Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

7.

Когато се прибрах вкъщи, дъждът беше спрял и над хребетите на север се бе показала закъснялата усмивка на луната. Изглежда, желанието ми за сън беше изчезнало заедно с облаците. Изобщо не ми се спеше и можех да помириша по себе си Делакроа. Помислих си, че навярно ще усещам миризмата му по кожата си — хайде, скара, аз и ти, леле-мале хопай-ди — още много време.

Джанис ме чакаше, както винаги в нощите на екзекуции. Не исках да й разказвам за случилото се, не виждах смисъл да я измъчвам с него, но когато влязох в кухнята, тя ме погледна и аз бях готов да излея пред нея цялата си душа. Така че седнах, поех топлите й длани в студените си ръце (радиаторът на стария ми форд едва работеше, а след бурята времето рязко се беше развалило) и й разказах онова, което тя си мислеше, че иска да чуе. По средата се разплаках, нещо, което не бях очаквал. Малко се срамувах, но само малко — това бе тя, нали разбирате, а тя никога не ме е обвинявала, дори да съм се отклонявал от начина, по който смятах, че би трябвало да се държи един мъж… от начина, по който на всяка цена би трябвало да се държа аз.

Мъжът с добра съпруга е най-щастливото от божиите създания. Мъжете с лоши съпруги трябва да са сред най-нещастните и струва ми се, единствената истинска благодат в живота им е това, че не знаят колко са нещастни. Аз плачех и тя притискаше главата ми към гърдите си, а когато собствената ми буря премина, се почувствах по-добре… поне малко. И мисля, че именно тогава за пръв път осъзнах нещо. Не за обувката, нямам предвид това. Хрумна ми една странна мисъл: че Джон Кофи и Мелинда Мурс, колкото и различни по ръст, пол и цвят на кожата да бяха, имаха абсолютно еднакви очи — печални, тъжни и далечни. Умиращи очи.

— Ела да си лягаш — каза накрая жена ми. — Ела да си лягаме, Пол.

Така и направих и двамата се любихме, а когато свършихме, тя заспа. Аз просто лежах, гледах усмивката на луната, слушах пукането на стените — най-после се свиваха и се готвеха да посрещнат есента — и си мислех за това как Джон Кофи каза, че му е помогнал. „Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на господин Джингълс. Той е циркова мишка.“ Естествено. А може би, помислих си аз, всички ние бяхме циркови мишки и тичахме наоколо, съвсем смътно съзнавайки, че Господ и цялото му небесно войнство ни наблюдават през целофановите прозорци на бакелитовите ни къщички.

 

 

Заспах за малко, когато започна да се развиделява — два часа, струва ми се, може би три. Спах така, както напоследък винаги спя тук, в „Джорджийските борове“, и почти никога навремето — неспокойно, като често се будех. Докато заспивах, си мислех за черквите от моето детство. Имената бяха различни в зависимост от прищевките на майка ми и сестрите й, но всъщност си бяха все същите дълбоко провинциални баптистки черкви, слава на Иисус, Бог е всемогъщ. В сянката на плосковърхите им квадратни кулички въпросът за изкуплението се явяваше толкова често, колкото камбанният звън, призоваващ вярващите на молитва. Единствено Господ можеше да опрощава греховете, можеше и го бе сторил, измивайки ги с кръвта на Своя разпнат Син, но това не променяше задължението на децата Му да изкупват тези грехове (и дори обикновените си грешки) винаги, когато е възможно. Изкуплението беше всемогъщо — то бе ключалката на вратата, която затваряте към миналото.

Заспах, като си мислех за изкуплението, за яхналия мълнията, горящ Едуар Делакроа, за Мелинда Мурс и за моето голямо момче с непрекъснато разплакани очи. Тези мисли преляха в сън. В него Джон Кофи седеше на речен бряг и виеше с нечленоразделната си малоумна мъка към небето на ранното лято, докато на другия бряг товарният влак безспирно пухтеше към ръждивия мост над Трапингъс. В ръцете си чернокожият мъж държеше труповете на голи, русокоси момиченца. Юмруците му, огромни кафяви скали, бяха свити. Навсякъде около него свиреха щурци и се рояха комари. Въздухът трептеше от жега. В съня си аз се приближих, коленичих пред него и взех дланите му в своите. Юмруците му се отпуснаха и разкриха своите тайни. В единия имаше макара, оцветена в зелено, червено и жълто, а в другия — обувка на затворнически надзирател.

— Не успях — каза ми Джон Кофи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.

И този път в съня си аз го разбрах.