Стивън Кинг
Зеленият път (47)

8.

Свила се в края на леглото и втренчила разширени очи в попадналия пред помътнелия й поглед гигант, жената в задната спалня изобщо не приличаше на онази Мелинда Мурс, която бях познавал в продължение на двайсет години — не приличаше дори на онази Мели Мурс, която двамата с Джанис бяхме посетили малко преди екзекуцията на Делакроа. Жената, свила се в края на леглото, приличаше на болно дете, маскирало се като вещица за Хелоуин. Синкавата й кожа висеше, имаше дълбоки бръчки. Дясното й око беше притворено, сякаш се готвеше да намигне. Устата от същата страна висеше надолу и над моравата й долна устна стърчеше жълтеникав кучешки зъб. Косата й бе ужасно разчорлена. Стаята смърдеше на урина. Нощното гърне до леглото беше наполовина пълно с някаква отвратителна жълтеникава гадост. Все пак бяхме дошли прекалено късно, ужасено си помислих аз. Само допреди дни можех да я позная — макар и болна, все още си беше самата тя. От тогава онова нещо в главата й трябва да се бе разраснало с невероятна скорост, за да затвърди позицията си. В този момент си помислих, че дори Джон Кофи вече не е в състояние да й помогне.

Когато той влезе в стаята, лицето й изразяваше страх и ужас — сякаш нещо в нея беше разпознало лекар, който можеше да е в състояние да стигне до него и в крайна сметка да го изтръгне… да го поръси със сол така, както поръсвате пиявица, за да я накарате да се пусне от тялото ви. Чуйте ме внимателно: не казвам, че Мели Мурс бе обладана, и съзнавам, че тъй като през онази нощ бях близо до истерия, всичките ми възприятия трябва да се подлагат на съмнение. Но никога и не съм отхвърлял напълно възможността за демонично обладаване. В очите й имаше нещо, казвам ви, нещо, което приличаше на страх. За това, струва ми се, можете да ми вярвате — това чувство ми е прекалено познато, за да не го усетя.

Каквото и да беше, то бързо изчезна и на негово място се появи поглед, оживен от ирационално любопитство. Ужасната й уста се сгърчи в нещо, което може би бе усмивка.

— О, колко си голям! — извика тя. Беше като малко момиченце, току-що заболяло от ангина. Тя измъкна ръцете си — гъбесто бели като лицето й — изпод юргана и плесна с тях. — Смъкни си панталоните! През целия си живот съм слушала за негърски пишки, но никога не съм виждала!

Зад мен Мурс изпусна тих стон, изпълнен с отчаяние.

Джон Кофи не обърна внимание на думите й. След като постоя неподвижен за миг, сякаш за да я разгледа от разстояние, той се приближи до леглото, осветено от лампата на нощното шкафче. Тя хвърляше ярък кръг светлина върху белия юрган, издърпан чак до дантелата около шията й. В сянката зад леглото видях шезлонга, който преди стоеше в дневната. Полусмъкната на пода, от него висеше покривка, която в някогашните щастливи дни Мели бе изплела. Ето къде беше спал Хал — поне се бе опитвал — когато бяхме пристигнали.

При приближаването на Джон лицето й претърпя трета промяна. Изведнъж видях Мели, чийто прекрасен характер беше означавал толкова много за мен през годините, и още повече за Джанис, след като децата бяха излетели от гнездото и тя се бе почувствала толкова самотна и безполезна. Мели все още беше любопитна, но сега любопитството й изглеждаше разумно и съзнателно.

— Кой си ти? — с ясен, разумен глас попита тя. — И защо по ръцете ти има толкова много белези? Кой те е наранил толкова зле?

— Почти не си спомням от какво са, госпожо — смирено отвърна Джон Кофи и седна до нея на леглото.

Мелинда се усмихна, доколкото можеше — увисналият десен ъгъл на устата й потрепери, но не успя да се вдигне нагоре. Тя докосна извития като ятаган бял белег на опакото на лявата му длан.

— Това е божи знак! Разбираш ли защо?

— Мисля, че ако човек не знае кой го е наранил или мъчил, ще може спокойно да спи нощем — с южняшкия си акцент отвърна той.

Тя се засмя и смехът й прозвуча чист като сребро в отвратително смърдящата стая. Сега Хал стоеше до мен и бързо дишаше, но не се опитваше да се намеси. Когато Моли се засмя, дъхът му секна и той стисна с широката си длан рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ми остави синина — на другия ден я видях — но в момента почти не го усетих.

— Как се казваш?

— Джон Кофи, госпожо.

— Кофи като кафе.

— Да, госпожо, но се пише различно.

Тя се отпусна на възглавницата си, все още свита, но без да седи изправена, впила поглед в него. Той седеше до нея, гледаше я и лампата ги осветяваше като актьори на сцена — огромният чернокож мъж в затворнически гащеризон и дребната умираща бяла жена. Тя го гледаше в очите със сияещо опиянение.

— Госпожо?

— Да, Джон Кофи? — Едва изречените думи трудно стигнаха до нас в изпълнения със смрад въздух.

Усетих, че мускулите на ръцете и краката ми се стягат и после се отпускат. Някак си смътно чувствах, че директорът е стиснал ръката ми, и с периферното си зрение виждах, че Хари и Бруталния са се прегърнали като деца, загубили се в нощта. Нещо щеше да се случи. Всеки от нас усещаше това.

Джон Кофи се наведе по-близо към нея. Пружините на леглото изскърцаха, чаршафите прошумоляха и през горното крило на прозореца в спалнята надничаше студено захилената луна. Кървясалите очи на негъра изучаваха изкривеното й, измъчено лице.

— Виждам го — каза той. Не говореше на нея — поне аз не мисля така — а на себе си. — Виждам го и мога да помогна. Почакай така… не мърдай…

Наведе се по-близо, после още повече. За миг огромното му лице спря на по-малко от пет сантиметра от нейното. Той вдигна ръка отстрани, разпери пръсти, сякаш казваше на нещо да почака… просто да чака… и после отново наведе лице. Широките му, гладки устни се притиснаха до нейните и ги накараха да се отворят. За миг видях едното й око, загледано покрай Кофи и изразяваше според мен изненада. После лъскавата му плешива глава се помръдна и окото изчезна.

Когато негърът вдиша въздуха дълбоко от дробовете й, се разнесе тихо свистене. Това продължи само една-две секунди, после подът под краката ни се раздвижи и цялата къща се завъртя около нас. Не беше плод на фантазията ми — всички го почувстваха, по-късно всички споменаха за него. В дневната се разнесе трясък от падането на много тежък предмет — оказа се големият часовник. Хал Мурс го даде на поправка, но той никога повече не проработи за повече от петнайсет минути.

По-наблизо се чу пропукване, последвано от звън, и стъклото, през което надничаше луната, се счупи. Картината на стената — бързоходен параход, обикалящ едно от седемте морета — падна на пода и стъклото й се разби на безброй парченца.

Усетих някакъв горещ мирис и видях от края на белия юрган, с който беше завита Мели, да се издига дим. Част от завивката до потръпващата издатина на десния й крак започна да почернява. Сякаш насън се освободих от ръката на Мурс и пристъпих към нощната масичка. Върху нея имаше чаша вода, заобиколена от три-четири шишенца с хапчета, съборили се по време на разтърсването. Взех чашата и излях водата върху мястото, което димеше. Разнесе се съскане.

Джон Кофи продължаваше да я целува по онзи дълбок и съкровен начин, като вдишваше и издишваше, все още протегнал едната си ръка и опрял се с другата на леглото, за да поддържа огромната си тежест. Пръстите му бяха разперени и дланта му ми заприлича на кафява морска звезда.

Изведнъж гърбът й се изви. Ръката й се размаха във въздуха, пръстите й започнаха да се свиват и отпускат в поредица от спазми. Краката й заудряха по леглото. После нещо изкрещя. Отново не си представях — бяха го чули и другите. На Бруталния му бе прозвучало като вълк или койот, попаднал в капан. На мен ми прозвуча като крясък на орел — по онова време понякога все още можеха да се чуят сутрин, когато огромните птици се спускаха през облаците с неподвижно разперени криле.

Навън вятърът зави толкова силно, че разтърси повторно къщата — и това беше странно, разбирате ли, защото дотогава изобщо не бе имало какъвто и да е вятър.

Джон Кофи се отдръпна от нея и видях, че лицето й се е изгладило. Дясната страна на устата й вече не висеше. Очите й бяха възвърнали нормалната си форма и изглеждаше десет години по-млада. Той унесено я погледа миг-два, после се закашля. Негърът извърна глава, за да не кашля в лицето й, загуби равновесие (което не беше трудно — при целия си огромен ръст той още отначало седеше на самия ръб на леглото) и падна на пода. Къщата се разтърси за трети път. Кофи застана на колене и провеси глава, кашляйки като болен в последен стадий на туберкулоза.

„А сега мушиците — помислих си аз. — Ще изкашля мушиците и този път сигурно ще са адски много.“

Но мушици нямаше. Просто продължи да кашля с дълбоки, задавени излайвания, като едва успяваше да си поеме дъх между пристъпите. Тъмната му шоколадова кожа посивяваше. Разтревожен, Бруталния се приближи, застана на едно коляно до него и го прегърна с ръка през широкия, потръпващ гръб. Сякаш движението на Хауъл бе развалило някаква магия, Мурс отиде до леглото на жена си и седна на мястото на негъра. Той като че ли изобщо не забелязваше присъствието на кашлящия, давещ се гигант. Макар че Кофи беше коленичил до самите му крака, Хал имаше очи единствено за Мелинда, която удивено го наблюдаваше. Да я гледаш, бе все едно да гледаш мръсно огледало, което току-що е било лъснато.

— Джон! — извика Бруталния. — Изхвърли го! Изхвърли го така, както го направи преди!

Кофи продължаваше задавено да кашля. Очите му бяха влажни, не от сълзи, а от напрягане. От устата му се проточи тънка нишка слюнка, но не излизаше нищо друго.

Хауъл няколко пъти го потупа по гърба, после ме погледна.

— Той се задушава! Каквото и да е изсмукал от нея, то му пречи да диша!

Тръгнах напред. Преди да направя и две крачки, Джон изпълзя на колене в ъгъла на стаята, без да престава жестоко да кашля и да се дави при всяко вдишване. Той допря чело до тапета — диви червени рози, пълзящи по градинска стена — и издаде страшен задавен звук, сякаш се мъчеше да повърне собственото си гърло. Това щеше да изхвърли мушиците, ако изобщо нещо може да ги изхвърли, спомням си, че си помислих, но от тях нямаше и следа. Все пак като че ли кашлицата му малко се облекчи.

— Добре съм, шефе — каза той, все още облегнал чело на дивите рози. Очите му останаха затворени. Не съм сигурен откъде е разбрал, че съм там, но явно знаеше. — Честно. Погрижете се за госпожата.

Погледнах го, изпълнен със съмнение, после се обърнах към леглото. Хал галеше челото на Мели и над него видях нещо удивително: част от косата й — не много, но все пак — отново беше станала черна.

— Какво стана? — попита го тя. Докато я наблюдавах, лицето й започна да възвръща цвета си. Сякаш бе откраднала няколко рози направо от тапетите. — Как съм се оказала тук? Щяхме да ходим в болницата в Индианола, нали? Лекарите щяха да ми правят рентгенови снимки на главата.

— Шт — каза Хал, — шт, скъпа, това вече няма значение.

— Но аз не разбирам! — почти простена жената. — Спряхме до една крайпътна будка… ти ми купи букетче цветя… и после… се оказах тук. Тъмно е! Вечерял ли си, Хал? Защо съм в спалнята за гости? Направиха ли ми рентгеновите снимки? — Погледът й мина през Хари почти без да го вижда — беше изпаднала в шок, предполагам — и се спря на мен. — Пол? Направиха ли ми рентгеновите снимки?

— Да. Чисти са.

— Не са ли открили тумор?

— Не — излъгах. — Казват, че сега главоболието ти най-вероятно ще премине.

До нея Хал избухна в сълзи.

Тя седна по-напред и го целуна по слепоочието. После погледът й се насочи към ъгъла.

— Кой е онзи негър? Защо е в ъгъла?

Обърнах се и видях, че Джон се мъчи да се изправи на крака. Бруталния му помогна и Кофи успя с един последен напън. Но застана с лице към стената, като наказано дете. Все още спазматично кашляше, но като че ли вече бе по-добре.

— Джон — казах, — обърни се, голямо момче, и погледни тази госпожа.

Той бавно се обърна. Лицето му все още беше пепеляво и изглеждаше с десет години по-стар, като някога могъщ мъж, най-после загубил продължителната битка с туберкулозата. Очите му бяха насочени към затворническите чехли и изглеждаше така, сякаш му се иска да има шапка, за да я свали.

— Кой сте вие? — отново попита тя. — Как се казвате?

— Джон Кофи, госпожо — рече негърът, на което тя незабавно отвърна:

— Но не се пише като кафе.

Хал потръпна до нея. Моли го усети и успокоително потупа ръката му, без да откъсва очи от чернокожия.

— Сънувах те — каза с тих и учуден глас. — Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.

Джон Кофи не отвърна нищо.

— Открихме се в мрака — повтори. — Изправи се, Хал, притискаш ме.

Мурс се изправи и с невярващо изражение проследи как жена му отмята юргана.

— Мели, не можеш…

— Не бъди глупав — прекъсна го тя и свали крака от леглото. — Разбира се, че мога. — После приглади нощницата си, изпъна я и се изправи.

— Господи! — прошепна Хал. — Мили боже, погледнете я.

Мелинда се приближи до Джон Кофи. Бруталния се отстрани от пътя й с благоговейно изражение на лице. Тя залитна при първата крачка, при втората десният й крак само се подви и после изчезна дори това. Спомних си как Хауъл подаде пъстрата макара на Делакроа и каза: „Хвърли я — искам да видя как тича“. Господин Джингълс бе накуцвал, но следващата нощ, нощта, в която Дел извървя Пътя, му нямаше нищо.

Мели протегна ръце и прегърна Джон. Той остана неподвижен за миг, като я остави да го прегръща, после вдигна ръка и с безкрайна нежност я погали по косата. Лицето му все още бе сиво. Помислих си, че изглежда ужасно болен.

Тя отстъпи от него и лицето й се вдигна към неговото.

— Благодаря ти.

После се обърна към Хал и се приближи до него. Мурс я притисна към себе си.

— Пол… — Беше Хари. Протягаше дясната си ръка към мен и почукваше с пръст по часовника си. Наближаваше три часът. Към четири и трийсет започваше да се зазорява. Ако искахме да върнем Кофи в „Студената планина“ преди това, трябваше скоро да тръгваме. А аз исках да го върнем. Отчасти защото колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете ни да ни се размине, разбира се. Но също исках да отведем Джон на място, където, ако се наложеше, законно да мога да повикам лекар за него. Като го гледах, мислех си, че най-вероятно ще се наложи.

Съпрузите седяха на ръба на леглото прегърнати. Отначало исках да повикам Хал в дневната да разменим няколко думи насаме, после осъзнах, че няма да успея да го отделя от жена му. Към изгрев-слънце може би щеше да е в състояние да откъсне поглед от нея — поне за няколко секунди — но не и сега.

— Хал — казах, — сега трябва да си вървим.

Той кимна, без да ме поглежда. Взираше се в цвета на страните на жена си, в естествената, спокойна извивка на устните й, в новопоявилите се черни кичури в косата й.

Потупах го по рамото достатъчно силно, че да привлека вниманието му поне за миг.

— Хал, изобщо не сме идвали тук.

— Какво?…

— Изобщо не сме идвали тук — повторих. — Ще разговаряме по-късно, но засега това е единственото, което трябва да знаеш. Изобщо не сме били тук.

— Да, добре… — С очевидно усилие той се съсредоточи за секунда върху мен. — Измъкнали сте го. Можете ли да го върнете обратно?

— Струва ми се, че да. Но трябва да тръгваме.

— Откъде си знаел, че може да го прави? — После поклати глава, сякаш съзнаваше, че моментът не е подходящ. — Пол… благодаря ти.

— Недей да благодариш на мен — отвърнах аз. — Благодари на Джон.

Той погледна към Джон Кофи, после му протегна ръка — също както бях направил аз в деня, в който Хари и Пърси бяха довели негъра в блока.

— Благодаря ти. Много ти благодаря.

Негърът погледна към ръката му. Бруталния леко го сбута отстрани. Той се сепна, пое ръката и я разтърси. Нагоре, надолу и обратно по средата. После я пусна.

— Няма нищо — изрече дрезгаво. Гласът му ми заприлича на този на Мели, когато бе плеснала с ръце и беше наредила на Джон да си свали панталоните. — Няма нищо — каза на мъжа, който при нормално развитие на нещата щеше да вземе писалката си със същата тази ръка и да подпише с нея заповедта за екзекуцията му.

Хари пак почука по часовника си, този път по-настойчиво.

— Брут? — казах. — Готов ли си?

— Здравей, Брутъс — бодро рече Мелинда, сякаш едва сега го забелязваше. — Радвам се да те видя. Желаете ли чай, господа? Ами ти, Хал? Мога да направя — отново се изправи тя. — Бях болна, но сега се чувствам прекрасно. Не съм се чувствала толкова добре от години насам.

— Благодаря ви, госпожо Мурс, но трябва да тръгваме — отвърна Бруталния. — Отдавна е време Джон да си ляга. — Той се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал, но погледът, който отправи към негъра, бе също толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— Ами… щом сте сигурни…

— Да, госпожо. Хайде, Джон Кофи. — Дръпна затворника за ръката, за да го накара да тръгне, и той се подчини.

— Почакайте малко! — Мелинда се освободи от ръката на Хал и изтича леко като момиче към Кофи. Обви ръце около него и отново го прегърна. После вдигна ръце към тила си и откопча верижката от шията си. На нея висеше сребърен медальон. Мели го подаде на негъра, който му хвърли бегъл поглед.

— Това е свети Кристофър — обясни му. — Искам да го вземете, господин Кофи, и да го носите. Ще ви закриля. Моля ви, носете го. Заради мен.

Джон погледна към мен и аз погледнах към Хал, който първо разпери ръце, после кимна.

— Вземи го, Джон — казах. — Това е подарък.

Той го взе, закопча верижката на огромния си врат и пусна медальона на свети Кристофър в пазвата на ризата си. Вече съвсем беше престанал да кашля, но ми се стори, че изглежда по-сив и още по-болен отпреди.

— Благодаря ви, госпожо — рече.

— Не — отвърна Мели. — Аз ти благодаря. Благодаря ти, Джон Кофи.