Дан Симънс
Падането на Хиперион (18)

18

Президент Мейна Гладстоун не можа да заспи. Тя стана, бързо се облече в тъмния си апартамент дълбоко в Правителствения дом и направи онова, което често правеше при безсъние — обиколи световете.

Личният й телепортал се включи и запулсира. Гладстоун остави телохранителите си да седят в преддверието и взе със себе си само един от микродистанционните си пазачи. Нямаше да вземе и него, ако й позволяваха законите на Хегемонията и правилата на Техноцентъра. А те не й позволяваха.

На ТС² минаваше полунощ, но тя знаеше, че на много от световете е ден, затова облече дълга пелерина с ренесансова изолираща яка. Панталоните и ботушите й не издаваха нито пола, нито класата й, макар че качеството на самата пелерина можеше да я издаде на някои места.

Президент Гладстоун мина през еднократния портал, като по-скоро усети, отколкото видя или чу как микродистанционния пазач изжужа зад нея, набра височина и стана невидим, когато възрастната жена излезе на площад „Св. Петър“ в Нови Ватикан на Пацем. За миг тя не разбра защо е кодирала импланта си за това място — поради присъствието на онзи демодиран монсиньор на вечерята на Божия горичка? — но после осъзна, че докато беше лежала будна, си бе мислила за поклонниците, за седмината, тръгнали преди три години, за да приемат участта си на Хиперион. Пацем беше родината на отец Ленар Хойт… и на другия свещеник преди него, Дюре.

Гладстоун сви рамене под пелерината и пресече площада. Посещението на родните светове на поклонниците беше толкова добър план за разходката й, колкото и всеки останал — през повечето безсънни нощи тя обикаляше десетки светове и се връщаше на Тау Сети Сентър точно преди зазоряване за първите си срещи. Поне това бяха само седем планети.

Тук беше рано. Небесата на Пацем бяха жълти, обагрени със зеленикави облаци и мирис на амоняк, който атакува синусите й и накара очите й да се насълзят. Въздухът имаше онази лека, неприятна химическа миризма на свят, който нито е изцяло тераформиран, нито е съвсем враждебен към човека. Гладстоун спря и се огледа.

Площадът „Св. Петър“ се намираше на върха на хълм, заобиколен с полукръг от колони с огромна базилика в центъра. От дясната й страна, там, където колоните се отваряха към стълбище, спускащо се километър или повече на юг, се виждаше малък град с ниски, груби къщи, сгушени между кокалено бели дървета, които напомняха за скелетите на отдавна умрели, осакатени животни.

Забелязваха се съвсем малко хора, които бързаха през площада или се качваха по стълбите, сякаш закъснели за служба. Някъде изпод огромния купол на катедралата започнаха да бият камбани, но редкият въздух заглушаваше всички звуци.

Гладстоун се приближи до кръга от колони свела глава без да обръща внимание на любопитните погледи на духовниците и уличните чистачи, които караха машина, напомняща на половинтонен таралеж. В Мрежата имаше десетки гранични светове като Пацем, повечето от които в Протектората и съседната Периферия — прекалено бедни, за да са привлекателни за безкрайно подвижното гражданство, прекалено напомнящи на Старата Земя, за да бъдат пренебрегнати по време на мрачните дни на Хеджира. Беше подходящ за малка група като католиците, които бяха дошли тук, опитвайки се да възродят вярата си. Гладстоун знаеше, че тогава бяха наброявали милиони. Сега сигурно нямаше повече от няколко десетки хиляди. Тя затвори очи и си припомни холосите от досието на отец Пол Дюре.

Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше човешките същества в нея. Въпреки цялото си плиткоумие, егоизъм и неспособност да се променят, те представляваха човечеството. Гладстоун обичаше Мрежата. Обичаше я достатъчно, за да знае, че трябва да спомогне за унищожаването й.

Тя се върна при малкия терминал с три портала, включи собствения си телепортаторен възел с обикновена команда към инфосферата и мина през него, за да излезе на слънчева светлина и въздух, изпълнен с мирис на море.

Мауи-Обетована. Гладстоун знаеше точно къде се намира. Тя стоеше на хълма над Фърстсайт — гробницата на Сайри все още бележеше мястото, откъдето преди век беше започнал краткотрайният бунт. По онова време Фърстсайт бе село с няколко хиляди души население и през всяка Фестивална седмица флейтисти бяха поздравявали плаващите острови, насочили се на север към районите си за хранене в Екваториалния архипелаг. Сега градът се простираше извън полезрението й около острова и от него на половин километър във всички посоки се издигаха кули и жилищни кошери, които се извисяваха над хълма, някога осигурявал най-добър изглед към морския свят на Мауи-Обетована.

Но гробницата беше останала. Тялото на бабата на консула вече не беше там… всъщност никога не се бе намирало там… но подобно на толкова много символи от този свят, празната крипта вдъхваше почит, почти благоговение.

Гладстоун погледна между кулите, покрай стария вълнолом, където някога сините лагуни сега бяха станали кафяви, покрай платформите на сондите и туристическите корабчета, към мястото, където започваше морето. Сега нямаше плаващи острови. Те вече не се движеха на огромни стада из океаните, дървесните им платна не се издуваха от южните ветрове и техните пастири, делфините не цепеха водата в бяла пяна.

Сега островите бяха опитомени и населени от граждани на Мрежата. Делфините бяха мъртви — някои бяха убити в големите битки с ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а повечето се бяха самоубили в необяснимото Масово самоубийство в Южното море, последната загадка на една раса, скрита в загадъчност.

Гладстоун седна на една ниска пейка до ръба на скалите и намери стрък трева, който можеше да обели и сдъвче. Какво се бе случило с един свят, превърнал се от дом за сто хиляди души, пазещи деликатно равновесие с деликатната екология, в игрище за повече от четиристотин милиона през първото десетилетие на включването му в Хегемонията?

Отговор: светът беше умрял. Или поне бе умряла душата му, въпреки че екосферата продължаваше да функционира след известна промяна. Планетарните еколози и специалистите по тераформиране поддържаха люспата жива, предпазваха морето от окончателно задушаване от неизбежните отпадъци, отходни води и разливане на нефт, стремяха се да сведат до минимум или да скрият шумовото замърсяване и хилядите други неща, които бе донесъл прогресът. Но Мауи-Обетована, каквато я бе познавал консулът като дете преди по-малко от век, когато се бе изкачвал по същия този хълм на погребението на баба си, беше изчезнала завинаги.

Група от хокингови килимчета прелетя над главата й — туристите върху тях се смееха и викаха. Високо над тях огромно екскурзионно ЕМПС за миг засенчи слънцето. Внезапно попаднала под сянката, Гладстоун хвърли стръка трева и облегна лакти върху коленете си. Замисли се за предателството на консула. Тя бе разчитала на това предателство, бе заложила всичко на човека, израснал на Мауи-Обетована, внук на Сайри, надявайки се, че той ще се присъедини към прокудените в неизбежната битка за Хиперион. Планът не беше само неин — Лейт Хънт й помагаше от десетилетия в деликатната хирургическа операция за поставянето на точно определен човек във връзка с прокудените, в положение, от което той да може да предаде и двете страни, като активира устройството им, за да прекрати приливите на времето на Хиперион.

И той го бе направил. Консулът, човекът, отдал четири десетилетия от живота си, както и жена си и детето си, в служба на Хегемонията, накрая бе избухнал в отмъщение като бомба, останала безмълвна в продължение на половин век.

Гладстоун не се радваше на предателството. Консулът бе продал душата си и щеше да заплати ужасна цена — в историята, в собствения си ум, — но измяната му не беше нищо в сравнение с тази, за която Гладстоун бе готова да страда. Като президент на Хегемонията, тя беше символичен лидер на сто и петдесет милиарда човешки души. И бе готова да ги предаде всичките, за да спаси човечеството.

Тя се изправи, усети възрастта и ревматизма в костите си и бавно се насочи към терминала. Спря за миг до тихо жужащия портал и хвърли поглед през рамо, за да зърне за последен път Мауи-Обетована. Ветрецът духаше откъм морето, но носеше само зловонието на платформи за добиване на нефт и рафинирани газове и Гладстоун извърна лице.

Тежестта на Лусус се стовари върху загърнатите й с пелерина рамене като железни окови. Беше пиков час за Магистралата и хиляди пътници, купувачи и туристи се тълпиха по всички тротоарни равнища, изпълваха километровите ескалатори с пъстроцветно множество и атмосферата тежеше от дишан от многобройни дробове въздух, смесен с типичния за затворените системи мирис на петрол и озон. Гладстоун не обърна внимание на скъпите търговски равнища и пое по един страничен дисков път, за да измине десетте клика до главния храм на Шрайка.

Широкото стълбище беше преградено с полицейски забранителни и задържащи полета, които блестяха във виолетово и зелено. Самият храм бе затворен и тъмен. Много от високите прозорци с тънки, цветни стъкла, които гледаха към Магистралата, бяха разбити. Гладстоун си спомни докладите за бунтове отпреди няколко месеца и разбра, че епископът и помощниците му са избягали.

Тя се приближи до забранителното поле и се втренчи през изменящата се виолетова мъгла към стълбището, където Брон Ламиа бе отнесла умиращия си клиент и любим, първия киборг на Кийтс, при чакащите жреци на Шрайка. Гладстоун отлично беше познавала бащата на Брон — заедно бяха прекарали първите си години в Сената. Сенатор Байрън Ламиа бе блестящ — по едно време, много преди майката на Брон да излезе на обществената сцена от затънтената си провинция Фрийхолм, Гладстоун бе мислила да се омъжи за него — и когато той умря, част от младостта на Гладстоун беше погребана заедно с него. Байрън Ламиа бе погълнат от Техноцентъра, от мисията си да изкара човечеството от робството, което ИИ му бяха наложили преди повече от пет века и хиляда светлинни години. Именно бащата на Брон Ламиа беше накарал Гладстоун да осъзнае опасността, беше я подтикнал да поеме ангажимент, който щеше да доведе до най-ужасното предателство в човешката история.

И именно „самоубийството“ на сенатор Байрън Ламиа я бе научило на десетилетията предпазливост. Гладстоун не знаеше дали смъртта на сенатора е била дирижирана от агенти на Техноцентъра — може да бе убит от елементи в йерархията на Хегемонията, които пазеха собствените си установени интереси, — но тя със сигурност знаеше, че Байрън Ламиа никога не би отнел собствения си живот, никога не би изоставил безпомощната си жена и твърдоглавата си дъщеря по такъв начин. Последният акт в Сената на сенатор Ламиа беше участието му в предложението за включване на Хиперион в Протектората, ход, който би вкарал планетата в Мрежата двайсет стандартни години преди развиващите се сега събития. След смъртта му оцелелият друг инициатор на предложението — току-що започналата да набира влияние Мейна Гладстоун — беше изтеглил проектозакона.

Гладстоун откри асансьор и се спусна покрай търговските, жилищните, производствените, служебните, отпадъчните и реакторните равнища. И инфотермът й, и говорителят на асансьора започнаха да я предупреждават, че навлиза в забранени и опасни райони далеч под кошера. Програмата на асансьора се опита да спре. Президентът отмени командата и изключи предупрежденията. Тя продължи да се спуска вече покрай равнища без табелки и осветление, през бъркотия от фиброоптични спагети, отоплителни и охладителни канали и гола скала. Накрая спря.

Гладстоун излезе в коридор, осветен единствено от далечни светлинни глобуси и мазна фосфоресцираща боя. Вода се процеждаше от хиляди цепнатини в таваните и стените и се събираше на отровни локвички. Па̀ра се носеше от отвори в стената, които може би бяха други коридори, персонални кабини или просто дупки. Някъде в далечината се издигаше ултразвуковият писък на метал, разрязващ метал, а от по-близо се чуваха електронните крясъци на нихилмузика. Някъде викаше мъж и се смееше жена, чийто глас металично отекваше по шахти и тръби. Разнесе се кашлицата на иглометна пушка.

Помийният кошер. Гладстоун стигна до една пресечка на пещероподобните коридори и спря, за да се огледа. Микродистанционният й пазач се спусна надолу и започна да кръжи по-близо, упорит, като ядосано насекомо. Искаше подкрепление от службата за сигурност. Само настойчивата заповед на Гладстоун попречи призивите му да бъдат чути.

Помийният кошер. Именно тук се бяха скрили Брон Ламиа и любимият й киборг през онези последни няколко часа преди опита им да стигнат до храма на Шрайка. Това беше едно от безбройните подземия на Мрежата, където черната борса можеше да осигури всичко: от флашбек до оръжия от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, от нелегални андроиди до контрабандни пулсенови процедури, които можеха с еднаква вероятност да те убият или да ти дадат още двайсет години младост. Гладстоун зави надясно по най-тъмния коридор.

Нещо с големината на плъх, но с много крака, се скри в счупена вентилаторна тръба. Гладстоун усети мириса на канали, пот, озон от пренатоварени инфоравнинни пултове, сладкия аромат на гранатомет, повръщано и смрад на долнокачествени феромони, мутирали в токсини. Тя вървеше по коридорите и си мислеше за предстоящите седмици и месеци, за ужасната цена, която светът щеше да плати за решенията й, за маниите й.

Петима младежи, оформени от някой незаконен АРНист до такава степен, че приличаха повече на животни, отколкото на хора, се появиха в коридора пред Гладстоун. Тя спря.

Микродистанционният пазач се спусна пред нея и неутрализира камуфлажните си полимери. Създанията пред нея се изсмяха, виждайки само една машина с големината на оса, която жужеше във въздуха. Беше напълно възможно да са толкова далеч в РНК-моделирането, че дори да не могат да разпознаят устройството. Двама от тях отвориха виброножове. Друг протегна десетсантиметрови стоманени нокти. Четвъртият свали предпазителя на иглометен пистолет с въртящи се барабани.

Гладстоун не искаше да се стига до битка. Тя знаеше, дори тези отрепки да не го разбираха, че микродистанционният пазач може да я защити от тези петима и от още сто. Но не искаше някой да бъде убит просто, защото е решила да избере Помийния кошер за разходката си.

— Вървете си — каза тя.

Младежите я зяпнаха с черни, изпъкнали очи, скрити под клепачите цепки и фотовъзприемчиви коремни колани. Едновременно, но разгъвайки се в полукръг, те направиха две крачки към нея.

Мейна Гладстоун се изпъна, заметна се с пелерината и пусна изолиращата яка достатъчно, за да могат да видят очите й.

— Вървете си — отново каза тя.

Младежите спряха. Пера и люспи вибрираха от невидим ветрец. На двама от тях трептяха антени и пулсираха хиляди мънички сензорни влакънца.

Отидоха си. Оттеглянето им беше толкова тихо и бързо колкото и появяването им. След секунда не се чуваше друг звук, освен капещата вода и далечния смях.

Гладстоун поклати глава, включи личния си портал и мина през него.

 

 

Сол Уайнтрауб и дъщеря му бяха дошли от света на Бърнард. Гладстоун се прехвърли до един второстепенен терминал в родния им град Кроуфорд. Беше вечер. Ниски бели къщи в дъното на поддържани морави отразяваха чувствителността на Възстановената Канадска Република и фермерската практичност. Дърветата бяха високи, с дебели стволове и удивително верни на наследството си от Старата Земя. Гладстоун се отклони от потока пешеходци, повечето от които бързаха да се приберат у дома след работен ден из цялата Мрежа, и започна да се разхожда по тухлени тротоари покрай тухлени сгради, разположени около затревен овал. От лявата си страна виждаше обработваема земя покрай редица от къщи. Високи зелени растения, навярно царевица, растяха на тихо въздишащи редици, простиращи се до далечния хоризонт, където залязваше последната дъга на огромното червено слънце.

Гладстоун мина през университетското градче, зачуди се дали Сол беше преподавал в този колеж, но не бе достатъчно любопитна, за да попита инфосферата. Под покрова на листата светеха газови лампи и започваха да се появяват първите звезди в празнините, където небето се превръщаше от лазурно синьо в кехлибарено и накрая в абаносово.

Гладстоун беше прочела книгата на Уайнтрауб, „Дилемата на Авраам“, анализираща връзката между един Бог, който е поискал да бъде принесен в жертва човешки син и човечество, което се е съгласило да го направи. Уайнтрауб твърдеше, че старозаветния Йехова не просто е изпитвал Авраам, а е общувал на единствения език на лоялност, покорство, жертва и заповед, който човечеството е можело да разбере на този етап от връзката. Ученият разглеждаше новозаветното послание като предзнаменование за нов етап в тази връзка — етап, в който хората вече няма да принасят в жертва децата си на какъвто и да е бог, поради каквато и да е причина, а в който родителите… цялата раса от родители… щяха да предложат себе си в замяна. Това се отнасяше за Холокоста от XX в., Кратката размяна, Тристранните войни, Безразсъдните векове и навярно дори Голямата грешка от ’38 г.

Накрая Уайнтрауб разглеждаше пълния отказ от жертва, от каквато и да е връзка с Бога, освен на взаимоуважение и честни опити за взаиморазбирателство. Той пишеше за многократната смърт на Бога и за необходимостта от божествено възкресяване, сега, когато човечеството беше построило свои собствени богове и ги бе пуснало на свобода във вселената.

Гладстоун мина по изящен каменен мост, дъговидно извит над поточе, губещо се в сенките, чието местонахождение се издаваше само от бълбукането в мрака. Мека жълта светлина падаше по парапета на моста. Някъде извън университетското градче се разлая куче и беше накарано да млъкне. Лампи светеха на третия етаж на някаква стара островърха, тухлена сграда, която сигурно датираше отпреди Хеджира.

Гладстоун си помисли за Сол Уайнтрауб, за съпругата му Сара и за красивата им двайсет и шест годишна дъщеря, завърнала се от едногодишни археологически изследвания на Хиперион без да е открила нищо друго, освен проклятието на Шрайка, освен болестта на Мерлин. Сол и Сара я бяха наблюдавали как се превръща първо в дете, а после и в бебе. А после Сол бе останал сам, след като Сара беше загинала в нелепа, глупава ЕМПС катастрофа, посещавайки сестра си.

Рахил Уайнтрауб, чийто първи и последен рожден ден щеше да настъпи след по-малко от три стандартни дни.

Гладстоун блъсна с юмрук по камъка, включи портала си и отиде другаде.

 

 

На Марс беше пладне. Бедняшките квартали на Тарзис си бяха бедняшки квартали вече от шест века, че и повече. Небето бе розово, въздухът — прекалено рядък и студен за Гладстоун, макар да се беше загърнала с пелерината, и навсякъде навяваше прах. Тя тръгна по тесните улички и скалисти пътеки на Града на Второто заселване, без да може да открие достатъчно открито пространство, за да види нещо друго, освен следващата купчина коптори или кули за филтриране на вода.

Тук имаше съвсем малко растения — огромните гори на Грийнинг бяха изсечени за огрев или изсъхнали и покрити от червени дюни. Между пътеките се виждаха само отделни незаконни ракиени кактуси и пълзящи паразитни паячни лишеи, отъпкани като камък от двайсет поколения боси крака.

Гладстоун намери една ниска скала и спря да си отдъхне, сведе глава и разтри коленете си. Заобиколиха я групи деца, съвсем голи, освен дрипите и висящите шунтови щекери, започнаха да просят пари и после, когато тя не отвърна, избягаха с кикот.

Слънцето се бе издигнало високо. Планината Олимп и замръзналата красота на военното училище на Федман Касад не се виждаха оттук. Гладстоун се огледа. Гордият воин беше произлязъл от това място. Тук бе тичал с младежките банди, преди да бъде осъден на реда, уравновесеността и честта на военния.

Гладстоун намери уединено кътче и мина през портала си.

 

 

Божия горичка беше същата, както винаги — изпълнена с аромата на милион дървета, тиха, освен лекото шумолене на листата и вятъра, обагрена в полутонове и пастелни цветове. Изгревът възпламеняваше покрива на света като океан от върхове на дървета, облян със светлина и всички листа заискриха, проблясвайки от росата и капчиците на утринния дъждец, когато ветрецът се усили и донесе миризмата на дъжд и влажна растителност до платформата на Гладстоун, високо над света, все още потънал в сън и мрак на половин километър под нея.

Към нея се приближи храмер, видя проблясването на пропускната гривна на президента, когато тя помръдна ръка и се оттегли — висока, облечена в роба фигура, отново сляла се с лабиринта от листа и преплетени клони.

Храмерите бяха една от най-заблуждаващите променливи в играта на Гладстоун. Жертването на дърволета им „Игдразил“ беше уникално, безпрецедентно, необяснимо и тревожно. Никой от потенциалните й съюзници в предстоящата война не беше по-необходим и неразгадаем от храмерите. Отдадено на живота и посветено на Муира, Братството на Дървото беше малка, но могъща сила в Мрежата — символ на екологично съзнание в общество, посветило се на самоунищожението и разхищението, но нежелаещо да признае прекалено консуматорския си характер.

„Къде ли беше Хет Мастийн? Защо бе оставил куба на Мьобиус при другите поклонници?“

Гладстоун съзерцаваше изгрева. Небето се изпълни с осиротелите монголфиери, спасени от клането на Вихрушка и многоцветните им тела се понесоха нависоко като безброй португалски военни платноходи. Сияйни есенни паяжини разпериха тънките си като ципи слънчеви криле, за да уловят слънчевата светлина. Ято гарвани разкъса покривката от листа и се изви към небето, а граченето им беше дрезгава противоположност на тихия ветрец и съскащия порив на дъжда, който се носеше към Гладстоун от запад. Постоянният звук от падането на капките по листата й напомняше за собствения й роден дом в делтите на Патауфа, за Стодневния мусон, който пращаше нея и братята й из блатата на лов за летящи жаби, бендити и испански мъхови змии, които да носят на училище в стъкленици.

За сто хиляден път Гладстоун разбра, че все още има време да спре развитието на нещата. Всеобхватната война не беше станала неизбежна. Прокудените още не бяха контраатакували по такъв начин, че Хегемонията да не можеше да не отвърне. Шрайка още не беше свободен. Все още не.

Единственото, което трябваше да направи, за да спаси сто милиарда живота, бе да се върне в Сената, да разкрие трите десетилетия на измама и двуличие, да разкаже за страховете и съмненията си…

„Не. Всичко щеше да върви според плановете, докато не излезеше извън контрол. В непредвидимото. В бесните води на хаоса, в които дори предсказателите на Техноцентъра, които виждаха всичко, щяха да бъдат слепи.“

Гладстоун се разхождаше по платформите, кулите, рампите и висящите мостове на дървесния град на храмерите. Дървесни животни от десетки светове и моделирани от АРНисти шимпанзета я заобикаляха с глъч и бягаха, като грациозно се прехвърляха по тънки увивни растения триста метра над земята. От райони, забранени за туристи и привилегировани посетители, Гладстоун долавяше аромата на тамян и ясно чуваше напомнящите на грегориански химни песнопения на храмерската служба на изгрева. Под нея по-долните равнища оживяваха от светлина и движение. Краткият дъждец беше отминал и, радвайки се на гледката, тя се върна на най-високите равнища по шейсетметров дървен висящ мост, свързващ нейното дърво с друго, още по-голямо, на което пет-шест от огромните балони с горещ въздух — единственият въздушен транспорт, който храмерите допускаха на Божия горичка — висяха завързани и като че ли изгарящи от нетърпение да полетят, пътническите им кабини се люлееха като тежки кафяви яйца, а самите балони бяха украсени с обич с различни мотиви, представляващи живи същества — монголфиери, царски пеперуди, Томасови бухали, сияйни есенни паяжини, вече изчезналите зеплени, небесни сепии, лунни пеперуди, орли — до такава степен обвеяни в легендарност, че никога не бяха възстановени или АРНифицирани — и други.

„Ако продължа, всичко това може да бъде унищожено. Ще бъде унищожено.“

Гладстоун спря на ръба на кръгла платформа и се хвана за парапета толкова силно, че петната, с които възрастта беше изпъстрила ръцете й, рязко изпъкнаха на фона на внезапно избледнялата кожа. Помисли си за старите книги, които бе чела — отпреди Хеджира, отпреди космическите полети. В тях се разказваше как хората от току-що създадените държави на континента Европа бяха пренасяли хора с по-тъмен цвят на кожата — африканци — далеч от родните им земи, за да живеят в робство в колониалния Запад. Биха ли се поколебали тези роби, завързани и оковани, голи и свити в зловонния трюм на робовладелския кораб… биха ли се поколебали да въстанат, да смъкнат похитителите си долу, ако това означаваше да унищожат красотата на този робовладелски кораб и… на самата Европа?

„Но те са имали Африка, където да се завърнат.“

Мейна Гладстоун издаде полустон, полуридание. Тя се извърна от възхитителния изгрев, от носещите се песнопения, които приветстваха новия ден, от балоните — едновременно живи и създадени от човек — издигащи се високо в новороденото небе и се спусна надолу в сумрака, за да включи портала си.

 

 

Тя не можеше да отиде там, откъдето произлизаше последният поклонник, Мартин Силенъс. Поетът беше само на сто и петдесет години, полупосинял от пулсенови процедури, клетките му помнеха ледения студ на десетина продължителни криогенни сомнии и още по-студеното замразяване, но животът му обхващаше повече от четири века. Беше роден на Старата Земя по време на последните й дни. Майка му произхождаше от едно от най-знатните семейства и младостта му бе преминала в упадък и изящност, в красота и в сладкия мирис на разлагане. Майка му беше останала на умиращата Земя, а той бе пратен в космоса, за да може някой да изплати семейните дългове, дори това да означаваше… както всъщност и беше… години на служба като принудителен физически работник на един от най-пъклените затънтени светове в Мрежата.

Гладстоун не можеше да отиде на Старата Земя, затова се насочи към Небесна врата.

Столица на планетата беше Мъдфлат и Гладстоун обиколи павираните й улици, възхищавайки се на големите стари къщи, надвиснали над тесните, каменни корита на каналите, които пресичаха пътя нагоре по изкуствения склон, сякаш взети от гравюра на Ъшър. Изящни дървета и още по-големи конски папрати увенчаваха хълмовете, успоредно с които минаваха широки, бели булеварди и изчезваха зад изящния завой на бялопясъчни плажове. Ленивият прилив надигаше лилави вълни, които пречупваха светлината в десетки цветове, преди да се разбият в съвършения бряг.

Гладстоун спря в парка над мъдфлатската Променада, в който десетки двойки и грижливо облечени туристи дишаха привечерния въздух под газовите лампи и сянката на листата, и си представи как е изглеждала Небесна врата преди три века, когато планетата е била само един суров Протекторатен свят, все още не напълно тераформиран и как младият Мартин Силенъс, все още страдащ от културната дезориентация, от загубата на богатството си и от мозъчна травма, дължаща се на шок от замръзването по време на дългото пътуване, беше работил тук като роб.

След това Атмосферогенераторната станция беше осигурила няколкостотин квадратни километра годен за дишане въздух и донякъде обитаема земя. Цунами бяха отнасяли с еднакво безразличие градове, проекти за преобразяване на земята и работници. Принудителните работници като Силенъс бяха копали киселинните канали, бяха изхвърляли респираторните бактерии от лабиринтите под калта и бяха разчиствали боклуците и труповете от приливните наноси след наводненията.

„Постигнали сме известен напредък — помисли си Гладстоун, — въпреки инерцията, наложена ни от Техноцентъра. Въпреки почти смъртоносните науки. Въпреки фаталната ни пристрастеност към играчките, подарени ни от собствените ни творения.“

Не беше доволна. Преди да свърши разходката й по световете, тя искаше да посети родината на всеки един от поклонниците на Хиперион, колкото и напразен да знаеше, че ще е жестът й. На Небесна врата Силенъс се беше научил да пише истинска поезия, дори докато поради временно увредения си ум бе загубил умението да говори, но това не беше родината му.

Гладстоун не обърна внимание на приятната музика, долитаща от концерта на Променадата, не обърна внимание на пътническите ЕМПС-та, които се движеха над главата й като мигриращи птици, не обърна внимание на приятния въздух и меката светлина, а включи портала си и му нареди да я телепортира на земната луна.

Вместо да активира прехвърлянето, инфотермът й я предупреди за опасностите от пътуването й там. Тя отмени предупреждението.

Самият телепортал започна да оспорва избора й, докато президентът не използва универсалната си карта, за да го програмира ръчно.

Замъгленият правоъгълник на телепортаторната врата се задейства и Гладстоун мина през него.

 

 

Единственото място на луната на Старата Земя, което все още беше обитаемо, бе районът на планината и Mare^[1], запазен за церемонията „Масада“ на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и именно там се прехвърли Гладстоун. Наблюдателните позиции и парадното поле бяха пусти. Задържащи полета клас десет скриваха звездите и далечните скални стени в мъгла, но Гладстоун виждаше местата, където вътрешната топлина от ужасните гравитационни приливи беше стопила далечните планини и ги бе накарала да потекат като нови морета от скали.

Тя пресече равнината от сив пясък, усещайки слабата гравитация като покана за полет. Представи си се като един от храмерските балони, завързан, но копнеещ да се издигне нависоко. Устоя на порива да подскочи, да се хвърли в гигантски скок, но походката й беше лека и прахът очертаваше във въздуха зад нея невероятни мотиви.

Въздухът под купола на задържащото поле беше много рядък и Гладстоун откри, че трепери, въпреки затоплящите елементи в пелерината си. Тя остана продължително време в центъра на безличната равнина и се опитваше да си представи просто Луната, първата стъпка на човечеството в дългото му залитане от люлката. Но наблюдателните позиции и складовете за снаряжение на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ я разсейваха, правеха опитите й безуспешни и накрая тя вдигна очи, за да види това, за което всъщност беше дошла.

Старата Земя висеше в черното небе. Но не Старата Земя, разбира се, а само пулсиращият уголемен диск и сферичният облак от останки, който някога беше представлявал Старата Земя. Беше много ярък, по-ярък от която и да е звезда, виждаща се от Патауфа дори и в най-ясната нощ, но яркостта му бе странно зловеща и хвърляше нездрава светлина по калносивото поле.

Гладстоун стоеше и гледаше. Никога преди не беше идвала тук, бе се насилвала да не идва и сега, когато стоеше на това място, отчаяно искаше да почувства нещо, да чуе нещо, сякаш до нея можеше да се донесе някакъв глас на предпазливост, вдъхновение или просто на състрадание.

Не чу нищо.

Преди да реши да си тръгне, тя остана там още няколко минути, без да мисли за нищо, като усещаше как ушите и носът й започват да замръзват. На ТС² почти щеше да се разсъмва.

Гладстоун беше активирала портала и се оглеждаше за последен път, когато на по-малко от десет метра разстояние се появи замъгленият правоъгълник на друг преносим портал. Тя спря. В Мрежата нямаше и петима души с индивидуален достъп до земната луна.

Микродистанционният пазач се спусна с жужене и се понесе между нея и фигурата, появяваща се от портала.

Лейт Хънт излезе, хвърли поглед наоколо, потръпна от студ и бързо тръгна към нея.

— Г. президент, трябва да се върнете незабавно. Прокудените са успели да пробият отбраната ни с удивителна контраатака.

Гладстоун въздъхна. Бе знаела, че това ще е следващата крачка.

— Добре — отвърна тя. — Паднал ли е Хиперион? Можем ли да евакуираме силите си оттам?

Хънт поклати глава. Устните му бяха почти сини от студа.

— Вие не разбирате — прозвуча гласът на помощника й в редкия въздух. — Не става дума само за Хиперион. Прокудените нападат от десетина места. Те нахлуват в самата Мрежа!

Внезапно вцепенена и смразена до сърцето си, по-скоро от шок, отколкото от лунния студ, Мейна Гладстоун кимна, обгърна се по-здраво в пелерината си и се върна през портала на свят, който вече никога нямаше да бъде същият.