Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (7) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

След погребението на Нордменския предводител

За скандинавците ничия смърт не е причина за скръб. Бедняк или роб, за тях е безразлично, дори и смъртта на княз не би предизвикала тъга или сълзи. Вечерта на същия ден, в който погребаха вожда Вуглиф, в лагера на нордмените цареше небивал празник.

Въпреки това усещах, че нещо не е наред сред тия варвари. Посъветвах се с преводача и той ми каза, че планът на Торкел е да предизвика смъртта ми и след това да свали Булиуиф. Той бил спечелил подкрепата на някои от първенците и във всеки дом хората обсъждали и спорели.

Притеснен до немай-къде, попитах:

— Но нали аз нямам нищо общо с това, как да постъпя?

Преводачът каза, че трябва да бягам, ако мога, но хванат ли ме, това ще се изтълкува като доказателство за вина и ще постъпят с мен като с крадец. Крадците при нордмените биват наказвани по следния начин: завеждат крадеца до някое дърво, завързват около него здраво въже, закачат го на дървото и го оставят да виси там, докато не се разпадне на парчета под действието на ветровете и дъжда.

И като си спомних, че едва отървах смъртта в ръцете на ибн-ал-Катаган, реших да постъпя както преди — с една дума, да остана при нордмените, докато ми разрешат да продължа пътуването си.

Посъветвах се с преводача дали да не поднеса дарове както на Булиуиф, така и на Торкел, дано ми разрешат да замина по-бързо, но той отвърна, че не мога да изразя почит и на двамата едновременно, а кой ще бъде новият княз още не е решено. После добави, че всичко ще стане ясно само след един ден и една нощ, и не по-късно.

И наистина е вярно, че между тези нордмени няма установен начин, по който да се избира нов предводител след смъртта на стария. Силата и бойните умения са на голяма почит, но също така и подкрепата на останалите воини, първенци и благородници. Понякога се случва да няма ясно определен приемник на властта и така беше сега. Преводачът ме посъветва да чакам и да се моля, което и направих.

И тогава се изви силна буря по бреговете на реката Волга и продължи цели два дни, и вилняха ветрове, и силни дъждове се изляха, и след бурята падна студена мъгла на земята. Беше гъста и бяла и човешките очи не можеха да проникнат на повече от дузина разкрача.

И тогава разбрах, че нордмените, тези грамадни воини, които по причина на гигантския си ръст, сила на мускулите и свирепост няма от какво да се страхуват по целия божи свят, същите тези люде се плашат от мъглата, идваща след буря.

Мъжете от расата им се мъчат да прикриват страха си един от друг, като се смеят и шегуват непрекъснато и нарочно показват безгрижието си. И така само доказват обратното, защото опитите им да се прикрият са детински и въпреки че явно не искат да си признаят, всеки от тях, из целия им лагер, се отдава на молитви и принася жертви — петли и кокошки, и когато го попитат за причината, той отвръща: „Принасям жертва за безопасността на близките си у дома“, или: „Принасям жертва за успешна търговия“, или „Тази жертва е за помен на този или онзи покоен член на семейството ми“, или всякакви други причини, и после добавя: „И също за да се вдигне мъглата.“

Намирах за странно такива силни и войнствени люде толкова да се страхуват от нещо, че чак да се налага да се преструват, пък и според мен мъглата или думанът са твърде неразумни причини за страх. И казах на преводача, че човек може да се страхува от вятър или пясъчни бури, наводнение, земетръс, или от небесни гръм и мълнии, защото всяко от тези неща може да го нарани или убие или да разруши дома му. И също му казах, че мъглата и думанът не представляват такава заплаха или опасност, а са най-маловажни от който и да е друг вид от природните стихии.

Преводачът ми отвърна, че не съм познавал изпитанията на морския човек. Каза, че много от арабските мореплаватели мислели като нордмените относно безпокойството^[1], причинявано от мъглата, и също така, че всички пътешественици по море се чувствали несигурни при мъгла или думан поради увеличената опасност при пътуване по вода.

Съгласих се, че в това има смисъл, но когато, както сега, мъглата тегне над суша, а не над вода, не виждах причина за страх. Той отвърна:

— Мъглата, където и да падне, винаги поражда страх.

И добави, че за нордмените нямало никакво значение дали я срещат по вода или по суша.

А после ми каза, че неговият народ всъщност не се плашел чак толкова от нея. Каза също, че той самият не се боял, че тя просто е нещо маловажно, най-много да предизвика болка в някоя става, но нищо повече. Но и той като другите отричаше безпокойството си, предизвикано от мъглата, и се правеше на безразличен.

И така стана, че мъглата не се вдигна, въпреки че намаля и изтъня с напредването на деня. Слънцето се появи като блед кръг в небето, толкова слабо, че можех да го наблюдавам направо с очи.

Същия този ден пристигна с кораб един благородник от тяхната раса. Беше млад мъж, с рядка брада и пътуваше с малък брой прислуга и роби и нито една жена. Поради това аз заключих, че не е дошъл да търгува, защото нордмените идват по тези земи най-вече да продават жени.

Пристигналият закотви кораба си на брега и остана на него до падането на нощта и никой човек не се доближи до него, нито го поздрави, въпреки че беше застанал в пълен ръст пред погледите на всички. Преводачът каза:

— Той е от рода на Булиуиф и ще бъде приет на трапезата довечера.

— А защо стои на кораба? — попитах аз.

— Поради мъглата — отвърна той. — Такъв е обичаят. Да остане пред погледа на всички много часове, за да се убедят, че не е враг, дошъл с нея. — И това преводачът ми каза след дълго колебание.

На празненството вечерта младежът влезе в залата. Посрещнаха го топло и всички се надпреварваха да изразят изненадата си и най-вече Булиуиф, който се държеше, сякаш младият човек току-що е пристигнал, а не стоял до кораба си в продължение на много часове. След многочислените поздравления младежът изрече пламенно и дълго послание, което Булиуиф удостои с необикновено внимание, като не пиеше, нито попипваше робините, мълчеше и слушаше високия, пресекващ глас на новодошлия. В края на разказа младежът беше на прага на сълзите и те побързаха да му връчат чаша с питие.

Запитах преводача за съдържанието на речта и той отвърна:

— Това е Вулфгар, син на Родгар, велик крал на Север. Той е родственик на Булиуиф и търси помощта и подкрепата му за смела и геройска мисия. Вулфгар казва, че далечната ни страна е подложена на ужасяваща и безименна опасност, на която хората са безсилни да се противопоставят и моли Булиуиф да се върне бързо в родните земи и спаси народа и кралството на отеца му Родгар.

Когато го попитах за природата на тази опасност, той ми рече:

— Няма име, което да мога да изрека.^[2]

Той изглеждаше силно обезпокоен от думите на Вулфгар, както и повечето от сънародниците му. И лицето на Булиуиф придоби мрачно и тъжно изражение. Аз настоях да ми се разкаже по-подробно за тази ужасна заплаха и той каза:

— Името не бива да се изрича, забранено е, защото произнасянето му може да предизвика злото — и както говореше, видях, че се страхуваше даже да го помисли и цветът на лицето му беше блед, и реших да не питам повече.

Седнал на високия каменен трон, Булиуиф беше потънал в мълчание. Събраните първенци и васали, както и робите и слугите, също стояха безмълвни. Никой не обелваше дума. Пратеникът Вулфгар беше застанал с наведена глава пред множеството. Никога не бях виждал жизнерадостните и весели северни люде толкова потиснати.

И тогава в залата влезе старата вещица, наречена ангел на смъртта и седна до Булиуиф. Тя измъкна от кожената си торба връзка кокали — човешки или животински, така и не разбрах, и ги хвърли на земята, като мърмореше заклинания под нос и прекарваше ръка над тях. После ги събра и хвърли отново и отново, като напяваше все нови и нови заклинания и след последното хвърляне заговори на Булиуиф. Запитах преводача какво казва, но той не ми обърна внимание.

След време Булиуиф стана и, вдигайки чашата си, се обърна към събраните воини, като дълго им говори. Един по един няколко от тях станаха от местата си с лице към него. Не всички станаха и аз преброих единадесет.

Забелязах също, че Торкел изглежда много доволен от това, което се случва и осанката му придобива все по-наперен вид, докато Булиуиф, без да показва омраза или дори интерес, сякаш не го забелязваше, въпреки че бяха врагове само допреди няколко минути.

Тогава ангелът на смъртта, същата стара вещица, посочи към мен, изрече някакви слова и напусна залата. Най-после преводачът проговори, като каза следните думи:

— Боговете са наредили на Булиуиф да напусне това място и бързо, като остави всичките си дела и грижи, да извърши подвиг и да победи заплахата от Север, и така ще бъде. И той ще трябва също да вземе единайсет воини със себе си, а също и теб.

Отговорих, че съм изпратен с мисия при българите и трябва да следвам указанията на своя Халиф без отлагане.

— Ангелът на смъртта го каза — продължи преводачът. — Отрядът на Булиуиф трябва да се състои от тринадесет души, като единият да бъде от друг народ, и ти ще бъдеш този тринадесети.

Започнах да протестирам, че не съм воин и наистина изказах всички извинения и молби, за които се сетих, че могат да значат нещо пред тази тълпа от грубияни. Настоях думите ми да бъдат предадени на Булиуиф, но преводачът ми обърна гръб и напусна залата с тези последни думи:

— Приготви се по най-добрия начин. Ще потеглите с пукването на зората.