Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

4.

Резултатът от стрелбата беше цирк с три арени — губернаторът на едната, затворът на другата и загубилият разсъдъка си Пърси Уетмор на третата. А кой ръководеше представлението? Е, с тази работа се редуваха господата от пресата. Не бяха толкова лоши, колкото са сега — но дори навремето, преди Гералдо, Майк Уолъс и всички останали, можеха да галопират доста добре, когато наистина захапеха кокала в зъбите си. Тогава се случи точно така и докато траеше, представлението беше добро.

Но и най-веселият цирк, с най-ужасните изроди, с най-смешните клоуни и с най-дивите зверове, накрая трябва да напусне града. Този го направи след комисията за разследване, чието име наистина звучи особено и страшно, но всъщност се оказа съвсем кротка и повърхностна. При други обстоятелства губернаторът несъмнено щеше да поиска да му поднесат нечия глава, но не и този път. Племенникът му — собствената плът и кръв на жена му — беше полудял и бе убил човек. Беше убил убиец — това поне бе така и слава богу — но Пърси все пак беше застрелял човека, докато спеше в килията си, което не бе съвсем честно. Като се прибавеше и фактът, че въпросният младеж си остана също толкова луд, колкото мартенски заек, можеше да се разбере защо губернаторът искаше въпросът да се приключи колкото може по-бързо.

Никой не разбра за пътуването ни до дома на директора Мурс с пикапа на Хари Теруилигър. Фактът, че докато отсъствахме, Пърси лежеше заключен в карцера, напъхан в усмирителна риза, изобщо не излезе на бял свят. Нито пък фактът, че бяхме натъпкали Уилям Уортън с морфин. И защо трябваше? Властите нямаха основание да подозират наличието на каквото и да е друго в тялото на Уортън, освен на шестте патрона. Съдебният следовател ги извади, погребалният агент го постави в чамов сандък и това бе краят на човека с татуировка „Били Хлапето“ на лявата си ръка. Подходящо избавяне от този боклук, ще кажете вие.

Цялата дандания продължи около две седмици. През това време не смеех и да гъкна, камо ли да си взема свободен ден, за да проуча идеята, която ми бе хрумнала на кухненската маса на сутринта след онези събития. Със сигурност разбрах, че циркът е напуснал града, когато отидох на работа един ден малко преди средата на ноември — дванадесети, струва ми се, но не разчитайте много на паметта ми. Именно тогава намерих върху бюрото си листа хартия, от който се бях страхувал: заповедта за датата на екзекуцията на Джон Кофи. Бе я подписал Къртис Андерсън вместо Хал Мурс, но разбира се, това не я правеше по-малко законна, и разбира се, че за да стигне до мен, е трябвало да мине през ръцете на Хал. Можех да си представя директора, седнал на бюрото си в администрацията с този лист в ръка, седнал там и замислен за жена си, превърнала се в тридневно чудо за лекарите от общинската болница в Индианола. Същите онези лекари й бяха издали собствената й смъртна присъда, но Джон Кофи я беше скъсал. Сега обаче беше ред на Кофи да извърви Зеления път и кой от нас можеше да промени това? Кой от нас щеше да го промени?

Датата на екзекуцията бе 20 ноември. Три дни след като я получих — на петнадесети, струва ми се — накарах Джанис да телефонира, че съм болен. Изпих чаша кафе и потеглих на север с ужасно очукания си, но иначе сигурен форд. На изпращане жена ми ме целуна и ми пожела късмет. Благодарих й, но вече нямах ясна представа какво ще означава късмет — да намеря онова, което търсех, или да не го намеря. Със сигурност знаех едно-единствено, че не съм в настроение да си пея, докато шофирам. Не и този ден.

Към три следобед бях навлязъл дълбоко в планинския район. Стигнах в Пърдъмския окръжен съд точно преди да го затворят, проверих някои архивни документи, после дойде да ме види шерифът, известен от чиновника, че някакъв непознат се рови из местните кирливи ризи. Шерифът Катлет искаше да знае какво си мисля, че правя. Казах му. Той премисли отговора ми и после ми съобщи нещо интересно. Каза, че ако не си държа устата затворена, ще отрече и последната дума. Информацията не беше истинско доказателство, но все пак бе нещо, да. Нещо сигурно. Мислих за това през целия път на връщане и същата нощ от моята страна на леглото имаше много мислене и съвсем малко сън.

На следващия ден станах още преди слънцето да се появи на изток и слязох с колата до окръг Трапингъс. Не се обадих на Хоумър Крибъс, онзи чувал с черва, а разговарях с помощник-шерифа Роб Макгий. Той не искаше и да чуе онова, което му казвах. В един момент бях абсолютно уверен, че ще ме удари в устата, за да престане да го чува, но накрая се съгласи да отиде и да зададе няколко въпроса на Клаус Детерик. Предимно, струва ми се, за да е сигурен, че няма да му ги задам аз.

— Той е само на трийсет и девет, но напоследък прилича на старец — каза ми — и няма нужда някакъв си всезнаещ затворнически надзирател, който се мисли за детектив, да го дразни точно когато мъката му е започнала да намалява. Останете тук в града. Не искам да се приближавате и на километър до фермата на Детерик, но искам да мога да ви открия, когато свърша разговора си с Клаус. Ако почувствате, че не ви свърта, вземете си парче пай от закусвалнята. То ще ви закотви на място. — В крайна сметка си взех две парчета и паят наистина се оказа малко тежичък.

Когато Макгий влезе в закусвалнята и седна на бара до мен, се опитах да разчета изражението му и не успях.

— Е? — попитах аз.

— Елате вкъщи, ще разговаряме там — рече той. — Тук е малко прекалено оживено за вкуса ми.

Проведохме разговора си на предната веранда в дома на Роб Макгий. И на двамата ни беше ужасно студено, но госпожа Макгий не позволяваше да се пуши в къщата й. Тази жена бе изпреварила времето си. Макгий говори кратко. Правеше го като човек, който не харесва онова, което чува от собствената си уста.

— Това не доказва нищо, разбирате ли? — заяви, когато свърши. Гласът му беше войнствен и той агресивно сочеше със саморъчно свитата си цигара към мен, но лицето му изглеждаше зле. И от онова, което може да се види и чуе в съдебната зала, също не всичко е доказателство. И двамата го знаехме. Останах с впечатление, че това е единственият случай в живота му, в който на помощник-шерифа Макгий му се иска да е толкова провинциално затъпял, колкото шефа си.

— Зная.

— И ако възнамерявате да го изправите пред нов процес на основата на това единствено нещо, най-добре пак да си помислите, senor. Джон Кофи е негър, а в окръг Трапингъс ужасно рядко подлагаме негри на повторни процеси.

— И това зная.

— Тогава какво ще правите?

Хвърлих цигарата си на улицата през парапета на верандата. После се изправих. Пътуването до вкъщи щеше да е дълго и студено и колкото по-скоро си тръгнех, толкова по-скоро щеше да свърши.

— Иска ми се да знаех, шерифе — казах аз, — но не зная. Със сигурност зная само, че второто парче пай беше грешка.

— Ще ти кажа нещо, умнико — заяви той. — Изобщо не мисля, че е трябвало да отваряш кутията на Пандора.

— Не съм я отворил аз. — И след тези думи си тръгнах.

 

 

Прибрах се късно — след полунощ — но жена ми ме чакаше. Подозирах, че ще е така, но въпреки това се зарадвах да я видя, зарадвах се, когато обви ръце около шията ми и притисна прекрасното си тяло до мен.

— Здравей, страннико — рече тя и ме докосна там долу. — Нищо лошо не се е случило с този приятел тук, нали? Съвсем здрав е.

— Да, госпожо. — Вдигнах я на ръце. Отнесох я в спалнята и правихме любов, а когато стигнах до кулминацията, онова невероятно чувство на излизане и освобождаване, си помислих за безкрайно разплаканите очи на Джон Кофи. И за думите на Мелинда: „Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз“.

Още докато лежах върху жена си, която прегръщаше шията ми и бедрата й бяха преплетени с моите, самият аз се разплаках.

— Пол! — въздъхна тя, изненадана и уплашена. Струва ми се, че не ме бе виждала така повече от пет-шест пъти през цялото време на брака ни. При нормални обстоятелства не бях ревльо. — Какво има, Пол?

— Зная абсолютно всичко — отвърнах й през сълзи. — Зная прекалено много, ако искаш да ти кажа истината. Предполага се, че след по-малко от седмица трябва да екзекутирам Джон Кофи, но всъщност Уилям Уортън е убил момиченцата на Детерик. Бил е Дивият Бил.