Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

2.

Когато онази нощ върнахме Джон обратно в блок Е, количката беше необходимост, а не просто удобство. Много се съмнявах дали би могъл сам да извърви целия тунел — да се движи приклекнал щеше да му отнеме повече енергия, отколкото изправен, а таванът бе твърде нисък за хора с ръста на Джон Кофи. Не ми се искаше да припадне там долу. Как щяхме да го обясним, освен че щеше да ни се наложи да обясняваме защо сме облекли Пърси в усмирителна риза и сме го затворили в карцера?

Но количката беше там — слава богу — и негърът лежеше върху нея като изплувал на брега кит. Когато стигнахме до стълбището към склада, той слезе със залитане, после просто застана с наведена глава. Дишаше тежко. Кожата му бе толкова сива, че изглеждаше като овалян в брашно. Помислих си, че до обяд вече ще е в затворническата болница… ако дотогава не беше мъртъв, разбира се.

Бруталния ми хвърли мрачен, отчаян поглед. Отвърнах му със същото.

— Не можем да го носим нагоре, но можем да му помагаме — казах. — Ти го хвани под дясната мишница, аз ще го хвана под лявата.

— Ами аз? — попита Хари.

— Върви зад нас и го задръж, ако видиш, че започне да пада назад.

— А ако не успееш да го задържиш, приклекни там, където смяташ, че ще падне, и омекоти удара — посъветва го Бруталния.

— Божичко — с изтънял глас отвърна Хари, — трябва да те показват в цирка, Брут, толкова си смешен.

— Имам чувство за хумор, да — призна той.

Накрая успяхме да качим Джон по стълбите. Най-много се притеснявах, че може да припадне, но се размина.

— Мини покрай мен и провери дали в склада няма някой — задъхано наредих на Хари.

— И какво да кажа, ако има? — попита той, като ме стисна за ръката. — „Само наминавам“ — и после да дойда обратно тук ли?

— Не се прави на умник — рече Бруталния.

Хари открехна вратата и надникна вътре. Стори ми се, че остана в това положение прекалено дълго. Най-после се обърна с почти радостно изражение.

— Чисто е. И е тихо.

— Да се надяваме, че ще остане така — каза Хауъл. — Хайде, Джон Кофи, почти сме си вкъщи.

Той успя да мине през склада сам, но трябваше да му помогнем да изкачи трите стъпала до кабинета ми и после да се провре през малката врата. Когато отново се изправи, дишаше с хрипове и очите му лъщяха като стъкло. Освен това — с истински ужас забелязах аз — десният ъгъл на устата му висеше надолу и лицето му приличаше на онова на Мелинда, когато бяхме влезли в стаята й и я видяхме свита на възглавницата си.

Дийн ни чу и дойде от бюрото си в началото на Зеления път.

— Слава богу! Мислех си, че никога няма да се върнете, вече почти бях решил, че са ви хванали, или че директорът ви е гръмнал, или пък… — Той млъкна, когато забеляза Джон. — Господи, какво му е? Изглежда така, сякаш умира!

— Не умира… нали, Джон? — каза Бруталния. Очите му предупредително проблеснаха към Дийн.

— Разбира се, че не, не исках да кажа, че наистина умира — нервно се засмя Стантън, — но, божичко…

— Няма значение — прекъснах го аз. — Помогни ни да го върнем в килията му.

И отново се превърнахме в хълмове, заобиколили планина, но сега това беше планина, търпяла ерозия в продължение на милиони години, заоблена и тъжна. Джон Кофи вървеше бавно, дишаше през устата си като старец, пушил през целия си живот, но поне вървеше.

— Какво става с Пърси? — попитах. — Вдигаше ли шум?

— Отначало малко — отвърна Дийн. — Опитваше се да вика през лепенката, с която му залепи устата. Псуваше, струва ми се.

— Слава богу — рече Бруталния. — Добре че нежните ни уши бяха другаде.

— После само от време на време хвърляше къчове към вратата, нали знаете. — Дийн бе толкова облекчен от пристигането ни, че се разбъбри. Очилата му се плъзнаха по носа му, който лъщеше от пот, и той ги бутна нагоре.

Минахме покрай килията на Уортън. Младежът лежеше по гръб и хъркаше като духов оркестър. Този път очите му бяха затворени.

Дийн забеляза погледа ми и се засмя.

— С него не съм имал никакви проблеми! Не се е помръднал, откакто се просна на койката си. Спи като заклан. А що се отнася до това, че Пърси от време на време риташе по вратата, нямах нищо против. Да ви кажа честно, даже се радвах. Ако не издаваше никакъв звук, щях да започна да се чудя дали не се е задушил от онази лепенка. Но това още не е най-хубавото. Знаете ли кое е най-хубавото? Че през цялото време беше спокойно като на Велики пости в Ню Орлиънс! Никой не е идвал през цялата нощ! Размина ни се, момчета! Успяхме!

Това го накара да се сети защо изобщо сме се захванали с цялото представление и попита за Мелинда.

— Добре е — отвърнах. Бяхме стигнали до килията на Джон. Едва сега започвах да осъзнавам думите на Стантън: „Размина ни се, момчета… успяхме“.

— Като с… нали разбираш… като с мишката ли беше? — попита той. Хвърли бегъл поглед към празната килия, в която Делакроа бе живял с господин Джингълс, после към карцера, откъдето смятахме, че е дошло мишлето. Гласът му беше съвсем тих, сякаш бе в голяма черква, в която шепти дори тишината. — Беше ли… — Преглътна. — Ами, нали разбирате какво искам да кажа — беше ли чудо?

За миг тримата се спогледахме, за да потвърдим онова, което вече знаехме.

— Върна я от проклетия гроб, ето какво направи — отвърна Хари. — Да, беше чудо, наистина.

Бруталния отключи двете ключалки на вратата и леко побутна Джон вътре.

— Хайде сега, голямо момче. Почини си малко. Заслужи си го. Ние само ще се оправим с Пърси…

— Той е лош човек — механично прошепна Джон.

— Несъмнено си прав, адски е гаден — почти успокоително се съгласи Бруталния, — но изобщо не се тревожи за него, няма да му позволим дори да се приближи до теб. Просто се отпусни на койката и след малко ще ти донеса кафе. Горещо и силно. Ще се почувстваш направо като нов човек.

Негърът тежко седна на койката. Помислих си, че ще легне по гръб и ще се обърне с лице към стената както обикновено, но той просто седеше, леко стиснал ръце между коленете си и с наведена глава. Дишаше тежко. С отворена уста. Медальонът на свети Кристофър, който му подари Мелинда, се бе измъкнал от пазвата му и се люлееше във въздуха. „Ще ви закриля“ — беше му казала тя, но Джон Кофи не изглеждаше под закрилата на каквото и да е. Изглеждаше така, сякаш е заел мястото на Мелинда на крачка от онзи гроб, за който бе говорил Хари.

Но точно в този момент не можех да мисля за Джон Кофи.

Обърнах се към другите.

— Дийн, донеси пистолета и дъбовата палка на Пърси.

— Добре. — Той се върна при бюрото, отключи чекмеджето с нещата на Уетмор и ги донесе обратно.

— Готови ли сте? — попитах ги аз. Моите хора — добри хора и аз никога не съм се гордял повече с тях, отколкото през онази нощ — кимнаха. Хари и Дийн изглеждаха нервни, Бруталния — безстрастен, както винаги. — Добре. Ще говоря аз. Колкото по-малко си отваряте устата, толкова по-лесно и бързо навярно ще мине всичко… за добро или зло. Разбрахме ли се?

Те отново кимнаха. Дълбоко си поех дъх и тръгнах по Зеления път към карцера.

Пърси вдигна поглед и примижа, когато светлината падна върху него. Седеше на пода и ближеше лепенката, с която бях залепил устата му. Онази част от нея, която бях обвил около тила му, се беше отлепила (навярно от потта и брилянтина) и малко му оставаше съвсем да я свали. Още някой и друг час и щеше да крещи за помощ.

Когато влязохме, той се отблъсна с крака по-навътре, после спря, несъмнено осъзнал, че няма къде да избяга.

Взех пистолета и палката му от Дийн и ги протегнах към него.

— Искаш ли си ги?

Той предпазливо ме изгледа, после кимна с глава.

— Брутален — казах аз. — Хари. Вдигнете го на крака.

Те се наведоха, подхванаха го под брезентовите ръкави на усмирителната риза и го изправиха. Приближих се към него, докато лицата ни едва не се докоснаха. Можех да усетя киселия дъх на потта му. Отчасти тя се дължеше на усилията му да се освободи от ризата или от време на време да рита вратата, но ми се струваше, че се е изпотил най-вече заради страха: страх от онова, което можехме да направим с него, щом се върнехме.

„Всичко ще е наред, те не са убийци“ — навярно си бе мислил Пърси… а после може би си беше представил Стария Светльо и му бе дошло наум, че да, в известен смисъл ние наистина сме убийци. Самият аз бях ръководил седемдесет и седем екзекуции, повече от който и да е друг бях завързвал ремъка на гърдите на осъдените, повече от самия сержант Йорк[1], получил медал за убитите от него врагове през Първата световна война. Щеше да е логично да убием Пърси, но ние вече се бяхме държали нелогично, бе си казал той, седнал с ръце, обвити около тялото и ближейки лепенката с език, за да освободи устата си. А освен това логиката най-вероятно няма голяма власт над мислите на човек, който седи на пода в стая с меки стени, стегнат здраво като муха в паяжина.

С други думи, ако сега не постигнех онова, което исках, никога нямаше да успея.

— Ще сваля лепенката от устата ти, ако обещаеш да не викаш — казах аз. — Искам да разговарям с теб, не да се надвиквам. Какво ще кажеш? Ще кротуваш ли?

Видях в очите му облекчение, когато проумя, че щом исках да разговаряме, наистина има сериозен шанс да си спаси кожата. Той кимна.

— Ако започнеш да викаш, пак ще ти залепя устата — предупредих го. — Ясно ли ти е?

Отново кимване, този път съвсем нетърпеливо.

Пресегнах се, хванах лепенката за края, който беше разхлабил, и силно я дръпнах. Разнесе се висок звук. Бруталния потръпна. Пърси простена от болка и започна да търка устните си. Опита се да каже нещо, разбра, че не може да го направи с ръка върху устата, и я отпусна.

— Измъкни ме от тази риза, кретен такъв — изсъска.

— След малко.

— Веднага! Веднага! На ча…

Залепих му шамар. Стана още преди да разбера, че ще го направя… но разбира се, знаех, че може да се стигне дотам. Дори по време на първия разговор за Пърси с директора Мурс, когато Хал ме бе посъветвал да му дам възможност да ръководи екзекуцията на Делакроа, бях съзнавал, че може да се стигне дотам. Човешката ръка е като полуопитомен звяр — през повечето време се държи добре, но понякога избягва и захапва първото нещо, което види.

Чу се остър плясък, като от счупване на клон. Дийн ахна. Пърси ме зяпна с толкова разширени очи, че сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Устата му се отваряше и затваряше, отваряше и затваряше, като уста на риба в аквариум.

— Млъкни и ме слушай — наредих. — Заслужаваше да получиш наказание заради онова, което стори с Дел, и вече си го получи. Това беше единственият начин, по който можехме да го направим. Всички бяхме на това мнение освен Дийн, а той трябваше да се примири, защото иначе щяхме да го накараме да съжалява. Нали така, Дийн?

— Да — прошепна той. Бе блед като платно. — Предполагам, че е така.

— Ще накараме и теб да съжаляваш, че изобщо си се родил — продължих аз. — Ще се погрижим хората да разберат как си саботирал екзекуцията на Делакроа…

— Саботирал…

— … и как едва не си оставил да убият Дийн. Ще кажем достатъчно, че да ти попречим да получиш почти всяка служба, която чичо ти е в състояние да ти осигури.

Пърси яростно клатеше глава. Не вярваше в това, навярно не можеше да го повярва. Отпечатъкът от дланта ми изпъкваше на бледата му буза като знак на гадателка.

— И независимо от всичко ще се погрижим да ти съкратим живота. Не е нужно да го правим сами. Ние също познаваме някои хора, Пърси, толкова ли си глупав, че не го разбираш? Не са в щатската столица, но все пак знаят как да уредят някои неща. Имат тук приятели, имат братя, бащи. Ще се радват да отрежат носа или пениса на лайно като теб. Просто ще направят така, че някой техен подопечен да получи отгоре по три часа седмично във вътрешния двор.

Пърси престана да клати глава. Сега само ме зяпаше. В очите му имаше сълзи. Струва ми се, че бяха сълзи на ярост и яд. Или може би просто се надявах да е така.

— Добре — сега погледни нещата откъм хубавата им страна, Пърси. Устните те болят малко от свалянето на лепенката, нали, но иначе не е пострадало нищо друго, освен гордостта ти… а не е нужно за това да научи някой друг, освен хората в тази стая. А ние нищичко няма да кажем, нали, момчета?

Те поклатиха глава.

— Разбира се, че не — рече Бруталния. — Всичко на Зеления път си остава на Зеления път. Винаги е било така.

— Ти се местиш в „Брайър Ридж“ и дотогава ще те оставим на мира — казах. — Съгласен ли си, Пърси, или искаш нещата да загрубеят?

Последва много дълго мълчание, докато премисляше — почти можех да видя колелцата, които се въртяха в главата му, докато преценяваше и отхвърляше възможностите. И най-после, струва ми се, една по-проста истина трябва да е надделяла над останалите му сметки: лепенката беше свалена от устата му, но все още бе в усмирителната риза, а навярно мехурът му щеше да се пръсне.

— Добре — каза. — Ще смятаме въпроса за приключен. А сега свалете тази риза. Чувствам раменете си като…

Бруталния пристъпи напред, като ме изблъска и сграбчи лицето му с огромната си длан — пръстите му се впиха в дясната буза, а палецът му дълбоко потъна в лявата.

— След малко — рече. — Първо ще ме изслушаш. Пол е големият шеф тук и затова понякога трябва да приказва по-нежно.

Опитах се да си спомня нещо нежно, което може да съм казал на Пърси, и не успях. И все пак си помислих, че навярно е най-добре да си държа устата затворена — Пърси изглеждаше ужасѐн и не исках да развалям ефекта.

— Хората невинаги разбират, че смисълът на нежните изрази не е задължително такъв, затова трябва да се намеся. На мен не ми пука как говоря. Просто казвам нещата каквито са. Та ето: ако не сдържиш обещанието си, на нас най-вероятно ще ни го начукат. Но тогава ще те намерим — ще те намерим дори да се наложи да стигнем чак до Русия — и ние ще ти го начукаме, не просто в гъза, а във всяка дупка на тялото ти. Ще те чукаме, докато не ти се прииска да си мъртъв, и после ще полеем раните ти с оцет. Разбираш ли ме?

Той кимна. Пръстите на Бруталния потъваха в меките части на лицето му и Пърси зловещо приличаше на стария Ту-Ту.

Хауъл го пусна и отстъпи назад. Аз кимнах на Хари, който мина зад Пърси, започна да разкопчава ризата и добави:

— Имай това предвид, Пърси. Имай това предвид и станалото — станало.

Сцената бе доста страшничка — трима таласъми в сини униформи… но въпреки това усещах, че се изпълвам с някакво отчаяние. Уетмор можеше да кротува ден или седмица, докато продължава да пресмята възможните последствия от различни действия, но накрая щяха да се обединят две неща — увереността му в политическите му връзки и неспособността му да излезе от положение, в което се смята за губещ. Когато това станеше, той щеше да възвърне смелостта си. Навярно бяхме помогнали за спасението на живота на Мели Мурс, като отведохме Джон при нея, и аз в никакъв случай не съжалявах, но накрая щяхме да бъдем нокаутирани и реферът щеше да ни обяви за победени. Освен ако го убиехме, нямаше друг начин да накараме Пърси да изпълни своята част от сделката, не и след като напуснеше блока и не започнеше да възвръща онова, което при него минаваше за смелост.

Хвърлих поглед към Бруталния и видях, че той също го знае. Което не ме изненада. В главата на Брутъс, момчето на госпожа Хауъл, нямаше бръмбари. Той леко сви рамене към мен — просто повдигна със сантиметър едното си рамо и после го отпусна — но това бе достатъчно. „И какво? — казваше жестът му. — Какво друго има, Пол? Направихме каквото трябваше, направихме го по най-добрия начин.“

Да. И резултатът не беше толкова лош.

Хари откопча последната тока на усмирителната риза. Като бърчеше лице от отвращение и ярост, Пърси я изхлузи от себе си и я остави да падне в краката му. Не погледна към никого от нас, не директно.

— Върнете ми пистолета и палката — рече той.

Подадох му ги. Пъхна оръжието в кобура си и натика дъбовата палка в специалния й калъф.

— Пърси, ако помислиш за това…

— О, определено възнамерявам да го направя — заяви, като мина покрай мен. — Възнамерявам сериозно да си помисля. И започвам веднага. На път за вкъщи. Някой от вас, момчета, може да отбележи часа ми на тръгване в автомата след края на смяната. — Уетмор стигна до вратата на карцера и се обърна да ни изгледа гневно и с презрение — смъртоносно съчетание за тайната, която имахме глупавата надежда да запазим. — Освен ако, разбира се, не искате да се опитате да обясните защо съм си тръгнал по-рано.

Той излезе от стаята и закрачи по Зеления път, но от възбуда забрави защо централният коридор е толкова широк. Веднъж беше допуснал същата грешка и му се бе разминало. Този път нямаше да му се размине.

Последвах го навън, като се опитвах да измисля някакъв начин да го успокоя — не исках да напуска блок Е в това състояние, изпотен и раздърпан, с червения отпечатък от дланта ми на бузата си. Другите трима излязоха след мен.

Онова, което се случи после, стана светкавично — свърши за не повече от минута, навярно за още по-малко. И все пак ясно го помня и до днес — най-вече, струва ми се, защото щом се прибрах вкъщи, разказах всичко на Джанис и това го запечата в паметта ми. Всичко останало, което последва — утринната среща с Къртис Андерсън, следствието, пресконференцията, която Хал Мурс организира за нас (по това време той вече се беше върнал, разбира се), и накрая комисията за разследване в столицата на щата — всичко това се е размило от годините, както толкова много неща в паметта ми. Но що се отнася до онова, което наистина стана после на Зеления път, да, това съм запомнил съвсем ясно.

Пърси вървеше от дясната страна на Пътя с наведена глава и трябва да кажа, че никой обикновен затворник не би могъл да го достигне. Джон Кофи обаче не бе обикновен затворник. Той беше гигант и обсегът му бе гигантски.

Видях дългите му кафяви ръце да се стрелват между решетките и извиках:

— Пази се, Пърси, пази се! — Той понечи да се обърне и лявата му ръка се спусна към хълбока за палката му. После беше хванат и издърпан до килията на Джон Кофи. Дясната страна на лицето му се блъсна в решетките.

Той изсумтя и се обърна към негъра, като вдигна дъбовата палка. Джон определено бе уязвим — лицето му беше притиснато толкова силно между двете средни решетки, че сякаш се мъчеше да провре през тях главата си. Това не бе възможно, разбира се, но поне така изглеждаше. Дясната му ръка се пресегна, докопа тила на Пърси, стисна го и дръпна главата му напред. Уетмор замахна с палката между решетките и я стовари върху слепоочието на негъра. Рукна кръв, но Джон не й обърна внимание. Устата му се притисна до устата на Пърси. Чух свистене — сякаш някой изпускаше отдавна задържания в гърдите си въздух. Младежът се замята като риба на кукичка, опитвайки се да се измъкне, но нямаше никаква възможност — дясната ръка на Кофи притискаше тила му и здраво го държеше. Лицата им като че ли се сляха, като лицата на любовниците, които съм виждал страстно да се целуват през решетките.

Пърси изкрещя — викът му беше приглушен като преди, когато устата му бе залепена — и отново направи усилие да се освободи. За миг устните им малко се раздалечиха и аз видях черния, вихрещ се рояк, който излиташе от устата на Джон Кофи и потъваше в тази на Пърси Уетмор. Онова, което не влизаше през треперещата му уста, изчезваше в него през ноздрите. После ръката на тила му го натисна и той отново се долепи до устата на Джон — почти се заби в нея.

Лявата ръка на Уетмор се разтвори. Скъпоценната му дъбова палка падна на зеления линолеум. Той никога повече не я вдигна.

Опитах се да се хвърля напред, предполагам, че наистина съм се хвърлил напред, но се почувствах като изнемощял старец. Посегнах към пистолета си, но ремъкът все още бе прехвърлен през ореховата му дръжка и отначало не успях да го извадя от кобура. Като че ли усетих подът под краката ми да се разтърсва, както в задната спалня в спретнатата къщичка на директора. Не съм съвсем сигурен дали наистина е било така, но зная, че една от покритите с телени мрежи електрически крушки на тавана се пръсна и по земята се посипаха парченца стъкло. Хари извика от изненада.

Най-после успях да откопчая ремъка над дръжката на 38-милиметровия пистолет, но преди да успея да го извадя от кобура, Джон отблъсна Пърси от себе си и отстъпи назад в килията. Той бърчеше лице и търкаше устата си, сякаш беше лапнал нещо гадно.

— Какво направи той? — извика Бруталния. — Какво направи той, Пол?

— Каквото и да е изсмукал от Мели, сега вече е в Пърси — отвърнах аз.

Уетмор стоеше до решетките на бившата килия на Делакроа. Очите му бяха разширени и пусти — две нули. Предпазливо се приближих до него, като очаквах да започне да кашля и да се дави като Джон, след като бе свършил с Мелинда, но нямаше нищо подобно. Отначало просто стоеше там.

Щракнах с пръсти пред очите му.

— Пърси! Хей, Пърси! Събуди се!

Нищо. Бруталния дойде при мен и вдигна ръце пред отсъстващото лице на Уетмор.

— Няма да стане — казах аз.

Без да ми обръща внимание, Бруталния рязко плесна два пъти с ръце точно пред носа му. И наистина стана или поне така изглеждаше. Той затрепка с клепачи и се огледа — замаян като човек, връщащ се в съзнание, след като са го ударили по главата. Погледна Хауъл, после мен. След всички тези години съм съвсем сигурен, че не е виждал нито единия от нас, но тогава си помислих, че ни вижда — помислих си, че се свестява.

Отмести се от решетките и леко се олюля. Бруталния го подхвана.

— Спокойно, момче, добре ли си? — Пърси не отговори, просто мина покрай него и се обърна към бюрото на дежурния. Не залиташе, не, но се бе наклонил наляво.

Бруталния се пресегна да го хване. Аз отблъснах ръката му.

— Остави го. — Дали щях да кажа същото, ако знаех какво ще се случи после? От есента на 1932 съм си задавал този въпрос хиляди пъти. И досега не мога да дам какъвто и да е отговор.

Уетмор направи дванайсет-тринайсет крачки, после пак спря с наведена глава. Бе стигнал пред килията на Дивия Бил. Уортън все още хъркаше. Той проспа всичко, случило се тогава. Сега като се замисля, разбирам, че проспа и своята смърт, което го правеше много по-щастлив от повечето, намерили края си в блока. Определено по-щастлив, отколкото заслужаваше.

Преди да разберем какво става, Пърси извади пистолета си, пристъпи към решетките на килията на Уортън и изстреля и шестте си патрона в спящия младеж. Просто бам-бам-бам, бам-бам-бам, толкова бързо, колкото можеше да натиска спусъка. Пукотът в това затворено пространство бе оглушителен — когато на следващата сутрин разказвах на Джанис, все още едва чувах собствения си глас заради кънтенето в ушите ми.

И четиримата се затичахме към него. Дийн стигна пръв — не зная как, тъй като беше зад нас с Бруталния, докато Кофи държеше Пърси, но успя. Той сграбчи Уетмор за китката, готов с борба да измъкне пистолета от ръката му, но не му се наложи. Младежът просто го пусна и пистолетът падна на пода. Очите му минаха през нас, сякаш бяха кънки, а ние лед. Разнесе се тих свистящ звук и остър мирис на амоняк, когато мехурът му се изпразни, после по-неприятен звук и още по-неприятна смрад, когато напълни и другата страна на панталоните си. Очите му бяха втренчени в отсрещния край на коридора. Това бяха очи, които вече не виждаха каквото и да е в този наш реален свят, поне доколкото ми е известно. Някъде в началото написах, че Пърси беше в „Брайър Ридж“, когато два месеца по-късно Бруталния намери пъстрите трески от макарата на господин Джингълс, и не ви излъгах. Той обаче изобщо не получи кабинета с вентилатор в ъгъла, изобщо не получи психичноболни пациенти, които да тормози. Но си мисля, че поне е получил самостоятелна стая.

В края на краищата Пърси имаше връзки.

Уортън лежеше настрани, опрял гръб в стената на килията. Тогава не виждах много нещо от него, освен кръвта, която попиваше в чаршафа и капеше по цимента, но съдебният следовател каза, че Пърси е стрелял като Ани Оукли[2]. Не се изненадах, защото си спомнях разказа на Дийн за това как Уетмор хвърлил дъбовата си палка по мишката и за малко не я улучил. Този път беше стрелял по-отблизо и по неподвижна мишена. Един куршум в слабините, един в корема, един в гърдите и три в главата.

Бруталния кашляше и размахваше ръка, за да разгони дима от стрелбата. Кашлях и аз, но до този момент не го бях забелязал.

— Край — каза Хауъл. Гласът му бе спокоен, но не можех да не забележа панически изцъклените му очи.

Погледнах нататък по коридора и видях Джон Кофи, седнал на ръба на койката си. Ръцете му отново бяха стиснати между коленете, но главата му беше вдигната и вече не изглеждаше болен. Той леко ми кимна и аз изненадах самия себе си — както в деня, когато му бях подал ръка — като му отвърнах.

— Какво ще правим? — задавено попита Хари. — О, господи, какво ще правим?!

— Не можем да направим нищо — със същия спокоен глас отвърна Бруталния. — Нали, Пол?

Замислих се. Погледнах към Хари и Дийн, които ме зяпаха като уплашени хлапета. Погледнах към Пърси, който стоеше с отпуснати ръце и увиснала долна челюст. После погледнах към стария си приятел Брутъс Хауъл.

— Ще се оправим — отвърнах.

Пърси най-после се закашля. Той се преви надве, опрял ръце в коленете си, и едва не повърна. Лицето му започна да почервенява. Отворих уста, като възнамерявах да кажа на останалите да стоят назад, но нямах такава възможност. Той издаде звук, нещо средно между сухо повдигане и крякане на гигантска жаба, отвори уста и изплю облак от черни, вихрещи се неща. Беше толкова гъст, че за миг не можехме да видим главата му.

— Господи помилуй — със слаб и треперещ глас рече Хари. После нещата станаха ослепително бели, като януарско слънце, огряващо току-що навалял сняг. Секунда по-късно облакът бе изчезнал. Пърси бавно се изправи и продължи отсъстващо да гледа нататък по Зеления път.

— Не сме видели това — каза Бруталния. — Нали, Пол?

— Не. Аз не съм, ти също. Ти видя ли го, Хари?

— Не.

— Дийн?

— Какво да съм видял? — Той свали очилата си и започна да ги лъска. Помислих си, че ще ги изпусне от треперещите си ръце, но успя да ги задържи.

— Точно така. Сега слушайте треньора си, момчета, и запомняйте от първи път, защото нямаме време. Историята е проста. Да не я усложняваме.

Бележки

[1] Алвин Кълъм Йорк (1887–1964) — американски войник. — Б.пр.

[2] Феб Ан Оукли Моузи (1860–1926) — американска състезателка по стрелба. — Б.пр.