Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (14) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Съветът на джуджето

Върнахме се по обратния път, но яздехме по-бързо. Конете сами ускоряваха ход и не усетихме как слязохме от височините и видяхме равното поле, а в далечината край морския бряг селището и големия палат на Родгар.

Тогава Булиуиф кривна настрани и ни поведе в друга посока, към високи скални проломи, където се срещаха морските ветрове. Яздех до Хергер и го попитах защо се отклоняваме. Той отговори, че трябва да намерим местните джуджета.

Това наистина много ме изненада, защото между северните народи няма джуджета. Никога не се виждат по улиците, нито да седят в краката на кралете, нито да броят пари или да служат като писари или което да е от другите неща, известни за джуджетата.^[1]

Никой нордмен не беше споменавал пред мен за джуджета и аз не можех да си представя, че такава гигантска раса^[2] би дала живот на дребни същества.

Достигнахме до местност, пълна с пещери, празни и брулени от ветровете, и Булиуиф слезе от коня. Така направиха и останалите и продължихме пеша. Дочух съскащ звук и наистина видях как от дупките в скалата излиза пара. После влязохме в една от пещерите и там видяхме джуджетата.

На вид изглеждаха така: на ръст колкото обикновено са събратята им, но с големи ръце и черти на извънредно стари хора. Както жените, така и мъжете сякаш бяха на преклонна възраст. Мъжете носеха бради и имаха сериозен израз на лицата. Жените също имаха косми по лицата и като цяло приличаха на мъже. Всяко от джуджетата носеше дреха от самур или друго мъхнато животно и на кръста тънък колан от щавена кожа, украсен с ковано злато.

Малките люде ни посрещнаха учтиво и без признак на страх. Хергер каза, че притежават магически способности и никой човек на света не може да ги изплаши, ала конете предизвикват уплах у тях и затова бяхме оставили нашите в подножието. Той добави също, че силата им се крие в тънките им колани и всяко джудже би дало мило и драго да си го възвърне, ако бъде изгубен.

Видът им на много възрастни също не бил измама, защото продължителността на живота им е по-голяма от тази на обикновените хора. Също били способни в плътските дела от най-ранна възраст и дори като малки деца притежавали огромни членове и косми между краката. Наистина това е отличителният белег, по който всички обикновени родители познават, че детето им принадлежи към расата на джуджетата и като магическо същество трябва да бъде отведено на хълмовете да живее със себеподобните си. След като направят това, родителите благодарят на боговете и принасят жертви, защото раждането на джудже се смята за добра поличба.

Това са поверията на нордмените, както ми ги разказа Хергер, и понеже не знам дали е лъжа или истина, предавам дословно думите му.

Забелязах, че съскащият звук и парата излизат от големи съдове, в които се потапяха изковани стоманени остриета, за да се закалят. Тези дребни майстори изработват оръжия, високо ценени от нордмените, и аз наистина видях как спътниците ми се озъртат любопитно като жени на сергия за скъпи коприни.

Булиуиф попита нещо събралите се насреща дребосъци и те го насочиха към най-високата част на пещерата навътре, където седеше самотно джудже, явно най-старият от тях, с коса и брада чисто бели и сбръчкано, набраздено лице. Наричаха го тенгол, което означава съдник на доброто и злото, а също и пророк. Този тенгол сигурно ще да е притежавал магически способности, както казваха всички, защото веднага поздрави Булиуиф по име и го покани да седне до него. Булиуиф седна и всички застанахме на разстояние и зачакахме.

Булиуиф не му поднесе дарове, защото нордмените не отдават почести на малкия народ. Те вярват, че съдействието им трябва да се получава даром и е грешно да се насърчава услужливостта на джудже с дарове. Ето защо Булиуиф седна и джуджето, наречено тенгол, го погледна, затвори очи и занарежда, като се поклащаше напред-назад. Гласът му беше креслив като на дете и думите му, според Хергер, бяха тези:

— О, Булиуиф, ти си велик воин, но срещна равносилен съперник в лицето на чудовищата на мъглата, така наречените „некрофаги“. И това ще бъде битка на живот и на смърт, и ти ще се нуждаеш от цялата си сила и разум, за да надделееш предизвикателството.

Тенголът продължи така още известно време, като се люлееше назад-напред и значението на думите му беше, че Булиуиф е срещнал труден противник и макар всички да знаехме това и най-вече самият Булиуиф, той търпеливо слушаше.

Видях също, че Булиуиф не се обиди, когато джуджето му се присмиваше и то неведнъж:

— Дошъл си при мен, защото си нападнал изчадията в блатистите земи и това не ти донесе никакъв успех. И сега си тук за съвет и порицание като дете при баща си и ми казваш: „Какво да правя сега, когато всичките ми планове се провалиха?“ — Тенголът дълго се смя на тези си думи и после сбръчканото му лице стана мрачно и той продължи: — О, Булиуиф, виждам бъдещето, но не мога да ти кажа повече от това, което знаеш. Ти и всичките ти смели бойци събрахте умение и кураж да нападнете демоните в пустата на смъртната заплаха. В това измамихте себе си, защото то не беше истинско геройско начинание.

Слушах тези думи с учудване и си мислех, че нашето пътуване дотам си беше истински подвиг.

— Не, не, благородни Булиуиф — продължаваше тенгол, — ти предприе лъжовна мисия и дълбоко в сърцето си знаеше, че тя не си струва. Такава беше и битката с огнения дракон Коргон и тя ти струва множество чудесни воини. До какъв край достигнаха всичките ти планове?

Булиуиф продължаваше да мълчи. Само седеше до джуджето и чакаше.

— Голямото предизвикателство за храбрия боец е в сърцето, а не в противника. Каква полза да налетиш на поселището на вендол и да избиеш възможно най-голям брой от тях, докато спят? Колкото и да изколиш, това ще спре войната толкова, колкото отрязаният пръст ще спре боеца. За да убиеш истински, трябва да пронижеш дълбоко в главата или сърцето — така е и с чудовищата. Но това всичко ти го знаеш и нямаш нужда от съвета ми, за да го научиш.

Като се клатеше, джуджето продължаваше да гълчи Булиуиф и той приемаше укорите, без да отговори, само навеждаше още по-надолу глава.

— Ти извърши дела — продължи тенголът — присъщи на обикновен човек, ала не успя да се проявиш като истински герой. Героят извършва това, което никой човек не посмява да извърши. За да победиш вендол, трябва да удариш в главата и сърцето. Трябва да победиш Върховната им майка в дълбините на гръмотевичните пещери.

Нищо не разбрах от тези думи.

— Знаеш това, което е било известно от самото начало на човеците. Трябва ли смелите ти воини да загинат един по един? Или е по-добре да удариш в сърцето на майката в пещерите? Това не е предсказание. Ти трябва да избереш дали да постъпиш като човек или като герой.

Тук Булиуиф отговори нещо, но гласът му беше нисък и се загуби във воя на вятъра отвън. Какъвто и да беше отговорът, джуджето продължи:

— Това е отговорът на истински герой и аз не бих очаквал друг от теб. Затова ще ти помогна в изпитанието.

Тогава от вътрешността на пещерата излязоха на светло много други джуджета и в ръцете си носеха различни предмети.

— Това тук — каза тенголът — са ремъци, направени от кожите на тюлени, хванати при първото топене на леда. Те ще ви помогнат да достигнете входа на пещерите откъм морето.

— Благодаря ти — каза Булиуиф.

— Това тук — продължи тенгол — са седем кинжала, закалени на пара и посредством магия, за теб и шестимата ти воини. Дълги мечове няма да ти бъдат от полза в пещерите. Носете тези оръжия като смелчаци и ще постигнете всичко, което желаете.

Булиуиф взе кинжалите и благодари на джуджето. После стана и попита:

— Кога трябва да извършим нападението?

— Вчера е по-добре от днес, а утре е по-добре от деня след това. Действайте бързо и направете това, което възнамерявате, с твърдо сърце и силна ръка.

— Какво ще стане, ако успеем? — попита Булиуиф.

— Тогава демоните ще бъдат смъртно ранени и ще се опитат да ударят за последен път, и след тази агония на земята ще настъпи вечен мир. И твоето име ще бъде прославено навеки във всички дворци на северните земи.

— Така се прославят делата на мъртвите — каза Булиуиф.

— Това е вярно — отговори джуджето и се засмя със смеха на малко дете, — но също и делата на живите герои. Никой не възпява обикновените хора. Това го знаеш.

Тогава напуснахме пещерата и Булиуиф раздаде на всеки от нас по един от направените от джуджетата кинжали, и ние се спуснахме от ветровитите скалисти проломи към равното поле и стигнахме палата на Родгар с падането на нощта.

Всичко това се случи наистина и аз го видях със собствените си очи.