Стивън Кинг
Зеленият път (25)

5.

Дивия Бил Уортън направи първата си разходка до карцера още на следващия ден. Той прекара сутринта и следобеда кротък като агънце. Както скоро открихме, това състояние не беше естествено за него и вещаеше неприятности. После, към седем и половина същата вечер, Хари усетил нещо топло да потича по маншетите на униформените му панталони, които обул след пране за пръв път този ден. Било урина. Уилям Уортън стоял в килията си, оголил потъмнелите си зъби в дива усмивка и пикаел върху панталоните и обувките на Хари Теруилигър.

— Мръсният кучи син трябва да се е стискал цял ден — по-късно каза той, все още отвратен и бесен.

Е, така си беше. Дойде време да покажем на Уилям Уортън кой командва парада в блок Е. Хари повика мен и Бруталния, а аз съобщих на Дийн и Пърси, които също бяха дежурни. Вече имахме трима затворници, спомнете си, и бяхме в пълния си състав с групата ми от седем вечерта до три сутринта, когато неприятностите бяха най-вероятни, а други две смени покриваха останалата част от деня. Те се състояха предимно от външни хора, за които обикновено отговаряше Бил Додж. Общо взето, нещата вървяха добре и ми се струваше, че стига да успеех да преместя Пърси в дневната смяна, животът ще стане още по-приятен. Но не успях. Понякога се чудя дали това би променило нещата.

Така или иначе, в склада, отстрани на Стария Светльо имаше голяма водопроводна тръба и Дийн и Пърси закачиха за нея брезентов пожарен маркуч. После застанаха до крана, за да го отворят в случай на нужда.

Двамата с Бруталния побързахме към килията на Уортън, който все още стоеше изправен, като продължаваше да се хили. Оная му работа все още висеше от панталоните. Преди да си тръгна предишната вечер, бях взел усмирителната риза от карцера и я бях оставил в кабинета ми, като си мислех, че може да ни потрябва за новото ни проблемно дете. Сега я държах в едната си ръка, пъхнал показалеца си под един от брезентовите ремъци. Хари вървеше зад нас и носеше края на маркуча, който минаваше през кабинета ми, спускаше се по стъпалата към склада и стигаше до тръбата, където Дийн и Пърси го размотаваха колкото можеха по-бързо.

— Хей, к’во е туй? — попита Дивият Бил. Смееше се като хлапе на карнавал, толкова силно, че едва можеше да говори, и по бузите му се стичаха едри сълзи. — Много сте бързи. В момента ви готвя малко лайна. Много мекички. Ще ги имате до утре…

Той видя, че отключвам вратата на килията му и присви очи. Видя, че Бруталния е стиснал в едната си ръка револвер, а в другата — палката, и ги присви още повече.

— Можете да влезете изправени, но ще излезете по гръб, Били Хлапето ви го гарантира — каза ни той. После погледът му се върна към мен. — А ако си мислиш, че ще ми наденеш таз риза, много се лъжеш, глупако.

— Не си ти онзи, който решава нещата тук — отвърнах. — Трябва да го разбереш, но предполагам, че си прекалено тъп, за да го проумееш, без да ти дадем малък урок.

Отключих вратата и я плъзнах по релсата. Уортън отстъпи към койката си, все още с увиснал от гащите хуй, протегна ръце към мен с дланите нагоре и после започна да ме мами с пръст.

— Хайде, грозен скапаняк такъв. Ще си получите урока, да, но онова старо момче е най-подходящо за учител. — Той насочи погледа и захилените си, гнили зъби към Бруталния. — Хайде, здравеняко, ти първи. Тоз път не мож се прокрадна иззад гърба ми. Остави тоз пистолет — тъй или иначе няма да стреляш, не и ти — и ще сме само двамата. Ще видим кой е по-добър, чо…

Бруталния влезе в килията, но не се насочи към Уортън. Веднага щом мина през вратата, сви вляво и присвитите очи на затворника се разшириха, когато видя насочения към него маркуч.

— Не, недей — каза той. — О, не, ти ня…

— Дийн! — извиках аз. — Включвай го! Докрай!

Уортън се хвърли напред и Бруталния ловко го удари — удар, за който, сигурен съм, Пърси си мечтаеше — по челото, като размаза палката си точно над веждите му. Уортън, който като че ли си мислеше, че преди него никога не сме си имали такива проблеми, падна на колене с отворени, но невиждащи очи. Тогава бликна водата. Хари залитна назад от силата й и после здраво стисна маркуча в ръце, насочил го напред като пушка. Струята уцели Дивия Бил Уортън право в гърдите, наполовина го преобърна и го отхвърли под койката му. От другия край на коридора Делакроа скачаше от крак на крак, високо крякаше и проклинаше Джон Кофи, като искаше от негъра да му каже какво става, кой печели и как онова gran’ fou ново момче възприема водното лечение. Джон не му отвръщаше нищо, просто тихо стоеше в прекалено късите си панталони и затворническите си чехли. Хвърлих му само един поглед, но това ми бе достатъчно, за да забележа същото му старо изражение, едновременно тъжно и ведро. Сякаш беше виждал всичко това и преди, не само веднъж-дваж, а хиляди пъти.

— Спрете водата! — извика Бруталния през рамо, после се метна напред в килията. Пъхна ръце под мишниците на припадналия Уортън и го издърпа изпод койката. Дивия Бил кашляше и издаваше хъркащ звук. Кръв капеше в замаяните му очи от мястото над веждите му, където го беше ударила палката на Бруталния.

Бяхме превърнали поставянето на усмирителната риза в истинска наука — двамата с Брутъс Хауъл се бяхме упражнявали като водевилни танцьори, разучаващи нов спектакъл. От време на време се налагаше да го правим наистина. Например сега. Бруталния изправи Уортън в седнало положение и протегна ръцете му напред, както дете би протегнало ръцете на парцалената си кукла. В очите на затворника тъкмо започваше отново да просветва съзнание. Очевидно разбираше, че ако веднага не реагира, после ще е прекалено късно, но връзките между мозъка и мускулите му все още бяха прекъснати и преди да успее да ги поправи, вече бях напъхал ръцете му в ръкавите на ризата, а Бруталния се бореше със закопчалките на гърба му. Докато свърши с това, аз хванах маншетите, скръстих ръцете на Уортън и завързах китките му с друг брезентов ремък. В крайна сметка той се свести прегърнал сам себе си.

— По дяволите, огромен кретен такъв, какво правят с него? — извика Делакроа. Чух, че господин Джингълс писука, сякаш и той искаше да разбере.

Пристигна Пърси. Ризата му беше мокра и се бе залепила за тялото му от борбата с водопровода. Лицето му пламтеше от възбуда. След него дойде Дийн с огърлица от лилав белег около гърлото си. Той изглеждаше доста по-спокоен.

— Хайде сега, Див Бил — казах аз и изправих Уортън на крака. — Малко ще се поразходим.

— Не ме наричай така! — остро изкрещя той и ми се струва, че за пръв път виждахме истинските му чувства, а не просто камуфлажа на хитро животно. — Дивият Бил Хикок^[1] не е бил добър ездач! И никога не е убивал мечка с ловджийски нож! Бил е просто обикновен дървар! Тъпото копеле седяло с гръб към вратата и се оставило да го убие някакъв пиян!

— О, господи, та това е цял урок по история! — възкликна Бруталния и го изблъска от килията му. — Човек никога не знае колко интересни неща ще научи тук. Но при толкова много интересни хора като теб, предполагам, че това е естествено, нали? И знаеш ли какво? Съвсем скоро самият ти ще си история, Див Бил. Междувременно тръгвай по коридора. Приготвили сме ти стая. Нещо като стая за поохлаждане.

Уортън нададе бесен, нечленоразделен крясък и се хвърли срещу Бруталния, въпреки че вече бе целият закопчан в ризата с увити около тялото си ръце. Пърси понечи да извади палката си — лекарството „Уетмор“ за всички житейски проблеми — и Дийн го спря. Той му отправи озадачен и възмутен поглед, сякаш за да му каже, че след онова, което Уортън му е направил, той би трябвало да е последният човек на света, който да иска да го спре.

Бруталния блъсна Дивия Бил назад. Аз го хванах и го бутнах към Хари. А той го тласна по Зеления път покрай развеселения Делакроа и безстрастния Кофи. Уортън се затича, за да не се просне по лице, като през цялото време бълваше проклятия. Бълваше ги така, както оксиженът пръска искри. Натикахме го в последната килия отдясно, докато Дийн, Хари и Пърси (който за пръв път не се оплакваше, че несправедливо са му възложили прекалено много работа) изхвърлиха всички боклуци от карцера. Междувременно проведох кратък разговор с Уортън.

— Мислиш си, че си силен — казах, — и може би е така, но тук силата няма значение. Вече няма да плашиш никого. Ако се държиш нормално с нас, ние също ще се държим така. Ако пък не, накрая пак ще умреш, само че преди това ще те подострим като молив.

— Направо ще сте щастливи, когато ме видите да умирам — дрезгаво отвърна Уортън. Мъчеше се да се освободи от ризата, макар навярно да разбираше, че това няма да му помогне, и лицето му беше червено като домат. — И дотогава ще ви стъжня живота. — Той оголи зъби към мен като разгневена маймуна.

— Ако това е единственото, което искаш — да ни стъжниш живота, можеш още сега да се откажеш, защото вече успя — рече Бруталния. — Но докато тече времето ти на Пътя, Уортън, не ни пука дали ще го прекараш цялото в стаята с меките стени. И можеш да носиш тази проклета риза, докато ръцете ти не гангренясат от затрудненото кръвообращение и не окапят. — Замълча за миг. — Нали знаеш, тук не идват много хора. И ако си мислиш, че някой дава и пукната пара какво става с теб, много грешиш. За света като цяло вече си просто един мъртъв престъпник.

Уортън внимателно наблюдаваше Бруталния и гневът изчезваше от лицето му.

— Освободете ме от това — помирително каза — прекалено разумно, за да му повярваме. — Ще се държа добре. Честно.

Хари се появи на вратата на килията. Краят на коридора приличаше на вехтошарник, но бързо можехме да върнем нещата по местата им. Вече го бяхме правили и имахме опит.

— Готови сме — заяви той.

Бруталния хвана изпъкналостта под брезента, където се намираше десният лакът на Уортън, и го дръпна да се изправи на крака.

— Хайде, Див Били. И погледни на нещата откъм хубавата им страна. Ще имаш поне двайсет и четири часа, за да си напомняш никога да не сядаш с гръб към стената и никога да не стискаш аса и осмици.

— Освободете ме от това — повтори затворникът. Той премести поглед от Бруталния през Хари към мен и червенината отново започна да избива по лицето му. — Ще се държа добре — казвам ви, че си взех поука. Аз… аз… ъммм-махххх…

Изведнъж се строполи, наполовина в килията, наполовина върху линолеума на Зеления път, като зарита с крака и тялото му започна да се гърчи.

— За бога, та той припадна — прошепна Пърси.

— Естествено, а сестра ми е Вавилонската блудница — отвърна Бруталния. — Събота вечер танцува пред Моисей с дълъг бял воал. — Той се наведе и пъхна ръка под мишницата на Уортън. Аз го подхванах под другата. Дивия Бил се мяташе в ръцете ни като риба на сухо. Носенето на гърчещото му се тяло, слушането на грухтенето и пърденето му бяха едно от най-неприятните ми преживявания.

Вдигнах поглед и срещнах за миг очите на Джон Кофи. Бяха кървясали, а черните му бузи бяха мокри. Пак плачеше. Сетих се за Хамърсмит, който правеше онзи захапващ жест с пръсти, и леко потръпнах. После отново насочих вниманието си към Уортън.

Хвърлихме го в карцера като багаж и продължихме да го гледаме как лежи на пода и се мята в усмирителната риза до канала, в който някога бяхме търсили мишката, започнала живота си в блок Е като Стиймбоут Уили.

— Не ме интересува дали ще си глътне езика и ще умре — рече Дийн с дрезгавия си и прегракнал глас, — но помислете за това колко бумаги ще трябва да изпишем, момчета! Никога няма да имат край.

— Писането няма значение, помисли си за разпитите — мрачно отвърна Хари. — Ще си загубим проклетата служба. Накрая ще трябва да берем грах надолу по Мисисипи. Знаеш какво означава Мисисипи, нали? Това е индианската дума за задник.

— Няма да умре и няма да си глътне езика — възрази Бруталния. — Когато утре отворим тази врата, няма да му има нищо. Слушайте какво ви казвам.

Така и стана. Човекът, когото върнахме в килията му към девет следващата вечер, бе мълчалив, бледен и на пръв поглед пречупен. Вървеше със сведена глава, не се опитваше да нападне никого, когато му свалихме ризата, и само равнодушно ме гледаше, когато му казах, че следващия път ще се случи абсолютно същото и че само от него зависи колко време ще пикае в гащите си и ще го хранят като бебе.

— Ще се държа добре, шефе, взех си поука — смирено прошепна той, докато го заключвахме обратно в килията му.

Бруталния ме погледна и ми намигна.

Късно същия ден Уилям Уортън, който се смяташе за Били Хлапето и в никакъв случай за онзи дървар Джон Лоу Дивия Бил Хикок, си купил парче сладкиш от стария Ту-Ту. На Уортън изрично му бе забранена каквато и да е подобна търговия, но следобедната смяна се състоеше от приходящи, както, струва ми се, вече ви казах, и сделката станала. Самият Ту-Ту несъмнено знаеше, че не трябва да го прави, но за него парите си бяха пари.

Вечерта, когато Бруталния правеше обиколката си, Уортън стоеше до вратата на килията си. Той изчака Хауъл да го погледне, после плесна с длани по издутите си бузи и изстреля гъста и удивително дълга струя шоколадова каша в лицето му. Беше сдъвкал целия сладкиш, бе го държал в устата си, докато стане на каша, и после го изплю като тютюн за дъвчене.

С измазана с шоколад уста Дивият Били се метна на койката си, като риташе с крака, заливаше се от смях и сочеше към Бруталния, който беше много по-изцапан.

— Малък черньо, да, сър, шефе, да, сър, как си? — държеше се за корема и виеше Уортън. — Божке, само да бяха лайна! Как ми се иска да бяха! Ако бях изсрал малко…

— Ти си лайно — изръмжа Бруталния, — и се надявам, че червата ти са празни, защото се връщаш в любимия си кенеф.

Уортън отново беше опакован в усмирителната риза и за пореден път го вкарахме в стаята с меките стени. Този път за два дни. От време на време го чувахме да беснее вътре, понякога обещаваше, че вече ще е добър, че се е опомнил, друг път крещеше, че имал нужда от лекар, защото умирал. През повечето време обаче мълчеше. Мълчеше и когато отново го изведохме, отново вървеше с наведена глава и с мътни очи, без да отговаря на Хари, който му каза:

— Запомни, зависи от теб. — Известно време нямаше да ни създава проблеми и после щеше да опита нещо друго. Не можеше да направи нищо, с което вече да не сме се сблъсквали (е, може би с изключение на онова с шоколадовия сладкиш — даже Бруталния признаваше, че е много оригинално), но невероятната му упоритост ни плашеше. Страхувах се, че рано или късно някой ще се разсее за миг и тогава щеше да настане истински ад. И всичко това можеше да продължи известно време, защото някъде Уортън имаше адвокат, който нашир и надлъж тръбеше колко несправедливо било да убиват този човек, който още не е изживял младостта си… и който случайно беше толкова бял, колкото стария Джеф Дейвис^[2]. Нямаше смисъл да се оплакваме от това, защото работата на адвоката бе тъкмо да държи Дивия Бил надалеч от стола. Нашата пък беше да го пазим. И накрая Стария Светльо почти със сигурност щеше да го получи, независимо от адвоката му.