Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (8) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Пътуването до далечните Северни земи

По този начин бях възпрепятстван да продължа пътя си до царството на Иилтавар, султан на Сакалиба, и бях лишен от възможността да изпълня поверената ми от ал-Муктадир, Повелител на правоверните и Халиф на Града на Мира мисия. Дадох каквито указания можах на Дадир ал-Хурами, също и на пратеника Абдала ибн-Басту ал-Хазари, а също и на оръженосците Такин и Барс. Сбогувах се с тях и съдбата им до ден-днешен ми е неизвестна.

Колкото до себе си, смятах се вече за мъртъв. Намирах се на борда на един от нордменските кораби и плавах нагоре по течението на реката Волга, заедно с дванадесет от тях. Техните имена бяха следните: Булиуиф, предводител, първият му помощник или капитан Ехтгов, велможите Хиглак, Скелд, Веад, Ронед и Халга, и безстрашните му воини Хелфдан, Егто, Редел, Халтаф и Хергер^[1]. И ето ме сред тях, без да зная езика им и без да съм посветен в обичаите им, защото преводачът — моят досегашен гид сред тези сурови люде, не можеше да пътува с нас и само по някаква случайност и най-вече поради милостта на Аллаха се оказа, че един от воините, Хергер, е пообиколил света и знае малко от езика на латините. Само чрез него можех да разбера значението на това, което се случваше. Хергер беше млад и много весел. Успяваше да намира повод за смях във всичко, включително и в моето отчаяние при заминаването.

По собствените им думи нордмените са най-изкусните мореплаватели на земята и аз с очите си видях любовта им към водите и моретата във всичко, което правят. За кораба им ще кажа следното: дължината му е колкото двадесет и пет крачки, и ширината колкото осем и малко отгоре, и беше с отличен строеж, направен от дъбово дърво и черен на цвят навсякъде. Стъкмяването се състоеше от квадратно платно, обработвано с въжета от тюленова кожа.^[2]

Кормчията стоеше на малка платформа до кърмата и управляваше посредством кърмилно весло, прикрепено странично, по римски образец. Корабът беше снабден с пейки за гребци, но никога не видях да се използват гребла, придвижвахме се само по вятъра. На носа имаше дървена статуя на свирепо морско чудовище, както е прието на някои нордменски кораби, и кърмата завършваше с опашката му. На вода съдът се държеше стабилно и се движеше добре и увереността на воините започна да повдига духа ми.

Близо до кормчията беше направено легло от кожи върху мрежа от въжета от тюленова кожа. Това беше леглото на Булиуиф. Останалите спяха по палубата, завити в кожи, което правех и аз.

Напредвахме по реката в продължение на три дни, като преминавахме край множество малки селища и никъде не спряхме. Достигнахме до голям град на завой на реката. Виждаха се стотици хора и голям брой къщи и в средата на града се издигаше кремъл — крепост с пръстени стени и внушителна по размери. Попитах Хергер кое е това място. Той отвърна:

— Това е градът Булгар от царството Сакалиба, а това е крепостта на Иилтавар, цар на българите.

Тогава извиках:

— Това е султанът, при когото съм изпратен като емисар от моя Халиф! — И с множество молби започнах да настоявам да бъда свален на брега и да изпълня възложената ми от халифа мисия и дори показах гнева си, доколкото посмях.

Никой обаче не ми обърна внимание. Хергер не отговори нито на молбите, нито на настояванията ми и накрая направо ми се изсмя в лицето, и ми обърна гръб. Корабът премина край града на българите толкова близо, че се чуваха виковете на търговците и блеенето на овце, но аз не можех да направя нищо, освен да гледам. Час по-късно даже и това не можех да правя, след като градът се скри зад завоя на реката и така аз влязох и излязох от страната България.

Вероятно в този момент читателят би могъл да се обърка относно географията поради факта, че съвременна България е една от балканските държави, граничеща с Гърция, Югославия, Румъния и Турция. Но между девети и петнайсети век е съществувала още една България по бреговете на Волга, приблизително на около 1 000 километра източно от съвременна Москва, и Ибн Фадлан се е бил запътил натам. Волжка България е била държава с не съвсем точно установена територия, но определено важна в тогавашната политическа обстановка, и нейният главен град Булгар бил богат и известен по времето, когато монголите го окупирали през 1237 година. Древният град Булгар се е намирал в околностите на съвременен Казан.

После изминаха още осем дни в път на борда на кораба, все нагоре по течението на реката, и земята по бреговете ставаше все по-планинска. И тогава достигнахме до ляв приток, наричан от нордмените Окер и продължихме по него и пътувахме още десет дни. Въздухът беше хладен и вятърът силен, и по земята имаше все още много сняг. В тези земи се намират огромни гори, наричани от нордмените Вада.

И тогава достигнахме Масборг, който е населен със северни люде. Това беше по-скоро лагер, отколкото град, тук-там с някоя голяма дървена къща, построена по нордменски образец, и жителите му се прехранваха, като продаваха храни на минаващите нагоре и надолу по пътя търговци. Тук оставихме кораба си и пътувахме на коне по сушата в продължение на осемнайсет дни. Пътят беше труден, планински, студът свиреп, и за мен трудностите и изтощението бяха големи. Хората от Север не пътуват нощем — много рядко по вода и никога по суша; наместо това предпочитат да закотвят до брега и да изчакат светлината на утрото, преди да продължат.

Случи се обаче така, че колкото повече пътувахме, толкова нощта ставаше по-къса, и времето не стигаше да се сготви котел с храна, камо ли да се наспи човек. Все ми се струваше, че още не съм затворил очи, когато нордмените ме събуждаха с думите: „Хайде, съмна се. Време е да продължаваме.“ В тези студени земи сънят е неспокоен и не премахва умората.

Също така Хергер ми обясни, че на Север денят е дълъг през лятото, а нощта е дълга през зимата и много рядко са равни. Също ми каза да се оглеждам нощем за небесните завеси и действително, една нощ видях как нависоко просветват бледи сияния, зелени, жълти и понякога сини и наистина приличат на висящи в небето завеси и много бях удивен от това, ала нордмените го намират за нещо обичайно.

Пет дни слизахме надолу по планините и навлязохме в студени и гъсти гори, с гигантски дървета, каквито са горите на Север. Тези земи са влажни и смразяващи и на някои места толкова зелени, че очите заболяват от яркостта на цветовете, а другаде са черни, тъмни и заплашителни.

Пътувахме още седем дни през горите и силни дъждове ни съпътстваха. Често пъти дъждовете по тези земи падат толкова тежко, че чак потискат човека; на няколко пъти ми се струваше, че ще се удавя — толкова много вода имаше във въздуха. А при други случаи, когато духа вятър, дъждът става като пясък, жили плътта и възпалява и заслепява очите.

Като жител на пустинна област Ибн Фадлан, естествено, е впечатлен от гъстата зеленина и обилните валежи.

Тези северни люде не се боят от разбойници, дали поради голямата си сила или защото такива няма, ала в горите не видях никого. Земите на Север по принцип са обитавани от малко хора или поне така ми се стори по време на престоя ми там, защото се случваше да пътуваме по седем или повече дни, понякога десет, преди да видим поселище, чифлик или каквото и да е човешко жилище.

Нашето пътуване протичаше по следния начин: ставахме на сутринта и, без всякакво умиване или друго, се качвахме на конете и яздехме до пладне. Тогава някой от воините отиваше на лов и убиваше някое дребно животно или птица. Ако се случеше да вали, храната се ядеше, без да се готви. Валя много дни и отначало бях решил да не ям сурово месо, което не беше също и dabah (умъртвено съгласно изискването на Корана). Не след дълго обаче нямаше как и като прошепвах „в името на Аллах“, преди да погълна месото, се надявах Бог да приеме извинението ми. Когато не валеше, палеше се огън от жарта, която носехме със себе се и дивечът се сготвяше. Хранехме се също с горски плодове и треви, чиито имена не са ми известни. След това отново поемахме на път и спирахме чак след края на деня, когато с падането на нощта отново се хранехме и почивахме.

Много често нощем валеше и дирехме подслон под големите дървета, но се събуждахме прогизнали, както и кожите, в които спяхме. Никой от нордмените не ругаеше за това поради присъщата си веселост при всички обстоятелства. Аз се оплаквах, при това доста шумно, но никой не ми обръщаше внимание.

Когато накрая казах на Хергер, че дъждът е студен, той ми отвърна със смях:

— Как може дъждът да е студен? На теб ти е студено и си нещастен. На дъжда нито му е студено, нито е нещастен.

Разбрах, че той вярва в тази глупост и ме смята за глупак, дето мисля другояче, но това нищо не променяше.

И така стана, че една нощ, когато се хранехме, аз изрекох „в името на Аллаха“ преди да започна и Булиуиф запита Хергер какво съм казал. Отговорих на Хергер, че според моята вяра храната трябва да бъде осветена и това съм направил.

Булиуиф ми рече:

— Значи така правят арабите?

Хергер превеждаше.

Аз отвърнах:

— Не точно, защото убилият животното трябва да извърши освещаването. Аз изричам думите, за да покажа, че не съм забравил.^[3]

Това се стори много забавно на нордмените и те се засмяха от сърце, а Булиуиф ме попита:

— Можеш ли да рисуваш звуци?

Отпърво не разбрах какво искаше да каже и запитах Хергер и известно време си разменяхме думи тримата, докато накрая стана ясно, че става въпрос дали съм грамотен. Нордмените наричат езика на арабите шумове или звуци. Аз отвърнах, че мога както да пиша, така и да чета.

Тогава той каза, че трябва да му напиша нещо на земята. Аз взех една пръчка и написах: „Хвала на Бога!“. Всички нордмени се загледаха в написаното и ми беше заповядано да го изговоря, което и сторих. С оборена напред глава Булиуиф се вторачи задълго в думите на земята.

Хергер попита:

— Кой Бог възхваляваш?

Аз отговорих, че възхвалявам единствения Бог, наречен Аллах.

Хергер добави:

— Един Бог не може да бъде достатъчен.

И след като изминахме в път един ден и после една нощ и още един ден, на следващата нощ Булиуиф взе пръчка и изчерта на земята думите, написани от мен и ми заповяда да ги прочета. Аз произнесох на глас: „Хвала на Бога!“ и видях, че той се усмихна доволно и разбрах, че ме подлага на изпитание. Беше запомнил начертаните от мен символи, за да ми ги покаже отново.

Веднъж Ехтгов, неговият помощник или капитан, мрачен воин, за разлика от останалите и въобще дръпнат човек, ме запита чрез Хергер дали мога да нарисувам звуците на неговото име. Аз отговорих, че мога и като взех пръчката, започнах да чертая в пръстта. Той подскочи, издърпа я от ръцете ми, захвърли я настрани и затъпка написаното с гневни думи.

Хергер ми каза:

— Ехтгов иска да обещаеш никога да не изписваш името му.

Аз бях много смутен и объркан като видях, че Ехтгов е ядосан до крайна степен. Останалите също ме гледаха с гняв и упрек. Тогава обещах, че никога няма да чертая името на Ехтгов или на когото и да било от тях и видях как се отпуснаха облекчено.

След тази случка моята грамотност не се спомена повече, но явно Булиуиф направи съответните разпореждания и когато валеше, винаги ми отстъпваха място под най-разклоненото дърво и ми даваха повече храна отпреди.

Невинаги нощувахме и пътувахме през горите. На някои места Булиуиф и воините му се втурваха между дърветата и яздеха навътре в галоп, без да ги е грижа и без сянка от страх. Докато другаде спирахме, слизахме от конете и палехме огън, и нордмените винаги оставяха там храна или кори твърд хляб или парче плат, преди да продължим. След това яздехме покрай гората, без да навлизаме в дълбините й. Попитах Хергер защо става така и той отвърна, че някои гори са безопасни, а някои не, но спря дотам. И когато го попитах по какво се различават, той отговори:

— Има неща, които никой човек не може да победи и никой меч да съсече и никой огън да изгори и такива неща живеят в горите.

— По какво се познават? — попитах аз.

Той се засмя и рече:

— Вие, арабите, винаги искате да намирате обяснения за всичко. Душите ви са като големи торби, готови да се пръснат от обяснения.

— А вие не търсите ли причините за това и за онова?

— Няма смисъл от това. Ние казваме така — добре е човек да знае, но не всичко, за да не би да узнае съдбата си предварително. Най-безгрижен е умът на този, който не знае какво го очаква.

Стана ми ясно, че ще трябва да се задоволя с този отговор. И наистина, когато го запитвах за това и онова и той отговаряше, аз често не разбирах отговора му и продължавах да питам. Той отвръщаше кратко и лаконично, сякаш стремежът ми да узная нямаше смисъл и нищо повече не можех да измъкна от него, освен поклащане на глава.

Продължихме пътя си. В действителност мога да кажа, че някои от лесовете на Севера предизвикват чувство на страх, за което нямам обяснение. Нощно време, насядали край огъня, нордмените разправят истории за дракони и други свирепи животни, а също и за предците си, убивали тези същества. Според тях именно тези неща били причина за моите страхове, но в разказите им не се чувстваше боязън от подобни изчадия, пък и аз не бях ги виждал с очите си.

Една нощ се чу тътен, който аз помислих за гръмотевица, но те казаха, че било ревът на дракон в гората. Като не знам каква е била истината, повтарям само чуждите думи.

Северните земи са студени и влажни и слънцето рядко се вижда поради гъстите сиви облаци, покриващи небето през целия ден. Хората от тези краища са бледи като платно и косите им са съвсем руси. През всичките дълги дни от пътуването не видях нито един черноок, а цветът на моята кожа и тъмната ми коса предизвикваха почудата на жителите на тези земи. Често пъти някой чифликчия или жена му или дъщеря му идваха да ме докоснат, като търкаха лицето ми. Хергер се смееше и говореше, че искали да изтрият боята, с която мислели, че съм намазан. Те са невежи хора, без знание за големината и многообразието на света. Много често се бояха от мен и избягваха да ме доближават. В едно от местата, не помня името му, едно дете се разплака от ужас, когато ме видя, и изтича да се скрие в полата на майка си.

Всичко това предизвикваше голямо веселие и смях сред воините на Булиуиф, но забелязах и друго. От ден на ден те ставаха все по-мрачни и раздразнителни и Хергер казваше, че е поради липсата на пиене, от което бяха лишени от дълго време.

И наистина, във всяка ферма или жилище Булиуиф и хората му разпитваха за това, но в тези бедни места не можеше да се намери нищо такова; разочарованието им ги правеше да изглеждат още по-унили и всяка следа от веселие изчезна от лицата им.

Накрая пристигнахме в селище, където успяха да намерят пиене и всички те се опиха начаса, като се наливаха безпаметно и в неведение, че течността се излива по брадите и дрехите им в бързината. Дори един от тях, мрачният Ехтгов, дотолкова загуби ума си и се напи, както стоеше на коня, че при опита си да слезе падна и животното го ритна в главата и аз се уплаших за него, но Ехтгов се разсмя и го ритна на свой ред.

Останахме в това място цели два дни и аз много се учудих поради прежната тяхна настоятелност и постоянство да се бърза. През това време те се отдадоха изцяло на пиянство и безсмислен брътвеж. Едва на третия ден Булиуиф заповяда да продължим и ние потеглихме и никой не намери нищо странно в загубата на двата дни.

Колко дълго продължи нашето пътуване нататък, не мога да кажа точно. Само знам, че на пет пъти сменяхме коне, като заплащахме за това със злато и с малките зелени черупки, които нордмените ценят повече от всичко на света. След дълъг път достигнахме до селище, наречено Ленеборг, което се намираше на морския бряг. Морето тук беше сиво, също като небето и въздуха, който бе студен и хапещ. И тук се качихме на друг кораб.

На вид той наподобяваше другия, но бе по-голям. Нордмените го наричаха Хосбокун, което ще рече морски козел, поради това, че корабът скача по вълните подобно на козел и също поради бързината му, защото за тези хора козелът е символ на бързина.

Страх ме обзе при мисълта да пътуваме по това развълнувано и бурно море, по ледената му вода — потопих ръката си и тя стана веднага безчувствена, ала нордмените бяха весели и се шегуваха и пиянстваха цяла вечер в този град Ленеборг и се забавляваха с много от жените и робините. Казаха ми, че такъв е обичаят, преди да се поеме на път през морето, защото никой човек не знае дали ще оцелее и трябва да се повесели както подобава.

Навсякъде ни посрещаха радушно — тези люде смятат гостоприемството за най-висша добродетел. И най-бедният стопанин слагаше пред нас всичко, което има — не от страх, че ще бъде ограбен или убит, а от доброта и благородство. Нордмените, както научих, не понасят крадците и убийците от собствената си раса и се отнасят с тях изключително сурово. Те спазват тези си убеждения, независимо от факта, че са винаги пияни и готови да се скарат по най-дребния повод и, подобно неразумни добичета, да се убиват едни-други в разпалени дуели, без това да се смята за убийство. Иначе всеки, извършил убийство, бива наказван със смърт. По същия начин се отнасят те с доброта и любезност с робите си и това много ме учуди.^[4] Ако роб се разболее или умре при нещастен случай, това не се смята за голяма загуба; както и жените робини трябва да са готови по всяко време да удовлетворят с плътта си желанието на всеки мъж, било то насаме или пред погледите на всички, независимо денем или нощем. Но както господарите им не проявяват особена любов към тях, така и не са те брутални, и робите са винаги нахранени и облечени.

Научих и друго: всеки мъж може да се забавлява с робиня, но съпругата и на най-долния селянин е недосегаема за благородниците и велможите, което се отнася и за собствените им съпруги. Насилването на свободна жена се смята за престъпление и виновникът се наказва с обесване. Такова нещо обаче не видях.

Благочестивостта сред жените се смята за голяма добродетел, но рядко видях тя да се опазва. Прелюбодеянието не е чак толкова голяма простъпка и дори съпругата на някой мъж, бил той от ниско потекло или благородник, да се окаже шавлива, резултатът няма сериозни последици. Тези люде са твърде свободни в плътските дела и дори мъжете от Север да казват за жените, че са дяволици и не заслужават доверие, отнасят се към това с лекота и привичната за тях шеговитост.

Запитах Хергер дали е женен и той отговори, че имал жена. С цялата си тактичност се опитах да узная дали му е вярна, на което той ми се изсмя в лицето и ми каза:

— Аз пътувам по моретата. Може да не се върна или да отсъствам години. А тя си е жив човек.

От това ми стана ясно, че тя му изневерява, но него не го е грижа. За нордмените няма копелета и законни деца, независимо дали жената се е сдобила с тях от съпруга си или от другиго. Както и децата на робите понякога са роби, а понякога свободни, и как се определя това — не знам. В някои земи робите са белязани с отсичане на ухото. Другаде носят на врата железни гривни, за да показват положението им. Има места, където не носят никакъв белег, защото такъв е обичаят.

Педерастията е непозната между нордмените, макар да знаят, че тя се практикува от други народи. Те самите са безразлични към това изкушение и тъй като тя не се среща сред тях, те нямат и наказание за нея.

Всичко това и много други неща научих от разговорите си с Хергер и от видяното по време на пътуването на нашия отряд. Разбрах също, че хората от всяко място, където отсядахме, разпитваха Булиуиф закъде сме се запътили и какво ще правим и когато научаваха за целта и природата на нашето начинание — това, което аз още не разбирах, отдаваха нему и воините му, и на моя милост заедно с тях, най-високо уважение и се молеха и принасяха жертви за успеха на делото ни и ни даваха амулети за късмет.

На борда на кораба нордмените, както казах, изведнъж се оживиха, въпреки че морето беше развълнувано и зловещо както за моите възприятия, така и за стомаха ми, който веднага се разбунтува. След като се прочистих, запитах Хергер защо спътниците му са толкова щастливи, и той отговори:

— Така е, защото скоро ще пристигнем в Ятлам, където е домът на Булиуиф, и там живеят майка му и баща му и всичките му родственици, които не са го виждали от много, много години.

Аз попитах:

— Няма ли да ходим в кралството на Вулфгар?

Хергер отвърна:

— Да, но благоприличието изисква Булиуиф най-напред да почете дома на баща си и майка си.

Видях по лицата на всички останали, без разлика дали са велможи, благородници или воини, че са щастливи колкото самия Булиуиф и отново запитах Хергер защо.

— Той е нашият предводител и ние се радваме заради него и заради силата, която скоро ще получи.

Полюбопитствах за природата на тази сила и той отвърна:

— Мощта на Рундинг.

— Що за сила е това? — отново полюбопитствах аз.

На което той отговори:

— Мощта на древните великани.

Нордмените вярват, че в древността светът е бил населен от раса с великански ръст, отдавна изчезнала. Без да ги смятат за свои предци, те вярват, че са получили някои от способностите на тези гиганти, но така и не разбрах как точно. Боговете на езическата им вяра също са гиганти и също притежават изключителни способности, но тези, за които говореше Хергер, не бяха богове.

Тази нощ излязохме на скалист бряг, застлан с камъни колкото човешки юмрук, където разположихме лагера си, и Булиуиф и хората му дълго пиха и пяха песни край огъня. Хергер също участваше и нямаше търпение да ми обяснява съдържанието на песните, но въпреки че не знаех за какво пеят, разбрах, че са щастливи. На следния ден щяхме да пристигнем в дома на Булиуиф — земята, наречена Ятлам.

Потеглихме още преди зазоряване и се впуснахме сред бушуващото море и силния вятър; чак костите ме заболяха от студ и усещах тялото си натъртено от каменистия бряг. През цялата сутрин, докато корабът яхаше вълните с издути платна, възбудата на хората растеше, докато накрая заприличаха на малки деца или кресливи жени. Беше странна гледка да се наблюдават тези грамадни, сурови воини да се кикотят и закачат, сякаш са харемът на халифа, и да не намират подобно държане за неподобаващо на мъже.

И тогава достигнахме до висока скала, извисяваща се над сивото море, и Хергер ми каза, че зад този каменен нос се намира градът Ятлам. Докато корабът заобикаляше стръмния рид, аз напрягах очи да видя приказния дом на Булиуиф, а воините крещяха още по-силно и си разменяха грубиянски шеги и вероятно си подвикваха как ще се забавляват с жените на брега. Но изведнъж над морето замириса на дим и после димът ни обгърна и всички замълчаха. И тогава видях със собствените си очи как градът догаря и от тлеещите останки се издига черен пушек. Нямаше и следа от живо същество.

Слязохме на брега и обходихме града. Навсякъде имаше купчини мъртви тела — мъже, жени и деца, някои изгорели, други съсечени от меч. Булиуиф и воините му не обелваха нито дума, но дори и при тази гледка не даваха изява на скръб, или плач, или мъка. Няма раса на света, която да посреща смъртта така, както я посрещат нордмените. Аз самият усетих да ми прилошава многократно при вида на всички тези тела, но не и те.

Накрая успях да попитам Хергер:

— Кой е направил това? — Хергер посочи безмълвно първо земята, после горите и хълмовете встрани от сивото море, над които се стелеше мъгла.

Аз продължих:

— Кой, мъглата ли?

Той отвърна:

— Не питай повече. Ще узнаеш по-скоро, отколкото би желал.

И тогава стана следното: Булиуиф влезе в една от горящите развалини и дойде при нас, като носеше в ръце огромен и тежък меч, толкова нагорещен от огъня, че го държеше с увито около дръжката парче плат. Истина ви казвам, това беше най-грамадното оръжие, което съм виждал — дълго колкото мен самия и с острие, широко колкото две допрени длани. Дори Булиуиф пъшкаше от тежестта му и когато попитах Хергер какъв е този меч, той отвърна:

— Това е Рундинг.

Изведнъж Булиуиф се разпореди и всички ние се качихме отново на кораба и отплавахме в морето. Никой от тях не обърна глава към горящия град Ятлам. Само аз погледнах назад и съзрях димящите развалини и мъглата над хълмовете зад тях.