Майкъл Крайтън
Тринадесетият воин (15) (или Ръкописът на Ибн Фадлан, в който се разказва за неговите преживявания сред нордмените през 922 г. след Христа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eaters of the Dead [=The 13th Warrior], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 54 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Тринадесетият воин

ИК „Селекта“, 1999

ISBN 954-8371-56-1

История

  1. — Добавяне

Събитията от нощта преди нападението

Тази нощ мъглата не ни споходи. Млечнобелите валма се спуснаха от височините, но останаха да висят между дърветата в гората, без да изпълзят на равното поле. В големия палат на Родгар се състоя гръмко пиршество и воините, заедно с Булиуиф, се присъединиха към общото веселие. Две грамадни рогати овце[1] бяха заклани и изядени напълно, и всеки от мъжете изпи огромни количества медовина. Сам Булиуиф тръшна поне половин дузина, че и повече робини, ала въпреки празничното настроение нито той, нито воините му бяха напълно безгрижни. От време на време ги забелязвах как поглеждат към дарените от джуджетата кинжали и въжетата от тюленова кожа, поставени настрани.

Аз също се присъединих към тези „мъжкарски“ забавления, защото се чувствах един от тях след толкова време, което бяхме прекарали заедно, или поне така ми се струваше. Признавам си, през тази нощ се усещах, сякаш съм бил роден като нордмен.

Хергер, силно пиян, без притеснение разказваше за Върховната майка, царицата на демоните:

— Тяхната Върховна майка е много стара и живее в гръмотевичните пещери. Те се намират във вътрешността на скалистите ридове, недалеч оттук. Към тях водят два входа, един откъм сушата и друг откъм морето, но първият се охранява зорко от вендол, които пазят царицата си с цената на всичко. Ако нападнем оттам, всички ще бъдем избити. Ето защо ще се промъкнем откъм морето.

Аз веднага полюбопитствах:

— Какво представлява тази тяхна Върховна майка?

Хергер отговори, че никой нордмен не знае това със сигурност, ала се говорело, че е много стара, по-стара от магьосницата, наречена ангел на смъртта и също, че е страховита на вид и на главата си носи корона от змии, и притежава неописуема сила. После добави, че демоните се съветват с нея и тя ги направлява във всички страни от живота им.[2] След това се обърна настрани и заспа.

После се случи следното. С напредването на нощта пирът започна да затихва и воините един по един се унесоха в сън. Булиуиф дойде при мен и седна, като отпиваше от рога си.

Алкохолът не беше замъглил ума му и той заговори на техния език, като произнасяше думите бавно, за да го разбирам. Най-напред ме попита:

— Схвана ли какво каза джуджето тенгол?

Аз отговорих утвърдително и добавих, че съм го направил с помощта на хъркащия до нас Хергер. Булиуиф продължи:

— Тогава знаеш, че ми е писано да умра.

Изрече думите си и погледът му беше ясен и твърд. Не знаех какво да направя и как да отговоря, ала накрая смотолевих по нордменски обичай:

— Не вярвай на предсказание, докато не се сбъдне.[3]

Булиуиф каза:

— Ти видя много от нашия живот. Кажи ми сега дали е истина, че можеш да рисуваш звуци? — Отговорих утвърдително. — Тогава не се прави на много смел и бъди предпазлив. Ти вече се обличаш като нордмен и говориш като такъв, не като чужденец, обаче гледай да останеш жив.

Поставих ръка на рамото му, както бях видял да правят приятелите му, когато го поздравяват. Той се усмихна:

— Не се страхувам от нищо и нямам нужда от успокоение. Казвам тези думи заради твоята собствена безопасност. Сега най-добре да спим.

И като изрече това, той ми обърна гръб и се посвети на една от робините, като я облада на дузина стъпки от мястото, на което бях седнал и аз обърнах глава, като чух учестеното дишане и смеха на жената. Дълго време мина, докато най-сетне сънят ме обори.

Бележки

[1] Далман (1924) пише: „При особени случаи церемониално са били клани и изяждани кочове за увеличаване на потентността, като се е смятало, че грамадните рогати животни са по-висши от женските.“ На практика по това време както мъжките, така и женските овце са имали рога.

[2] Джоузеф Кантрел отбелязва, че „… има тенденция в германската и нордическата митологии, която приписва на жените особени способности, магически качества и затова мъжете не бива да им се доверяват. Главните богове в тези митологии са все мъже, но Валкириите, което означава «тези, които избират мъртвите», са жени и те пренасят загиналите с оръжие в ръка към рая. Валкириите са три на брой, както са три Норните или Съдбовниците, които присъстват при раждането на всеки и определят развоя на живота му. Норните са Урт — миналото, Вертанди — настоящето и Скуид — бъдещето. Те предат нишката на съдбата на човека, а преденето е дейност извършвана от жени; обикновено са представени като млади девици. Вирд, англосаксонско божество, отговорно за съдбата, също е жена. Логично е да се заключи, че тенденцията да се свързва женското начало със съдбата на човека е пермутация на по-старата идея, че жената е символ на плодовитостта и управлява раждането и растежа, респективно съдбата на живите същества.“

Кантрел също отбелязва, че „… на практика ни е известно, че контактът с боговете, заклинанията и другите шаманистични функции в нордическото общество са били извършвани от възрастни жени. По тази логика отношението към жената изобщо е било отношение на подозрителност. Съгласно «Харвамал» «… никой не бива да се доверява на думите на девици или омъжени поради лъжливите им сърца, защото те са създадени на въртящо се колело и по природа са непостоянни.»“

Бендиксон казва: „Между ранните скандинавци е съществувало някакво разделение на житейските отговорности между половете. Мъжете управлявали физическите дела, докато жените се занимавали с духовното.“

[3] Изречението е парафраза на известната викингска максима, която в пълен текст звучи така: „Не възхвалявай деня, преди да е дошла вечерта, жена, преди да е родила, меч, преди да е изпитан в битка, девица, преди да стъпи под венчило, пътека по леда, преди да е премината, пиво, преди да бъде изпито.“ Подобен мъдър, реалистичен и някак циничен мироглед е бил споделян както от скандинавци, така и от араби. При арабите той често се изразява не с подобни афоризми, а по-скоро в басни и дори сатирични разкази. Съществува една суфитска история за един човек, който попитал мъдрец: „Да предположим, че пътувам извън града и трябва извърша обредното си измиване в потока. Накъде трябва да гледам, когато изпълнявам ритуала?“, на което мъдрият отговорил: „Към дрехите си, за да не ти ги откраднат.“