Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (4) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Отпътуване от Града на Мира

Хвала на Аллаха, милостивия и състрадателния, господар на Двата Свята, и нека бъде благословен Принцът на Пророците, наш господар и учител Мохамед, когото Бог прие до себе си и дари с благослов, мир и безсмъртие до края на вечността.

Това е книгата на Ахмад ибн-Фадлан, ибн-ал-Аббас, ибн-Рашид, ибн-Хамад, правоверен поданик на Мохамед ибн-Сюлейман, посланик на ал-Муктадир при султана на Сакалиба, в която той дава отчет какво е видял в земите на турците, хазарите, сакалибите, башкирите, русите и нордмените, и историите на техните царе, и за това как са постъпвали в много от житейските си изпитания.

Писмото на Иилтавар, султан на Сакалиба, пристигна при Повелителя на правоверните, ал-Муктадир, и в него султанът искаше да му бъде проводен човек, който да го изучи в правата вяра и да го посвети в законите на Исляма; който ще построи за него джамия и издигне храм, откъдето истинското слово ще достигне до всички краища на държавата му и ще направи от поданиците му правоверни мюсюлмани; а също и за съвет при устройството на укрепления и защитни работи. И той умоляваше Халифа да стори това. И посредник в това дело беше Дадир ал-Хурами.

Повелителят на правоверните, ал-Муктадир, не беше силен и справедлив халиф, а податлив на удоволствия и ласкателните слова на приближените си, които го правеха на глупак и силно се присмиваха зад гърба му. Аз не вземах участие в това, но все пак халифът не ме обичаше особено поради следната причина.

В Града на Мира живееше възрастен търговец на име ибн-Карин, богат във всички неща, но беден откъм щедро сърце и любов към хората. Той ревниво пазеше както златото си, така и младата си жена, която никой не беше зървал, но за чиято невиждана хубост всичка говореха. Един ден халифът ме изпрати да му занеса писмо и аз се появих пред къщата на търговеца, като настоявах да ме пуснат, показвайки свитъка и печата. И до ден-днешен не знам доколко важно беше посланието, но сега това няма значение.

Търговецът го нямаше, беше на път извън града по работа. Обясних на вратаря, че трябва да изчакам завръщането му, защото халифът ми беше наредил да го предам от моите само в неговите ръце. Вратарят ме пусна в къщата, което отне доста време поради безбройните резета, ключалки, мандала и катинари, присъщи на дома на всеки скъперник. Най-после ме въведоха вътре, където прекарах цял ден в очакване, като все повече огладнявах и ожаднявах и никой от прислугата на този скъперник не ми предложи даже глътка вода.

В горещината на следобеда всичко наоколо утихна, слугите заспаха, мен също ме обори дрямка и тогава пред очите ми се появи бяло видение, една млада и красива жена, явно съпругата, която никой не беше виждал. Само с жестове, без да говори, тя ме отведе в друга стая и заключи вратата. Там тя ми се отдаде веднага, без да има нужда от насърчение — съпругът й беше стар и, без съмнение, пренебрегваше плътските радости. И така, следобедът се изниза бързо в приятни занимания, докато не дочухме шума от завръщането на домакина. Съпругата скочи начаса и си отиде, без да е казала и дума през цялото време, като ме остави да се обличам и оправям набързо дрехите си. Със сигурност щях да бъда заловен на местопрестъплението, ако не бяха същите тези ключалки и резета, които възпрепятстваха влизането на скъперника в собствената му къща. Въпреки забавянето той все пак ме завари във вътрешната стая и ме изгледа с подозрение, като ме запита защо съм там, а не в двора, където подобава да чака един вестоносец. Аз отговорих, че съм бил гладен и изтощен от горещината и съм влязъл да потърся нещо за ядене и защита от следобедното слънце. Това беше късокрака лъжа, на която той не повярва, и по-късно се оплака на халифа. Убеден съм, че ал-Муктадир вътрешно се е забавлявал със случката, но за пред двора трябваше да се направи на строг. И когато господарят на Сакалиба поиска да бъде изпратена мисия от Багдад, същият този презрян мизерник ибн-Карин настоя да изпратят мен и така стана.

Нашата група се състоеше от пратеника на сакалибския султан, наречен Абдала ибн-Басту ал-Хазари, досаден и празноглав човек, отдаден на непрестанно пустословие, а също и двама водачи — Такин ал-Турки и Барс ал-Саклаби — и, разбира се, моя милост. Носехме дарове за султана, за съпругата му, за децата му и за неговите военачалници. Носехме също и някои лекове, за които се грижеше Саузан ал-Рази, и това беше нашата група.

И ето, в четвъртък, на единадесетия ден от месеца Сафар, в годината 309 (21 юни 921 г.), ние потеглихме от Града на Мира (Багдад). Спряхме за един ден в Нараван и оттам продължихме бързо до ал-Даскара, където спряхме за три дни. След това продължихме направо и без никакви отклонения достигнахме Хулван. Там останахме два дни. Оттам стигнахме Кирмизин и отново останахме два дни. Потеглихме и не спряхме, докато не достигнахме Хамадан, където престояхме три дни. После продължихме до Сава и там спряхме за два дни, после до Раи, за да изчакаме Ахмад ибн-Али, брата на ал-Рази, който беше в Хувар ал-Раи. На единайсетия продължихме до Хувар ал-Раи и там останахме три дни.

Настоящият абзац дава представа за Ибн Фадлановия метод на описание на пътешествието. Почти една четвърт от ръкописа звучи по този начин, просто се изброяват имена на селища и се съобщава броят на дните, прекарани в тях. Болшинството от тези текстове за изпуснати.

Очевидно групата на Ибн Фадлан пътува на север и пътуването се налага да бъде спряно, за да премине зимата.

Престоят ни в Гюргания се оказа продължителен. Останахме там част от месеца Рагаб (ноември) и през целия Сабан, Рамадан и Саввал поради големия студ. И наистина, разказваха за двама души, които с камили събирали дърва в горите. Понеже забравили да си вземат огниво и подпалки, наложило се да прекарат нощта без огън. Когато се събудили на сутринта, намерили камилите премръзнали до смърт.

Пазарът и улиците на Гюргания бяха съвсем пусти поради студа. Човек можеше да обикаля с часове и да не срещне жива душа. Веднъж, след като ходих на баня, влязох вкъщи и погледнах брадата си в огледалото — беше станала на буца лед и се наложи да я размразявам пред огъня. Прекарвах ден и нощ в къща, построена във вътрешността на друга, под разпъната турска шатра от кече, самият аз увит в безброй дрехи и завивки от кожа и въпреки това бузите ми често замръзваха за възглавницата нощем. Студът беше толкова силен, че видях как земята се разпуква и големи, стари дървета се цепят на две.

Някъде към средата на месец Саввал на годината 309 (февруари 922) времето започна да се променя, ледът по реката взе да се разтапя и ние си набавихме необходимите вещи за пътуването. Закупихме турски камили и лодки от камилска кожа, подготвяйки се за реките, които трябваше да прекосим по пътя през страната на турците. Събрахме запаси от хляб, просо и солено месо за три месеца. Познатите ни в града ни обясниха какви дрехи да вземем и ни разказаха за изпитанията, които ни очакват. Думите им звучаха страховито и ние мислехме, че преувеличават, но когато пътуването остана зад нас, осъзнахме, че сме преживели много повече от чутото преди това.

Всеки от нас беше облечен в куртак, върху него палто, върху това наметало и най-отгоре бурка. На главите си носехме шапки от кече, от които се виждаха само очите. Краката ни бяха обути в прост чифт долни гащи и върху тях панталони, а най-отдолу домашни пантофи и върху тях друг чифт ботуши. Качени на камилите, не можехме изобщо да мръднем поради всичкото това облекло.

Съдията, мюфтията и слугите, пътуващи с нас от Багдад, решиха да останат, страхувайки се да пътуват през тези негостоприемни земи, и ето че моя милост, султанският пратеник, зет му и двама оръженосци, Такин и Барс, трябваше да продължим.^[1]

Керванът беше готов да потегли. Наехме за водач един местен жител на име Клавус. След това, уповавайки се на всемогъщия Аллах, в понеделник, третия ден на месеца Дулкада на годината 309 (3 март 922 г.), напуснахме града Гюргания.

Същия ден спряхме да пренощуваме при крепостта, наречена Замган — входната врата към земята на турците. На следващата сутрин рано продължихме до Гит. Тук падна толкова дълбок сняг, че камилите затъваха до коленете и се наложи да спрем за два дни. След това влязохме направо в земята на турците и бързо се запридвижвахме по голата и равна степ, без да срещнем жива душа. Яздихме десет дни и забравихме преживените студени месеци в Шварезм, защото те изглеждаха като летен ден пред ужасния студ и непрестанните снежни бури, които ни съпътстваха, и почти бяхме на път да се откажем.

През един от най-студените дни оръженосецът Такин яздеше до мен и до него един от турците, който му говореше на турски, и тогава Такин се засмя и ми каза:

— Виж какво казва този турчин: „Какво ли иска Бог от нас, та ни убива с този студ? Само да знаехме, щяхме да му го дадем.“

И тогава аз отвърнах:

— Речи му, че просто трябва да каже: „Няма друг Бог освен Аллах.“

Турчинът се засмя и отговори:

— Ако знаех как, щях да го кажа.

И тогава стигнахме до гора и намерихме достатъчно сухи дърва и спряхме. Запалихме огньове, затоплихме се и съблякохме дрехите си, за да изсъхнат.

Явно керванът е достигнал до по-топли области, тъй като в ръкописа повече не се споменава за тежки студове.

Възседнахме отново и яздихме всеки ден от полунощ до времето за следобедна молитва, като забързвахме, след като слънцето преполовеше пътя си, и после спирахме. И като пътувахме така в продължение на петнайсет нощи, достигнахме до голяма, осеяна с високи скали планина. И там имаше извори, излизащи на струи от скалите, и водата се събираше на вирове. И след като прекосихме това място, пристигнахме при турското племе, наречено Огузи.