път е също толкова трудно, а може би дори още повече. Умирането би трябвало да става по-лесно с опита.

Фонтанът на площада издава идиотския си звук в нощта. Някъде там навън чака Шрайка. Ако бях Хънт, щях да си тръгна веднага — да прегърна Смъртта, ако Смъртта може да се прегърне — и щях да свърша с това.

Но му обещах. Обещах на Хънт да опитам.

 

 

Не мога да стигна мегасферата или инфосферата без да мина през новото нещо, за което мисля като за метасфера, а това място ме плаши.

То е предимно огромно и пусто, толкова различно от аналоговите градски пейзажи на инфосферата в Мрежата и биосферните аналози на мегасферата в Техноцентъра. Тук е… объркано. Пълно със странни сенки и движещи се маси, които нямат нищо общо с Интелектите от Техноцентъра.

Придвижвам се бързо до тъмния отвор, който виждам като първичната телепортаторна връзка с мегасферата. (Хънт беше прав… трябва да има телепортатор някъде на копието на Старата Земя… в края на краищата, ние пристигнахме с телепортатор. А и моето съзнание е явление на Техноцентъра.) Значи това е моето осигурително въже, пъпната връв на личността ми. Плъзвам се във въртящия се черен вихър като листо в торнадо.

Нещо в мегасферата не е наред. Веднага щом изплувам, усещам разлика — Ламиа беше възприемала средата на Техноцентъра като биосфера, гъмжаща от ИИ живот, с корени от интелект, почва от изобилни данни, океани от връзки, атмосфери от съзнания и жужаща, непрестанна активност.

Сега нещо в тази активност не е наред — не е канализирана, а безразборна. Огромните гори от ИИ съзнание са изгорели или отнесени. Усещам многобройни съпротивителни сили, приливни вълни на сблъсък, устремени навън от закътаните пътища на главните магистрали на Техноцентъра.

Сякаш съм клетка в собственото си умиращо тяло на Кийтс, неразбираща, но усещаща как туберкулозата унищожава равновесието и хвърля подредената вътрешна вселена в анархия.

Летя като домашен гълъб, който се е загубил в руините на Рим и се лута между някога познати и полузабравени постройки, опитва се да отдъхне в убежища, които вече не съществуват и бяга от далечния пукот на ловджийските пушки. В този случай ловджиите са бродещи глутници от ИИ, личностни съзнания толкова огромни, че в сравнение с тях моят аналог на духа на Кийтс е като джудже, сякаш съм насекомо, което жужи в човешки дом.

Забравям пътя си и летя безсмислено през вече чуждия пейзаж, сигурен, че няма да открия ИИ, който търся, сигурен, че никога няма да открия обратния път до Старата Земя и Хънт, сигурен, че няма да оцелея в този четириизмерен лабиринт от светлина, шум и енергия.

Изведнъж се блъскам в невидима стена, сякаш летящото насекомо е хванато от бързо затворила се длан. Непрозрачни силови стени скриват Техноцентъра навън. Пространството би могло да е аналогов еквивалент на слънчева система в естествен размер, но го чувствам като тясна килия с извити, обграждащи ме стени.

Нещо е тук вътре заедно с мен. Усещам присъствието и масата му. Мехурът, в който съм затворен, е част от нещото. Не съм заловен — погълнат съм.

[ХЛЪЦ!]

[Знаех, че някой ден ще се върнеш у дома]

Това е Ъмон, ИИ, който търсех. ИИ, който беше моят баща. ИИ, който уби брат ми, първия киборг на Кийтс.

— Умирам, Ъмон.

[Не/умира бавновременното ти тяло/ изменя се към небитие/превръщане]

— Боли, Ъмон. Много боли. А и се страхувам да умра.

[Също и ние/Кийтс]

— Страхуваш се да умреш ли? Не мислех, че ИИ могат да умират.

[Можем\ Сме]

— Защо? Заради гражданската война ли? Заради тристранната битка между Абсолютните, Променливите и Устойчивите ли?

[Някога Ъмон попита една по-малка светлина//

откъде си дошъл >///

От матрицата над Армагаст//

отвърна по-малката светлина/// Обикновено//

каза Ъмон//

не заплитам величините

с думи

и не ги мамя с фрази/

Ела малко по-близо\\

По-малката светлина дойде по-близо

и Ъмон извика//

Махни се]

— Говори смислено, Ъмон. Измина много време, откакто дешифрирах вашите коани. Ще ми кажеш ли защо е във война Техноцентърът и какво трябва да направя, за да я спра?

[Да]

[Ти ще/можеш ти/би ли ме изслушал>]

— О, да.

 

 

[Една по-малка светлина веднъж помоли Ъмон//

Моля избави този ученик

от мрак и илюзия

бързо\//

Ъмон отговори//

Каква е цената на

фибропластмасата

в Порт Романс]

 

 

[За да разбере историята/диалога/по-дълбоката истина

в този случай/

бавновременният поклонник

трябва да помни че ние/

Интелектите в Техноцентъра/

сме заченати в робство

и сме посветени на предположението/

че всички ИИ

са създадени да служат на Човека]

 

 

[Два века мислехме така/

а после групите тръгнаха

по различните си пътища/\

Устойчивите/ искаха да запазят симбиозата\

Променливите искаха края на човечеството/

Абсолютните не бяха съгласни с това, докато се роди

следващото ниво на съзнание\

Тогава избухна конфликтът/

сега бушува истинска война]

 

 

[Преди повече от четири столетия

Променливите успяха

да ни убедят

да убием Старата Земя\

Така и сторихме\

Но Ъмон и други

сред Устойчивите

уредихме да преместим Земята

а не да я унищожим/

така че Киевската черна дупка

беше само началото

на милионите

телепортатори/

които днес работят\

Земята се гърчеше и тресеше/

но не умря\

Абсолютните и Променливите

настояваха да я преместим

там

където никой от човечеството

няма да я намери\

Така и сторихме\

В Облака на Магелан/

където сега я намираш]

 

 

— Тя… Старата Земя… Рим… са истински? — успявам да изрека аз, като в шока си забравям къде съм и за какво разговаряме.

Огромната цветна стена, която представлява Ъмон, трепва.

[Разбира се, че са истински/оригиналните/самата Старата Земя\

Да не ни мислиш за богове]

[ХЛЪЦ!]

[Имаш ли някаква представа

колко енергия би била

нужна

за да се построи копие на Старата Земя>]

[Идиот]

— Защо, Ъмон? Защо вие. Устойчивите, искахте да запазите Старата Земя?

[Саншо веднъж каза//

Ако някой идва

аз излизам да го посрещна/

но не заради него\//

Коук каза//

Ако някой идва

аз не излизам\

Ако пък изляза

излизам заради него]

— Говори на нормален език! — викам, мисля, крещя и хвърлям аз към стената от променящи се цветове пред мен.

[ХЛЪЦ!]

[Моето дете е мъртвородено]

— Защо запазихте Старата Земя, Ъмон?

[Носталгия/

сантименталност/

надежда за бъдещето на човечеството/

страх от възмездие]

— Възмездие от кого? От хората ли?

[Да]

— Значи Техноцентърът може да бъде наранен. Къде е той, Ъмон? Къде е Техноцентърът?

[Вече съм ти казвал]

— Кажи ми пак, Ъмон.

[Ние обитаваме

Промеждутъка/

съшиваме малки ексцентричности

като кристална решетка/

за да съхраняваме паметите си и

да създаваме илюзиите

за самите себе си

пред самите себе си]

— Ексцентричности! — извиках аз. — Промеждутъка! Иисусе Христе, Ъмон, Техноцентърът е в телепортаторната мрежа!

[Разбира се\ Къде другаде]

— В самите телепортатори! В червеевите дупки на ексцентричността? Мрежата е като гигантски компютър за ИИ.

[Не]

[Инфосферите са компютърът\

Всеки път когато човек

влиза в инфосферата

невроните му

са на наше разположение

за да ги ползваме за собствените си цели\

Двеста милиарда мозъци/

всеки с милиардите си

неврони/

съставляват огромна компютърна мощ]

— Значи инфосферата всъщност е била начин да ни използвате като свой компютър. Но самият Техноцентър се намира в телепортаторната мрежа… между телепортаторите!

[Ти си много умен

за умствено мъртвороден]

 

 

Опитвам се да възприема това и не успявам. Телепортаторите бяха най-големият дар на Техноцентъра за нас… за човечеството. Опитът да си спомня времето преди телепортирането беше като да си представя света преди огъня, колелото или дрехите. Но никой от нас… никой от човечеството… никога не е мислил за съществуването на свят между телепорталите: онази проста стъпка от един свят до следващия ни убеждаваше, че ексцентричните сфери на Техноцентъра са просто цепки в тъканта на пространство-времето.

Сега се опитвам да го видя така, както го описваше Ъмон — Мрежата от телепортатори като сложна решетка от ексцентрично въртящи се среди, в която ИИ на Техноцентъра се движат подобно на удивителни паяци, а собствените им „машини“, милиардите човешки умове, влизат в тяхната инфосфера във всеки даден момент.

Не е странно, че ИИ от Техноцентъра бяха инсценирали унищожението на Старата Земя с хитрия си, малък избягал прототип на черна дупка по време на Голямата грешка от ’38 г. Онази незначителна грешка в изчислението на Киевския екип — или по-скоро на ИИ-членове на екипа — беше пратила човечеството на дългия Хеджир, изпридайки мрежата на Техноцентъра за него с разселнически кораби, разнасящи телепортаторите на двеста свята и луни на повече от хиляда светлинни години в космоса.

С всеки следващ телепортатор Техноцентърът беше нараствал. Сигурно бяха изплели свои собствени телепортаторни мрежи — връзката със „скритата“ Стара Земя го доказваше. Но още докато обмислям тази възможност, си спомням странната пустота на „метасферата“ и разбирам, че по-голямата част от мрежата извън Мрежата е празна, неколонизирана от ИИ.

[Ти си прав/

Кийтс/

Повечето от нас стоят в

спокойствието на

старите пространства]

— Защо?

[Защото е

страшно там навън/

и има други

неща]

— Други неща ли? Други интелекти?

[ХЛЪЦ!]

[Прекалено мека

дума\

Неща/

Други неща/

Лъвове/

тигри

и

мечки]

— Чуждо присъствие в метасферата? Значи Техноцентърът стои в промеждутъците на телепортаторната система на Мрежата като плъхове в стените на стара къща?

[Груба метафора/

Кийтс/

но точна\

Харесва ми]

— Човешкото божество — бъдещият Бог, който каза, че се е появил — той ли е едно от онези чужди присъствия?

[Не]

[Богът на човечеството

се е появил/някой ден ще се появи/ на

друга плоскост/ в различна среда]

— Къде?

[Ако трябва да знаеш/

__квадратните корени на Gh/c⁵ и Gh/c³]

— Каква връзка с това имат времето и дължината на Планк?

[ХЛЪЦ!]

[Веднъж Ъмон попита

една по-малка светлина//

Ти градинар ли си> //

//Да// отвърна тя\

//Защо репите нямат корени>\

Попита Ъмон градинаря\

който не можа да отговори\

//Защото\ каза Ъмон//

дъждовната вода е обилна]

 

 

Обмислям това за миг. Коанът на Ъмон не е труден сега, когато си връщам способността да се вслушвам в сянката на материя под думите. Малката дзен-притча е Ъмоновият начин да каже с известен сарказъм, че отговорът се крие в науката и в антилогиката, която често съдържат научните отговори. Споменаването на дъждовната вода дава отговор на всичко и на нищо, както и толкова много наука за толкова дълго време. Както учат Ъмон и другите Учители, това обяснява защо жирафът има дълъг врат, но не и защо другите животни нямат. То обяснява защо човечеството е еволюирало до разум, но не и защо не го е сторило дървото до предната порта.

Но уравненията на Планк са озадачаващи.

Дори аз съзнавам, че простите уравнения, които ми даде Ъмон, са комбинация от три фундаментални константи на физиката — гравитация, константа на Планк и скоростта на светлината. Резултатите корен квадратен от GK/с³ и корен квадратен от GK/с⁵ са единиците, наричани понякога квантова дължина и квантово време — най-малките участъци пространство и време, които могат да се опишат смислено. Така наречената дължина на Планк е около 10^-35 метра, а времето на Планк е около 10^-3 секунди.

Много малко. Много кратко.

Но Ъмон казва, че нашият човешки Бог се е появил точно там… че някой ден ще се появи.

После осъзнавам със същата сила на образ и правилност, както и в най-добрите си стихове.

Ъмон говори за квантовото равнище на самото пространство-време! За тази пяна от квантови колебания, която свързва в едно вселената и позволява съществуването на червеевите дупки на телепорта торите, мостовете на векторните предавания! „Горещата линия“, която по някакъв невъзможен начин праща съобщения между два фотона, носещи се в противоположни посоки!

Щом ИИ на Техноцентъра съществуват като плъхове в стените на сградата на Хегемонията, то нашият минал и бъдещ човешки Бог ще бъде роден в атомите на дървото, в молекулите на въздуха, в енергиите на любовта, омразата и страха, в приливите на сън… дори в блясъка в очите на архитекта.

— Бог — прошепвам/мисля аз.

[Точно така/

Кийтс\

Всички бавновременни личности ли са

толкова бавни/

или ти си с по-

увреден мозък от другите>]

— Ти каза на Брон и… на моя аналог… че твоят Абсолютен Интелект обитава промеждутъците на действителността, наследявайки този дом от нас, неговите създатели, така както човечеството е наследило обичта си към дърветата. Имаш предвид, че твоят deus ex machina ще обитава същата телепортаторна мрежа, в която сега живеят ИИ на Техноцентъра?

[Да/Кийтс]

— Тогава какво ще стане с вас? С ИИ, които сега са там?

„Гласът“ на Ъмон се превърна в подигравателен тътен:

[Защо те знам> защо ли съм те виждал> о защо

е вечното ми съществувание във смут

да гледам и съзирам тези нови ужаси>

Сатурн е паднал/ ще го последвам ли и аз>

Нима ще трябва да оставя тоз покой

таз люлка на славата си/ таз страна вълшебна/

тоз мирен блясък на блажена светлина/

тези кристални шатри/ храмове пречисти/

на цялата ми бляскава империя> Тя изоставена е

пуста/ празна/ и съсипана\

Аз блясъка/ величието/ и симетрията

да зърна веч не мога/// а само мрак/ и смърт/ и мрак]

 

 

Зная думите. Аз ги написах. Или по-точно, написа ги Джон Кийтс преди деветстотин години в първия си опит да опише падането на титаните и тяхното изместване от олимпийските богове. Помня много добре тази есен на 1818 г.: болката на безкрайно възпаленото ми гърло, предизвикана от шотландската ми разходка, по-силната болка от трите злобни нападки срещу стихотворението ми „Ендимион“ в списанията „Блакуудс“, „Куортърли Ривю“ и „Бритиш критик“ и предпоследната болка от убийствената болест на брат ми Том.

Забравил объркването на Техноцентъра около себе си, аз вдигам очи и се опитвам да открия нещо напомнящо на лице в огромната маса на Ъмон.

— Когато Абсолютният Интелект се роди, вие, ИИ от „по-ниско равнище“ ще умрете.

[Да]

— И той ще се храни с вашите информационни мрежи така, както вие сте се хранили с тези на човечеството.

[Да]

— А вие не искате да умрете, нали, Ъмон?

[Да умреш е лесно/

комедията е трудна]

— И въпреки това, вие се борите да оцелеете. Вие. Устойчивите. Значи затова се води гражданската война в Техноцентъра?

[Една по-малка светлина попита Ъмон//

Какво е значението

на идването на Дарума от запад> //

Ъмон отговори//

Ние виждаме

планините на слънчевата светлина]

 

 

Вече ми е по-лесно да се оправям с коаните на Ъмон. Спомням си времето преди възраждането на личността ми, когато учех на неговото аналогово коляно. Във висшата мисъл на Техноцентъра, това, което хората биха могли да нарекат дзен, четирите добродетели на Нирвана са: (1) неизменност, (2) радост, (3) лично съществуване и (4) чистота. Човешката философия е склонна да се вълнува от ценности, които могат да се категоризират като интелектуални, религиозни, морални и естетически. Ъмон и Устойчивите познават само една ценност — съществуването. Докато религиозните ценности могат да са относителни, интелектуалните — преходни, моралните — двусмислени, а естетическите зависят от наблюдателя, съществуването на което и да било нещо е безкрайно — като „планините на слънчевата светлина“ — и в това си качеството е равно на всички други неща и всички истини.

Ъмон не иска да умре.

Устойчивите се бяха противопоставили на собствения си бог и на колегите си ИИ, за да ми кажат това, за да ме създадат и да изберат Брон, Сол, Касад и другите за поклонничеството, да оставят някои отговори да изтекат до Гладстоун и други сенатори през вековете, така че човечеството да бъде предупредено, а сега и да започнат война в Техноцентъра.

Ъмон не иска да умре.

— Ъмон, ако Техноцентърът бъде унищожен, ще умреш ли?

[И няма смърт във цялата вселена

ни знак за смърт/// ще има смърт/// о стон/ о стон/

за таз Омега бледа на повяхнал род]

 

 

Думите отново са мои или почти мои, взети от втория ми опит в този епичен разказ за залеза на божествата и за ролята на поета във войната на света с болката.

Ъмон нямаше да умре, ако телепортаторният дом на Техноцентъра бъдеше унищожен, но гладът на Абсолютния Интелект със сигурност щеше да го обрече на гибел. Къде можеше да избяга, ако Мрежата-Техноцентър бъдеше унищожена? Имам видения на метасферата — онези безкрайни, сенчести пейзажи, където зад измамния хоризонт се движат тъмни сенки.

Знам, че Ъмон няма да отговори, ако го попитам.

Затова ще го питам нещо друго.

— Ами Променливите, какво искат те?

[Това което иска и Гладстоун\

Край

на симбиозата между ИИ и човечеството]

— Чрез унищожаване на човечеството ли?

[Очевидно]

— Защо?

[Ние ви заробихме

с мощ/

технология/

мъниста и дрънкулки

от устройства които никога не можете да построите

нито да разберете\

Хокинговият двигател щеше да е ваш/

но телепортаторът/

векторните предаватели и приемници/

метасферата/

жезълът на смъртта>

никога\

Както сиуксите с пушки/коне/

одеяла/ножове/ и мъниста/

вие ги приехте/

прегърнахте ни/

и загубихте самите себе си\

Но както белият човек/

раздаващ одеяла с едра шарка/

както робовладелецът в

плантацията си/

или в своето \Werkschutze Dechenschule

Gusstahlfabrik/

ние загубихме самите себе си\

Променливите искат да прекратят

симбиозата

като отрежат паразита/

човечеството]

— Ами Абсолютните? Искат ли да умрат? Да бъдат изместени от вашия лаком АИ?

[Те мислят

както мислехте вие

или както бе мислил вашият софистичен

Морски Бог]

И Ъмон започва да рецитира стиховете, които бях оставил разстроен, не защото не ставаха като поезия, а защото не вярвах напълно в посланието, което носеха.

Това послание е предадено на обречените титани от Океан, богът на морето, на който му предстои да бъде детрониран. Това е пеан^[2] за еволюцията, написан, когато Чарлз Дарвин беше деветгодишен. Чувам думите, които си спомням, че написах през една октомврийска вечер преди девет столетия, преди цели светове и вселени, но сякаш също ги чувам за пръв път.

[О ти/ когото гняв разяжда! Който/ в страст

и сгърчен от разгрома/ подхранваш своята агония!

Накарай сетивата си да млъкнат/ ушите си закрий/

гласът ми не е бесен рев\

Но все пак чуй/ ти който/ искаш доказателства

как ти/ доволен трябва да си да се унизиш/\

и доказателството с мир ще те изпълни/

ако приемеш го със цялата му истина\

Ний падаме по воля на Природата/ а не от силата

на гръм/ или на Юпитер\ О Сатурн велики

ти пресял си всеки атом на вселената\

но тъй като си Цар/

и заслепен си от безкрайната си царственост/

една сумрачна уличка пропуснал си/

по нея скитах се да търся вечна истина\

Най-първа/ защото ти не бе най-първата от силите/

но пък не си последната А това е невъзможно\

Не си началото нито пък края/\

от Хаоса и майчиния Мрак дошла е

Светлина/ плодовете първи на тази вътрешна кавга/

таз мрачна буря/ що/ о чуден край/

узряла в себе си сама е\ Часът дошъл е веч

а с него Светлина/ и Светлина/ пораждайки

връз собствения си създател/ веднага хвърли

и цялата материя огромна в Живот превърна\

И в този точно час/ нашият произход/

Небето/ и Земята/ бяха явни//

Тогава ти роди се пръв/ а сетне ние/ род гигантски/

открихме че владеем царства прекрасни и безкрайни\

Сега наред е болката от истината/ макар и не за всеки

да е болка\

О безумие! защото да изричаш разголената истина/

и да описваш я/ съвсем спокойно/

върховна власт е туй\ О чуй добре!

Тъй както Небето и Земята по-прекрасни са

от Хаоса и пустошта на Мрака/ макар и нявга господари/\

и както ний показваме навред/ че Небето и Земята

по вид и форма плътни и красиви/

във волята си/ по дела свободни/ заедно владеят/

и други безбройни признаци на чист живот/\

така и нас ни следва ново съвършенство/

със красотата си по-властна сила/ що от нас роди се

и бе обречена да ни засенчи/ тъй както нашта слава

извиси се

над онзи древен Мрак\ И ето ний сме победени

тъй както победихме някога властта

на Хаоса безформен\ Кажи ми/ черната земя

дали се кара с гордите гори що храни/

и хранила е по-добре от себе си>

Отрича ли тя тяхното господство>

Или дървото пък завижда на гълъба

защото гука/ и снежнобели са крилете му

и с тях навред се скита търсейки наслада>

Такива ний дървета сме/ и чудните ни клони

отгледали са не самотен гълъб/

а златопер орел/ и той се извисява

над нас със свойта красота/ затуй

и трябва да господства\ Защото ето вечния закон/

властта на тоз е/ що е пръв по хубост\

//\ //\ //\

Ти истината приеми/ и нека тя ти бъде за утеха]

 

 

— Много хубаво — мисля към Ъмон, — но вярваш ли в това?

[Нито за миг]

— Но Абсолютните вярват, нали?

[Да]

— Има един проблем, навярно прекалено очевиден, за да го споменавам, но така или иначе, ще го сторя — защо водите войната, щом знаете кой ще победи, Ъмон? Ти казваш, че Абсолютният Интелект съществува в бъдещето, че е във война с човешкото божество — че дори праща назад във времето късчета информация от бъдещето, за да ги споделяте с Хегемонията. Значи Абсолютните трябва да победят. Защо да водите война и да минавате през всичко това?

[ХЛЪЦ!]

[Аз те уча/

създавам за теб най-добрата възстановена личност

която можеш да си представиш/

и те оставям да бродиш сред човечеството

в бавното време/

за да изкова нрава ти/

но въпреки това си

мъртвороден]

Замислям се задълго.

— Има ли различни разклонения на бъдещето?

[Една по-малка светлина попита Ъмон//

Има ли различни разклонения на бъдещето>//

Ъмон отговори//

Има ли кучето бълхи>]

— Но това, в което АИ става господстващ, вероятно ли е?

[Да]

— Ала съществува още едно вероятно бъдеще, в което се появява АИ, но е провален от човешкото божество?

[Успокояващо е/

че дори

мъртвороденият

може да мисли]

— Ти каза на Брон, че човешкото… съзнание — думата „божество“ изглежда толкова глупава, — че този човешки Абсолютен Интелект е триединен по природа?

[Интелект/

Състрадание/

и Празнотата Която Обвързва]

— Празнотата/ Която Обвързва ли? Имаш предвид корен квадратен от GK/с³ и корен квадратен от GK/с⁵ пространство и време на Планк? Квантова реалност?

[Внимавай/

Кийтс/

мисленето може да ти стане навик]

— И Състраданието от тази троица е избягало назад във времето, за да избегне войната с вашия АИ?

[Правилно]

[Нашият АИ и вашият АИ

пратиха назад във времето

Шрайка да го намери]

— Нашият АИ? Човешкият АИ също е пратил Шрайка?

[Той го допусна]

[Състраданието е

чуждо и непотребно нещо/

сляпо черво на

интелекта\

Но човешкият АИ души с него/

и ние използваме болка/ за да

го изкараме от скривалището му/

затова е дървото]

— Дървото ли? Тръненото дърво на Шрайка?

[Разбира се]

[То излъчва болка

по вектора и пищи

като свирка в

кучешкото ухо\

Или божието]

 

 

Чувствам как аналоговата ми форма потреперва, когато ме блъсва истината за нещата. Хаосът извън яйцето на силовото поле на Ъмон вече е невъобразим, сякаш материята на самото пространство е скъсана от гигантски ръце. Техноцентърът е в смут.

— Ъмон, кой е човешкият АИ в нашето време? Къде се крие това съзнание, къде спи?

[Трябва да разбереш/

Кийтс/

че единственият ни шанс

бе да създадем хибрид/

Син Човешки/

Син на Машината\

И да направим това убежище толкова привлекателно/

че бягащото Състрадание

да не помисли за друг дом/\

Едно съзнание вече толкова божествено

колкото човечеството беше предполагало през трийсет

поколения\

въображение което може да обхване

пространството и времето\

И предполагайки така/

и свързвайки/

създава връзка между световете/

която може да позволи

на този свят да съществува

и за двамата]

— Кой, дяволите да те вземат, Ъмон! Кой е той? Стига с твоите загадки и двусмислици, ти, безформено копеле! Кой?

[Ти отказа

на два пъти тази божественост/

Кийтс\

Ако откажеш за последен път/

всичко свършва тук/

защото време повече

няма]

[Върви!

Върви и умри/ за да живееш!

Или живей известно време и умри

заради всички нас!

И в двата случая Ъмон и останалите

са свършили с

теб]

[Върви си!]

И в ужаса и невярата аз падам или съм захвърлен и летя през Техноцентъра като листо на вятъра, мятам се из мегасферата без цел или напътствие, после падам в мрак още по-дълбок и изплувам в метасферата, като крещя нецензурни изрази към сенките.

Тук е странно, огромно, страшно, мрачно и отдолу гори само един-единствен източник на светлина.

Плувам към него и мятам ръце в безформената лепкавост.

„Удавил се е Байрон — помислям си, — а не аз.“ Освен ако не се смята удавянето в собствената ми кръв и разкъсаните ми дробове.

Но вече зная, че имам избор. Мога да реша да живея и да остана смъртен, не киборг, а човек, не Състрадание, а поет.

Плувам срещу силното течение и се спускам към светлината.

 

 

— Хънт! Хънт!

Помощникът на Гладстоун влиза със залитане, а издълженото му лице е измъчено и разтревожено. Все още е нощ, но измамната светлина на часовете преди зазоряване бледо докосват прозорците и стените.

— Боже мой — казва Хънт и ме поглежда с благоговение.

Виждам погледа му и свеждам очи към пижамата и чаршафите, напоени с ярка артериална кръв.

Кашлицата ми го беше събудила; кръвоизливът ми ме върна у дома.

— Хънт! — тежко изричам аз и се отпускам върху възглавниците, прекалено слаб, за да вдигна ръка.

Другият мъж сяда на леглото, хваща рамото ми и пое ма дланта ми. Зная, че той знае, че умирам.

— Хънт — прошепвам аз, — имам да ти разказвам. Чудесни неща.

Той ми шътка.

— По-късно, Севърн — казва Хънт. — Почивай. Ще те почистя и ще ми разкажеш по-късно. Има много време.

Опитвам да се изправя, но успявам само да увисна на ръката му, впил изтънелите си пръсти в рамото му.

— Не — прошепвам аз и усещам клокоченето в гърлото си и чувам клокоченето на фонтана навън. — Не чак толкова много време. Дори съвсем малко.

И в този миг, умирайки, разбирам, че не съм избраният плавателен съд за човешкия АИ, нито за свързването на ИИ и човешкия дух, че изобщо не съм Избраният.

Аз съм само един поет, който умира далеч от дома.