Меган Чанс
Разгневени сърца (9)

Осма глава

Конър седеше, заслушан в къкренето на каната с кафе и пукането на огъня. Нямаше никой. Най-после бе сам. Хвърли поглед през рамо и реши, че сега е удобният момент. Сари беше отишла в плевнята да издои кравите, а Чарлз поправяше хамута на коня. Трябваше да побърза! Всеки момент единият от тях щеше да се върне! Въпреки това продължаваше да седи и да премисля случилото се предишния ден. Спомни си тъжните очи на Сари.

Чувстваше се виновен, но не можеше да се реши да направи тази стъпка. В душата му бушуваше буря от противоречиви чувства. Искаше да се успокои и си каза, че в края на краищата тя си беше заслужила всичко, сторено й досега, но и това не помогна. Не можеше да потисне чувството на жал и състрадание към нея. Мисълта за това го върна отново към дилемата — да го направи, или не. Макар и разколебан, той стана и отиде до стената. Вдигна обкования с метал капак и погледна в сандъка. Беше пълен с книги. Сърцето му замря в очакване. Вдигна внимателно книгите и пръстите му се покриха с прах. Почти всичките бяха за фермерство, малко — за религия и митология. Как, по дяволите, Сари намираше време за четене? Заразлиства бързо. Интересно защо тя и Чарлз бяха пренесли всичко това тук? Дали не са решили да прекарат остатъка от живота си в Колорадо, напълно изолирани от света?

Мисълта за това го потисна. Сари беше свободна жена, но предпочиташе собствената си компания. Ако никой не се погрижи за нея, тя ще се затвори в къщата и ще си стои далече от хората, само и само да се предпази от болката, съжалението, дори от щастието.

Конър спусна капака и се наведе към другия сандък. Дори не можа да разбере какво го разгневи толкова много.

— По дяволите! — тихо изруга той, докато се ровеше из вълнените одеяла. Нито следа от писма или бележки! Трябваше да внимава. Времето напредваше. Сари можеше да се появи всеки момент. Вратата се отвори. Конър скочи, бързо спусна капака, грабна една книга от полицата и се престори, че чете. Трябваше да успокои дишането си. После бавно се обърна и погледна към Сари, която затваряше вратата с крак.

— Здравей — каза тя почти без дъх и остави ведрото с прясното мляко на масата. — Чудех се защо не те намерих тази сутрин в плевнята.

— Станах рано — обясни Конър. — После реших да се поразходя.

Сари се усмихна замечтано и продължи:

— Винаги съм обичала първия сняг. Кара ме да се чувствам толкова… Като че ли премахна всичката грозота в света.

Сари не беше същата — лицето й грееше, страните й розовееха от студа, а очите й искряха. Дори се смееше. Опита се да си спомни кога за последен път я бе видял да се смее така непринудено. Беше забравил дори как звучеше смехът й. Всичко му се струваше толкова далечно. Дали наистина беше щастлива в този миг?

Конър отново се замисли за нея. Искаше му се да я вижда винаги весела.

— Просто бях премръзнал — каза Конър и остави книгата на полицата. — Когато се събудих, дрехите ми бяха ледени, а устните ми, залепнали за одеялото. Чудех се как да се стопля и си представих, че съм в Мексико.

Веселият й смях сгря душата му. Тя махна шапката и разпиля косите си, но докато сваляше наметалото закачи превръзката на ръката си. Конър реши да я попита.

— Как е ръката ти?

— По-добре.

— По-добре? Кой издои кравите тази сутрин?

Тя повдигна вежди, учудена от въпроса, и отговори:

— Разбира се, че аз.

— А не трябваше — сериозно възрази Конър и се вгледа в очите й — искаше Сари да почувства колко е загрижен за нея. — Трябваше да ми кажеш и аз щях да се справя вместо теб.

— Ти можеш да доиш?

— Разбира се, че мога.

Сари се засмя.

— Обзалагам се, че дори не си опитвал.

— Да не е кой знае каква работа?

— Не, не е — подразни го тя. — Ти дори не си докосвал крава, а за Елза това е от особено значение. Тя не би те допуснала до себе си.

— Елза? Кравата?

Сари остана още по-учудена.

— Толкова нощи прекара при животните и не се заинтересува за техните имена?

— Не знаех, че имената са толкова важни за кравите.

— Аз пък си мисля, че ти нищо не разбираш от животновъдство. Още една тайна, която си пазил досега от мен?

Сари пристъпи към печката и застана близо до него. Ухаеше на зимен въздух и прясно мляко. Бузите и нослето й все още бяха зачервени. Конър изпита непреодолимо желание да я прегърне и обсипе лицето й с целувки.

— Е? — подсети го тя и очите й се засмяха.

— Веднъж ми се наложи да пропътувам доста голямо разстояние в една каруца с крави, даже спах при тях. Това достатъчно ли е?

— Наистина ли?

Конър се дръпна назад и се загледа в нея. Забеляза как дъхът й спря. Стомахът му се сви и той преглътна.

— Преследвахме едни бандити и нямахме друг избор.

— Поръчка на Пинкертън?

Конър кимна.

— Промъкнах се в бандата. Уж бях фермер. Превозвахме добитък няколко месеца.

— Сигурно си бил най-лошият фермер на света.

Той се засмя.

— Много лош.

Вратата се отвори и в стаята нахлу студен въздух. Влезе Чарлз. Конър виновно отстъпи назад, чувствайки разочарование, че трябва да се отдели от Сари. Тя също стана друга. Шегите свършиха. Едва сега Конър осъзна колко много му бяха липсвали и как му се искаше да продължат да разговарят и да се смеят.

— Guten Tag^[1], Рорк — усмихна се Чарлз. — Мила, файтонът е готов.

Конър се намръщи.

— Отиваме в града — обясни Сари и бързо мина покрай него. — Трябва да закараме маслото до Денвър.

— Масло? — попита Конър объркан, но веднага погледна Чарлз. — Защо не ме предупредихте, че имате намерение да пътувате?

— Ти не му ли каза, Сарилин?

Тя се обърна, за да вземе палтото си, и между другото каза:

— Сигурно съм пропуснала.

— Нали не смятате да ходите без мене?

— А ти би ли ни пуснал сами?

— Не.

— Нямаше да тръгнем сами — увери го Чарлз. Старецът погледна към племенницата си.

Сари се усмихна и отвори вратата. Лицето й грееше.

— Никъде не тръгвам без моя рицар в блестящи доспехи.

Конър остана озадачен. За миг утрото прелетя край него като странно видение. По някакъв начин всичко се бе променило до неузнаваемост. Но така беше по-добре, много по-добре, отколкото да слуша непрекъснатите й обвинения и да я вижда тъжна и унила. Стори му се, че тя отново е станала онази, старата Сари, жената, с която се бе смял и разговарял, която приемаше целувките и отвръщаше на нежностите му. Отново му се прииска времето да се върне назад. Тази промяна му носеше поне надеждата, че напрежението няма да бъде негов постоянен спътник. Това му беше достатъчно. Засега. Конър грабна палтото си и последва Чарлз.

Сари скочи пъргаво от файтона в пухкавия сняг. Вдигна яката си и я закопча догоре. От топлия й дъх по палтото се образува лек скреж, но тя не му обърна внимание. Беше погълната от бялата красота, която така преобразяваше света. Обърна се назад и видя двамата мъже да стават от седалките. Разговаряха тихо. И двамата изглеждаха заинтригувани. После отидоха да се погрижат за конете. Конър стоеше с гръб към вятъра, шапката му бе килната напред и закриваше челото, а яката бе вдигната. Той като че ли усети погледа й върху себе си и се обърна. Въпреки че не виждаше устните му, Сари знаеше, че се усмихва. Мисълта за него я замая и тя бързо извърна глава. Усети как червенината отново пламва по бузите й. Опита се да се успокои и да овладее чувствата си. Миналата нощ бе взела решение да бъде честна към него, да не крие какво изпитва, да не мисли повече за гнева, който я беше обсебил, да спре да се съмнява. Днес дори природата й помагаше — всичко беше толкова красиво! Господ й бе свидетел, че трудно можеше да се устои на магнетизма на Конър. А нежността и вниманието, с които се отнасяше към чичо й! Начинът, по който му подаваше чашата с кафе след дълъг и уморителен ден! Загрижеността му към нея самата, когато изгори ръката си!

— А сега къде отиваме?

Беше някъде зад нея и когато гласът му прекъсна мислите й, тя се сепна и леко подскочи. Обърна се да види къде е — Конър държеше двете тежки табли с масло и чакаше.

— При Кланси, ето там — каза Сари и посочи напред.

Градът не беше голям и постройките не бяха от най-високите. Сивите им стени сега блестяха от полепналия сняг и изглеждаха красиви, но иначе улиците не бяха нищо особено и освен кал и мръсотия по тях нямаше нищо друго.

— При Кланси?

— Да, онзи магазин. Той е единствен — увери го Чарлз и пъхна ръце в джобовете си.

— Щом казваш.

Чарлз се засмя. Беше доловил съмнение и колебание в гласа на Конър.

— Не е много голям, но за нас и това стига. Е, не е като в Чикаго — момичета, модни магазини…

— Сари, изненадан съм, че знаеш за момичетата — подхвърли Конър с усмивка.

Тя отвърна на усмивката му и продължи:

— Аз съм миньорска съпруга. Трябва да съм била сляпа, за да не ги видя, докато се увъртат около мъжете.

— Щом казваш — съгласи се Конър, мина, носейки таблите с масло и точно когато се изравняваше с нея, леко се наведе и й прошепна: — Но ти не си вече миньорска съпруга и никога няма да бъдеш.

Тя не можа да му отговори. Думите останаха да звучат в ушите й. Усещаше дъха му по лицето си и топлината, която я обля. Конър измина няколко крачки и застана с лице към нея. Гледаше я, чакаше я, а вятърът го засипваше със сняг.

Закачливият смях на чичо й я изненада. Той се приближи и прошепна:

— По-добре върви след него, мила, иначе той ще се загуби.

Като че ли човек като него може да се загуби?

— Върви — прикани я още веднъж Чарлз и лекичко я побутна напред. — Аз отивам в бара. Мисис Ландърс има няколко пикантни истории за мен.

— Но…

— Ще се чакаме тук, мила.

И той тръгна, подсвирквайки си весело, а дъхът му оставяше млечна диря в ледения въздух. Сари му хвърли последен поглед, хвана полата си и забърза след Конър.

Градът беше тих и спокоен. Чуваха се само веселите подвиквания на кочияшите. Сари придържаше шапката си и тичаше в пухкавия сняг. Слънцето разпръскваше безброй малки диамантчета.

— Е? — попита Конър, когато тя наближи. — Къде е все пак магазинът на Кланси? Ами Чарлз къде изчезна?

— Има среща с приятелката си, мисис Ландърс — обясни Сари и тръгна до него. — Всеки път, когато идваме в града, той я посещава. Ужасна клюкарка!

Конър вдигна учудено вежди.

— Не знаех, че Чарлз обича клюките.

— Е, не си признава — отвърна заговорнически Сари и се усмихна. — Казва, че ходи при нея само защото е самотна. Според мен той просто обича да я слуша, но едва ли само мълчи. Двамата сигурно хубаво си бърборят. Освен това тя понякога прави черешов пай, а той го обожава.

— Черешов пай? — облиза се Конър и таблите в ръцете му се люшнаха. Забравил съм му вкуса. Последният път, когато ядох, беше…

Изведнъж Конър се спря. Сари почувства, че стената пред нея се разлюлява. Лицето му беше напрегнато. Тя го погледна дяволито и попита:

— И кога беше последният път?

Той се усмихна — беше му много трудно да се покаже спокоен.

— Леля ти Бърджис… да… последния път ядохме заедно с нея.

Въпреки че думите му изглеждаха логични, Сари разбра, че лъже. Отново се замисли. Какво криеше от нея? Кое беше това, което тя не трябваше да знае за него?

Тя се обърна и забърза право към магазина на Кланси. На табелката пишеше: „Универсален магазин“. Сари спря едва когато стигна тясната вратичка. Тогава се обърна към Конър. Искаше да забрави какво й беше казал току-що, искаше да му вярва, да му прости.

— Такъв хубав ден е днес, мислиш ли, че можем да бъдем учтиви един към друг и да не си разваляме настроението?

Погледът му остана неразгадаем, но стъклено сините му очи я пронизваха. Гласът му обаче бе мек, гальовен и нежните нотки парнаха сърцето й.

— Това е единственото, което искам, Сари. Заради това съм тук.

Той прекрачи прага и мина съвсем близо до нея, опирайки се на вратата. Сари пое дълбоко въздух и също влезе. Магазинът ухаеше на какво ли не: имаше сушена риба и пушено свинско месо, всякакви тютюни и кафе, различни подправки. Конър отиде до рафта и остави подносите с масло. Изглежда горд, помисли си Сари и гледката разсея напрежението й. Като че ли имаше право да бъде горд.

Чак след това забеляза втренчените погледи на хората в магазина. Тримата мъже до печката щом го видяха, спряха да разговарят; жените, които преди малко оглеждаха платовете, се взираха в него. Сърцето й заби още по-силно, пулсът й я задушаваше и тя бързо се приближи до тезгяха. Забеляза, че Конър я наблюдава, но се хвана здраво за края на плота и се наведе напред.

— Мистър Кланси? — Паниката вече я бе обзела и гласът й прозвуча тихо.

Беше нелепо да се страхува, но всичко това й припомни толкова много неща. Втренчените погледи бяха същите като онези в Тамагуа. Хората тук просто бяха любопитни, нищо повече, но тя не искаше да изживява пак онзи ужас. Не, никога повече. Никога повече онези остри, пронизващи погледи, които отвсякъде й крещяха, че е предателка.

Конър хвана ръката й и нежно я погали. Докосването й върна топлината и увереността. Той стисна пръстите й и Сари го погледна.

— Всичко е наред, любов моя — прошепна той и гласът му бе като еликсир за душата й. — Отпусни се.

Беше разбрал безпокойството й, но тя беше прекалено уплашена, за да го усети. Сърцето й щеше да се пръсне. Сари издърпа рязко ръката си и се опита да се успокои. Той се престори, че не е видял смущението в очите й — сякаш не знаеше тайната на нейната мъка и страдание. Сари огледа помещението.

— Къде е мистър Кланси? — повтори тя.

— Някъде тук — отговори една от жените до купищата платове.

Сърцето на Сари замря. Телма Абът! Тази жена беше по-ужасна клюкарка и от Одра Ландърс.

— Здравей, Телма.

— Радвам се да те видя, Сари. Отдавна не си идвала в града — отвърна Телма и погледна с любопитство към Конър.

Сари вече виждаше как се развихря въображението й. Какво ли се въртеше в главата й? Тя ги представи един на друг и се успокои едва когато Конър бързо пусна ръката на Телма.

— Чух, че някой е дошъл при вас във фермата — заговори й припряно тя, оправяйки неспокойно панделките на шапката си. — Роднина ли сте й, мистър Рорк?

— Стар приятел на семейството, мадам.

— О, така ли? Откъде каза, че е, Сари? От Пенсилвания? Мога да си представя колко загрижени са всички от семейството на Сари — тук в този пущинак! Не съм изненадана, че са решили да ви изпратят да дойдете при нея.

Сари изпревари Конър:

— Мистър Рорк просто минава оттук по работа.

Конър продължи с равен и спокоен глас:

— Имах намерение да се отбия и да видя как са мисис Травърс и чичо й.

Телма повдигна вежди в очакване. Сари вече си представяше какво щеше да разправя на хората: „Сари Травърс си има компания… някакъв мъж… той живее във фермата им. Защо пък, по-удобно е…“ Усети, че бузите й отново пламват.

— Дълго ли ще останете в Удроу, мистър Рорк?

Басмените завеси зад щанда се отвориха и именно това избави Конър от отговор. Мъжът бе плешив, с гъста, дълга брада, която остана наполовина скрита зад завесите. В ръцете си носеше още платове.

— Ето, мисис Абът.

Остави платовете и силно въздъхна. После попи потта по челото с опакото на ръката си и продължи:

— Както ви казах, нямам жълто, но очаквам да ми доставят. Скоро пристига корабът и ако не си изберете днес…

Телма въздъхна театрално и сбърчи нос.

— По всичко личи, че ще трябва да отида в Денвър.

— Мистър Кланси? — прекъсна вълненията й Сари. — Когато свършите, бихте ли…

Кланси се усмихна.

— Вече свърших, Сари! — той хвърли поглед на Телма и продължи: — По всичко личи, че мисис Абът ще трябва да отиде в Денвър.

Телма вирна надменно брадичка и заяви:

— Е, може и да не отида.

— Само едно ви моля, не ме карайте да ви убеждавам в нещо, което не искате да направите — каза мистър Кланси приятелски. — Няма да допусна нито един мой клиент да смята, че го насилвам да купува само от мен.

— Но, аз…

— Добре, добре, мисис Абът. Аз просто ще се отдръпна и ще се видя със Сари ей тук, а ако вие все още се интересувате от нещо, просто ме повикайте.

Сари се опита да прикрие усмивката си. Телма въздъхна, тропна с крак и отиде до печката, където я очакваше съпругът й.

— Благодаря ти, Господи! — промърмори Кланси и се наведе напред, опирайки се на дебелите си ръце. — Днес си много красива, Сари! С какво мога да ти помогна?

Сари се усмихна.

— Мистър Кланси, това е Конър Рорк.

— Приятел на семейството — каза Рорк с такава лекота, че сърцето на Сари подскочи от изненада. — Просто им помагам.

— Няма да скрия от вас, че се чувствам по-добре сега, като виждам още един представител на мъжкото съсловие в това забутано място — Кланси кимна одобрително. — Но няма да говорим за проблемите ми. — Търговецът дръпна таблите към себе си и махна кърпата, с която бяха покрити.

— Изглежда превъзходно както винаги, Сари! Ей сега ще ти дам парите.

По-добре ги прибавете към сметката ни — прекъсна го тя. — Има някои неща, които трябва да купя.

— Предполагам, че едното от тях ще бъде нова рокля? — попита с надежда Кланси.

Сари се поколеба за миг, а след това се отказа:

— Не, не мисля, че ще си го позволя.

Кланси отмести таблите, облегна се на тезгяха и заговорнически продължи:

— Момиче, само на тебе ще кажа — вчера получих един плат, който много ще ти подхожда. Като го видях, веднага си те представих. Държа го отзад, в случай че проявиш интерес. Млечнобяло, на тъмнозелени ивици. Много ще ти прилича.

— На ивици? — засмя се Сари и се опита да прикрие изкушението да го види. Отдавна не си беше позволявала наистина красива дреха. Спомни си как с Конър разглеждаха илюстрациите от „Lady’s Books“ онази вечер. Тогава се размечта за неща, които никога не беше имала — копринена рокля с панделки и мъж, който да я обвие цялата в тях.

Тя въздъхна, за да прикрие огромното желание, което сигурно вече бе изписано на лицето й.

— Звучи прекалено модерно. Не е за мен, мистър Кланси.

— Господи, момиче, зная, че не е практично, но все пак идва Коледа, не искаш ли да имаш хубава копринена рокля?

— И защо ми е? Представете си как ще изглеждам в нея, докато шетам в кухнята около печката.

— Мистър Рорк, помогнете ми да я убедим — примоли се Кланси, протягайки смешните си дебели ръце към Конър. — Кажете, че ще й трябва красива рокля за коледната вечер.

Конър отговори скептично:

— Мисля, че Сари не си пада много по натруфените тоалети.

Сари почувства, че трябва да го накара да се впечатли от нея, да прояви интерес към облеклото й, да обърне внимание дали тя носи коприна или сатен, дали наглежда добре, дали е красива.

— Искате ли само да пипнете коприната, много е фина. Почакайте ме тук, ей сега се връщам. Нека поне ви го покажа, сигурен съм, че няма да можете да устоите на красотата му.

И Кланси изчезна зад завесите. Сари прехапа устни и наведе глава.

— Копринена рокля! Това е такъв лукс за мен.

— Мисля, че е прав, заслужаваш я — каза Конър, а гласът му беше нежен и гальовен.

— И къде ще я облека, когато отивам в градината ли?

— Можеш да я облечеш на коледната вечер, за танците.

— Но това не е практично! Само за една вечер!

— Можеш да й добавиш и някакъв друг цвят — например кафяво — подразни я Конър.

Той докосна с пръсти ръкава й. Въпреки че беше с палто, тя усети топлината му. Хиляди иглички преминаха по тялото й, когато Конър плъзна ръката си към лакътя. Сари мълчаливо преглътна, нямаше сили да го погледне.

— Ще бъдеш красива с нея, Сари — прошепна той. — Позволи ми да те видя облечена в копринена рокля.

Не бъди толкова мил с мен, моля те, помисли си Сари. Не можеше да преживее тази нежност. Тя се отдръпна достатъчно далече, за да не може ръката му да стига ръкава й. Всичко беше като насън.

— Не мога да си позволя толкова скъпо нещо.

— Не можеш? — промълви тихо той и очите му помръкнаха. — Или не искаш? Защо се страхуваш толкова много да бъдеш красиво облечена, Сари?

— Не се страхувам — излъга тя. Сърцето й жадуваше за тази дреха. Изведнъж дори й се прииска да види как ще я погледне Конър, ако бъде облечена в такава рокля.

— Господи, трябваше да убия този Евън! Какво е направил с теб?

— Не е заради Евън — пророни бавно тя. Думите я задушаваха. Пръстите й пареха в ръкавиците. — Не е само заради Евън.

Конър замълча. Сари стана отново напрегната и неспокойна.

— Ето ни и нас.

Кланси ги изненада и те се вторачиха в него. Платът, който донесе, беше светложълт, почти бял, напръскан със златни нишки. Зелените ивици искряха на светлината. Кланси гордо го положи на тезгяха и каза:

— Какво ти казах, Сари, прелестен е нали?

Сари погледна настрани. Сълзите замъглиха очите й, но тя се опита да се усмихне.

— Да, красив е — прошушна тя. Дори нямаше смелост да се докосне до материята. Беше като замаяна. Мразеше тази обърканост, мразеше себе си, мразеше плата, защото й напомняше толкова много неща. — Някой друг ще го купи, мистър Кланси, аз просто не мога да си го позволя.

— Но аз мога.

Не можеше да повярва на ушите си — беше Конър! Тя се извъртя към него и го погледна. Не беше в състояние да промълви нищо, дори не можа да се възпротиви и да го спре. Той сложи парите на тезгяха. Всичко беше пресметнал до най-малката подробност. Лицето му излъчваше решителност.

Сари стоеше като вкаменена. Вместо да му благодари или да се зарадва, сърцето й се изпълни с подозрение и болката отново се върна. Знаеше защо постъпва така — не беше от загриженост към нея, или защото искаше да носи красиви неща. Това бяха кървави пари, онези, които му плащаха, за да предава хората. Сигурно си мислеше, че по този начин изкупва част от греховете си. Но тя не искаше такъв подарък.

Сари се отдръпна и тръгна към вратата. Сълзите пареха в очите й. За пореден път осъзнаваше, че миналото бе все още живо в нея и тя не можеше да се бори повече срещу него. Никога нямаше да успее да го забрави. Никога нямаше да може да погледне Конър в очите, заради всичко, което й бе причинил, а толкова много желаеше да не е така.