Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

III. Ръцете на Кофи

1.

Като преглеждам онова, което съм написал, виждам, че съм нарекъл „Джорджийските борове“, мястото, където живея сега, „старчески дом“. Хората, които управляват заведението, няма да са много доволни! Според рекламните брошури, които държат във фоайето и пращат на перспективни клиенти, това е „модерен почивен комплекс за възрастни хора“. Дори имало Развлекателен център, пише в брошурата. Ние, които трябва да живеем тук (брошурата не ни нарича „затворници“, но аз понякога си мисля така), го наричаме просто „стаята с телевизора“.

Хората ме смятат за дръпнат, защото денем не слизам често да гледам телевизия, но всъщност не мога да търпя не тях, а предаванията. Опра, Рики Лейк, Карни Уилсън, Роланда — светът се сгромолясва покрай нас, а всички те приказват само за чукане на жени с къси полички и за мъже с разкопчани ризи. Е, по дяволите — „не съди, за да не бъдеш осъден“, пише в Библията, така че ще сляза от пиедестала си. Просто ако исках да прекарам времето си в такива неща, щях да се преместя три километра по-надолу в мотела „Щастливите колела“, към който в петък и събота вечер като че ли винаги се насочват полицейски коли, включили сирените и сините си светлини. Моята добра приятелка Илейн Конъли също смята така. Тя е на осемдесет, висока и слаба, все още изправена и с ясен поглед, много интелигентна и изтънчена. Ходи съвсем бавно, защото нещо не е добре с бедрата, и аз зная, че артритът в ръцете й причинява ужасни страдания, но тя има красива дълга шия — почти лебедова — и чудесна дълга коса, която пада върху раменете й, щом я разпусне.

И най-хубавото е, че не ме мисли за особняк или за дръпнат. Двамата с нея прекарваме заедно много време. Ако не бях достигнал такава възраст, предполагам, че можех да говоря за нея като за гадже. И все пак да си имаш приятелка — точно така — не е толкова зле, а в известен смисъл даже е по-добре. За нас просто не съществуват много от проблемите и главоболията, които вървят заедно с младежката любов. И макар да зная, че никой на възраст под, да речем, петдесет, няма да ми повярва, понякога въгленчетата са по-прекрасни от буйния огън. Странно, но е истина.

Затова денем не ходя често да гледам телевизия. Понякога се разхождам, понякога чета — през последния месец предимно пиша мемоарите си сред растенията в солариума. Струва ми се, че там има повече кислород, а той помага на отслабналата ми памет. И направо съсипа Гералдо Ривера, казвам ви.

Но когато не мога да заспя, понякога се промъквам по стълбите и включвам телевизора. В „Джорджийските борове“ нямаме видео — предполагам, че това развлечение е малко прекалено скъпо за нашия Развлекателен център — но имаме основните кабелни телевизии, което означава, че приемаме канала с американските филми. Става дума за онзи (просто в случай че самите вие нямате основните кабелни телевизии), повечето от филмите по който са черно-бели и нито една от жените не се съблича. Това действа утешително на стар глупак като мен. Много често се случва да се отпусна и да заспя на грозния зелен диван пред телевизора, докато Франсиз Говорещото Муле за пореден път сваля тенджерата на Доналд О’Конър от огъня, Джон Уейн очиства Додж или Джими Кагни нарича някого „мръсен плъх“ и после вади пистолета си. Някои от тези филми съм гледал с жена си Джанис (не просто моя съпруга, но и мой най-добър приятел) и те ме успокояваха. Дрехите, които носеха, начинът, по който ходеха и разговаряха, дори филмовата музика — всичко това ми действаше успокоително. Предполагам, че ми напомняше за времето, когато бях мъж и вървях по земята, а не проядена от молци реликва, чезнеща в старчески дом, мнозина от обитателите на който носят памперси и гумени гащи.

В онова, което видях тази сутрин обаче, нямаше нищо успокоително. Абсолютно нищо.

Илейн понякога идва с мен за така нареченото „Утро на ранобудниците“ по Ей Ем Си, което започва в 04:00 ч. — тя не говори много за това, но зная, че артритът й от време на време ужасно я измъчва и лекарствата, които й дават, вече не й помагат.

Когато тази сутрин влезе в стаята, плъзгайки се като призрак в белия си хавлиен халат, Илейн ме завари седнал на изтърбушения диван, превит над мършавите пръчки, които някога бяха крака, и стиснал коленете си в опит да спра треперенето им, което ме разтърсваше като силен вятър. Усещах студ по цялото си тяло, освен в слабините си, които като че ли горяха от призрака на уринарната ми инфекция, докарала ми толкова мъки през есента на 1932 — есента на Джон Кофи, Пърси Уетмор и господин Джингълс, дресирания мишок.

Това беше и есента на Уилям Уортън.

— Пол! — извика тя и се приближи към мен — припряно, доколкото във всеки случай й позволяваха ръждивите гвоздеи и смляното стъкло в бедрата й. — Какво има, Пол?

— Ще се оправя — отвърнах аз, но думите ми не прозвучаха много убедително — дрезгави и произнесени през зъби, които се опитваха да тракат. — Просто ми дай една-две минути и веднага ще се оправя.

Тя седна до мен и ме прегърна през раменете.

— Сигурна съм. Но какво се е случило? За бога, Пол, изглеждаш така, като че ли си видял призрак.

„Наистина видях“ — помислих си аз и докато очите й не се разшириха, не осъзнах, че съм го казал на глас.

— Не наистина — прибавих и я потупах по ръката (лекичко — толкова лекичко!). — Но за миг, Илейн — господи!

— От времето, когато си бил надзирател в затвора ли беше? — попита тя. — От времето, за което пишеш в солариума?

Кимнах.

— Работех по нашето отделение на смъртниците…

— Зная…

— Само че ние го наричахме Зеления път. Заради линолеума на пода. През есента на трийсет и втора при нас дойде онзи тип — онзи луд — който се казваше Уилям Уортън. Харесваше му да мисли за себе си като за Били Хлапето, даже си беше татуирал името на дясната ръка. Наистина хлапе, но опасно. Все още си спомням какво ми писа за него Къртис Андерсън — по онова време той беше заместник-директор. „Адски луд и горд от това. Уортън е деветнайсетгодишен и просто не му пука.“ Беше подчертал последното изречение.

Ръката, която ме бе прегърнала през рамо, сега разтриваше гърба ми. Започвах да се успокоявам. В този момент обичах Илейн Конъли и наистина можех да нацелувам цялото й лице, както й казах. Навярно трябваше. Толкова е ужасно да си сам и уплашен на каквато и да е възраст — струва ми се обаче, че е най-зле, когато си стар. Но имах наум онова друго нещо, бремето на онази стара и все още недовършена работа.

— Във всеки случай — казах аз — пишех за това как Уортън дойде в блока и едва не уби Дийн Стантън — едно от момчетата, с които работех тогава.

— Как е можел да го направи? — попита Илейн.

— С коварство и заради невнимание — мрачно отвърнах. — Коварство от негова страна и невнимание от страна на надзирателите, които го доведоха. Основната им грешка се състоеше във веригата на китките му — беше малко прекалено дълга. Когато Дийн отключил вратата, водеща към блок Е, Уортън бил зад него. От двете му страни стояли надзиратели, но Андерсън се оказа прав — на Дивия Били просто не му пукаше за такива неща. Преметнал веригата си през главата на Дийн и започнал да го души.

Илейн потрепери.

— Така или иначе, аз си мислех за всичко това и не можах да заспя, така че слязох тук долу. Включих Ей Ем Си, тъй като смятах, че може би ще дойдеш и ще си направим една малка среща…

Тя се засмя и ме целуна по челото точно над веждата. Когато Джанис ми правеше така, цялото ми тяло настръхваше. Когато тази ранна утрин Илейн ме целуна по същия начин, отново настръхнах. Предполагам, че някои неща никога не се променят.

— … и даваха онзи стар черно-бял гангстерски филм от четирийсетте. „Целувката на смъртта“, така се казваше.

Усетих, че отново се разтрепервам, и се опитах да се овладея.

— Играеше Ричард Уидмарк — продължих аз. — Струва ми се, това беше първата му голяма роля. Двамата с Джанис не отидохме да го гледаме — обикновено пропускахме такива филми — но си спомням как прочетох някъде, че Уидмарк се представил страхотно в ролята на бандита. Сигурно. Той е светъл… сякаш не върви, а се плъзга по земята… винаги вика на хората „копеле“… приказва за доносници… колко мразел доносниците…

Въпреки всичките си старания отново започвах да треперя. Просто не можех да се удържа.

— Руса коса — промълвих аз. — Дълга руса коса. Гледах до момента, в който бутна онази старица в инвалидната количка по стълбите, после изключих телевизора.

— И той ти е напомнил за Уортън?

— Той беше Уортън — отвърнах. — От плът и кръв.

— Пол… — започна тя и замълча. Погледна към мъртвия екран на телевизора (кутията за кабелната телевизия отгоре все още бе включена и червените цифри продължаваха да показват 10, номера на Ей Ем Си), после отново към мен.

— Какво? — попитах аз. — Какво, Илейн? — И си помислих: „Сега ще ми каже, че би трябвало да престана да пиша за всичко това. Че трябва да скъсам вече изписаните страници и просто да се откажа“.

Тя обаче каза:

— Не позволявай това да те спре.

Зяпнах.

— Затвори си устата, Пол — ще лапнеш някоя муха.

— Извинявай. Просто… ами…

— Помислил си, че ще ти кажа точно обратното, нали?

— Да.

Тя взе ръцете ми в своите (лекичко, толкова лекичко — нейните дълги и красиви пръсти, нейните възлести и грозни стави) и се наведе напред, като впи в сините ми очи своите кафяви. Лявото й око беше леко замъглено от влагата на спускащото се отгоре му перде.

— Може да съм прекалено стара и слаба, за да живея — рече Илейн, — но не съм прекалено стара, за да съм в състояние да мисля. Какво са няколко безсънни нощи на нашата възраст? И какво е да видиш призрак по телевизията? Да не би да искаш да ми кажеш, че виждаш призрак за пръв път?

Помислих си за директора Мурс, за Хари Теруилигър и за Брутъс Хауъл, помислих си за майка ми, за Джан, жена ми, която почина в Алабама. Бях виждал призраци, да.

— Не — отвърнах. — Не ми беше за пръв път. Но, Илейн — това бе ужасен шок. Защото наистина беше той.

Тя отново ме целуна, после се изправи като трепереше и притискаше бедрата си с ръце, сякаш се страхуваше, че наистина могат да експлодират през кожата й, ако не е извънредно внимателна.

— Струва ми се, че си промених мнението за телевизията — рече. — Имам едно хапче, което си пазех за някой дъждовен ден… или нощ. Мисля, че ще го изпия и ще се върна в леглото. Може би трябва да направиш същото.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че трябва.

За миг безумно си помислих дали да не й предложа да си легнем заедно, после видях болката в очите й и се отказах. Защото тя можеше да се съгласи и щеше да го направи единствено заради мен. Идеята беше лоша.

Излязохме от стаята с телевизора (няма да я величая с другото й име дори и иронично) един до друг. Опитвах се да вървя в крак със стъпките й, които бяха бавни и болезнено предпазливи. Сградата тънеше в тишина. Само някой стенеше в прегръдките на кошмара си зад някоя заключена врата.

— Ще можеш ли да заспиш, как мислиш? — попита тя.

— Да, струва ми се — отвърнах, но разбира се, не можах — лежах до изгрев-слънце, като си мислех за „Целувката на смъртта“. Виждах Ричард Уидмарк, който безумно се хилеше, докато завързваше старицата в количката й и после я блъскаше по стълбите. „Ето какво правим с доносниците“ — каза й той. И после лицето му се превърна в лицето на Уилям Уортън, както изглеждаше в деня на пристигането си в блок Е и на Зеления път — Уортън, хилещ се като Уидмарк, Уортън, който крещеше: „Каква веселба, а? Нали?“. Не си направих труда да сляза за закуска, не и след всичко това. Слязох направо тук, в солариума, и започнах да пиша.

Призраци ли? Естествено.

Зная всичко за призраците.