Дан Симънс
Падането на Хиперион (31)

31

Събудих се и това не ме зарадва.

Претърколих се на другата страна, отворих очи и изругах от внезапно нахлулата светлина. Видях Лейт Хънт, седнал на ръба на леглото, все още с аерозолен инжектор в ръка.

— Взел си достатъчно сънотворни хапчета, за да те държат в леглото целия ден — каза той. — Ставай и се оправяй.

Седнах в леглото, потърках утринното стърнище по бузите си и изгледах накриво Хънт.

— Кой, по дяволите, ти е дал правото да влизаш в стаята ми? — Усилието от говоренето ме накара да се закашлям и спрях едва, когато Хънт се върна от банята с чаша вода.

— Вземи.

Изпих я, като напразно се опитвах да изхвърля гнева и обидата си между пристъпите на кашлицата. Остатъците от сънища се разнасяха като утринна мъгла. Изпитвах ужасно усещане за загуба.

— Обличай се — изправи се Хънт. — Президентът на Сената иска да те види в нейните покои след двайсет минути. Докато спеше, се случиха разни неща.

— Какви неща? — потърках очи аз и прокарах пръсти през разрешената си коса. Хънт се поусмихна.

— Влез в инфосферата. После по най-бързия начин слез в покоите на Гладстоун. Двайсет минути, Севърн. — И той излезе.

Влязох в инфосферата си. Един от начините да характеризирате нечие влизане в инфосферата е да си представите океан на Старата Земя в различни степени на бурност. В нормални дни обикновено приличаше на спокойно море с интересни модели вълнички. При кризи вълните бяха неравномерни и разпенени. Днес беше започнал ураган. Влизането се бавеше по всички пътища на достъп, смущения господстваха в разбиващите се вълни на съвсем нови вълнения, промени и големи кредитни трансфери бушуваха в инфоравнинната матрица, а Всеобема, обикновено многопластов шум от информация и политически дебати, представляваше яростен вихър от смущения, изоставени референдуми и излезли от употреба позиционни шаблони, носещи се като дрипави облаци.

— Мили Боже — прошепнах аз и прекъснах достъпа, но още усещах ударите на информационното вълнение във веригите на импланта и мозъка си. Война. Изненадващо нападение. Предстоящо унищожаване на Мрежата. Разговор за сваляне на Гладстоун. Бунтове на десетки светове. Въстания на култа към Шрайка на Лусус. Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ изоставила системата Хиперион в отчаяна ариергардна акция, но твърде късно, твърде късно. Хиперион вече е нападнат. Страх от телепортаторно нахлуване.

Изправих се, изтичах гол под душа и се изкъпах за рекордно време. Хънт или някой друг беше оставил официален сив костюм и пелерина, и аз припряно се облякох, като сресах назад мократа си коса, така че в яката ми паднаха влажни къдрици.

Не би било добре да карам президента на Сената на Хегемонията на Човека да чака. О, не, изобщо не би било добре.

 

 

— Пристигнахте горе-долу навреме — рече Мейна Гладстоун, когато влязох в частните й покои.

— Какво, мътните ви взели, сте направили? — озъбих се аз.

Гладстоун премига. Очевидно президентът на Хегемонията на Човека не беше свикнала да й говорят с такъв тон. „Порочно лайно“ — помислих си аз.

— Спомнете си кой сте и с кого разговаряте — студено каза Гладстоун.

— Не знам кой съм. И може би разговарям с най-големия масов убиец след Хорас Гленън-Хайт. Защо, по дяволите, допуснахте да започне тази война?

Гладстоун отново премига и се огледа. Бяхме сами. Дневната й беше продълговата, приятно тъмна и украсена с оригинални предмети на изкуството от Старата Земя. В момента не ме беше грижа дали съм в стая, пълна с оригинали на Ван Гог. Втренчих се в Гладстоун, чието напомнящо за Линкълн лице всъщност си беше само лицето на старица на бледата светлина, която се процеждаше през щорите. За миг тя отвърна на погледа ми, сетне отново извърна очи.

— Извинявам се — без никакво извинение в гласа си изръмжах аз, — вие не сте я допуснали, а сте я предизвикали, нали?

— Не, Севърн, не съм я предизвикала. — Гласът й беше тих, почти шепнещ.

— Говорете ясно — казах аз. Разхождах се напред-назад до високите прозорци и гледах как светлината от щорите минава през мен като боядисани ивици. — И не съм Джоузеф Севърн.

Тя вдигна вежди.

— Г. Кийтс ли да ви наричам?

— Можете да ме наричате Никой — отвърнах аз. — Така че, щом дойдат другите циклопи, можете да им кажете, че Никой ви е ослепил и те ще си тръгнат, заявявайки, че такава е волята на боговете.

— Имате намерение да ме ослепите ли?

— Точно сега бих могъл да ви извия врата и да си отида без никакви угризения. Милиони ще загинат преди да изтече тази седмица. Как можахте да го допуснете?

Гладстоун докосна долната си устна.

— Бъдещето се разклонява само в две посоки — меко рече тя. — Война и пълна неизвестност или мир и пълно унищожение. Избрах войната.

— Кой казва това? — Сега в гласа ми имаше повече любопитство, отколкото гняв.

— Това е факт. — Тя погледна към своя инфотерм. — След десет минути трябва да се изправя пред Сената, за да обявя война. Кажете ми новините за поклонниците на Хиперион.

Скръстих ръце и погледнах надолу към нея.

— Ще ви кажа, ако ми обещаете да направите нещо.

— Ще го направя, стига да мога.

Замълчах, осъзнавайки, че никакъв натиск във вселената не би могъл да накара тази жена да се подпише под обещанието си.

— Добре — продължих аз. — Искам да се свържете с Хиперион, да освободите кораба на консула и да пратите някого до р. Хули да открие самия него. Той е на около сто и трийсет клика от столицата, над шлюзовете Карла. Може да е ранен.

Гладстоун изви пръст, потри устната си и кимна.

— Ще пратя някого да го открие. Освобождаването на кораба зависи от това какво друго имате да ми кажете. Живи ли са останалите?

Загърнах се в късата пелерина и се пльоснах на дивана срещу нея.

— Някои от тях.

— Дъщерята на Байрън Ламиа? Брон?

— Шрайка я взе. Известно време беше в безсъзнание, свързана с инфосферата посредством някакъв неврален шунт. Сънувах… че се носи нанякъде, че се прибира отново при имплантната личност на първата възстановена индивидуалност на Кийтс. Че просто влиза в инфосферата… всъщност, в мегасферата, във връзки и измерения на Техноцентъра, за които никога не съм и сънувал, както и за достижимата сфера.

— Сега жива ли е? — напрегнато се наведе напред Гладстоун.

— Не зная. Тялото й е изчезнало. Събудиха ме преди да видя на кое място личността й влиза в мегасферата.

Гладстоун кимна.

— Ами полковника?

— Касад беше отнесен някъде от Монита, жената, която изглежда обитава Гробниците, докато се движат през времето. Когато го видях за последен път, той нападаше Шрайка с голи ръце. Всъщност — Шрайковете, защото бяха хиляди.

— Оцелял ли е?

Разперих ръце.

— Не зная. Това бяха сънища. Фрагменти. Парченца, късчета от усещания.

— Ами поета?

— Силенъс беше отнесен от Шрайка. Набучи го на дървото с тръните. Но го мернах там по-късно в съня на Касад. Силенъс все още беше жив. Не зная как.

— Значи дървото с тръните е истинско, а не само пропаганда на култа към Шрайка?

— О, да, истинско е.

— А изоставения консул? Опитал се е да се върне в столицата ли?

— Разполагаше с хокинговото килимче на баба си. Работеше нормално, докато не стигна онова място до шлюзовете Карла, което споменах. Килимчето… и той… паднаха в реката. — Изпреварих следващия й въпрос. — Не зная дали е оцелял.

— Ами свещеника? Отец Хойт?

— Кръстоидът го върна като отец Дюре.

— Наистина ли е отец Дюре? Или е безмозъчен дубликат?

— Дюре е — отвърнах аз. — Но… не е наред. Обезсърчен е.

— И все още ли е в долината?

— Не. Изчезна в една от Пещерните гробници. Не зная какво е станало с него.

Гладстоун погледна към инфотерма си. Опитах се да си представя объркването и хаоса, които царяха в останалата част на тази сграда… на този свят… в Мрежата. Президентът на Сената очевидно се бе оттеглила тук петнайсет минути преди речта си пред Сената. Това можеше да е последното й подобно усамотяване за следващите няколко седмици. А може би и завинаги.

— Капитан Мастийн?

— Мъртъв. Погребан в долината.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ами Уайнтрауб и детето?

Поклатих глава.

— Сънувах всичко извън всякаква последователност… и време. Струва ми се, че вече се е случило, но съм объркан. — Вдигнах очи. Гладстоун търпеливо чакаше. — Бебето беше само на няколко секунди, когато дойде Шрайка — продължих аз. — Сол му я даде. Мисля, че я е отнесъл в Сфинкса. Гробниците блестяха много ярко. Появяваха се… други Шрайкове.

— Значи Гробниците са се отворили?

— Да.

Гладстоун докосна инфотерма си.

— Лейт? Дежурният офицер от комуникационния център да се свърже с Тео Лейн и съответните хора от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ на Хиперион. Освободи кораба, който държим под карантина. Освен това, Лейт, кажи на генерал-губернатора, че след няколко минути ще му пратя лично послание. — Уредът изцвъртя и тя отново ме погледна. — Има ли нещо друго от сънищата ви?

— Образи. Думи. Не разбирам какво става. Долавям само откъслечни части.

Гладстоун се поусмихна.

— Съзнавате ли, че сънувате събития извън обхвата на другите преживявания на личността на Кийтс?

Не казах нищо, замаян от думите й. Контактът ми с поклонниците се осъществяваше чрез някаква Техноцентрова връзка с личностния имплант в Шрьоновата уредба на Брон, чрез нея и чрез примитивната инфосфера, която споделяха. Но личността беше освободена. Инфосферата беше унищожена от разделянето и разстоянието. Дори векторният приемник не може да приема съобщения, ако няма предавател.

Усмивката на Гладстоун изчезна.

— Можете ли да обясните това?

— Не — вдигнах очи аз. — Навярно са били само сънища. Истински сънища.

Тя се изправи.

— Сигурно ще научим, когато и ако открием консула. Или когато корабът му пристигне в долината. Разполагам с две минути преди да се явя пред Сената. Има ли нещо друго?

— Един въпрос — отвърнах. — Кой съм аз? Защо съм тук?

Отново лека усмивка.

— Всички си задаваме тези въпроси, г. Сев… г. Кийтс.

— Говоря сериозно. Струва ми се, че знаете повече от мен.

— Техноцентърът ви прати да бъдете връзката ми с поклонниците. И да наблюдавате. В края на краищата сте поет и художник.

Издадох презрителен звук и се изправих. Тръгнахме бавно към частния телепортал, който щеше да я отведе на етажа на Сената.

— Какъв е смисълът от наблюдението, щом настъпва краят на света?

— Сам разберете — отвърна Гладстоун. — Вървете и вижте края на света. — Тя ми подаде микрокарта за моя инфотерм. Вкарах я и погледнах дисплея — беше универсален упълномощителен чип, който ми позволяваше достъп до всички портали, обществени, частни или военни. Беше билет за края на света.

— Ами ако ме убият? — попитах аз.

— Тогава никога няма да чуем отговорите на вашите въпроси — отвърна президент Гладстоун. Тя докосна за кратко ръката ми, обърна се с гръб и пристъпи през портала.

В продължение на няколко минути останах сам в покоите й, като се наслаждавах на светлината, тишината и предметите на изкуството. На една от стените имаше картина на Ван Гог, която струваше повече, отколкото можеха да платят повечето планети. Представляваше стаята на художника в Арл. Лудостта не е ново откритие.

След известно време излязох и оставих паметта на инфотерма ми да ме води през лабиринта на Правителствения дом, докато не намерих централния телепортатор и не пристъпих през него, за да открия края на света.

 

 

През Мрежата минаваха два телепортаторни пътя с пълен достъп: Главната магистрала и р. Тетида. Телепортирах се до Магистралата, където половинкилометровата лента на Цингтао Ксишуанг Панна се свързваше с Нова Земя и с крайморската лента на Невърмор. Цингтао Ксишуанг Панна беше свят от първата вълна на трийсет и четири часа от нахлуването на прокудените. Нова Земя беше от списъка на втората вълна, както се съобщаваше в момента и разполагаше с малко повече от една стандартна седмица преди нападението. Невърмор се намираше дълбоко в Мрежата, на години разстояние от атаката.

Нямаше признаци на паника. Хората се отдаваха повече на инфосферата и Всеобема, отколкото на улиците. Докато вървях по тесните улички на Цингтао, чувах гласа на Гладстоун от хиляди слушалки и персонални инфотерми — странен словесен шепот на фона на крясъците на амбулантните търговци и скърцането на гумите по мокрия паваж, когато електрическите рикши пробръмчаваха над главата ми на транспортните равнища.

— … както е казал един друг лидер на своя народ в навечерието на атаката преди почти осем столетия — „Нямам какво да ви предложа, освен кръв, труд, сълзи и пот“. Питате каква е нашата политика? Аз ви казвам: да водим война — в космоса, на земя, във въздуха и по море — да водим война с цялата мощ и с всичките сили, които могат да ни дадат справедливостта и правотата ни. Това е нашата политика…

Близо до зоната на препращане между Цингтао и Невърмор имаше отряди на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, но пешеходният поток изглеждаше достатъчно нормален. Почудих се кога ли военните щяха да реквизират пешеходната алея на Магистралата за транспортен трафик и дали той щеше да бъде насочен към фронта или в обратна посока.

Минах през портала към Невърмор. Тук улиците бяха сухи, освен случайните пръски от океана на трийсет метра под каменните кейове на Магистралата. Небето беше в обичайните си нюанси на заплашително охра и сиво, зловещ сумрак посред бял ден. Малки каменни магазини блестяха от светлини и стоки. Съзнавах, че улиците са по-пусти от обикновено — хората стояха в магазините или седяха по каменни стени или пейки и слушаха със сведени глави и разсеяни погледи.

— … питате каква е целта ни? Ще ви отговоря с една дума. Победа, победа на всяка цена, победа въпреки целия ужас, победа колкото и дълъг и труден да е пътят — защото без победа няма оцеляване…

Опашките при главния портал в Едгартаун не бяха големи. Набрах кода за Mare Infinitum и прекрачих.

Небето беше, както обикновено, безоблачно зелено, океанът под плаващия град бе по-тъмнозелен. Към хоризонта се носеха келпови ферми. Тълпите тук бяха още по-малки — тротоарите бяха почти пусти, а някои магазини — затворени. Група мъже стояха до док за кожени лодки и слушаха стар векторен приемник. Гласът на Гладстоун беше безизразен и звучеше металически в морския въздух.

— … дори сега части на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ неумолимо се придвижват към своите бази, твърдо решени и уверени в способността си да избавят не само заплашените светове, но и цялата Хегемония на Човека от най-мръсната и душегубителна тирания в историческите анали…

Mare Infinitum беше на осемнайсет часа от нападението. Погледнах към небето, като почти очаквах да видя някакви признаци за вражеските рояци, някакво указание за орбитална защита, движение на космически отряди. Небето беше чисто, денят топъл и градът леко се полюшваше в морето.

Небесна врата беше първият свят в списъка на нападението. Минах през VIP-портала на Мъдфлат и погледнах от възвишенията Рифкин надолу към красивия град, чието име създаваше невярна представа за него^[1]. Беше дълбока нощ — толкова късно, че бяха излезли механичните улични чистачи. Четките им стържеха по паважа, но тук имаше движение, дълги опашки от безмълвни хора пред обществения портал на възвишенията Рифкин и още по-дълги опашки пред порталите на Променадата. Виждаше се и местната полиция — високи фигури в кафяви бойни комбинезони, — но ако частите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бързаха насам да подсилят района, то те бяха незабележими.

Хората на опашките не бяха местни жители — земевладелците от възвишенията Рифкин и Променадата почти със сигурност притежаваха частни портали, — а изглежда бяха работници от проектите за култивиране на много кликове отвъд папратовите гори и паркове. Нямаше паника, разговори почти липсваха. Опашките маршируваха напред с търпеливия стоицизъм на семейства, тътрещи се към атракциите на тематичните паркове. Малцина носеха нещо повече от пътна чанта или раница.

„Дали наистина сме успели да постигнем такова хладнокръвие — почудих се аз, — че да запазваме достойнството си дори в лицето на нашествието?“

Небесна врата беше на тринайсет часа от началото на операцията. Включих инфотерма си във Всеобема.

— … ако посрещнем тази опасност, световете, които обичаме, ще останат свободни и животът в Мрежата ще продължи напред към слънчевото бъдеще. Но ако не успеем, цялата Мрежа, цялата Хегемония, всичко, което познаваме и обичаме, ще потъне в бездната на нови Тъмни векове, безкрайно по-зловещи и дълги поради огньовете на една извратена наука и отнемането на човешката свобода.

Ето защо нека изпълним дълга си и да се държим така, че ако Хегемонията на Човека, нейният Протекторат и съюзници оцелеят десет хиляди години, човечеството все още да може да каже: „Това бе техният най-хубав час“.

Някъде в смълчания, свежо ухаещ град отдолу започна стрелба. Отначало се разнесе тракащият звук на иглометни пушки, после дълбокият тътен на зашеметители за борба с масови безредици, след това писъците и цвъртенето на лазерни пистолети. Тълпата на Променадата се втурна напред към портала, но от парка се появи полицейският отряд за борба с масовите безредици, запали халогенни фенери за претърсване, които окъпаха тълпата в ослепителен блясък и им нареди да възстановят опашките или да се разотиват. Тълпата се колебаеше, щураше се назад-напред като медуза в измамно течение, а после — подтикната от звука на стрелбата, вече по-близо и силно — се втурна напред към платформите на портала.

Ченгетата изстреляха сълзотворен газ и замайващи гранати. Между хората и портала започнаха да вият виолетови забранителни полета. Ниско над града се спусна рой военни ЕМПС и плъзгачи на службата за сигурност, които пронизаха въздуха под себе си с фарове за претърсване. Един от лъчите попадна и се задържа върху мен, докато инфотермът ми не замига със запитващ сигнал, после се отмести. Започна да вали.

„Толкова за хладнокръвието.“

Полицията беше оградила портала на възвишенията Рифкин и минаваше през частния портал на Атмосферния Протекторат, който използвах. Реших да отида другаде.

 

 

Командоси от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ охраняваха залите на Правителствения дом и екранираха пристигащите през портала, въпреки факта, че той беше един от тези с най-труден достъп в Мрежата. Минах през три пропускателни пункта, преди да стигна до жилищното крило за ръководните функционери, където беше апартаментът ми. Внезапно стражите започнаха да изпразват главната зала и завардиха входовете й. Покрай мен префуча Гладстоун, придружена от вихреща се тълпа съветници, помощници и военноначалници. Неочаквано тя ме видя, предизвика несръчното спиране на свитата си и се обърна към мен през барикадата от облечени в пълно бойно снаряжение морски пехотинци.

— Хареса ли ви речта, г. Никой?

— Чудесна — отвърнах аз. — Вълнуваща. И ако не се лъжа, открадната от Уинстън Чърчил.

Гладстоун се усмихна и леко сви рамене.

— Щом трябва да се краде, то поне да е от забравените майстори. — Усмивката й изчезна. — Какво ново от границата?

— Едва сега започват да осъзнават действителността — отвърнах аз. — Очаквайте паника.

— Винаги очаквам — рече президентът на Сената. — Имате ли новини от поклонниците?

— От поклонниците ли? — Бях изненадан. — Не съм… сънувал.

Течението на кортежа на Гладстоун и предстоящите събития започнаха да я отнасят.

— Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате — извика тя. — Опитайте.

Наблюдавах я как се отдалечава. След като ме освободиха да потърся апартамента си, намерих вратата и се извърнах, отвратен от себе си. Отстъпвах от страх и шок пред ужаса, който се спускаше над всички ни. Щях да съм много щастлив да си легна без да спя, здраво завит до брадичката и да плача за Мрежата, за детето Рахил и за самия себе си.

Напуснах жилищното крило, намерих пътя до централната градина и се заскитах по чакълените пътеки. Мънички микрокамери жужаха из въздуха като пчели и една от тях ме проследи, докато минавах през розовата градина към района, където една хлътнала пътечка се извиваше през потни тропични растения към участъка на Старата Земя, близо до моста. Седнах на каменната пейка, където бяхме разговаряли с Гладстоун.

„Навярно вече не е необходимо да спите, за да сънувате. Опитайте.“

Вдигнах краката си на пейката, опрях брадичката си на коленете, притиснах слепоочията си с пръсти и затворих очи.