Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

8.

След това нещата отново се върнаха в нормалното си русло… поне за известно време. В Окръжния съд подготвяха процеса срещу Джон Кофи и шерифът на окръг Трапингъс Хоумър Крибъс подхвърляше идеята, че линчуването му от тълпата би могло малко да поускори налагането на правосъдието. Всичко това нямаше никакво значение за нас — в блок Е никой не обръщаше особено внимание на новините. В известен смисъл животът на Зеления път приличаше на живота в звукоизолирана стая. От време на време дочуваш приглушен шум, който навярно идва от взривове във външния свят, но това като че ли е всичко. Нямаше да избързат с Джон Кофи — искаха добре да се погрижат за него.

Пърси на два пъти се опита да дразни Делакроа и втория път аз го дръпнах настрани, за да го повикам в кабинета си. Не беше нещо ново да разговарям с него за поведението му, нямаше да е и за последно, но сега вече отлично разбирах какво представлява. Той имаше сърцето на жестоко момче, което отива в зоологическата градина не за да гледа животните, а за да може да ги замеря с камъни.

— Стой надалече от него, чуваш ли ме? — казах аз. — Освен ако не получиш специална заповед, просто стой много надалече от него.

Той приглади косата си назад, после я дооформи със сладките си малки ръчички. Това момче ужасно обичаше да си пипа косата.

— Не съм му направил нищо. Само го попитах как се чувства, като знае, че е изгорил няколко бебета, това е всичко — заяви и невинно ме погледна.

— Престани с това, иначе ще напиша доклад.

Пърси се изсмя.

— Пиши колкото си искаш доклади. После аз ще направя същото. Точно както ти казах при пристигането му. Ще видим кой ще победи.

Скръстил ръце върху бюрото, аз се наведох напред и заговорих с глас, който, надявах се, звучеше приятелски и поверително.

— Брутъс Хауъл не те харесва много — казах. — А когато Брутъс не харесва някого, известно е, че пише свой доклад. Не си пада особено по писалката и не може да се отучи да ближе молива, така че обикновено пише доклада с юмруците си. Ако разбираш какво искам да кажа?

Самодоволната му усмивчица угасна.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не се опитвам да кажа нищо. Направо ти го казах. И ако ти съобщиш на който и да е от твоите… приятели… за разговора ни, ще кажа, че си измисляш всичко. — Погледнах го право в очите. — Освен това се опитвам да се държа приятелски с теб, Пърси. На умния му стига и една дума, казват хората. И изобщо защо да си цапаш ръцете с Делакроа? Той не си струва.

За известно време това подейства. Настъпи спокойствие. На два пъти дори бях в състояние да пратя Пърси с Дийн или Хари, когато идваше ред на Делакроа да се къпе. Вечер пускахме радио, французинът започна по малко да се отпуска и да свиква с монотонния живот в блок Е, и всичко бе спокойно.

После една вечер го чух да се смее.

Хари Теруилигър седеше зад бюрото и скоро също се разсмя. Изправих се и отидох до килията на французина, за да видя какво толкова смешно има.

— Глей, шефе! — рече той, щом ме видя. — Дресирах си една мишка!

Беше Стиймбоут Уили. В килията на Делакроа. Нещо повече: седеше на рамото му и гледаше през решетките към нас с малките си лъскави очички. Опашката му бе увита около лапичките му и изглеждаше абсолютно спокоен. Що се отнася до французина — изобщо не бихте могли да познаете, че това е същият онзи човек, който се гърчеше и трепереше на пода до койката си няма и седмица преди това. Приличаше на дъщеря ми в коледните сутрини, когато слизаше по стълбите и търсеше подаръците си.

— Глей това! — каза Делакроа.

Мишката седеше на дясното му рамо. Французинът протегна лявата си ръка. Животинчето се покатери върху главата му, като се държеше за косата му (която поне отзад беше достатъчно гъста). После се спусна от другата му страна и той захихика, когато опашката го погъделичка по врата. Мишлето изприпка чак до китката му, после се обърна, затича се обратно към лявото му рамо и отново сви опашка около лапичките си.

— Проклет да съм — рече Хари.

— Сам го тренирах — гордо съобщи Делакроа. „На куково лято“ — помислих си аз, но не казах нищо. — Казва се господин Джингълс.

— Не — възрази Хари. — Това е Стиймбоут Уили, като във филмчето. Шефът Хауъл го кръсти така.

— Това е господин Джингълс — упорстваше затворникът. По който и да е друг въпрос той би се съгласил, че черното е бяло, но за името на мишлето остана твърд като камък. После ми прошепна на ухото: — Шефе, може ли да получа някоя кутия за него? Може ли да получа някоя кутия за мишока си, че да може да спи тук с мен? — В гласа му започнаха да се долавят ласкателни нотки, каквито бях чувал хиляди пъти досега. — Ще го скрия под койката и той няма да причини никакви неприятности, ни едничка.

— Английският ти става много по-добър, когато искаш нещо — отвърнах аз, за да печеля време.

— О-хо — измърмори Хари и ме сбута с лакът. — Ето ги и неприятностите.

Но Пърси не ми изглеждаше в настроение за неприятности, поне тази вечер. Не прокарваше ръце през косата си, нито пък си играеше с онази своя палка, а най-горното копче на униформената му риза беше разкопчано. За пръв път го виждах така и бе удивително какво може да направи дори една толкова незначителна промяна. Онова, което най-силно ме порази обаче, беше изражението на лицето му. То бе абсолютно спокойно. Не ведро — не смятам, че у Пърси Уетмор има и капчица ведрина — а лице на човек, открил, че може да чака за нещата, които иска да получи. Това вече беше сериозна промяна за младежа, когото само преди няколко дни бях заплашил с юмруците на Брутъс Хауъл.

Делакроа обаче не забеляза промяната — той се сви до стената на килията и притисна колене към гърдите си. Очите му като че ли започнаха да растат, докато не заеха половината от лицето му. Мишлето се покатери върху плешивото му теме и седна там. Не зная дали животинчето помнеше, че също има причина да не вярва на Пърси, но определено изглеждаше така. Навярно просто бе доловило страха на дребничкия французин и реагираше.

— Е — рече Уетмор, — като че ли си си намерил приятел, Еди.

Той се опита да отговори — някакво предизвикателство за това какво щяло да се случи с Пърси, ако направел нещо на новия му приятел, предполагам — но от устата му не излезе нито звук. Долната му устна лекичко затрепери, но това бе всичко. Господин Джингълс обаче не трепереше. Седнал съвсем неподвижно със заровени в косата на французина задни лапички и скръстил предните си върху плешивото му теме, той гледаше към Пърси и като че ли го преценяваше. Така, както човек преценява стар враг.

Уетмор погледна към мен.

— Това не е ли същият мишок, който гоних? Онзи, който живее в карцера?

Кимнах. Знаех, че той не е виждал току-що назования господин Джингълс от онази последна гонитба и сега не проявяваше признаци, че има желание да я повтаря.

— Да, същият е — отвърнах. — Само че Делакроа твърди, че името му било господин Джингълс, а не Стиймбоут Уили. Казва, че му го прошепнал на ухото.

— Наистина ли? Чудесата никога не свършват, нали? — Почти очаквах да извади палката си и да започне да почуква с нея по решетките, просто за да покаже на Делакроа кой е шефът, но той просто стоеше с ръце на хълбоците и гледаше към килията.

И поради причина, която не съм в състояние да ви обясня с думи, аз казах:

— Делакроа просто искаше някаква кутия, Пърси. Предполагам, смята, че мишокът ще спи в нея. Че може да го задържи като домашен любимец. — Придадох на думите си скептицизъм и по-скоро усетих, отколкото видях, че Хари изненадано ме поглежда. — Какво мислиш за това?

— Мисля, че навярно някоя нощ, докато Делакроа спи, мишокът ще избяга — безизразно отвърна Уетмор, — но предполагам, че французинът ще внимава. Снощи видях в количката на Ту-Ту една много хубава кутия от пури. Не зная обаче дали не я е дал на някого. Навярно ще поиска за нея пет, може би дори десет цента.

Сега вече рискувах да хвърля поглед към Хари и видях, че е зяпнал. Не беше точно като промяната на Ебенизър Скрудж в коледната сутрин след посещението на призраците, но бе съвсем близо.

Пърси се наведе към Делакроа и пъхна лице между решетките. Французинът се отдръпна още по-назад. Заклевам се в Господ, че ако можеше, би се слял с онази стена.

— Имаш ли пет или може би десет цента, за да платиш за кутия от пури, кретен? — попита Уетмор.

— Имам четири — отвърна той. — Давам ги за кутия, ако е хубава, s’il est bon.

— Знаеш ли какво — рече Пърси. — Ако беззъбият стар курвар ти продаде онази кутия от пури „Корона“ за четири цента, ще отмъкна от затворническата болница малко памук, за да покриеш дъното й. Ще си направим истински миши „Хилтън“. — Обърна очи към мен. — Предполага се, че трябва да напиша доклад за работата си в помещението за прекъсвача по време на екзекуцията на Битърбък. Имаш ли някаква писалка в кабинета си, Пол?

— Да, естествено — отвърнах. — И формуляри. Горното чекмедже вляво.

— Чудесно — каза той и наперено се отдалечи.

Двамата с Хари се спогледахме.

— Да не е болен, как мислиш? — попита. — Може да е отишъл на лекар и да е открил, че му остават само три месеца живот?

Казах му, че нямам ни най-малка представа. За момента думите ми бяха самата истина, както и за известно време след това, но по-късно разбрах. А след няколко години проведох интересен разговор на вечеря с Хал Мурс. Вече можехме спокойно да разговаряме, защото той се беше пенсионирал, а аз се бях прехвърлил в поправителния дом за момчета. Бе една от онези вечери, на които човек пие много, яде прекалено малко и езикът му се развързва. Хал ми каза, че Пърси му се оплаквал от мен и от живота на Пътя като цяло. Било точно след пристигането на Делакроа в блока и след като двамата с Бруталния му бяхме попречили да пребие французина до смърт. Най-много го ядосало това, че съм му казал да ми се маха от очите. Според него с един роднина на губернатора човек не трябвало да разговаря така.

Е, каза ми Мурс, той изтърпял Пърси колкото време можел и когато му станало ясно, че Уетмор ще се опита да доведе нещата дотам, че да получа мъмрене и най-малкото да ме преместят в друга част на затвора, той, Мурс, го дръпнал в кабинета си и му казал, че ако не престане да клати лодката, лично щял да се погрижи за екзекуцията на Делакроа Пърси да е в предните редици. Че всъщност ще бъде поставен точно до стола. Както винаги аз щях да ръководя цялата операция, но свидетелите нямаше да го знаят и щяха да си мислят, че господин Пърси Уетмор е шеф на веселбата. Мурс не му обещал нищо повече от онова, за което вече се бяхме договорили и с което се бях съгласил, но младежът не го знаел. Той се съгласил да се откаже от опитите си да бъда преместен и атмосферата в блок Е се успокои. Даже се съгласи Делакроа да задържи стария му враг като домашен любимец. Удивително е как някои хора могат да се променят, стига да имат съответния стимул. В случая с Пърси единственото, което директорът Мурс трябвало да му предложи, била възможността да отнеме живота на плешивия дребен французин.