Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (16) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eaters of the Dead [=The 13th Warrior], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Тринадесетият воин

ИК „Селекта“, 1999

ISBN 954-8371-56-1

История

  1. — Добавяне

Гръмотевичните пещери

Преди още първите розови ивици на зората да осветят небето, Булиуиф, воините му и моя милост заедно с тях напуснахме, възседнали конете си, кралството на Родгар и поехме по ръба на височините по протежение на брега. Тялото ми трудно се преборваше със снощния пир и усещах главата си тежка, и стомаха разбъркан. Със сигурност така се чувстваха и останалите, но никой не даваше израз на неприятните си усещания. Яздехме бързо по ръба на стръмните ридове, страховити сиви каменни грамади, извисени над морето, а в подножието им, на стотици стъпки под краката на конете, се виждаше запененият и бурен прибой. Тук-там по брега се забелязваха къси каменисти плажове, но в по-голямата му част скалите и водата се срещаха направо и вълните се разбиваха отгоре им с гръмотевичен тътен.

Видях Хергер, натоварил тюленовите въжета на коня си, и подкарах напред, за да яздим заедно. Запитах го каква е целта ни днес, но си признавам, че не ме беше грижа кой знае колко — дотам бяха замъглили ума ми тежестта в главата и парещата болка в стомаха.

Той все пак ми отговори:

— Още тази сутрин ще нападнем царицата на вендол в гръмотевичните пещери. Ще го направим, като се промъкнем откъм морето, както вече ти казах.

Докато яздех, погледнах от седлото надолу към вълните, блъскащи стръмните скали, и попитах:

— С лодка ли ще нападаме?

— Не — кратко каза Хергер и потупа с ръка въжетата от тюленова кожа.

От това ми стана ясно, че ще се спуснем по въжета надолу по стръмнината и по някакъв начин ще трябва да влезем в пещерите. Това вече наистина ме уплаши, защото винаги съм имал страх от височини. Дори високите сгради в Багдад ме довеждаха до паника и винаги избягвах да се качвам по горните етажи. Казах това на Хергер.

— Бъди благодарен, защото извади късмет — отговори той.

Попитах какъв ще е този късмет.

— Щом имаш страх от високото, днес ще можеш да го преодолееш. Ще се изправиш срещу голямо предизвикателство и ще бъдеш обявен за герой.

— Не искам да бъда герой — възразих аз.

Той се засмя на тези ми думи и каза, че говоря така само защото съм арабин и на всичкото отгоре главата ми е от дърво, както нордмените наричат махмурлука. И то си беше вярно.

Също обаче беше вярно, че мисълта да увисна надолу по стръмнината съвсем ме разстрои. Истина ви казвам, бих предпочел всичко друго — да легна с жена в месечно неразположение, да пия от златна чаша, да ям свински фъшкии, да извадят очите ми, дори самата смърт, всяко от тези неща пред това да се спусна по проклетото въже без нищо под краката си. Не можех повече да сдържам чувствата си и гневно му казах:

— Ти и Булиуиф и цялата ви дружина можете да се правите на герои колкото си искате, щом така ви се иска. Аз обаче не искам да имам нищо общо с това и ви напускам.

Хергер отново се засмя на тази реч, а след това извика Булиуиф и бързо му заговори. Той на свой ред отвърна през рамо и Хергер преведе:

— Булиуиф каза, че ще правиш това, каквото правим всички.

Изпаднах в пълно отчаяние и възразих:

— Не мога да го направя. Ако ме накарате насила, просто ще умра.

— Как така ще умреш? — каза Хергер.

— Ще падна от въжето.

Този отговор го накара отново да избухне в чистосърдечен смях. После той преведе думите ми на останалите, които на свой ред направиха същото и след това Булиуиф изрече няколко думи. Хергер се обърна към мен:

— Булиуиф каза, че можеш да паднеш единствено ако сам отпуснеш ръцете си от въжето и само глупак би направил това. Каза също, че може да си арабин, но не си глупак.

Такава е природата на човека. По свой начин Булиуиф ми каза, че вярва в способността ми да го направя и това ме накара аз самият да повярвам и сърцето ми, свито дотогава, се отпусна. Хергер забеляза това и изрече следните думи:

— Всеки си има собствен страх. Един се бои от затворено пространство, друг от удавяне и всеки се присмива на другия, като го нарича глупак. Тези страхове са подобни на това да предпочиташ една жена пред друга, или месото на овена пред свинското, или зелето пред лука. Затова ние казваме „Страхът си е просто страх“.

Не бях в настроение да слушам подобно философстване и му го казах, защото усещах в себе си по-скоро гняв, отколкото страх. И тогава Хергер се засмя и ми припомни моите думи:

— Хвала на Аллаха, че е поставил смъртта в края на живота, а не в началото му.

В същия дух му отвърнах, че не виждам ползата от това сам да ускориш края си, а той каза:

— Надали някой иска това, но погледни Булиуиф. Виж го как седи изправен на седлото, как гледа напред, макар да знае, че скоро ще умре.

— Как така ще умре? Не знам такова нещо!

— Ти може и да не знаеш — прекъсна ме Хергер, — ала той знае — и без да ми каже дума повече, се обърна напред и ние продължихме да яздим в мълчание, докато слънцето се изкачи нависоко и ярко заблестя. Тогава чак Булиуиф даде заповед да спрем и всички слязохме от конете и се подготвихме да влезем в гръмотевичните пещери.

Знаех, че нордмените са смели до смърт, но сърцето ми се обърна в гърдите, когато погледнах надолу в пропастта и усетих, че ще изпразня стомаха си всеки миг. Истина казвам, склонът беше напълно отвесен и по него не се виждаше и най-малката опора за крак или ръка, и се спущаше направо в морето на повече от четиристотин крачки под нас. Разбиващите се долу вълни изглеждаха дребни, сякаш нарисувани от майстор на миниатюри. Аз обаче добре знаех, че са големи като всички вълни по света и също толкова страшни, гледани отдолу.

За мен спускането по тези скали бе чиста лудост, по-голяма от тази на побесняло псе. Ала нордмените пристъпиха към това по съвсем нормален начин. Булиуиф нареди да забият здрави дървени колове в земята; около тях завързаха въжетата от тюленова кожа, а свободните им краища метнаха надолу по скалите.

Въжетата не бяха достатъчно дълги за подобна височина и се наложи да бъдат снаждани, за да достигнат до вълните под нас. След като успяхме да нагласим две, които да се спуснат до самото море, Булиуиф се обърна към всички нас:

— Аз ще сляза първи и когато стигна долу, всички ще знаете дали въжетата са достатъчно здрави и дали е възможно да се извърши преходът. Ще ви чакам на дъното, върху онази тераса долу.

Погледнах към тесния каменен корниз. Помислих, че да го наречеш тераса беше все едно да кажеш, че съществуват хрисими камили. В действителност това си беше едва забележима издатина в дъното на стената, постоянно блъскана и заливана от прибоя.

— Стигнем ли всички дотам, веднага ще нападнем царицата им — продължи да говори Булиуиф и гласът му беше така безстрастен, сякаш казваше на някой слуга да приготви каша или му нареждаше да извърши някаква друга домакинска работа. Без повече думи, той се спусна надолу по склона.

Ето как се извърши спускането, което за нордмените сигурно беше обичайна гледка, но аз бях впечатлен извънредно много. Хергер ми каза, че по този начин те събират яйца по времето, когато морските птици гнездят по стръмните крайбрежни склонове. Около кръста на слизащия се завързва въже и всички останали се хващат и го спущат надолу. През това време той също се придържа с една ръка за второто висящо въже, а в другата ръка държи дебела здрава дъбова тояга, закрепена за китката с кожена примка. С нейна помощ той се отблъсква от скалата, докато се спуща надолу.[1]

Докато Булиуиф се спущаше надолу и ставаше все по-дребен, забелязах как ловко и без усилия борави с въжетата и тоягата, но и за миг не си помислих, че това е леко и лесно постижимо. Тази работа си беше трудна и определено изискваше доста опит.

Накрая той стигна до долу и застана на тесния корниз, заливан от вълните. В действителност изглеждаше толкова дребен, че с мъка различих махането му с ръка. Това беше уговореният знак, че всичко е благополучно и Хергер се обърна към мен:

— Следващият си ти.

Започнах да се извинявам, че се чувствам зле, че бих искал да видя някой друг да слиза, за да изуча по-добре как се борави с тоягата и въжето, ала Хергер ме прекъсна:

— С всеки следващ ще става по-трудно, защото все по-малко хора остават да държат въжето. Последният ще трябва да слезе изобщо без чужда помощ и това ще бъде Ехтгов, чиито ръце са от желязо. Предлагаме ти да слезеш втори в знак на нашето благосклонно отношение към теб. Хайде, тръгвай.

Не видях в очите му никаква надежда за отлагане и ето че се оказах напъхан в примката на въжето, стиснал в хлъзгавите си от пот ръце дървената тояга, и хлъзгавото ми от пот тяло трепереше от вятъра, когато премина ръба на склона и петимата нордмени, стиснали въжето, се изгубиха от погледа ми.

Мислех си да отправя безброй молитви към Аллах, а също с окото на ума си и паметта на душата си да запомня всички чувства, изпитвани от човек, увиснал над пропаст и развяван от вятъра покрай лицето на скалист, отвесен рид. Щом обаче очите ми престанаха да виждат приятелите ми на върха, всички намерения се изпариха яко дим и само си повтарях непрекъснато „Хвала на Аллаха“ като някой загубил ума си от болест или старост или невръстно дете.

Признавам си, много малко от видяното остана в главата ми. Помня само как вятърът ме люлееше край стената на склона с такава скорост, че очите ми не можеха да се спрат на едно място и повърхността на скалата се сливаше в обща сива маса. Многобройните удари натъртиха костите ми и разкъсаха кожата ми на много места, и дори веднъж си мислех, че ще припадна, след като блъснах главата си в камъка и видях ярки бели петна, подобни на звезди, пред очите си. Това обаче не стана и след време, което ми се стори дълго като живота, достигнах дъното и Булиуиф ме плесна по рамото с думите, че съм се справил отлично.

Въжето отново беше вдигнато нагоре и през това време вълните се разбиваха върху нас. Трябваше да се боря, за да се задържа върху хлъзгавия каменен корниз и вниманието ми беше дотолкова погълнато от това, че така и не видях как се спуснаха останалите. Единственото ми желание беше да не бъда отнесен в морето. С очите си видях как вълните се извисяват колкото трима души, застанали един над друг, и когато всяка се удряше в скалата, за момент губех съзнание от силата на ледената водна въртележка, която на много пъти ме събаряше. Мокър до кости и с треперещи челюсти, не можех да пророня дума през тракащите си като конски копита зъби.

Единствено видях Ехтгов, който, след като всички останали застанаха край нас, се спусна сам, като разчиташе единствено на силата на ръцете си, и когато накрая стигна до скалата долу, краката му се огъваха като на смъртник и трябваше да го изчакаме да се съвземе.

Булиуиф заговори през шума на вълните:

— Трябва да се спуснем във водата и да стигнем до пещерата с плуване. Аз тръгвам първи. Носете кинжалите в зъбите, за да са ви свободни ръцете. Течението е много силно.

Това ново безумие дойде в момент, когато мислех, че не мога да понеса нови изпитания. Планът на Булиуиф беше според мен лудост подир лудост и пак погледнах вълните и назъбените скали под тях и усетих как се дърпат назад със силата на великани, само за да възвърнат мощта си и отново да се втурнат напред, като мачкат всичко пред себе си. Не беше за вярване, че човек може даже да се опита да преплува тези води, защото щеше да бъде разкъсан на парчета веднага.

Не можех обаче да се възпротивя. Способността ми да възприемам се беше изчерпала и си мислех, че дали съм на един или на два косъма от смъртта, беше без никакво значение. Просто напъхах кинжала под колана си, защото зъбите ми тракаха толкова силно, че не биха го задържали. Колкото до останалите — направо ги мразех, задето не проявяваха нито умора, нито трепереха от студ и всяка нова вълна сякаш ги настървяваше още повече и ги караше да се усмихват при мисълта за предстоящата битка.

Булиуиф наблюдаваше движението на вълните и изчакваше подходящ момент. Изведнъж той скочи в прибоя. Аз се поколебах, ала някой, винаги съм си мислел, че беше Хергер, ме бутна. Потънах дълбоко в бушуващите води на ледения въртоп; течението ме преобърна с главата надолу и ме изтласка настрани. Виждах само зелена вода и тогава пред очите ми изникна Булиуиф, който риташе с крака към дълбочината, и аз го последвах и правех всичко, което правеше той.

Заплувахме в нещо като проход под скалата. В един момент течението се втурваше след нас, като ни дърпаше назад към откритото море. Тогава Булиуиф и аз след него се вкопчихме в един камък и не му позволихме да ни върне назад. Дробовете ми щяха да се пръснат, но в това време потокът потегляше обратно и усещах как ме избутва с огромна скорост напред, като ме блъска в стените на тунела. След това отново назад и отново последвах примера на Булиуиф, като се хванах за спасителния камък и точно когато усещах, че парещата болка в гърдите и ледената вода ще ме довършат, течението се втурна навътре, като ме блъскаше насам-натам. В следващия момент бях вече на повърхността и усетих, че дишам.

Истина ви казвам, това се случи толкова бързо, че не успях даже да почувствам облекчение, напълно обяснимо след подобно преживяване, и даже не се сетих да благодаря на Аллаха за благоприятната си съдба и избавление. Зяпах с отворена уста и гълтах въздух ненаситно, и всички останали и Булиуиф заедно с тях бяха показали глави над водата и правеха същото.

Намирахме се в нещо подобно на вир или по-скоро езеро, разположено в пещера с гладък каменен таван и вход откъм морето, през който току-що бяхме преминали. Направо пред нас се простираше равен скалист терен и се виждаха три или четири сенки, наклякали около запален огън и напяващи нещо неразбираемо. Веднага ми стана ясно защо ги наричат гръмотевични пещери. С всеки удар на прибоя кухината отвътре прокънтяваше с такава мощ, че ушите боляха и се усещаше как въздухът се свива и разпуска.

На това място, в тази пещера беше нашият пръв сблъсък и Булиуиф и воините му, и аз заедно с тях, убихме с кинжалите си четирите демона. За пръв път ги видях ясно на мигащата светлина на огъня, който бясно припламваше с всеки удар на гръмотевичния прибой. Съществата изглеждаха така: много подобни на човека във всяко отношение и едновременно като никой човек на лицето на земята. Бяха късокраки, дребни на ръст, ала масивно сложени и широки, обрасли с косми по всички части на тялото с изключение на дланите, ходилата и лицата. Широколики, с големи, грозни и изпъкнали уста и челюсти, главите им изглеждаха по-големи от главите на обикновените хора. Очите им бяха дълбоко хлътнали и веждите грамадни, ала не по причина на гъсто окосмяване, а поради издадените кости. Зъбите им също бяха големи и остри, но у болшинството от съществата износени и изтрити.

Във всички други страни на телесните си черти, отвори и полови органи бяха също като хора.[2] Едно от тях не умря веднага и с езика си произведе някакви звуци, които ухото ми оприличи на членоразделна реч, но дали беше така — не зная и не бих могъл да твърдя подобно нещо.

Булиуиф заразглежда четирите трупа с гъста, сплъстена козина и тогава се чу смразяващ, разнасян от екота напев, зловещ звук, който ту се губеше, ту се появяваше, заглушаван от прибоя и идваше от вътрешността на пещерата. Натам ни поведе и той.

Тогава се натъкнахме на три други от тях, проснати на земята и с ръце, вдигнати в знак на покорство пред застанала в сянката фигура. Заети в напева си, проснатите не усетиха приближаването ни, ала фигурата ни забеляза и изкрещя ужасяващо към нас. Това явно беше Върховната майка, царицата на вендол, но дали беше жена, не мога да кажа поради това, че беше стара дотам, че да не личи полът й.

Булиуиф сам се нахвърли върху легналите, като ги уби и тримата, докато царицата се дръпна обратно в сенките и през цялото време надаваше ужасяващи крясъци. Не успях да я разгледам добре, но все пак това, което ще кажа, го видях със сигурност. Беше заобиколена от змии, които се извиваха под краката, ръцете и врата й. Те съскаха и стреляха с езици и както я бяха обградили по земята и по тялото, никой от воините не смееше да се доближи до нея.

Тогава Булиуиф я нападна и тя издаде пронизителен писък, когато кинжалът му потъна в гърдите й. Сляп за змиите около себе си, той продължи да нанася многобройни удари, ала тя продължаваше да стои изправена, въпреки че кръвта шуртеше като фонтан от раните, нанесени от острието му. Навсякъде се носеха страховитите й писъци. Най-после тя се захлупи на земята и падна мъртва, а Булиуиф обърна лице към нас. Тогава видяхме, че тази жена, тази царица на некрофагите, го беше ранила. От корема му стърчеше сребърна игла, подобна на игла за коса и трепкаше с всеки удар на сърцето му. Той я дръпна навън и от раната бликна струя кръв. Очаквахме да падне смъртно ранен, ала той остана прав и заповяда да напуснем пещерите.

Излязохме през другия изход, който ни отведе към сушата. Пазачите, които го охраняваха, се бяха разбягали при виковете на умиращата си царица и ние потеглихме без забавяне. Булиуиф ни заведе до мястото, където ни чакаха конете, и там се строполи на земята.

Ехтгов, с необичайно за нордмен скръбно лице, се разпореди да се изработи носилка и с нея отнесохме Булиуиф обратно през полята, до кралството на Родгар. През целия път Булиуиф беше в добро настроение и веселеше останалите. Много от шегите не разбирах, но го чух да казва:

— Родгар сигурно няма да се зарадва на връщането ни. Ще трябва да заповяда още един пир, а май вече е един беден домакин.

Воините се смееха на тази и на другите шеги и видях, че смехът им беше непресторен.

Пристигнахме в кралството на Родгар и ни посрещнаха с поздрави и щастливи усмивки и без тъга, въпреки опасната рана на Булиуиф, от която плътта му посивяваше, тялото му трепереше, а в очите му пламтеше огънят на болна и трескава душа. Всички нордмени разбираха тези знаци. Разбирах ги и аз. Когато му донесоха купа с отвара от лук, той я бутна настрана и каза:

— Не се старайте заради мен. Аз знам, че съм прихванал супената болест — и извика да приготвят угощението, като настоя да седне начело на трапезата, подпрян на каменна скамейка до дясната страна на краля, и пи медовина и беше весел. Бях наблизо, когато го чух да казва на Родгар в разгара на веселбата:

— Нямам роби.

— Всички мои роби са твои роби — отвърна Родгар.

— Нямам коне.

— Всички мои коне са твои коне — отговори кралят и продължи: — Не мисли повече за това.

И Булиуиф се усмихна щастливо и цветът отново се появи по бузите му, и сякаш силите му се възвръщаха с всяка минута. После, макар и да не е за вярване, както си беше с превръзката на раната, дори придърпа една от робините и като приключи, шеговито ми каза:

— Един мъртвец не е от полза никому.

Тогава сънят го обори и цветът на лицето му избледня и той задиша все по-немощно. Страхувах се, че никога няма да се събуди от този си сън. Сигурно и той мислеше така, защото беше стиснал здраво меча си в ръка, докато спеше.

Бележки

[1] Подобен метод за катерене и слизане по скали продължава да се практикува на Фарьорските острови (Дания) при събиране на птичи яйца, един от основните източници на храна за местните жители.

[2] Въпросното описание на външните черти на съществата предизвикаха спорове по обясними причини. Виж приложенията.