Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

5.

На следващия ден същата група надзиратели, които бяха обядвали в кухнята ми след ужасната екзекуция на Делакроа, отново се събра на обяд. Този път в нашия военен съвет участва и пети: жена ми. Именно Джан ме убеди да кажа на другите — отначало бях решил да не го правя. Не беше ли достатъчно зле, попитах я аз, че знаем ние?

— Не гледаш ясно на нещата — отвърна тя. — Навярно защото още си разстроен. Те вече знаят най-лошото — че Джон е осъден за престъпление, което не е извършил. Ако не друго, това поне малко облекчава положението.

Не бях толкова сигурен, но се съгласих с преценката й. Когато разказах на Бруталния, Дийн и Хари каквото знаех (не можех да го докажа, но наистина го знаех), очаквах да вдигнат врява до небесата, но първоначалната им реакция бе мълчание. После Дийн си взе още една от бисквитите на Джанис, започна да я маже с невероятно количество масло и каза:

— Джон видял ли го е, как смяташ? Видял ли е Уортън да захвърля момиченцата, или може би даже да ги изнасилва?

— Смятам, че ако го беше видял, би се опитал да му попречи. Що се отнася до това, дали е видял Уортън, предполагам, че е възможно. Ако го е видял, по-късно го е забравил.

— Естествено — рече Дийн. — Той е особен, но това не означава, че е умен. Разбрал е, че е Уортън едва когато Дивият Бил се пресегна през решетките и го докосна.

Бруталния кимаше с глава.

— Ето защо Джон изглеждаше толкова изненадан… толкова шокиран. Спомняте ли си как се разшириха очите му?

Кимнах.

— Той използва Пърси срещу Уортън като оръжие, така каза Джанис, и аз постоянно си мислех за това. Защо му е на Джон Кофи да убива Дивия Бил? Пърси, може би — той смачка мишката на Делакроа точно пред него, той изгори Делакроа жив и Джон го знаеше — но Уортън? Уортън се е спречквал с всички ни по един или друг начин, но доколкото зная, изобщо не се е спречквал с Джон — през цялото време, откакто са заедно на Пътя, почти не са разговаряли. Защо му е да го убива? Той беше от окръг Пърдъм, а онези бели момчета там горе даже не забелязват негрите, освен ако случайно не им се изпречат на пътя. Тогава защо го е направил? Какво толкова ужасно би могъл да види или почувства от докосването на Уортън, че да запази отровата, която изсмука от тялото на Мели?

— И по този начин едва да не убие самия себе си — прибави Бруталния.

— Малко оставаше. И близначките на Детерик бяха единственото, за което можех да се сетя и което да е достатъчно ужасно, че да обяснява постъпката му. Казах си, че идеята е глупава, че се основава на прекалено много случайности и че просто не може да е истина. После си спомних нещо, което Къртис Андерсън ми писа в първото съобщение за Уортън — че е луд и че е обиколил целия щат преди грабежа, когато убил всички онези хора. „Обиколил целия щат“ — запомнил съм добре тези думи. После се сетих за начина, по който се опита да удуши Дийн при пристигането си. Това ме накара да си помисля за…

— За кучето — каза той, докато разтриваше мястото на врата си, където Уортън беше обвил веригата си. Струва ми се, че го правеше съвсем несъзнателно. — За начина, по който е бил строшен вратът на кучето.

— Във всеки случай отидох в окръг Пърдъм, за да проверя съдебното досие на Уортън — тук имахме само докладите за убийствата, които го доведоха на Зеления път. С други думи, за края на кариерата му. А на мен ми трябваше началото.

— Дебело ли беше? — попита Бруталния.

— Да. Вандализъм, джебчийство, подпалване на купи сено, даже кражба на експлозиви — заедно с някакъв свой приятел отмъкнали шашка динамит и я гръмнали до един поток. Започнал с всичко това отрано, на десетгодишна възраст, но онова, което ми трябваше, го нямаше там. После дойде шерифът, за да види кой съм и какво правя, и всъщност тъкмо с това извадих късмет. Излъгах го, казах му, че при претърсване на килията в дюшека на Уортън сме открили снимки — малки момиченца без никакви дрехи. Казах, че съм искал да разбера дали в досието на Уортън има данни, че е педераст, защото съм чул за два неразкрити случая в Тенеси. Внимавах да не спомена за близначките на Детерик. Мисля, че и на него не му е дошло наум.

— Разбира се, че не — рече Хари. — Че защо? В края на краищата този случай е разкрит.

— Казах му, че според мен няма смисъл да продължавам да търся, след като в досието на Уортън няма нищо. Искам да кажа, че в досието му имаше много неща, но не и за онова, което ме интересува. Тогава шерифът — Катлет, така се казваше — се засмя и отвърна, че в съдебните досиета не се пази всичко, което извършват гадняри като Уортън, пък и в крайна сметка какво значение имало? Той бил мъртъв, нали? Отговорих му, че просто задоволявам любопитството си, нищо друго, и това го успокои. Заведе ме в кабинета си, покани ме да седна, даде ми чаша кафе и поничка и ми каза, че преди шестнайсет месеца, когато Уортън бил едва осемнадесетгодишен, някакъв човек в западната част на окръга го хванал в плевнята с дъщеря си. Не било точно изнасилване — човекът казал на Катлет, че Били си пъхал само пръстите. Извинявай, скъпа.

— Няма нищо — отвърна Джанис. Но беше пребледняла.

— Колко голямо е било момичето? — попита Бруталния.

— Деветгодишно — отвърнах аз.

Той потръпна.

— Човекът би могъл сам да се оправи с Уортън, ако имал едри братя или братовчеди да му помогнат, но той нямал. Затова отишъл при Катлет, но му дал ясно да разбере, че иска Уортън само да бъде предупреден. Никой не желае да се разчува толкова гадно нещо, ако проблемът може да се реши. Така или иначе шерифът се занимавал с лудориите на нашия човек вече от доста дълго време — бил го пращал в поправително училище за осем месеца, когато бил на петнайсет — и решил, че вече е прекалил. Взел трима от заместниците си, отишли в дома му, отстранили майка му, когато започнала да плаче и да хленчи и после обяснили на господин Уилям Уортън какво става с пъпчивите тъпанари, които се качват в плевника с момичета на такава възраст, че още не са чували за месечния си цикъл, та камо ли да са го започнали. „Хубавичко предупредихме онзи малък кретен — каза ми Катлет. — Предупреждавахме, докато от главата му не потече кръв, рамото му не се изкълчи и задникът му едва не се сцепи.“

Бруталния се смееше въпреки волята си.

— Типично за окръг Пърдъм, да.

— Около три месеца по-късно Уортън избягал и започнал веселбата, завършила с грабежа — продължих аз. — С него и с убийствата, които го доведоха при нас.

— Значи веднъж се е замесвал с малолетно момиче — рече Хари. Той свали очилата си, дъхна върху стъклата и започна да ги лъска. — Прекалено малолетни. Но една птичка пролет не прави, нали?

— Човек не прави такива неща само веднъж — каза жена ми, после силно стисна устни.

Разказах им за посещението си в окръг Трапингъс. Обясних им, че съм бил съвсем откровен с Роб Макгий — всъщност, че съм нямал никакъв избор. И до днес нямам представа каква версия е измислил за пред господин Детерик, но онзи Макгий, който седна до мен в закусвалнята, изглеждаше остарял със седем години.

В средата на май, около месец преди грабежа и убийствата, сложили край на кратката престъпна кариера на Уортън, Клаус Детерик боядисал плевника си (и по случайност къщичката на Боузър до него). Не искал синът му да се мотае наоколо върху високото скеле, пък и момчето така или иначе било на училище, затова наел работник. Симпатичен човек. Много тих. Свършили за три дни. Не, човекът не спал в къщата, Детерик не бил толкова глупав, за да смята, че симпатичен и тих непременно означава и безопасен, особено по онова време, когато по пътищата се скиташе всякаква измет. Семейният мъж трябва да е внимателен. Във всеки случай човекът нямал нужда от квартира — казал на Детерик, че си е наел стая в града, при Ева Прайс. В Тефтън наистина имало жена на име Ева Прайс и наистина давала стаи под наем, но през онзи май нямала наемател, който да отговаря на описанието на наетия от Детерик мъж, а само обичайните хора в карирани костюми и бомбета, мъкнещи куфари с мостри — с други думи, търговски пътници. Макгий бе в състояние да ми съобщи това, защото на връщане от фермата минал през къщата на госпожа Прайс и проверил — толкова разтревожен беше.

— Въпреки всичко — прибави той — няма закон, който да забранява на хората да спят в гората, господин Еджкоум. Самият аз съм го правил веднъж-дваж.

Наетият работник не спал в дома на Детерик, но на два пъти вечерял с тях. Трябва да е видял Хауи. Трябва да е видял момиченцата, Кора и Кати. Трябва да е слушал бъбренето им, навярно за това с какво нетърпение очакват идващото лято, защото ако били добри и времето било хубаво, мами понякога им разрешавала да спят навън на верандата, където можели да се преструват, че са съпруги на пионери, прекосяващи Големите равнини в конски фургони.

Мога да си го представя как седи на масата, яде печено пиле и приготвен от домакинята ръжен хляб, слуша, крие вълчите си очи, леко се усмихва и запомня всичко.

— Не ми прилича на онзи бесен човек, за когото ми разказа след пристигането му на Пътя, Пол — със съмнение рече Джанис. — Ни най-малко.

— Защото не сте го виждали в болницата в Индианола, госпожо — отвърна Хари. — Просто стоеше там с отворена уста и с увиснал от гърба на нощницата гол задник. Остави ни да го облечем. Помислихме си или че е упоен, или че е идиот. Нали, Дийн?

Стантън кимна.

— В деня след като свършил плевника и си тръгнал, някакъв мъж с кърпа на лицето обрал фирмата за товарен транспорт на Хампи в Джарвис — продължих аз. — Избягал със седемдесет долара. Взел и сребърната монета от 1892 година, която служителят носел като талисман. Намерили я в Уортън, когато го хванали, а Джарвис е само на петдесетина километра от Тефтън.

— Значи смяташ, че този крадец… този побъркан… е спрял за три дни да помогне на Клаус Детерик да боядиса плевника си? — попита жена ми. — Че е вечерял с тях и се е държал съвсем нормално?

— Най-страшното нещо в хората като него е колко са непредвидими — отвърна Бруталния. — Може да е замислял да убие семейство Детерик и да ограби къщата им, после да е взел друго решение само защото слънцето се е скрило зад облак в неподходящия момент или нещо подобно. Навярно просто е искал да се поохлади малко. Но най-вероятно вече е бил хвърлил око на двете момиченца и е възнамерявал да се върне. Как мислиш, Пол?

Кимнах. Разбира се, че си го мислех.

— И после трябва да се има предвид името, което е дал на Детерик.

— Какво име? — попита Джан.

— Уил Бони.

— Бони ли? Не зн…

— Това е истинското име на Били Хлапето.

— О. — После очите й се разшириха. — О! Значи ще можеш да помогнеш на Джон Кофи! Слава богу! Сега само трябва да покажете на госпожа Детерик снимка на Уилям Уортън… снимката от досието му би трябвало да свърши работа…

Двамата с Бруталния разменихме тревожни погледи. Дийн изглеждаше малко по-оптимистично настроен, но Хари беше свел поглед към ръцете си, сякаш внезапно силно заинтригуван от ноктите си.

— Какво има? — попита Джанис. — Защо се споглеждате така? Сигурно онзи Макгий ще трябва…

— Роб Макгий ми се стори добър човек и мисля, че е страхотен в работата си — прекъснах я аз, — но няма никаква тежест в окръг Трапингъс. Действителната власт там е шерифът Крибъс, а той ще отвори за преразглеждане случая „Детерик“ на основата на онова, което успях да открия, на куково лято.

— Но… ако Уортън е бил там… ако Детерик е в състояние да го разпознае по снимката му и те се уверят, че е бил там…

— Фактът, че е бил там през май, не означава, че се е върнал и е убил момиченцата през юни. — Бруталния говореше тихо и внимателно, сякаш съобщаваше на някого за смърт в семейството му. — От една страна, имаш онзи човек, който помогнал на Клаус Детерик да боядиса плевника си и после си тръгнал. Оказва се, че навсякъде е извършвал престъпления, но за трите дни през май, през които е бил в Тефтън, срещу него няма никакви доказателства. От друга страна, имаш този огромен негър, когото си открил на речния бряг с двете убити момиченца в ръце, и двете голи. — Той поклати глава. — Пол е прав, Джан. Макгий може да изпитва известни съмнения, но той няма значение. Крибъс е онзи, който може да отвори случая за преразглеждане, а Крибъс не иска да разваля нещо, което смята за щастлива развръзка. „Някакъв си черньо — мисли си той, — при това не е тукашен. Чудесно. Ще отида в «Студената планина», ще мушна една пържола и ще ударя една бира в кръчмата, после ще го видя как се пържи и край.“

Джанис изслуша всичко това с ужас, после се обърна към мен:

— Но Макгий го вярва, нали, Пол? Виждам го на лицето ти. Помощник-шерифът знае, че не е арестувал когото трябва. Няма ли да застане срещу шерифа?

— По този начин само може да си загуби работата — отвърнах. — Да, струва ми се, в душата си той знае, че е бил Уортън. Но си казва, че ако си държи езика зад зъбите и играе играта, докато Крибъс или се пенсионира, или преяде до смърт, той ще получи поста му. И че тогава нещата ще се променят. Ето какво си казва, за да може да заспи, предполагам. Пък и навярно в едно отношение той не е по-различен от Крибъс. Казва си: „В края на краищата, това е само някаква си чернилка. Не е като да изпържим някой бял“.

— Тогава ще трябва да отидеш при тях — заяви Джанис и кръвта ми изстина от решителния й, твърд глас. — Да отидеш и да им кажеш какво си открил.

— А как да им кажем, че сме го открили, Джан? — тихо я попита Бруталния. — Трябва ли да им обясним, че Уортън е хванал Джон за ръката, докато сме го извеждали от затвора, за да направи чудо за жената на директора?

— Не… разбира се, че не, но… — Тя видя колко е тънък ледът в тази посока и се плъзна в друга. — Тогава ги излъжете — каза и предизвикателно погледна към Хауъл, после се обърна и погледна към мен. Погледът й беше достатъчно горещ, за да прогори дупка във вестник.

— Да излъжем — повторих. — За какво да излъжем?

— За това какво те е накарало да отидеш първо в окръг Пърдъм и после в Трапингъс. Иди при онзи дебел стар шериф Крибъс и го излъжи, че Уортън ви е казал, че е изнасилил и убил момиченцата на Детерик. Че си е признал. — Насочи огнения си поглед към Бруталния. — Ти можеш да го подкрепиш, Брутъс. Можеш да кажеш, че си бил там, когато си е признал, че и ти си го чул. Ами да, Пърси навярно също го е чул и може би тъкмо това го е побъркало. Застрелял е Уортън, защото не е бил в състояние да издържи на мисълта за онова, което той е сторил с децата. Това го е лишило от разсъдък. Просто… какво? Какво има сега, за бога?

— Не бяхме само ние с Бруталния — Хари и Дийн също я гледаха с ужасени очи.

— Никога не сме докладвали за такова нещо, госпожо — каза Хари. Обясняваше й като на дете. — Първото нещо, което ще ни попитат, е защо не сме съобщили. Трябва да докладваме всичко, което осъдените ни питомци говорят за предишните си престъпления. Техни или на когото и да е.

— Не че щяхме да му повярваме — отбеляза Бруталния. — Човек като Дивия Бил Уортън лъже за всичко, Джан. За престъпленията, които е извършил, за големците, които познава, за жените, с които е спал, за спортните си успехи в гимназията, даже за проклетото време.

— Но… но… — Лицето й беше измъчено. Отидох да я прегърна, но тя силно отблъсна ръката ми. — Но той е бил там! Боядисал е проклетия плевник! Вечерял е с тях!

— Още една причина, поради която биха му повярвали за това престъпление — каза Хауъл. — В края на краищата какво ще му навреди? Защо да не се похвали? Не можеш да убиеш човек два пъти, нали?

— Чакай да видя дали съм разбрала правилно. Всички тук на тази маса знаем едно — не само че Джон Кофи не е убил момиченцата, но и че се е опитвал да им спаси живота. Помощник-шерифът Макгий не го знае, разбира се, но затова пък има отлична представа, че човекът, осъден на смърт за убийството, не го е извършил. И все пак… все пак… не можете да го изправите пред нов процес. Даже не можете да върнете случая за преразглеждане.

— Да — потвърди Дийн, като яростно лъскаше очилата си. — В общи линии е така.

Тя наведе глава и се замисли. Бруталния понечи да каже нещо и аз вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи. Не вярвах, че Джанис ще успее да измисли начин да измъкне Джон от смъртоносния капан, в който бе попаднал, но в същото време мислех, че не е невъзможно. Тя беше много умна жена. И твърде решителна. Понякога това съчетание повдига планини.

— Добре — каза накрая. — Тогава ще трябва да го измъкнете сами.

— Госпожо? — Хари изглеждаше изумен и уплашен.

— Можете да го направите. Веднъж вече го направихте, нали? Можете да го направите пак. Само че този път няма да го връщате обратно.

— А после вие ли ще обясните на децата ми защо баща им е зад решетките, госпожо Еджкоум? — попита Дийн. — За това, че е помогнал на един убиец да избяга от затвора?

— Няма да има такова нещо, Дийн — ще разработим план. Ще направим така, че да прилича на истинско бягство.

— Но се погрижете планът да е такъв, че да може да е измислен от човек, който даже не е в състояние да си спомни как да завърже обувките си — каза Хари. — Ще трябва да ги убедите в това.

Тя неуверено го погледна.

— Няма да стане — рече Бруталния. — Дори да успеем да измислим начин, няма да стане.

— Защо не? — Гласът й звучеше така, сякаш щеше да се разплаче. — Защо не, по дяволите?

— Защото той е над двуметров плешив негър и мозъкът му едва стига да се нахрани — отвърнах аз. — За колко време си мислиш, че ще го хванат? За два месеца? За шест?

— Преди не е привличал много внимание — каза жена ми. По бузата й се плъзна сълза и тя я изтри с опакото на дланта си.

Това беше вярно. Бях писал на някои приятели и роднини на баща ми на юг, за да ги питам дали не са чели нещо във вестниците за мъж, отговарящ на описанието на Джон Кофи. Абсолютно нищо. Джан бе направила същото. Досега бяхме успели да открием един-единствен случай, в който вероятно го бяха видели, в градчето Мъскъл Шоулс в Алабама. Торнадо връхлетяло местната черква по време на репетиция на хора — беше се случило през 1929 година — и огромен чернокож измъкнал двама души от развалините. И двамата отначало изглеждали мъртви, но както се оказало после, нито един от тях дори не бил сериозно пострадал. Било като чудо, казал един от свидетелите. Чернокожият — скитник, нает от пастора за еднодневна работа — изчезнал в суматохата.

— Права си, така е — съгласи се Бруталния. — Но трябва да имаш предвид, че това е било преди да го осъдят за изнасилването и убийството на две момиченца.

Жена ми не отговори. Остана неподвижна почти цяла минута и после направи нещо, което ме порази толкова силно, колкото внезапният ми порой от сълзи трябва да бе поразил нея. Джанис се пресегна и с широко замахване с ръка събори всичко от масата — чинии, чаши, прибори, купата със зеле, паницата с каша, подноса с шунка, млякото, каната със студен чай. Всичко полетя на пода.

— Мамка му! — извика Дийн и скочи от стола си толкова рязко, че едва не падна по гръб.

Джанис не му обърна внимание. Гледаше към нас с Бруталния и най-вече към мен.

— Да го убиете ли искате, страхливци такива? — извика. — Искате да убиете човека, който спаси живота на Мелинда Мурс, който се е опитал да спаси живота на онези момиченца? Е, поне на света ще остане един чернокож по-малко, нали? Можете да се утешите с това. Една чернилка по-малко.

Тя се изправи, погледна към стола си и го ритна към стената. Той отскочи и падна сред разпиляната по пода храна. Аз я хванах за ръката, но тя рязко се отскубна и извика:

— Не ме докосвай! Следващата седмица по това време ще си убиец, не по-добър от онзи Уортън, така че не ме докосвай.

Излезе на задната веранда, вдигна престилката към лицето си и избухна в ридания. Четиримата се спогледахме. След малко аз се изправих на крака и се заех да разчиствам бъркотията на пода. Бруталния също се включи, после и Хари и Дийн. Когато кухнята изглеждаше горе-долу наред, те си тръгнаха. През цялото време никой от нас не каза и дума. Всъщност нямаше какво да се каже.