Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (11) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

След първата битка

Истина ви казвам, тези люде от Север никога не постъпват разумно и смислено. След като Булиуиф и воините му отблъснаха нападението, поданиците на Родгар не направиха нищо. Нямаше празник, нито гощавка, нито поздрави или какъвто и да е показ на щастие. Само пристигаха от всички краища на кралството да видят провесената ръка, която се люлееше на стената на палата, и се дивяха и чудеха. Родгар обаче, този полусляп старец, не показа никакво удовлетворение и не дари Булиуиф и отряда му с роби, сребро или скъпи одежди, дори не му оказа почести.

Вместо да изрази задоволство, лицето на краля бе скръбно и мрачно, сякаш страховете му се бяха удвоили. Мина ми през ума, макар да не го споделих с никого, че Родгар предпочиташе никой да не беше побеждавал черната мъгла.

По същия начин се държеше и Булиуиф. Вместо да заповяда да подготвят трапези, пиене и честване на победата, той и останалите просто сложиха набързо загиналите в битката в изкопаните дупки с дървени покриви и ги оставиха да прекарат там предписаните десет дни.

Единствено полагането на мъртъвците предизвика някакъв израз на щастие и усмивки у моите спътници. След толкова време, прекарано сред нордмените, вече знаех, че те посрещат с усмивка всяка смърт, дошла в битка и се радват заради този, загинал с оръжие в ръка. И обратно — скърбят, когато човек умре в съня си или в леглото си и казват за него: „Умря като крава в сламата“, и това не е обида, а по-скоро израз на скръб и повод да се оплаче мъртвият.

Те вярват, че начинът, по който човек умира, предопределя съдбата му в отвъдния живот и поставят воинската смърт над всичко. Да умреш „в сламата“ е срамно и за всеки постигнат от подобна съдба казват, че е бил удушен от марана или кобилата на нощта. Марана е същество от женски пол, което предизвиква кошмарите, а смърт от ръката на жена е възможно най-омърсяващото нещо.

Омърсяващо е също да умреш без оръжията си и затова нордменските воини винаги спят с тях, да не би да ги завари марана обезоръжени. Много рядко се случва някой от тях да умре от болест или немощта на преклонната възраст. Разказваха, че имало някакъв крал, името му било Ане, доживял да стане като невръстно дете, беззъб и безпомощен, който прекарвал дните си, пиейки от рог мляко, но ми стана ясно, че това не е желаната и обичайна съдба на мъжете от Север. И очите ми видяха твърде малко мъже, достигнали дълбока старост — възрастта, когато брадата е не само бяла, а започва да окапва от лицето.

Някои от жените им живеят много дълго, да речем старите вещици, наречени ангели на смъртта, ала за тези старици се твърди, че притежават свръхестествени способности в лекуването на рани, правенето на магии, изгонването на зли духове и предсказването на бъдещето.

Жените от народите на Севера не се бият помежду си и често съм ги виждал да се намесват в започнала между мъжете крамола, като ги успокояват и уталожват гнева им. Това най-често се случва, когато воините са оглупели от изпитата медовина.

Бях много озадачен да видя, че нордмените, които обичайно пият много и по всяко време, в деня след битката дори не помирисаха чашата. Колкото и рядко да им предлагаше някой, те винаги отказваха. Хергер само сви рамене в техния знак на безразличие и кратко отговори на любопитството ми:

— Всички се страхуват.

Аз настоях да науча защо. Той продължи:

— Всички знаят, че мъглата ще се върне отново.

Признавам си, че се бях надул от дързостта на истински боец, макар в действителност да нямах основание за това. Дори и така, бях възбуден от самото си оцеляване и хората на Родгар се отнасяха с мен като равностоен член на отряда от храбреци. Аз дръзко се изрепчих:

— Че кой го е грижа! Върнат ли се, ще ги бием отново!

И наистина сега, когато си спомня за онова мое перчене, ме обзема срам. Хергер отвърна:

— В кралството на Родгар няма вече живи бойци и военачалници и ние сме единствената му защита. Вчера бяхме тринайсет. Днес сме десет, като двама са ранени и няма да могат да се бият пълноценно. Демоните са разгневени и отмъщението им ще бъде страшно.

Той самият беше невредим, като изключим няколко драскотини, получени в бъркотията, които бяха несравними с белезите от нокти по лицето ми. Казах му гордо, че не се боя от нищо и те не ме плашат. Той ми отвърна рязко:

— Ти си арабин и не разбираш нищо от нашите дела тук. Тяхната мъст ще бъде ужасна и жестока. — После добави: — Ще ни нападнат като Коргон.

Не знаех това име и запитах:

— Кой е този Коргон?

— Огненият дракон, който се спуска от небето.

Това ми се стори несериозно, но си замълчах, като си спомних за морските чудовища и как думите му тогава се оказаха верни. Видях също умореното му и угрижено лице и ми стана ясно, че той наистина вярва в огнения дракон. Затова само попитах:

— И кога ще дойде Коргон?

Той отвърна:

— Може би тази нощ.

Докато разговаряхме, забелязах Булиуиф. Не беше мигнал цялата нощ и очите му се червенееха от умора. Беше впрегнал цялото население — деца, жени, старци, също и роби да строят започнатите укрепления и раздаваше заповеди и напътствия заедно с помощника си Ехтгов.

Около Хурот и разположените наоколо жилища на краля и приближените му и грубите колиби на робите им, както и около най-близките до морето земеделски къщи се строеше ограда от поставени напречно греди и заострени колове. Беше висока до рамо и въпреки своите заплашителни и остри върхове не ми изглеждаше много надеждна защита. Всеки мъж можеше да я преодолее лесно. Казах това на Хергер и той ме нарече глупав арабин. Беше раздразнителен до немай-къде.

Видях да се строи и друго укрепление. От външната страна на оградата, на крачка и половина от нея, се оформяше особен ров — недълбок, най-много до коляно, някъде и по-плитък, неравномерно изкопан и с ями на места, в които забиваха заострени колове с върховете нагоре.

Ползата от това препятствие ми беше още по-малко понятна от оградата, но оставих Хергер на мира поради лошото му разположение на духа. Вместо това се заех да помагам доколкото мога, като само веднъж се спрях и се отдадох на плътски занимания с една от робините като същински нордмен. Възбудата от снощната битка и подготовката през деня бяха влели в мен непреодолима енергия.

По време на пътуването нагоре по реката Волга Хергер ми беше разказал за непознатите жени, особено ако са привлекателни и съблазнителни, на които не бива да се има доверие. В горите и дивите части на Севера живеят такива жени, наречени горски самодиви. Тези самодиви съблазнявали мъжете с красотата и благата си реч, но щом човек се озовавал близо до тях, разбирал, че откъм гърба нямали плът и всъщност били привидения. Тогава самодивите го омагьосвали и го превръщали в свой пленник.

Спомняйки си предупреждението на Хергер, аз наистина се доближих до тази робиня с треперещи нозе, защото не я познавах. Докоснах гърба й с ръка и тя разбра причината и се засмя, за да ме увери, че не е горска самодива. Почувствах се като глупак и се наругах за сляпата вяра в такова езическо суеверие. Чак по-късно разбрах, че когато всички наоколо вярват в нещо, скоро и неверникът започва да го споделя и така се беше случило с мен.

Жените у северните народи са също толкова бледи както мъжете, и с подобен ръст. Болшинството бяха по-високи от мен. Те са синеоки и косите им са много дълги, с тънък и деликатен косъм. Затова ги връзват и увиват на главите или край вратовете си и си измислят най-разнообразни щипки и игли, изработени красиво от сребро и дърво. Това са основните им украшения, но съпругите на по-богатите често носят синджири от сребро и злато, както вече споменах, а също сребърни гривни във формата на дракони и змии, които обрамчват горната част на ръката между лакътя и рамото. Орнаментите са сложни и преплетени във форма на усукани клони на дървета и змии и са изключително красиви.^[1]

Нордмените смятат себе си за тънки познавачи на женската красота, но в действителност жените им са кльощави като скелети, телата им са целите в ръбове и кокали, както и лицата им — костеливи и с високи скули. Те обаче ценят и възхваляват именно тези им качества, въпреки че в Града на Мира никоя от тях не би привлякла мъжки поглед и биха я оприличили на недохранено куче с щръкнали ребра. Точно така им стърчат ребрата на жените от северните земи.

Никога няма да си обясня как остават толкова кльощави. При все че се хранят обилно и наравно с мъжете, по костите им не се закача и щипка месо.

Също така са безсрамни и с открито държане. Никога не се забулват и не се срамят да се облекчават на публични места, стига да им е дошла нуждата. Не се свенят също да насърчат всеки мъж, допаднал на страстта им, сякаш самите те са мъже. Воините никога не ги порицават за това, дори и жената да е робиня, защото, както казах, нордмените се отнасят най-любезно и почтително с робите си, особено с тези от женски пол.

С напредването на деня ми стана ясно, че намислените от Булиуиф защитни приспособления не могат да се довършат до падането на нощта — нито оградата от колове, нито плиткият ров. Това го видя и той самият и помоли крал Родгар да извика старицата магьосница. Тя се появи, съсухрена от възрастта и брадата като мъж, и след като закла една овца, пръсна вътрешностите^[2] й на земята. След това занарежда дълга поредица от заклинания и молитви.

Все още не смеех да запитам Хергер какво става, поради настроението му. Вместо това наблюдавах другите от отряда на Булиуиф, които гледаха към морето. Океанът беше сив и развълнуван и небето като олово, ала към сушата духаше силен вятър. Това явно радваше воините и аз се сетих защо — силният вятър щеше да прогони мъглата през нощта.

При залез-слънце работата по строежа спря и Родгар даде поредния обилен и богат банкет, на който и Булиуиф, и Хергер, и всички останали унищожиха кофи с медовина и се забавляваха и съвкупяваха с робините, сякаш нямаха никакви грижи на тоя свят, и след това изпаднаха в безпаметен пиянски сън.

Разбрах и друго. Всеки от воините си беше избрал по една от робините, на която оказваше особено предпочитание, без, естествено, да пренебрегва и останалите. В пиянството си Хергер ми прошепна, като гледаше своята избраница:

— Тя ще умре с мен, ако ме поиска съдбата.

Стана ми ясно, че си бяха избрали по една жена да умре с тях на погребалната клада и се отнасяха с нея по-любезно и с повече внимание. Бяха гости в тази страна и нямаха собствени робини, на които роднините им можеха да заповядат да ги придружат в отвъдното.

В началото на моя престой сред жителите на Венден жените им ме избягваха поради тъмните ми кожа и коса, ала непрестанно сочеха към мен и се подбутваха и подсмихваха една на друга. Видях, че макар и незабулени, когато се смееха по мой адрес, закриваха лицата си с ръце и попитах Хергер защо. Не ми се искаше да извърша постъпка, противна на обичаите им.

Хергер отвърна:

— Нашите жени вярват, че арабите са като жребци, защото така са чули да се говори.

Не се учудих ни най-малко на тези приказки, защото във всички земи, през които преминах, дори между стените на Града на Мира и изобщо навсякъде, където хората се събират и създават свое общество, са верни следните неща. Първо, че населението на определена земя вярва неговите обичаи да са най-примерни и богоугодни в сравнение с останалите. Второ, всеки чужденец, бил той мъж или жена, го смятат за по-долен във всичко, освен в плътските умения. Така турците вярват, че персийците са надарени любовници, те от своя страна завиждат на чернокожите народи, които гледат на други по същия начин. По една или друга причина, къде заради размера на органите или продължителността на съвкупление, къде заради особени умения и разнообразие на позите, навсякъде по света хората вярват в това.

Не знам дали жените на Севера бяха убедени в казаното от Хергер, ала открих, че всички се дивяха на обрязания ми член, което е непознато сред тези нечистоплътни неверници. Относно плътските движения ще кажа, че жените им са шумни и енергични и изпущат такава миризма, която ме караше да спирам дъха си, докато трае съвкуплението, и също се отдават на ритане и въртене, както и на драскане и хапане, така че мъжът може да бъде хвърлен от седлото, според техния израз. За мен самия цялата работа се оказа по-скоро болка, отколкото удоволствие.

За самия акт нордмените казват: „Водих битка с тази или с онази жена“ — и гордо показват своите синини и ожулени места на другарите си, сякаш са белези от истинско сражение. Не видях обаче някой да нарани жена.

През тази нощ аз нито пих, нито се смях при мисълта, че демоните може да се върнат, и докато Булиуиф и хората му спяха, не мигнах от страх чак до сутринта. Когато това не стана, се унесох в неспокоен, тревожен сън.

На следния ден вятърът утихна и всички от кралството се заеха упорито с работа, водени от страха за завръщането на черната мъгла, и непрекъснато говореха, че Коргон ще нападне тази нощ непременно. Белезите от нокти по лицето ме притесняваха и сърбяха със заздравяването, като ми причиняваха болка всеки път, когато понечвах да кажа нещо или да ям. Воинската ми дързост се беше изпарила и страхът ме обхвана отново, затова просто се отдадох на мълчалив труд заедно с жените и възрастните.

Към средата на деня пристигна старият беззъб благородник, с когото разговарях по време на пира преди първото нападение. Дойде при мен и каза на латински: „Искам да говоря с теб“, след което ме дръпна настрана от работещите по укрепленията.

Той се престори, че разглежда раните по лицето ми, които всъщност не бяха нищо особено. Докато опипваше драскотините, той продължи пак на латински:

— Искам да предупредя твоите хора. В сърцето на Родгар се вихри съмнение.

— По каква причина? — попитах аз.

— По причина на неговия вестоносец и сина му Виглиф, които стоят най-близко до ушите му, както и друг техен приятел. Виглиф убеждава баща си, че Булиуиф и другарите му смятат да убият краля и да обсебят владенията му.

— Това не е истина — казах аз, макар и да не бях сигурен. Признавам си, че тази мисъл ми беше минавала през главата. Булиуиф беше млад, Родгар стар и слаб и дори привичките на нордмените да бяха загадка за мен, това беше близко до ума, тъй като в някои дела всички хора си приличат.

— Вестоносецът и Виглиф са обзети от завист към Булиуиф — отново заговори старецът — и тровят въздуха край ушите на краля. Казвам ти всичко това, за да известиш останалите да бъдат нащрек, защото все едно си имаш работа с базилиск^[3]. — После той обяви на висок глас, че раните ми са леки и подмина.

След малко се върна и добави:

— Приятелят на Виглиф се нарича Рагнар — и си тръгна повторно, без да обръща глава.

Силно обезпокоен, аз продължих да копая и да се движа по рова, докато не се озовах близо до Хергер. Изражението му беше все толкова мрачно, колкото и предния ден и той ме посрещна с думите:

— Не искам да слушам глупавите ти въпроси.

Казах му, че няма да го питам нищо и му предадох думите на стария благородник, като не пропуснах да спомена и базилиска. Като чу това, Хергер сви устни и занарежда клетви, като тъпчеше с крак и после ме заведе при Булиуиф.

Нашият водач направляваше строежа на рова от другата страна на селището. Хергер го дръпна настрана, бързо заговори на техния език, като непрекъснато сочеше към мен. Булиуиф също като него се намръщи и също заизрича клетви и заудря с крак по земята, и после го попита нещо. Хергер преведе:

— Старецът каза ли кой е приятелят му? Кажи му името.

Отговорих утвърдително и им предадох, че името на другаря на Виглиф е Рагнар. При тези думи двамата подновиха разговора помежду си и след кратко обсъждане Булиуиф ни остави сами и Хергер каза:

— Всичко е решено.

— Какво? — запитах аз.

— Дръж си езика зад зъбите — сряза ме той.

Тогава се върнах на работното си място, без да съм разбрал нещо повече отпреди и си помислих отново, че тези люде са най-странната и противоречива раса на света и винаги постъпват така, сякаш не са разумни същества. Въпреки това продължих да строя безсмислената им ограда и плиткия им ров и държах очите и ушите си широко отворени.

По времето за следобедна молитва забелязах как Хергер се беше доближил до някакъв огромен и як младеж, и двамата от известно време копаеха рамо до рамо. Стори ми се, че Хергер нарочно хвърля пръстта така, че да пада върху лицето на великана, който наистина стърчеше цяла глава над него и явно беше на много по-малко години. Младежът запротестира, Хергер се извини, но след малко отново го засипа. Хергер се извини отново, ала пострадалият вече беше ядосан и лицето му зачервено от гняв. Не след дълго това се повтори и младежът, като плюеше пръст и слюнка, ядно закрещя към Хергер. По-късно той ми предаде точните му думи, въпреки че смисълът им да беше ясен и без това.

„Копаеш като куче“ — казал младежът.

Хергер отговорил:

„Ти да не ме наричаш куче?“

На това другият отвърнал:

„Казах, че копаеш като куче и разхвърляш^[4] пръст като животно.“

„Значи ме наричаш животно, така ли?“ — запитал Хергер.

„Ти извърташ думите ми“ — отговорил младежът.

„Сигурно е така, защото думите ти са неясни и колебливи като на изкуфяла старица.“

„И тази старица ще те прати на оня свят“ — казал младият великан и аз го видях как изтегли меча си. Насреща му веднага блесна и мечът на Хергер и тогава ми се изясни замисълът на Булиуиф, защото младежът беше същият онзи Рагнар, приятелят на Виглиф.

Когато стане дума за честта им, нордмените са най-чувствителни и обидчиви. Дуелите между тях са по-чести от ходенето по малка нужда и двубоите на живот и смърт не се смятат за нищо необикновено. Те се провеждат веднага и на самото място, където е нанесена обидата или, ако трябва да се състоят по-официално, съперниците се срещат на пресечната точка на три пътя. Рагнар избра втория начин да предизвика Хергер на дуел.

Нордменските обичаи са такива: в уреченото време приятелите и родата на двамата съперници се събират на определеното за битката място и разстилат на земята животинска кожа, като я опъват между четири лаврови колчета. Борбата се води върху нея, като през цялото време дуелиращите се трябва да са стъпили с единия или двата си крака отгоре й. Така те са винаги достатъчно близко един до друг. Двамата съперници пристигат с по един меч и три щита. Ако някой от тях счупи и трите, налага му се да се бие без защита и борбата трае, докато единият падне мъртъв.

Тези правила се произнасяха монотонно от старата магьосница, ангелът на смъртта, застанала до опънатата кожа и всички от воините на Булиуиф, както и поданиците на Родгар, бяха събрани около нея. И аз бях там, изправен малко настрани и се дивях как всички тези люде забравиха за надвисналата опасност и за дракона Коргон, който толкова ги ужасяваше само миг преди това. Никой не го беше грижа за нищо друго, освен за двубоя.

Той протече така. Като предизвикан, Хергер нанесе първия удар и мечът му иззвънтя мощно върху щита на Рагнар. Аз се възбоях много за моя спътник заради превъзходството на другия по сила и по ръст. И наистина неговият ответен удар изби щита на Хергер от ръкохватката и той поиска друг. Тогава боят захвана свирепо и от двете страни. Погледнах Булиуиф, застанал с безизразно лице, и после към Виглиф и вестоносеца оттатък кожата и видях как те го стрелкат с очи, докато се вихреше битката.

Вторият щит на Хергер беше строшен по подобен начин и той поиска последния, третия. По зачервеното му и потно лице се четяха умора и изтощение, за разлика от Рагнар, чиято младост му позволяваше да се сражава с лекота. Тогава се строши и третият щит на Хергер и той изпадна в най-отчаяно положение или поне така изглеждаше в този миг. Застанал с двата си крака залепени за земята, превит и едва поемащ дъх, със смъртна умора по лицето, той сякаш беше най-лесната плячка за усетилия момента Рагнар. Великанът посегна да го довърши и тогава, с движение, по-кратко от мах на птица, Хергер стъпи настрани и мечът на младежа разсече празното пространство. Тогава опитният воин подхвърли собственото си оръжие в другата ръка — тези мъже наистина владеят майсторството да се бият еднакво силно и с двете — и като мина зад противника си, отсече главата му само с един-единствен замах на острието.

Истина казвам, кръвта шурна от врата на Рагнар и главата му излетя сред тълпата и собствените ми очи видяха как тя тупна на земята още преди да падне тялото. Тогава Хергер стъпи назад и аз разбрах, че битката е била предрешена и той повече нито пухтеше, нито се задъхваше, а беше се изправил без следа от умора и държеше меча си леко, сякаш готов да усмърти по подобен начин още дузина грамади. И тогава погледна към Виглиф и изрече:

— Отдайте почести на приятеля си — като искаше да каже да се заемат с погребението му.

Ние напуснахме мястото на двубоя и Хергер ми обясни, че е разиграл цялото представление, за да подскаже на Виглиф, че той и приятелите му са не само смели и силни воини, а също коварни и хитри противници.

— Това ще го уплаши още по-силно и няма да посмее да заговорничи повече срещу нас.

Съмнявах се планът му да подейства по този начин, но вярно е, че нордмените ценят умението на измамата повече от най-измамния азар, повече дори от лъжовните бахрейнски търговци, за които измамата е извор на наслада и вид изкуство. Хитрината, проявена в боя и другите мъжки работи, се смята за по-голямо достойнство от чистата воинска сила. И все пак Хергер не беше щастлив, както не беше щастлив и Булиуиф. С приближаването на нощта далечните върхове започнаха да се забулват от мъгла и вярвам, че те съжаляваха за мъртвия Рагнар, млад и силен смелчага, който щеше да е много полезен в предстоящото сражение. И Хергер ми рече:

— Мъртвецът не носи полза никому.