Стивън Кинг
Зеленият път (24)

4.

Преди да си тръгна вечерта двамата с Бруталния се разбрахме да ме покрие за следващия ден, ако закъснея за работа. Когато станах на сутринта, аз поех към Тефтън, окръг Трапингъс.

— Не съм сигурна, че ми харесва да се вълнуваш толкова за онзи тип Кофи — рече жена ми, като ми подаде обяда — Джанис никога не вярваше на крайпътните закусвални и казваше, че във всяка една от тях човек го дебнели стомашни болки. — Ти не си такъв човек, Пол.

— Не се вълнувам за него — отвърнах аз. — Просто съм любопитен, това е всичко.

— От опит зная, че едното води до другото — язвително каза Джанис и после силно ме целуна по устата. — Поне изглеждаш по-добре. От известно време се тревожех за теб. Добре ли е кранчето?

— Добре е — потвърдих аз и потеглих, като си тананиках песнички като „Ела в летящата ми машина, Джоузефин“ и „Червиви сме с пари“, за да не ми е скучно.

Първо отидох в тефтънския „Интелидженсър“ и там ми казаха, че Бърт Хамърсмит, човекът, когото търсех, най-вероятно е в окръжния съд. В съда ми съобщиха, че Хамърсмит е бил там, но че си е тръгнал, когато заради спукан водопровод се наложило да закрият основното заседание — процес за изнасилване (на страниците на „Интелидженсър“ за престъплението щяха да пишат като за „нападение срещу жена“ — ето как говореха за такива неща в дните преди на сцената да се появят Рики Лейк и Карни Уилсън). Според тях навярно си беше отишъл вкъщи. Дадоха ми известни указания за мръсния път, толкова разбит и тесен, че едва посмях да мина с форда си по него, и там открих репортера. Хамърсмит бе написал повечето от материалите за процеса на Кофи и от него научих основните подробности за краткото му преследване и залавяне. Имам предвид, разбира се, подробностите, които „Интелидженсър“ смяташе за прекалено ужасни, за да ги отпечата.

Госпожа Хамърсмит беше млада жена с уморено красиво лице и ръце, червени от прането с луга. Не ме попита по каква работа идвам, а просто ме преведе през малката къща, в която се разнасяше аромат на печено, до малка веранда, на която с бутилка сода в ръка и с все още неразгърнато списание „Либърти“ в скута си седеше съпругът й. Задният двор бе малък и полегат. Край люлката в края му се дърпаха и се смееха две деца. От верандата не можех да определя пола им, но си помислих, че навярно са момче и момиче. Може би дори бяха близнаци, което хвърляше интересна светлина върху участието на баща им, колкото и незначително да беше, в процеса на Кофи. По-близо, по средата на гол участък, осеян с кучешки изпражнения, се виждаше колибка. От кучето нямаше и следа — бе поредният нетипично горещ за сезона ден и предполагах, че навярно дреме вътре.

— Бърт, имаш гости — каза госпожа Хамърсмит.

— Добре — отвърна той. Погледна към мен, погледна към жена си, после обратно към децата си, които очевидно бяха голямата му любов. Беше слаб мъж, почти болезнено слаб, сякаш току-що се съвземаше от тежка болест, и косата му бе започнала да окапва. Съпругата му колебливо го докосна по рамото с червената си, подута от пране длан. Хамърсмит не я погледна, нито протегна ръка да отвърне на жеста й и след секунда жената се отдръпна. Бегло ми мина през ум, че приличат повече на брат и сестра, отколкото на съпрузи — той беше наследил ума, тя красотата, но и двамата по нещо си приличаха, наследственост, от която не може да се избяга. По-късно, когато се прибрах вкъщи, разбрах, че изобщо не са си приличали — причината, поради която ми се бе сторило така, се криеше в последиците от стреса и скръбта, изписани по лицата им. Странно, как болката оставя отпечатъка си върху нас и ни кара да изглеждаме като едно семейство.

— Искате ли нещо разхладително, господин… — попита тя.

— Казвам се Еджкоум — отвърнах аз. — Пол Еджкоум. Да, благодаря ви. Нещо студено ще ми дойде добре, госпожо.

Жената се върна в къщата. Протегнах ръка на Хамърсмит и той за кратко я стисна. Дланта му беше отпусната и студена и той не откъсваше очи от децата в дъното на двора.

— Господин Хамърсмит, аз съм главен надзирател в блок Е в щатския затвор в Студената планина. Това е…

— Зная какво е — прекъсна ме и ме погледна с повече интерес. — Е — главният надзирател на Зеления път лично стои на верандата ми. Какво ви е накарало да изминете осемдесет километра, за да приказвате с един репортер от местния вестник?

— Джон Кофи — отвърнах аз.

Струва ми се, че очаквах някаква енергична реакция (децата, които можеха да са близнаци, подсъзнателно ми въздействаха… както навярно и кучешката колибка — семейство Детерик бяха имали куче), но Хамърсмит само вдигна вежди и отпи от содата си.

— Сега Кофи е ваш проблем, нали?

— Не е голям проблем — казах. — Не обича тъмното и през повечето време плаче, но в нашата работа това не е нещо сериозно. Имаме и по-тежки случаи.

— Плаче много, а? — попита Хамърсмит. — Е, има за какво да плаче. Като се знае какво е направил. Какво точно ви интересува?

— Всичко, каквото можете да ми кажете. Чел съм репортажите ви във вестника, така че искам да науча нещо, за което не сте писали.

Той ме изгледа остро.

— Като например как са изглеждали момиченцата? Като например какво точно е направил с тях? Такива неща ли ви интересуват, господин Еджкоум?

— Не — отвърнах, като се опитвах да говоря спокойно. — Не ме интересуват момичетата на Детерик, сър. Клетите дребосъчета са мъртви. Но Кофи не е — и аз съм заинтригуван от него.

— Добре. Вземете си стол и седнете, господин Еджкоум. Простете ми, ако преди малко съм се държал прекалено рязко, но в хода на работата ми се случва да срещам много лешояди. По дяволите, даже обвиняват самия мен, че често съм се държал като тях. Просто исках да се уверя, че не сте такъв.

— Уверихте ли се?

— Достатъчно, предполагам — с безразличен глас отвърна той.

Историята, която ми разказа, е почти същата като онази, която ви описах — как госпожа Детерик открила празната веранда с откачена от горната панта врата, със захвърлени в ъгъла завивки и с кръв по стъпалата, как синът й и съпругът й тръгнали по следите на престъпника, как събраният отряд ги настигнал и скоро открили Джон Кофи. Как Кофи седял на речния бряг и виел, стиснал труповете в огромните си ръце като големи кукли. Облечен в бяла риза с разкопчана яка и сиви панталони, мършавият репортер говореше с тих, безизразен глас… но очите му нито за миг не се откъсваха от собствените му деца, които се дърпаха, смееха се и се редуваха на люлката в подножието на склона. Някъде по средата на разказа съпругата му се върна с бутилка домашен газиран сироп, студен, гъст и вкусен. Тя остана да послуша известно време, после извика децата горе, защото сладките скоро щели да бъдат готови.

— Идваме, мамо! — чу се гласчето на малко момиченце и жената отново се върна в къщата.

Когато свърши, Хамърсмит попита:

— И защо ви интересува всичко това? При мен никога досега не е идвал затворнически надзирател, вие сте първият.

— Казах ви…

— Че сте заинтригуван, да. Хората са любопитни, зная го, и слава богу, иначе щях да загубя службата си и щеше да ми се наложи да си търся истинска работа. Но осемдесет километра са прекалено много само за да задоволите любопитството си, особено след като последните трийсет са по отвратителен път. Защо не ми кажете истината, Еджкоум? Аз задоволих вашето любопитство, задоволете и вие моето.

„Ами — можех да му кажа аз, — имах уринарна инфекция и Джон Кофи ме докосна с ръце, и ме излекува. Човекът, изнасилил и убил онези две момиченца. Ето защо ме интересува. Чудя се даже дали Хоумър Крибъс и помощник-шерифът Роб Макгий не са допуснали грешка, като са го арестували. И продължавам да се чудя въпреки всички улики срещу него. Защото е трудно да се повярва, че човек, който има такава сила в ръцете си, може да изнасилва и убива деца.“

Не, навярно не трябваше да му казвам това.

— Чудех се за две неща — отвърнах. — Първото е дали някога преди е правил такова нещо.

Хамърсмит се обърна към мен. Погледът му изведнъж бе станал остър и заинтригуван и видях, че наистина е интелигентен. Може би даже много, по някакъв ненатрапващ се начин.

— Защо? — попита той. — Какво знаете, Еджкоум? Какво ви е казал той?

— Нищо. Но хората, които направят такова нещо веднъж, обикновено го правят отново. Просто започва да им харесва.

— Да — съгласи се репортерът. — Правят го. Наистина го правят.

— И ми дойде наум, че не е трудно да се провери. Сигурно е лесно да се проследи миналото на човек с неговия ръст, при това негър.

— Логично е, но грешите. Поне в случая с Кофи. Зная го.

— Опитвали ли сте се?

— Да и не открих нищо. Неколцина от работниците в железницата смятаха, че са го видели в Ноксвил два дни преди да бъдат убити момичетата на Детерик. Това не е странно — когато са го хванали, е бил на другия бряг на реката срещу железопътната линия и навярно е пристигнал от Тенеси тъкмо по този път. Получих писмо от някакъв човек от Кентъки, който твърдеше, че в ранната пролет на тази година наел огромен плешив негър да му носи щайгите. Пратих му снимката на Кофи и той потвърди, че става дума за него. Но нищо повече… — Хамърсмит сви рамене и поклати глава.

— Всичко това не ви ли се струва малко странно?

— Струва ми се твърде странно, господин Еджкоум. Като че е паднал направо от небето. Самият той не ми помогна много — не е в състояние да си спомни дори какво е правил предишния ден.

— Така е — съгласих се аз. — Как си го обяснявате?

— Сега сме в Депресия — отвърна той, — ето как си го обяснявам. Всички пътища са пълни с хора. Окитата^[1] искат да берат праскови в Калифорния, бедните бели от планините искат да строят автомобили в Детройт, негрите от Мисисипи искат да работят в обувни или текстилни фабрики в Нова Англия. Всички — и черни, и бели — си мислят, че ще са по-добре някъде другаде. В Америка винаги е било така. Даже гигант като Кофи остава незабелязан където и да отиде… поне докато не реши да убие две момиченца. Малки бели момиченца.

— Вие вярвате ли в това? — попитах.

Той ми отправи ироничен поглед от прекалено слабото си лице.

— Понякога вярвам.

Жена му се показа от кухненския прозорец като машинист от локомотив и извика:

— Деца! Сладките са готови! — После се обърна към мен. — Искате ли една сладка, господин Еджкоум?

— Сигурен съм, че са чудесни, госпожо, но този път ще пропусна.

— Добре.

Тя се прибра вътре.

— Виждали ли сте белезите по тялото му? — ненадейно попита Хамърсмит. Продължаваше да гледа към децата, които сякаш не можеха да се откъснат от люлката — дори и заради сладките.

— Да. — Но бях изненадан, че той ги е виждал.

Репортерът забеляза реакцията ми и се засмя.

— Един от големите успехи на адвоката беше, че успя да накара Кофи да си свали ризата и да покаже белезите си на съдебните заседатели. Прокурорът Джордж Питърсън възрази, но съдията не го взе под внимание. Старият Джордж можеше да си спести усилията — заседателите по тези краища не се влияят от всички онези психологически глупости как хората, към които са се държали зле, просто не можели да се владеят. Те смятат тъкмо обратното. Самият аз до голяма степен също съм на това мнение… но въпреки всичко онези белези бяха ужасни. Забелязали ли сте нещо друго в тях, Еджкоум?

Бях виждал негъра гол в банята и го бях забелязал, да — знаех точно какво има предвид.

— На разстояние са един от друг. Почти като решетка.

— Знаете ли какво означава това?

— Някой жестоко го е бил като дете — отвърнах. — Преди да порасне.

— Но не са успели да избият дявола от него, нали, Еджкоум? Не е трябвало да си хабят пръчката, а просто да го удавят в реката като бездомно коте, не мислите ли?

Предполагам, че би било най-разумно просто да се съглася и да си тръгна, но не можех. Бях го видял. Бях го и почувствал. Бях почувствал докосването на ръцете му.

— Той е… странен — казах. — Но в него като че ли няма каквато и да е агресивност. Зная в какво положение са го открили, но ми е трудно да се съглася с това при всичко, което виждам в блока. Познавам агресивните, господин Хамърсмит. — Имах предвид Уортън, разбира се, Уортън, който душеше Дийн Стантън с веригата на китките си и викаше: „Хе-ей, момчета! Каква веселба, а? Нали?“.

Сега репортерът ме гледаше внимателно и леко се усмихваше, недоверчива усмивка, за която не ми пукаше много.

— Не сте дошъл тук, за да получите представа дали може да е убил други момиченца някъде другаде. Дошъл сте, за да разберете дали смятам, че изобщо го е направил. Така е, нали? Признайте си, Еджкоум.

Допих студения си сироп, оставих бутилката върху малката масичка и отвърнах:

— Е? Смятате ли?

— Деца! — извика той, като леко се наведе напред на стола си. — Веднага елате тук горе, за да си вземете сладки! — После се отпусна назад и ме погледна. Леката му усмивка — онази, за която не ми пукаше много — отново беше на устните му. — Ще ви кажа нещо. И ще ме изслушате внимателно, защото може би трябва да го знаете.

— Слушам ви.

— Имахме куче, което се казваше сър Галахад. — Посочи с палец към колибката. — Добро куче. Не породисто, но мило. Спокойно. Готово да ти оближе ръката или да донесе пръчка. Има много помияри като него, нали така?

Свих рамене и кимнах.

— В много отношения добрият помияр е като вашия негър. Свиквате с него и обикновено постепенно започвате да го обичате. Не е полезен с нещо конкретно, но го държите при себе си, защото смятате, че ви обича. И ако имате късмет, господин Еджкоум, наистина е така. Ние със Синтия обаче нямахме късмет. — Той въздъхна — продължителна и някак си суха въздишка, като вятър, прошумолял сред паднали листа. После отново посочи към колибката и аз се зачудих как преди не съм забелязал изоставения й вид или факта, че изпражненията са побелели и отчасти са се разсипали на прах.

— Преди чистех след него — рече Хамърсмит, — и редовно поправях покрива на колибката му, за да не му вали вътре. В това отношение сър Галахад също беше като вашия негър, който няма да свърши тези неща сам. Сега не я докосвам и изобщо не съм се приближавал до нея след инцидента… ако може да се нарече инцидент. Отидох с пушката си и го застрелях, но оттогава не съм стъпвал там. Просто не мога. Предполагам, че след време ще го направя. Ще почистя мръсотията и ще разваля колибката му.

Децата най-после се появиха и внезапно почувствах, че не искам да идват — изведнъж това се превърна в последното нещо на света, което желаех. С момиченцето нямаше проблем, но момчето…

Те затрополиха нагоре по стълбите, погледнаха ме, изкикотиха се и тръгнаха към вратата на кухнята.

— Кейлъб — рече Хамърсмит. — Ела тук. Само за миг.

Момиченцето — определено негова близначка, трябва да бяха на една и съща възраст — влезе в кухнята. Момчето се приближи до баща си, свело глава към краката си. Знаеше, че е грозно. Бе само на четири годинки, струва ми се, но това е достатъчна възраст, за да знаеш, че си грозен. Баща му се опита да повдигне брадичката му с два пръста. Отначало момчето се съпротивляваше, но когато Хамърсмит каза „Моля те, синко“ с глас, изпълнен с добрина, кротост и обич, то се подчини.

От косата му се спускаше дълъг, заоблен белег, минаваше през челото му, през мъртвото му и втренчено око и стигаше до ъгъла на устата му, обезобразена от алчната усмивка на комарджия или навярно женкар. Едната му буза беше гладка и нормална, а другата — сгърчена нагоре като отсечен пън. Реших, че е била и пробита, но поне тази рана бе зараснала.

— Запази едното си око — каза Хамърсмит, като нежно галеше с пръсти обезобразената страна на детето. — Предполагам, че има късмет, че не ослепя. Искрено благодарим на Господ и за това. А, Кейлъб?

— Да, сър — срамежливо отвърна момчето — момчето, което щеше да търпи безмилостния бой на присмиващите му се хулиганчета през всичките си нещастни години в училище, момчето, което никога нямаше да играе на „шише“ и навярно никога нямаше да спи безплатно с жена, когато пораснеше, момчето, което винаги щеше да е отблъснато от топлия и светъл кръг на връстниците си, момчето, което през следващите шейсет-седемдесет години от живота си щеше да се гледа в огледалото и да си мисли: „Грозен, грозен, грозен“.

— Върви да си вземеш сладки — рече бащата и целуна изкривената уста на сина си.

— Да, сър — повтори Кейлъб и се затича към кухнята.

Хамърсмит извади от задния си джоб кърпичка и избърса очите си — сега бяха сухи, но предполагам, че бе свикнал да са влажни.

— Кучето беше тук, когато се родиха децата — продължи той. — Вкарах го в къщата да ги помирише, когато Синтия ги доведе от родилния дом и сър Галахад им облиза ръцете. Малките им ръчички. — Репортерът кимна, сякаш го потвърждаваше пред самия себе си. — Играеше си с тях, ближеше лицето на Ардън, докато не се разсмееше. Кейлъб му дърпаше ушите и когато започна да се учи да ходи, понякога обикаляше из двора, хванал Галахад за опашката. Кучето никога не му се зъбеше. На нито един от двамата.

Сега вече от очите му наистина се стичаха сълзи. Той автоматично ги изтри, като човек, който има дълъг опит.

— Нямаше никакъв повод. Кейлъб нито го нарани, нито му викаше, нищо. Зная го. Бях там. Ако не бях, момчето почти сигурно щеше да умре. Просто нямаше нищо, господин Еджкоум. Детето само доближи лице пред муцуната на кучето и на сър Галахад му е дошло наум — каквото там служи на кучето за ум — да го захапе. Да го убие, ако може. Кейлъб беше пред него и кучето го захапа. Тъкмо това се е случило и с Кофи. Бил е там, видял ги е на верандата, взел ги е, изнасилил ги е и ги е убил. Казвате, че сигурно трябва да е правил нещо подобно и преди и аз зная какво имате предвид, но може и да не го е правил. Моето куче не го беше правило никога преди, само тогава. Може би, ако оставеха Кофи на свобода, нямаше никога повече да го стори. Може би кучето ми никога повече нямаше да ухапе човек. Но това не ме интересуваше, нали разбирате? Отидох с пушката си, сграбчих го за нашийника и му отнесох главата.

Хамърсмит се бе задъхал.

— Образован съм колкото и всеки друг, господин Еджкоум, завършил съм колежа в Боулинг Грийн, учил съм история, журналистика, а също и малко философия. Обикновено се смятам за образован. Предполагам, че на Север не биха смятали така, но аз се смятам за образован. Не бих върнал робството за нищо на света. Мисля, че трябва да сме хуманни и великодушни в усилията си да решим расовия проблем. Но трябва да помним, че вашият негър ще ухапе, ако има такава възможност, също като помияра, ако има възможност и му дойде наум да го направи. Искате да знаете дали го е направил той, вашият сълзлив господин Кофи с осеяно от белези тяло?

Кимнах.

— О, да — каза Хамърсмит. — Направил го е. Изобщо не се съмнявайте и не се обръщайте с гръб към него. Можете да се отървете един или стотици пъти… или даже хиляди… но накрая… — Вдигна ръка пред очите ми и бързо имитира с пръсти захапваща уста. — Разбирате ли?

Отново кимнах.

— Изнасилил ги е, убил ги е и после е съжалявал… но онези момиченца пак са си били изнасилени, онези момиченца пак са си били мъртви. Но вие ще го излекувате, нали, Еджкоум? След няколко седмици ще го излекувате, така че никога повече да не прави такива неща. — Той се изправи, приближи се до парапета на верандата и разсеяно се загледа към кучешката колибка насред онези изсъхнали изпражнения. — Трябва да ме извините — каза. — Тъй като днес следобед не се налага да съм в съда, мислех си да поостана със семейството си. Децата ти са малки само веднъж.

— Не се притеснявайте — отвърнах. — Усещах устните си изтръпнали и сковани. — Благодаря, че ми отделихте от времето си.

— Няма нищо — рече той.

От дома на Хамърсмит отидох направо в затвора. Пътуването бе дълго и този път не бях в състояние да се развеселявам с песнички. Чувствах се така, сякаш вече не можех да пея, поне за момента. Непрекъснато виждах пред очите си обезобразеното лице на онова клето момченце. И ръката на Хамърсмит, която захапваше въздуха.