Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (13) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Пустата на смъртната заплаха

Булиуиф нареди да доведат седем яки коня и преди да преполови денят, ние потеглихме от палата, през равното поле към далечните хълмове отвъд. Заедно с нас тичаха и четири хрътки, чисто бели на цвят, превъзходни животни, които бих оприличил по-скоро на вълци, отколкото на кучета, толкова свирепи изглеждаха те. Това съставляваше цялостната ни нападателна сила и, бих казал, слабовата ми изглеждаше тя срещу такъв мощен неприятел, ала нордмените извънредно много се уповават на изненадата и хитроумното нападение, а също и на това, че, по техните думи, всеки един от тях струва колкото четири или пет от другите.

Трудно можех даже и да си помисля за каквито и да е военни начинания поради извънредната умора на тялото и с изумление осъзнах, че нордмените не споделят моята гледна точка. Хергер просто каза:

— Винаги ще бъде така. Както сега, така и във Валхала.

Валхала е техният Рай. Той представлява огромен палат, където воините се сражават от зори до мрак, след което загиналите в битката отново оживяват и всички заедно участват в пир, на който храната и пиенето никога не свършват, и на следващия ден отново има битка, и отново загиналите оживяват, и отново има пир и така продължава техният рай през вечността.^[1] Заради това те никога не намират за странно воденето на война през всеки ден от живота си на този свят.

Водеха ни кървавите следи, оставени от отстъпващите в нощта конници. Кучетата тичаха напред, възбудени от кръвта по пътеката. Спряхме само веднъж, за да приберем едно от захвърлените им оръжия. То представляваше ръчна секира с дръжка от дърво и острие от дялан камък, закрепено за дръжката с кожени ремъци. Ръбът на секирата беше извънредно остър и като цяло острието, изработено с умение, сякаш беше скъпоценен камък, предназначен да задоволи суетата на някоя богата дама — до такава степен изработката и остротата на ръба впечатляваха. Никога не бях виждал подобно оръжие и Хергер ми каза, че тези същества изработват всичките си инструменти и пособия от камък.

Ние продължавахме да напредваме бързо по следата, водени от лаещите хрътки и, малко по малко, лаят им ме ободри. Най-после достигнахме височините и навлязохме между тях без забавяне и колебание. Лицата на спътниците ми бяха белязани от знака на страха, но с някаква мълчалива, мрачна упоритост те преследваха целта си устремно, без да се спират или отклоняват встрани. Въздухът тук, на високото, беше хладен и между високите зелени дървета студеният вятър залепяше дрехите по телата ни и изваждаше пара от ноздрите на конете и бягащите кучета. Ние продължавахме, без да спираме, докато някъде по средата на деня не стигнахме до една по-различна местност. Това беше блатисто плато, с тук-там открита, черна на цвят вода, пусто и враждебно. Тази местност беше подгизнала и влажна, приличаше на пустиня и над земята се стелеше рехава мъгла. Нордмените наричат тези плата „Пустата на смъртната заплаха“^[2].

Очите ми видяха как мъглата се е скупчила на валма по земята, подобно на малки облаци, пръснати по полето. На едно място въздухът е чист, после на друго белите облачета са увиснали ниско, до конските колене, и в тези места кучетата се скриваха в тях. В следващия миг излизаха на открито, сякаш никаква мъгла не е имало. Така изглеждаше пустата.

Гледката ме впечатли много, макар нордмените да я приемат за нещо обикновено. Казаха ми, че в тази област има много блатисти езера и от пукнатините в земята извират на талази горещи извори. В такива места мъглата се събира и не се вдига през целия ден и затова тази местност била наричана „Земята на димящите езера“.

Тук почвата е трудна за конете и ние забавихме ход. Кучетата също запристъпяха по-боязливо и забелязах, че вече не лаеха толкова напористо. Не след дълго дружината ни придоби съвсем различен вид. Както препускахме в галоп, с тичащи кучета отпред, изведнъж започнахме да се движим предпазливо, умълчаните хрътки се засуетиха току пред краката на конете, които понякога се препъваха в тях. Все още беше много студено и забелязах тук-там малки снежни преспи, макар, доколкото си спомням, да беше още лято.

Така, с бавна стъпка пропътувахме доста разстояние, докато не започнах да се съмнявам, че сме загубили пътя и че никога няма да можем да се върнем обратно през пустата. Изведнъж кучетата спряха. Нямаше нищо, никаква промяна в терена или какъвто и да е белег по земята, но кучетата се заковаха на място, сякаш бяха стигнали ограда или някакво осезаемо препятствие. Цялата ни група застана там и всички се заоглеждахме наоколо. Не се чуваше нищо, нито дори звук на птици или животни, единствено гробна тишина.

Булиуиф каза:

— Оттук започва земята на вендол — и воините затупаха конете по шиите, за да ги успокоят. Явно и те, както и ездачите им, усещаха нещо в това място, защото пръхтяха неспокойно и се дърпаха. Булиуиф беше стиснал устни, ръцете на Ехтгов трепереха, докато държаха юздите, Хергер беше блед и шареше нагоре-надолу с очи, както и всички останали показваха посвоему безпокойството си.

„На страха устата е бяла“ — казват нордмените и видях, че това е истина, защото всички бяха побледнели около устните и устата, ала никой не говореше за страха си.

Оставихме там кучетата и продължихме напред през тънкия и хрущящ под копитата сняг и все по-сгъстяващите се мъгли. Воините не говореха помежду си, само на конете. С всяка крачка ставаше все по-трудно да се карат добичетата напред и се налагаше да бъдат поощрявани с ласкави думи и резки ритници. Скоро пред нас изникнаха неясни сенки в мъглата и ние се приближихме предпазливо. Очите ми видяха следното: на високи колове от двете страни на пътя бяха набити черепите на огромни зверове, раззинали челюсти в знак на нападение. С приближаването ни се видя, че черепите са от гигантски мечки — звяр, обожествяван от съществата вендол. Хергер ми каза, че черепите пазели границите на техните владения.

Пред нас в далечината изникна друго препятствие, сиво и грамадно — голяма скала, висока колкото оседлан кон и издялана във форма на бременна жена с надут корем и гърди, без глава, крака и ръце. Оплескана от явно скорошни жертвоприношения, тя беше цялата на кървави ивици и представляваше отвратителна гледка.

Никой не каза нито дума. Раздалечени на крачка един от друг, воините изтеглиха мечовете си и продължиха нащрек. Трябва да спомена едно типично нордменско качество — само преди миг бе видно, че се боят, но с преминаването на границата на демонските владения, все по-близо до причината за страха им, собствените им страхове изчезнаха. Те сякаш винаги вършат нещата наопаки, обърквайки наблюдателя, защото сега, пред лицето на опасността, ги обзе определено спокойствие. Единствено конете проявяваха нервност и все по-трудно ги подкарвахме напред.

Отново усетих в ноздрите си миризмата на гниещи трупове, също като в палата на Родгар, и сърцето ми беше готово да спре от ужас. Хергер, който яздеше до мен, каза със загрижен глас:

— Как си?

Без да мога повече да крия чувствата си, отговорих:

— Страх ме е.

Хергер продължи със същия тон:

— Страх те е, защото си мислиш за предстоящото и си представяш ужасни неща, които биха смразили кръвта на всеки. Не се опитвай да гледаш в бъдещето и отпусни сърцето си. Знаеш, че никой човек не живее вечно.

Тогава видях истината в думите му и казах:

— Моят народ има поговорка: „Благодаря на Аллаха, че в своята мъдрост е поставил смъртта в началото на живота, а не в края му.“

Хергер се засмя кратко и отвърна:

— Пред лицето на страха дори и арабинът говори истината — и продължи напред и повтори думите ми на Булиуиф, който се засмя на свой ред. Шегата беше добре дошла за всички в този момент.

Изкачихме се по височината и като достигнахме билото, под нас се откри селището на вендол. Ето какво представляваше то, както го видяха очите ми: беше в долина и в нея бяха разположени в кръг колиби от кал и слама, строени сякаш от деца, а в центъра на кръга димеше голям, догарящ огън. През вдигащата се пелена на мъглата не се забелязваха нито коне, нито други животни, никакво движение или признак на живот.

Булиуиф слезе от коня си, след него и всички останали заедно с мен. Усетих как сърцето ми блъска в гърдите и въздухът ми не достига, като гледах дивашкото обиталище на демоните. Шепнешком попитах:

— Защо няма никой?

— Тия вендол са нощни същества, подобни на прилепите и кукумявките — отговори Хергер, — и почиват през деня. Сигурно спят сега и ние ще слезем долу, ще ги нападнем и ще ги изколим, докато сънуват.

— Ние сме толкова малко — казах аз, без да откъсвам очи от множеството колиби.

— Напълно достатъчно — отговори Хергер и ми подаде медовина, и аз отпих с благодарност, като възхвалих Аллаха, че нейната употреба не е нито забранена, нито дори гледана с лошо око.^[3] Признавам си, че езикът ми започваше да се приобщава към тази коварна течност, ала така се случва в живота — с повторението много чужди преди неща престават да бъдат неприемливи. Усещах дори, че миризмата на леш, идваща от колибите на изчадията, повече не ме дразнеше. Бях престанал да я усещам.

Хората от Север са доста особени по отношение на миризмите. Те не поддържат чистота и, както вече казах, приемат храна и напитки от всякакъв произход, дори и нечисти. Въпреки това ценят обонянието най-много от всички сетива. Ако в битка им отсекат ухо, смятат го за малка загуба, както и пръст на ръката или крака, дори самия крайник, и понасят подобни осакатявания с безразличие. Загубата обаче на носа смятат за равна на смъртта, дори и ако става въпрос само за месестия му връх, което за други народи би било напълно незначителна контузия.

Далеч за по-маловажно се смята строшаването на носните кости в битка или в резултат на удар и на мнозина от тях носовете са криви по тази причина. Не успях да науча защо толкова много се страхуват от отсичането на този орган.^[4]

Събрали отново сили, Булиуиф, хората му и аз заедно с тях оставихме конете на височината, като се наложи да оставим някой да ги наглежда, толкова изплашени бяха добичетата. Надявах се това да бъда аз, ала напразно. За целта оставиха Халтаф, който беше ранен и щеше да бъде от по-малка полза в боя. Останалите внимателно заслизахме надолу по хълма, проправяйки си път между болнавите трънаци и умиращи храсти към жилищата на демоните. Придвижвахме се тихо и предпазливо и, без да предизвикаме тревога, скоро се оказахме в самото сърце на селището.

Булиуиф не каза и дума, само даваше напътствия и заповеди с ръце. Разбрах, че трябва да се разделим по двама и всяка двойка да поеме в различна посока. Хергер и аз трябваше да нападнем най-близката колиба, а останалите — други. Изчакахме, докато всички заемат позиция пред постройките и тогава Булиуиф извика и като вдигна грамадния меч Рундинг, поведе атаката.

Втурнах се заедно с Хергер в определеното жилище и кръвта блъскаше в главата ми, и усещах меча в ръката си лек като перце. Бях готов за най-тежката битка в живота си. Вътре нямаше никой. Виждаха се само примитивните легла от слама, толкова непохватно изработени, че на вид приличаха повече на животински леговища. Втурнахме се веднага към следващото. Там също нямаше никой. В цялото село нямаше никой и ние се споглеждахме объркани, с израз на изненада и удивление по лицата.

Тогава Ехтгов ни извика и ние се събрахме в една от празните хижи, по-голяма от останалите. Въпреки че нямаше жива душа, вътре не беше съвсем пусто. Подът беше засипан с крехки кости, които хрускаха под краката ни, деликатни и трошливи, сякаш бяха птичи. Изненадан се наведох да ги разгледам и невярващите ми очи съзряха полегатите линии на очно гнездо, после част от челюст. Истина ви казвам, ходехме по килим от кости от човешки лица и, като потвърждение на тази пъклена гледка, до стената на помещението, обърнати като съдини, само че блестящо бели, бяха наредени теменните части от човешки черепи. Хергер каза, че съществата вендол се хранят с мозъка на жертвите си както човек яде яйце или сирене. Такъв им е обичаят и колкото и противно да изглежда дори и споменаването му, това е самата истина.

В това време един от воините извика от друга хижа и ние влязохме там. Стаята беше гола, с изключение на голям, подобен на трон стол, издялан от огромен дънер, чието ветрилообразно облегало беше резбовано във форма на преплетени змии и демони. В подножието на стола се търкаляха лицеви кости от черепи и върху подлакътниците, където собственикът му би си подпирал ръцете, се стелеше кръв и остатъци от белезникава маса, човешки мозък. Вонята беше изключителна. Навсякъде около стола бяха подредени малки каменни фигурки като тия, които описах преди, и те образуваха нещо като отделено пространство край него.

Хергер каза:

— Тук тя властва — и гласът му беше нисък и пълен със страхопочитание.

Не успях да проумея какво иска да каже, но почувствах, че ми се повдига, главата ми се замайва и, без да мога да се сдържам, се облекчих на пода. Всички останали изглеждаха съсипани и въпреки че никой не повърна, те скоро награбиха горящи въглени от огъня и започнаха да подпалват колибите. Една по една, те бавно захващаха, понеже бяха влажни и продължаваха да горят, когато нашата дружина се изкачи по хълма, възседна конете и напусна долината на вендол, а след това и пустата на смъртната заплаха.

Всички бяхме тъжни и мрачни, защото демоните ни бяха надминали по хитрина и коварство, като предвидиха нападението ни и напуснаха леговището си. Единствената вреда, която им нанесохме — изгарянето на селото им — за тях беше незначителна.