Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (12) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Нападението на Огнения дракон Коргон

С напредването на мрака мъглата запълзя надолу по хълмовете, като се пропъхваше подобно на пръсти между дърветата и се разливаше върху зелените поля все по-наблизо до палата Хурот и застиналите в очакване воини на Булиуиф. Тук все още работеха. От малък извор отклоняваха водата и запълваха плиткия ров. Изведнъж разбрах смисъла на препятствието. Скрити отдолу, коловете и дълбоките ями го превръщаха в коварен капан за всеки нападател.

По-нататък жените носеха кози мехове с вода от кладенеца и заливаха жилищата, оградата, както и стените и покрива на Хурот. Бойците поливаха и телата, и броните си. Нощта беше влажна и студена и като мислех това за някакъв невернически ритуал, се помъчих всячески да отърва мокренето, но напразно. Хергер ме заля от глава до пети също както останалите. Аз закрещях при досега със студената вода и настоях поне да ми обясни защо. Той кратко каза:

— Драконът има огнен дъх.

После ми даде чаша медовина за сгряване и аз я изпих без колебание и, слава Богу, ми стана по-топло.

Навън беше пълен мрак и хората застинали очакваха появата на дракона Коргон. Всички погледи бяха насочени към скритите в нощната мъгла хълмове. Булиуиф крачеше по дължината на укрепленията, хванал в ръце огромния меч Рундинг и с нисък глас шепнеше окуражаващи думи на хората си. Всички стояха безшумно освен помощника му Ехтгов. Той, като майстор в хвърлянето на ръчна брадва, беше забил широк дървен кол в земята и упражняваше ръката си, като мяташе отдалеч брадвичката отново и отново. На колана му се люлееха закачени пет или шест от тези оръжия, други държеше в ръцете си и още много бяха пръснати на земята край него. По подобен начин и Хергер опъваше тетивата на лъка си и пробваше стрелите си, а също и Скелд. Двамата бяха най-умелите стрелци между воините.

Стрелите на нордмените имат железни върхове и са превъзходно издялани и прави като опънат конец. Във всяко тяхно селище или лагер има човек, най-често сакат или недъгав, наречен „алмсман“. Той изработва така наречените „алмс“ — стрелите и лъковете за всички бойци от областта и за тези „алмс“ му се плаща със злато или раковини или, както съм видял много пъти, с месо и други храни.^[1]

Лъковете на нордмените са направени от брезово дърво и са големи колкото човешки ръст. С тях се стреля, като стрелата се опъва до ухото, а не до окото и излита оттам с такава сила, че може да прониже нацяло човека, без да остане в тялото, или да пробие дъска, дебела колкото юмрук. Видял съм го с очите си и дори веднъж се опитах да опъна един от техните лъкове, но открих, че не ми е по силите — толкова голям и неподатлив се оказа той.

Тези люде са вещи във всички бойни умения и начини за убиване посредством оръжията, които владеят. Често говорят за бойни линии, без това да означава подреждане на бойци. За тях войната е двубоят между двама мъже. Двете бойни линии се различават в зависимост от използваното оръжие. За широкия меч, с който винаги се замахва в дъга и никога не се използва за мушкане, те казват: „Мечът търси линията на дъха“, което означава врата на противника и отсичането на главата от тялото. За копието, стрелата, кинжала, ръчната брадва и другите оръдия за мушкане и хвърляне казват: „Тези оръжия търсят линията на дебелината^[2].“ С тези думи искат да означат тялото от главата до слабините. Нараняване там според тях означава сигурна смърт за противника. Също вярват коремът да е най-уязвимата част от тялото поради мекотата му и предпочитат да нанасят удари там, вместо към гръдта и главата.

Застанали нащрек, Булиуиф и хората му, и аз заедно с тях, напрегнато оглеждахме полята пред палата. Тази напрегнатост беше уморителна и аз скоро се почувствах така, сякаш бях водил битка, без още нищо да се беше случило. Те не показваха и сянка от умора, напротив — бяха като опънати лъкове, готови да се впуснат напред всеки миг. Те са най-боеспособните люде на света. За тях битката и опасността са добре дошли и напрежението не ги уморява ни най-малко. От самото им раждане това е постоянното им разположение на духа — да бъдат нащрек и да очакват опасност.

След известно време задремах и Хергер ме разбуди набързо. Както бях заспал, дочух свистене и удар до главата си и отворих очи. На косъм от носа ми потрепваше забита в стената стрела, която той беше пуснал и сега примираше от смях при вида на уплашеното ми лице. После ми каза:

— Както си заспал, ще пропуснеш битката.

Отвърнах, че много бих се радвал да се случи така. Хергер извади стрелата си и като видя обидения ми поглед, седна до мен и приятелски ми заговори. Тази нощ беше склонен да се шегува и забавлява. Подаде ми чашата си с медовина и каза със смях:

— Скелд е омагьосан.

Другият стрелец стоеше наблизо и по високия тон на Хергер, разбрах, че иска думите му да бъдат дочути, но не и разбрани, защото ги изрече на латински. Скелд остреше върховете на стрелите си в очакване на нападението. Аз попитах:

— Как така омагьосан?

— Ако не е, тогава се превръща в арабин, защото пере долните си дрехи и мие тялото си всеки ден. Ти не си ли го забелязал?

Отвърнах, че не съм, а Хергер продължи да се смее.

— Прави го заради една от свободните жени. Тя направо му е взела ума. Заради нея се мие и се прави на глупак. И това ли не си забелязал?

Аз отново отвърнах, че не съм, а той каза:

— Че какво ли забелязваш ти — и дълго се смя на собственото си остроумие, което аз даже не се опитах да споделя, потънал в тежки мисли. — Вие, арабите, сте толкова мрачни. Все се мръщите. Очите ви никога не виждат нищо смешно.

Не се сдържах и възразих, а той веднага ме предизвика да разкажа нещо смешно. Аз започнах историята за прочутия проповедник. Вие всички я знаете. Прочут проповедник застанал пред мъжете и жените в джамията, надошли отдалеч, за да чуят мъдрите му думи. Един зевзек на име Хамид навлякъл роба и фередже и застанал между жените. Познавачът на корана по едно време казал:

„Правоверните мюсюлмани, без оглед на пола, е желателно да не оставят космите между краката си да пораснат твърде дълги.“

Някой от тълпата се провикнал:

„Колко дълги е твърде дълги, о, премъдри?“

„Не по-дълги от ечемичено зърно“ — отвърнал проповедникът.

Всички знаете тази история, тя наистина си е една грубиянска шега. В това време зевзекът Хамид помолил жената, застанала до него:

„Сестро, моля те, бръкни отдолу да видиш дали космите ми не са по-дълги от ечемичено зърно.“

Жената пъхнала ръка под робата, но вместо да напипа космите, хванала органа му и изненадано извикала. Проповедникът дочул вика и с голямо удовлетворение поучително казал на събралите се:

„Трябва всички да се поучите от тази наша правоверна сестра как се слуша проповед. Видяхте ли как беше докоснато сърцето й?“

Все още в шок, жената отговорила:

„Не беше сърцето, о, премъдри, ами ръката.“

Хергер изслуша целия разказ с каменна физиономия, без да се засмее или дори да се усмихне. Когато завърших, той запита:

— Какво е това проповедник?

Нямаше какво друго да му кажа, освен че е глупав нордмен и несвестен за широтата на света. Това вече го накара да се разсмее.

Изведнъж Скелд извика и всички воини и аз се вторачихме в хълмовете, скрити зад пелената на мъглата. Високо във въздуха, като искряща звезда надалеч, се виждаше огнена точка светлина. Отвсякъде се дочуха възклицания и хората замърмориха помежду си. Скоро след това се появи друга светлина, после още една и още една. Отброих дузина и накрая престанах. Огнените точки се подредиха в змиевидна линия и наистина заприличаха на извиващото се тяло на дракон.

— Бъди готов! — каза ми Хергер и всички бойци започнаха да си пожелават късмет в битката. Аз му казах същото на свой ред и той отмина.

Пламтящите точки, макар и все още далеч, се приближаваха и, усилен от мъглата, се дочу дълбок тътнещ звук, подобен на гръмотевица, защото влагата във въздуха носи звука надалеч и човешкият шепот се чува от сто крачки, така сякаш се шепне досами ухото.

Целият в зрение и слух, видях как хората на Булиуиф стиснаха оръжията си и наблюдаваха и слушаха със същата напрегнатост как огненият дракон Коргон се носи към нас, обгърнат от пламък и тътен. Пламтящите точки ставаха все по-големи и светлината им все по-червена, и огнените езици се клатеха насам-натам, и тялото на дракона, дълго и просветващо, ставаше все по-страховито наглед. Изведнъж осъзнах, че това са всъщност конници със запалени факли и страхът ми сякаш се разсея.

Скоро конниците изникнаха от мъглата, черни сенки с вдигнати факли, черни разпенени коне и ездачи, втурнали се в нападение, и боят започна. Нощният въздух се изпълни със смразяващи крясъци и писъци на агонизиращи, след като първите коне се натъкнаха на рова и много от животните паднаха мъртви, изсипвайки ездачите си и съскащите им факли във водата. Други се опитваха да прескочат оградата, но само се нанизваха на острите колове. Част от нея се запали, а в това време воините търчаха във всички посоки.

Видях как един от ездачите премина през горящата преграда и за пръв път успях да разгледам отблизо някой от тези демони. Върху черния кон очите ми съзряха черна фигура с човешко тяло и глава на мечка. Стреснат от тази най-кошмарна гледка си помислих, че само страхът ще ме довърши, но в този момент една от ръчните брадви на Ехтгов се заби дълбоко в гърба на ездача, той се преви и падна, и мечата глава се изтърколи настрани. Тогава видях отдолу да се показва главата на човек. Бърз като светкавица, Ехтгов скочи върху падналия, намушка го дълбоко в гърдите и като обърна трупа, издърпа брадвичката си, след което отново побягна към разгара на боя. Аз също се включих, но бях съборен от удара на копие. Много от ездачите вече бяха от вътрешната страна на оградата и на светлината на факлите им видях, че някои бяха нахлузили мечешки глави, а други не. Те се опитваха да заобиколят палата и сградите и да ги подпалят, на което Булиуиф и воините му самоотвержено се противопоставяха. Успях да се изправя точно когато един от нападателите се втурна с коня си към мен. Аз застанах твърдо на земята и насочих нагоре копието си, като мислех, че силата на стълкновението ще ме смаже. За мое учудване копието премина през тялото на ездача. Той изкрещя ужасно, ала продължи напред, без да падне от коня. Загубих дъх от болка в стомаха, но разбрах, че не съм ранен и всичко след малко отмина. През това време Хергер и Скелд пущаха стрела след стрела и те свистяха във въздуха, поразявайки целите си. Видях Скелд да улучва ездач във врата и острието да го пронизва, а стеблото да стърчи от двете страни. После двамата улучиха едновременно друг в гърдите и толкова бързо презаредиха и стреляха отново в същия ездач, че той се носеше с четири стрели в тялото и писъците му смразяваха кръвта.

После разбрах, че нордмените смятат това за лоша стрелба. За тях безсловесните твари са без значение и предпочитат да стрелят по конете, за да бъдат свалени ездачите им. Те казват: „Боец, паднал от седлото, е половин боец и дваж по-смъртен“ и без колебание убиват животните.^[3]

Видях също как един от конниците се промъкна в ограденото, наведе се ниско от седлото и грабна тялото на убития от Ехтгов. После го метна връз шията на коня и се втурна навън. Както вече казах, те никога не оставят труповете на своите да бъдат намерени на дневна светлина.

Сред отблясъците на бушуващите пламъци боят се вихреше сред мъглата и сякаш продължаваше без край. Видях Хергер в смъртоносна схватка с един от демоните и като грабнах здраво копие, го забих дълбоко в гърба на изчадието. Кървящ, Хергер вдигна ръка в знак на благодарност и отново се втурна в битката. Усетих как ме изпълва огромна гордост. Понечих да взема оръжието си и докато се мъчех да го измъкна, един от препускащите коне ме ритна настрани и оттам насетне спомените ми са откъслечни. Видях, че жилищата край палата са обхванати от буйни, съскащи пламъци, но собствените му стени, все още мокри, не се поддаваха и се зарадвах, сякаш бях нордмен и това бяха последните ми мисли.

Дойдох на себе си от някакво влажно усещане по лицето и с удоволствие се подложих на нежния допир. Усетих, че е призори и видях, че ласката беше от езика на някакво куче и се вкамених при мисълта, че съм се превърнал в пияницата от приказките, представяйки си всичко, което е могло да се случи.^[4]

Озърнах се и видях, че лежа в рова и водата около мен беше червена от кръв. Вдигнах се и завървях през димящия двор и навсякъде виждах смърт и разрушение. Земята беше подгизнала от кръв, сякаш червен дъжд се беше излял отгоре и между локвите се валяха посечени мъже, жени и деца също, а някои от телата, три или четири, се бяха сгърчили, обгорени от огън. Труповете бяха толкова много и пръснати из цялото поле, че се налагаше непрестанно да гледам в краката си да не би да настъпя някого. Оградата в по-голямата си част беше изгоряла и по оцелелите колове висяха набодени изстинали конски тела, а тук-там лежаха пръснати угаснали факли. Не видях никого от воините на Булиуиф. Не се чуваха оплаквачки — както споменах, нордмените никога не оплакват убитите — или какъвто и да е човешки глас, а само кукуригане на петел и кучешки лай нарушаваха увисналата над кралството на Родгар необичайна тишина.

Влязох в палата и там, положени върху изпепелените останки, с шлемове, поставени върху гърдите, намерих мъртвите тела на двама от тях. Единият беше Скелд, другият Хелфдан, който в предното сражение се беше отървал само с рана, ала сега лежеше изстинал и блед. Подпрян на стената в ъгъла седеше Редел, най-младият от дружината и робините се суетяха около него. Новата му рана беше в стомаха и далеч по-тежка от първата, защото кървеше обилно и сигурно му причиняваше силна болка, ала той се смееше и закачаше с жените, като ги пощипваше по гърдите и задниците и те често го сгълчаваха да не им пречи, докато се опитват да превържат раните му.

Нордмените се отнасят към различните наранявания по различен начин. Ако воинът е ранен в някой от крайниците, бил той крак или ръка, раненият крайник се превързва и раната се покрива с попарен във вряща вода плат. Казаха ми също, че в нея се слагат паяжини или валма агнешка вълна за сгъстяване и спиране на кръвта, но никога не видях да го правят.

Щом раната е в главата или врата тя се измива и оглежда от робините. Ако само кожата е разкъсана и белите кости са цели, те казват за такава рана, че не е страшна. Ако обаче костите са строшени или стърчат навън, те казват: „Животът му изтича навън и скоро ще го напусне.“

Когато нараняването е в гърдите, те го пипат по ръцете и краката и ако са топли, казват, че раната не е страшна. Ала щом същият боец плюе или повръща кръв, казват за него, че говори „кървави думи“ и смятат раната за много сериозна. Човек може да умре от болестта на „кървавите думи“, а може и да не загине, стига да има късмет.

На ранения в стомаха дават да пие супа от лук и билки и после помирисват раните. Усетят ли миризма на лук, жените казват: „Този е хванал супената болест“ и са сигурни, че човекът ще умре.

Видях как жените приготвиха супа за Редел и той изпи част от нея. После помирисаха раната му и усетиха миризма на лук. Тогава той се засмя и започна да се шегува от сърце, и поръча да му донесат медовина и започна да пие, без да покаже и следа от угриженост.

През това време Булиуиф и воините му се бяха събрали настрани в залата и нещо се съветваха. Присъединих се към тях, но никой не ми обърна внимание, дори и Хергер, чиито живот бях спасил — дотолкова бяха погълнати от мрачния си разговор. Вече разбирах малко от езика им, но недостатъчно, за да следвам изцяло бързите и казани с нисък глас думи, и се дръпнах на мястото, където стоеше медовината и изпих няколко глътки. Тогава усетих болките в собственото си тяло и една от робините дойде и започна да промива раните ми. Не бях забелязал нито срязването на прасеца, нито раната на гърдите си, докато жената не предложи сама да се погрижи за тях.

За промиване на рани те използват морска вода, като вярват, че тя притежава по-добри прочистващи качества от изворната, въпреки че причинява щипене и болка.

Аз запъшках и запротестирах, ала дочух как Редел се смее и казва на една от робините:

— Арабинът си е арабин — и много се засрамих.

За подобни промивки нордмените употребяват също и притоплена кравешка урина, но когато ми го предложиха, аз отказах. Навсякъде по тези земи хората мислят, че тя е чудотворно вещество и я съхраняват в дървени съдове. В мирния живот те я сваряват, докато се сгъсти и миризмата започне да щипе в ноздрите, и после употребяват получената люта отвара за пране, особено когато се перат груби бели платове.^[5]

Казаха ми също, че по едно или друго време, когато хората от Север са на дълго морско пътуване и запасите им от вода привършат, всеки човек пие собствената си урина и така могат да оцелеят, докато стигнат до суша. Това го чух, но, слава на Аллаха, никога не го видях с очите си.

После към мен се приближи Хергер — явно военният съвет беше приключил. Жената, промила раните ми, ги беше подлютила здраво, но аз, решен да покажа нордменска твърдост, го посрещнах весело:

— Каква друга дреболия ни предстои още?

Хергер разгледа раните ми и отсече:

— Нищо ти няма, ще можеш да яздиш.

Веднага запитах накъде ще яздя и от шеговития ми глас нямаше и следа, защото усещах, че в жилите ми няма капка сила и не ставам за нищо друго, освен за почивка. Хергер продължи:

— Довечера огненият дракон ще нападне отново, ала ние сме твърде слаби и твърде малко на брой. Укрепленията ни са изгорени и разрушени. Драконът ще ни избие до крак.

Видях, че говори спокойно и веднага попитах накъде ще яздим, защото си помислих, че големите загуби са накарали Булиуиф и останалите да решат да изоставят Родгар и дори се надявах да е така. Хергер отвърна:

— Вълк, който си стои в леговището, гладува, и воинът, който спи, никога не побеждава.

От тази поговорка ми стана ясно, че са намислили съвсем друго — да нападнем на коне чудовищата на мъглата в тяхното леговище в планините зад хълмовете. Със свито сърце го попитах кога ще стане това и той отвърна, че по пладне.

Тогава влезе някакво дете и в ръцете си носеше парче камък. Хергер го огледа и то се оказа една от безглавите бременни фигурки, грозна и безформена. Хергер веднага заизрича клетви и с треперещи ръце хвърли камъка на земята. После извика една от робините и жената го взе и хвърли в огъня, където, напукан от топлината, той се разби на дребни късчета, а Хергер й нареди да изхвърли остатъците в морето.

Попитах го какво представлява фигурката и той ми отговори, че това е образът на майката на некрофагите, тази, която стои начело и ги напътства в яденето на човешка плът.

Тогава съзрях Булиуиф, застанал в средата на голямата зала, да гледа втренчено отрязаната ръка, все още увиснала на гредата. После погледна надолу към телата на двамата си мъртви спътници, после настрани към угасващия Редел, и раменете му увиснаха и главата му клюмна на гърдите. След, това излезе навън и го видях да надява бронята си и с меч в ръка да се подготвя за новата битка.