Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (9) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Крепостта край Трелборг

В течение на два дни плавахме край нисък, равен бряг, между острови, наречени Земята на Даните, като най-после достигнахме до мочурлива област, пресечена от множество реки, вливащи се в морето. Тези реки нямат свои имена, а всяка се нарича „вик“ и оттам хората, живеещи край тях, се именуват „викинги“ — това са нордменските воини, които плават с корабите си нагоре по течението на реките и така нападат селищата.^[1]

И в тази блатиста местност ние спряхме в мястото, наречено Трелборг, удивително за мен само по себе си. То не е град, а по-скоро военен лагер и жителите му са военни и между тях има много малко деца и жени. Укрепленията на този лагер са направени с много грижа и умение по римски образец.

Трелборг е разположен на мястото, където два „вика“ се събират и оттам надолу се вливат в морето. Главната част от селището е заобиколена от кръгова стена от пръст, висока колкото пет човешки боя. Над този земен насип стои дървена ограда за по-добра защита. Извън стената се простира ров, пълен с вода, чиято дълбочина не зная.

Земните укрепления са отлично направени и по качество и симетричност са сравними с най-доброто, което е известно по света. По-нататък, обърната към сушата, се намира втора полукръгла стена и още един ров зад нея.

Самият град лежи в този вътрешен пръстен, и в него се влиза през четири порти, обърнати към четирите края на света. Всяка порта е преградена от здрави дъбови врати, обковани с желязо и пазени от многобройни стражи. Денонощно се охраняват също и проходите по стените и бойниците.

Вътре в града има шестнадесет дървени убежища, наричани от нордмените дълги къщи, чиито стени се събират на височина, така че наподобяват обърнати лодки, отрязани откъм носа и кърмата. На дължина те са тридесет крачки и в средата са по-широки, отколкото в краищата. Подредбата им е следната: всеки четири са построени така, че да образуват точно квадрат и в четирите квадрата има шестнадесет къщи.^[2]

Всяка дълга къща има само по един вход и всички входове гледат в различни посоки. Попитах защо е така и Хергер обясни следното:

— Когато има нападение и трябва да се бърза към стените, за да се отбранява градът, воините могат да тичат свободно и без да си пречат едни други.

И така във всеки квадрат вратите на къщите гледат поотделно на север, следващата на изток, следващата на юг и последната на запад и така във всичките четири квадрата. Забелязах също, че въпреки грамадния ръст на нордмените вратите са толкова ниски, че дори аз трябва да се приведа на две, ако искам да вляза вътре. Хергер отново обясни:

— Ако ни нападнат, дори и един-единствен воин, застанал отвътре, може да отсече с меча си главата на всеки, понечил да влезе. Вратите са ниски, за да бъдат главите на нападателите удобни за сечене, когато се наведат.

И наистина се убедих, че във всяко отношение градът Трелборг е построен за военно удобство и защита и, както казах, тук не се извършва никаква търговия. Отвътре дългите къщи имат три части или стаи, всяка със своя врата, като средната е най-голяма и в средата има шахта за боклук.

Видях също, че жителите на Трелборг не са като нордмените от лагера край Волга. Те бяха чисти за расата си. Миеха се в реката и ходеха по нужда извън къщите и във всичко бяха по-издигнати от видяното досега. Въпреки това не бяха съвсем чисти, а само в сравнение с останалите.

В Трелборг живеят само мъже и всички жени са робини. Между тях няма съпруги и всяка може да бъде обладана според желанието на всеки мъж. Населението на града се храни с риба и много малко хляб, като никой не се занимава със земеделие, въпреки че сред блатистите земи около града има площи, годни за обработване. Попитах Хергер защо не се отглежда нищо и той отговори:

— Тези хора тук са войници. Те не се ровят в пръстта.

Както Булиуиф, така и целият ни отряд бяхме посрещнати с почести от военачалниците на Трелборг, които са неколцина и най-главният от тях се нарича Сагард. Той е силен и свиреп на вид и грамаден почти колкото Булиуиф.

По време на нощния пир Сагард го запита за целта и причината на нашия поход и Булиуиф разказа за посланието на Вулфгар. Хергер ми превеждаше всичко, макар в действителност да бях прекарал вече значително време сред тези неверници, поради което разбирах някои думи от езика им. Ето какво си говориха Сагард и Булиуиф.

Сагард започна така:

— Разумно е било, че Вулфгар, макар и син на Родгар, е бил изпратен с мисията на вестоносец, защото другите му синове са се нахвърлили един срещу друг.

Булиуиф отвърна, че не знае и че не е чул за такова нещо, но аз не долових особена изненада в думите му, пък и той рядко се показваше изненадан от каквото и да било. Така подобаваше на мястото му на предводител на воини и техен пример за подражание.

Сагард отново заговори:

— От петте му сина трима вече са мъртви от ръката на единия от тях, Виглиф, който е коварен^[3] и е заплел в козните си собствения вестоносец на краля. Единственият му останал верен син е Вулфгар и той е далеч.

Булиуиф отвърна, че е благодарен за тези новини и ще ги има предвид. Нито той, нито някой от хората му показа изненада от чутото и това ме наведе на мисълта, че при тях е обичайно синовете на някой крал да воюват помежду си за спечелване на трона.

Както се смята за нещо обикновено и син понякога да убие баща си по същата причина. За нордмените това е също както поредната пиянска свада между воини. Те си имат поговорка, която гласи: „И гърбът ти трябва да има очи“ и вярват, че човек винаги трябва да е готов да се защитава, дори и баща срещу собствения си син.

Преди да тръгнем, попитах Хергер защо градът Трелборг има допълнително укрепление откъм сушата и нищо подобно откъм морето. Нордмените са морски народ и нападат откъм водата, ала Хергер отвърна така:

— Опасността идва откъм сушата.

Аз продължих:

— Защо от сушата?

— Заради мъглата — отговори той.

При отпътуването ни от Трелборг събраните на брега воини заудряха с копия по щитовете си, като вдигаха силен шум, докато корабът потегляше. После ми казаха, че това се прави, за да достигне до ушите на Один, един от многобройните им богове, и той да закриля Булиуиф и дванадесетте му спътници по пътя.

Също така научих, че числото тринадесет е много важно за хората от Севера поради това, че луната нараства тринадесет пъти за една година според техния календар и всички важни изчисления трябва да съдържат числото тринадесет. По тази причина, каза ми Хергер, и броят на къщите в Трелборг е тринадесет и три отгоре, а не шестнадесет, както бях ги преброил аз.

Нордмените, узнах също така, имат определена представа, че годината не съвпада съвсем точно с тринадесетте нараствания на луната и затова числото тринадесет е някак неопределено и непостоянно за тях и тринадесетият период се нарича магически или чуждоземен, и Хергер добави:

— Ти като чужденец беше избран да бъдеш тринадесетият воин.

Те са суеверни и никога не търсят опора в смисъл, причини или правила. Струваха ми се като свирепи деца и тъй като се намирах сред тях, реших да си държа езика зад зъбите; не след дълго последвалите събития ме убедиха в правилността на постъпката ми.

Бяхме изминали доста път, откакто напуснахме Трелборг, когато съобразих, че никога досега домакините не бяха ни изпращали с биене по щитове и молитви към Один. Попитах за това Хергер.

— Вярно е. Сега обаче имаме нужда от закрилата на Один, защото прекосяваме морето на чудовищата.

Това сякаш отново доказваше безпочвеността на суеверията им. Попитах дали някой от тях е виждал изобщо тези чудовища и Хергер каза:

— Всеки от нас ги е виждал. Как иначе ще знаем за тях? — и от тона на гласа му разбрах, че приема недоверието ми за глупост.

Не след дълго се дочу вик и хората на Булиуиф се скупчиха, сочейки към водата, като наблюдаваха и крещяха един на друг. Попитах Хергер какво става:

— Вече сме сред чудовищата — отвърна той и посочи към водата.

По тези части океанът е много бурен. Вятърът духа свирепо, разпенва гребените на вълните и като замрежва с водни пръски очите, си играе със зрението на човека. Дълго наблюдавах морето, но не съзрях никакво чудовище и нямаше как да повярвам на думите им.

И после един от тях извика името на Один и го заповтаря многократно в някаква молитва, и тогава със собствените си очи видях морското чудовище. Беше по форма като гигантска змия и въпреки че не повдигна главата си на повърхността, забелязах как тялото се извива и гърчи отдолу и беше по-дълго от кораба и черно на цвят. Звярът изригна, подобно на фонтан, високо във въздуха вода и после се гмурна надолу и раздвоената му като змийски език опашка се показа над водата и всеки неин дял беше по-голям от короната на най-голямата палма.

Тогава забелязах и друго, и още едно, и още едно, сигурно бяха поне четири, или шест, или седем и всяко се държеше като подобните си и изригваше фонтани и размахваше раздвоена опашка. При тази гледка нордмените завикаха за помощ към Один, а немалко коленичиха треперещи на палубата.

И истина говоря, видях със собствените си очи морските чудовища навсякъде около нас, и после те изчезнаха, сякаш се стопиха, като че ли никога не ги е било. Воините подновиха дейността си по управлението на кораба, но аз усещах страха дълго след това и Хергер ми каза, че лицето ми било бяло като на нордмен и ме попита със смях:

— И какво казва твоят Аллах за това? — и аз не знаех какво да му отговоря.^[4]

Вечерта, когато излязохме на брега и запалихме огън и аз запитах Хергер дали тези чудовища някога са нападали кораби в морето, и ако да, то по какъв начин, защото не успях да видя главата на нито едно от тях. Вместо отговор Хергер извика Ехтгов, един от благородниците и пръв помощник на Булиуиф. Той беше сериозен човек и проявяваше шеговитост само когато е пиян. Хергер каза, че той е бил на кораб, нападнат от чудовища. Ехтгов ми разправи следното: те са по-големи от всичко на сушата и от всеки плавателен съд в океана, и когато нападат, се гмуркат под кораба, вдигат го във въздуха и го хвърлят настрани като треска, след което го смазват с раздвоения си език. После каза, че от тридесетте мъже на борда са оцелели по милостта на боговете само той и двама други. Ехтгов говореше със сериозен тон, както си му е присъщо, и вярвам, че говореше истината.

Добави също, че чудовищата, както било известно на нордмените, нападали корабите поради желанието си да се съвкупят с тях, вземайки ги за някое от своя вид. По тази причина те не строели корабите си твърде големи.

След това Хергер ми каза, че Ехтгов е велик воин, прочут с подвизите си, и трябва да се вярва на всяка негова дума.

През следващите два дни плавахме между островите в страната на Даните и на третия прекосихме провлак от открита вода. Страхувах се, че тук може да срещнем други морски чудовища, но това не стана и така пристигнахме до земята, наречена Венден. Тези брегове са планински и всяват страх и ние ги наближихме с предпазливост, като воините на Булиуиф принесоха в жертва кокошка и главата хвърлиха в океана от носа на кораба, а тялото от кърмата, близо до мястото на кормчията.

Не слязохме веднага на тази земя, а продължихме покрай брега, като накрая достигнахме до кралството на Родгар. Най-напред видях това: на висок рид с обширен изглед към бушуващото море се издигаше голям палат от дърво, здрав и внушителен. Казах на Хергер, че това е великолепна гледка, но той, както и всичките му спътници начело с Булиуиф, пъшкаха и клатеха глави. Попитах Хергер защо е така и той отвърна:

— Родгар го наричат Суетния и този огромен палат доказва точно това.

Аз отвърнах:

— Защо говориш така? Заради големината и великолепието му ли?

И наистина с приближаването ни видях, че палатът е украсен с резба и сребърен обков, който блестеше отдалеч.

— Не — отвърна Хергер, — казвам го заради мястото, на което е построил палата си. Родгар предизвиква боговете да стоварят гнева си отгоре му, прави се на по-горен от човеците и затова бива наказван.

Никога не бях виждал по-непристъпен дворец и казах на Хергер:

— Този палат не може да бъде нападнат. Как може Родгар да бъде надвит?

Хергер се изсмя и ми отговори:

— Вие, арабите, сте неизмерно глупави и нищо не знаете за света. Родгар си заслужава постигналото го нещастие и дори ние, единствените, които можем да го отървем, е възможно да не успеем.

Тези думи ме озадачиха още повече. Погледнах към Ехтгов, помощника на Булиуиф и видях, че макар да си придаваше смелост, коленете му трепереха, а това не беше поради силния вятър. Той се страхуваше. Те всички се страхуваха и аз не разбирах защо.