Меган Чанс
Разгневени сърца (7)

Шеста глава

Сари чу приближаването на дилижанс. Сърцето й заби силно и бързо. Спомни си кошмара, когато непознатите се втурнаха в къщата, и я обзе паника. Зачуди се къде може да избяга и да се скрие. Беше в градината и вадеше картофи. И тогава зърна Конър, който тичаше от хамбара към къщата. Застана на входната врата и се загледа по посока на дилижанса. Дори отдалече се виждаше напрежението, изписано на лицето му.

Дилижансът наближаваше фермата. Вече се виждаше по-ясно. Страхът на Сари изведнъж се изпари и сърцето й се изпълни с радост. Не беше нито някой от бандата на Моли, нито пък Майкъл. Бяха Джон и Мириам Греъм, най-близките им съседи. Сари се усмихна, остави лопатата и изтри ръце в престилката си. Отдавна не се бяха виждали, а и от доста дълго не бе разговаряла с жена.

Тогава отново погледна към Конър. Как щеше да им обясни неговото присъствие тук? Какво щеше да им каже за постоянния си страх? Прииска й се семейство Греъм да бяха обърнали файтона си и да си бяха тръгнали, без да кажат и дума дори. Докато в главата й се въртяха тези объркани мисли, Джон спря конете, а Мириам скочи на земята и забърза към Сари с грейнало от щастие лице, говорейки й нещо, което тя не чуваше.

— … тъкмо отивахме в града и решихме да ти се обадим. Искаш ли да ти купим нещо? Толкова исках да те видя! Господи, колко уморена изглеждаш! Много ли си заета в момента?

Мириам говореше толкова бързо, че чак се задъхваше. Сари се усмихна и се изправи.

— Не, не съм уморена. Ще останете с Джон на кафе, нали? Пък и обядът скоро ще бъде готов.

— Не, не мисля, че… — Мириам погледна назад, където съпругът й и Чарлз разговаряха и се засмя. — Добре, с удоволствие! Толкова време не сме се виждали. Донесох ти „Lady’s Books“.

Сари също се усмихна:

— Ще го прегледам някой друг път.

— Разбира се — кимна Мириам. — Аз лично съм си набелязала около двадесет модела — всичките за танците по Коледа. — Тя се засмя тихо, но изведнъж се сепна и с огромно удивление запита: — Мили Боже, кой е онзи там?

Сари почувства, че сърцето й спира. Проследи погледа на Мириам и разбра, че е забелязала Конър. Той вървеше право към файтона. Стъпваше уверено и тъкмо това я подразни още повече. Чарлз си говореше с Джон. Не минаха и десет секунди и двамата бурно се разсмяха в отговор на нещо, което Конър им беше казал. Лицето й помръкна. О, този чар! Не беше много трудно човек да спечели Джон, още повече че Конър умееше толкова бързо да се сприятелява, но кому беше нужно това?

— Добре ли си, Сари?

Тя вдигна глава към Мириам, която я наблюдаваше в недоумение.

— Нищо ми няма.

— Кой е онзи?

— Конър Рорк… стар приятел…

— Стар приятел? — попита Мириам заговорнически.

— Беше приятел на Евън — Сари едва изрече тези думи. — Аз не го познавам много добре.

— Не го познаваш много добре? — попита още по-учудена Мириам. — И той е дошъл дотук чак от Пенсилвания?

Вече наближаваха файтона и Сари припряно кимна в отговор.

— По-късно ще ти разкажа подробно — прошушна тя.

Обещанието, че ще научи всичко, което я интересуваше, успокои Мириам и тя спря да задава въпроси, но само за момента. После щеше да измисли какво да й каже, сега трябвате да се погрижи да изглежда по-приветлива, да прикрие омразата си към Конър и да бъде дружелюбна с него.

— Здравей, Сари! — извика Джон и извади куп списания от задната част на файтона. — Мириам взе всичките си списания специално за теб, за да ги прегледаш.

— Ех, ти, Джон! — засмя се Мириам.

Джон също се засмя и погледна Конър.

— Конър, това е моята съпруга, Мириам. Мириам, това е Конър Рорк.

— Здравейте, мистър Рорк — каза нежно тя. — Сари току-що ми каза, че идвате чак от Пенсилвания.

— Да, така е — учтиво призна той и погледна към Сари с такава нежност, която трудно можеше да не се забележи. — Мисля, че пътуването си заслужава.

Господи, само ако можеше да го стисне за гърлото! А и този многозначителен поглед на Мириам!

— Ще останете за обяд, нали Джон, Мириам? Или поне на кафе! — покани ги Чарлз.

— Отиваме в града, Чарлз, но все можем да отделим няколко минути.

— Надявам се повече от няколко минути — усмихна се Чарлз и потупа Джон по рамото. — Иска ми се да ме посъветваш за оградата, Джон.

Влязоха в къщата. Мириам говореше през цялото време, но Сари бе прекалено разсеяна и не я слушаше. Усещаше, че Конър я наблюдава. Нежността в погледа му там в градината така я смая, че още не можеше да проумее интимността, която изразяваше. Сега едва ли щеше да успее да разубеди Мириам и да разсее подозренията й. Защо трябваше да я излага така? Защо трябваше да я поставя в неудобно положение? Защо отново трябваше да се намесва в живота й? Мразеше го заради всичко това! Сари наливаше кафето, опитваше се да разговаря с останалите, но самото присъствие на Конър я възбуждаше. Не можеше да събере мислите си. Усещаше погледа му, непринудените му докосвания, докато уж се пресята за кафето. Джон и Мириам продължаваха да се шегуват, а той напълни чашите им отново. Когато излезе заедно с Джон и Чарлз да поговорят за оградата, Сари с облекчение въздъхна.

— Е? — попита Мириам и се извъртя към нея. От рязкото движение черно-кафявата пола се завихри около глезените й. Сините й очи бяха изпълнени с нетърпение, но тя седна бавно и внимателно оправи дрехите си, изпъвайки всяка гънка на полата. Приглади и косите си. — Обеща всичко да ми разкажеш. Чакам.

— Няма много за обясняване, Мириам.

— Глупости! В къщата ти има един загадъчен джентълмен, стои тук с тебе и чичо ти, а ти ми казваш, че няма много за обясняване. Не ти вярвам. Това не е случаен мъж. Пък е толкова красив — почти колкото моя Джон! И ти ми разправяш, че е изминал целия този път от Пенсилвания до Колорадо само за да навести жената на приятеля си? По-скоро мисля, че е дошъл да те вземе със себе си.

Мириам се пресегна през масата и дръпна лененото перде. Сари изтръпна. За миг й се прииска Конър да е сменил счупеното след нападението стъкло. Но не беше. Нежната и миловидна Мириам се втренчи в него. Той стоеше насред градината с Джон и Чарлз. После тя пусна пердето и се намръщи.

— Не мисля, че е дошъл заради мене — отвърна безучастно Сари.

Мириам отново се усмихна загадъчно.

— Може би все още не ти е казал. С какво се занимава?

Сари конвулсивно стисна чашата. Миризмата на кафе й се стори толкова силна, че чак главата я заболя. Не искаше най-добрата й приятелка да узнае каквото и да било за Конър. Беше дошла в Колорадо, за да се раздели с миналото си; това бе единствената и възможност; не искаше да се рови в спомените. Досега Мириам знаеше съвсем малко за живота й. Сари винаги бе предпочитала мълчанието пред безцеремонната лъжа. За тях тя беше просто скърбящата вдовица, изгубила любимия си съпруг. Искаше хората да я смятат за такава, каквато винаги бе мечтала да бъде.

Погледна през прозореца. Конър и Чарлз стояха на двора точно под перилата на воденицата и говореха разпалено със съпруга на Мириам. Джон Греъм бе изключително красив тъмноок мъж, висок, с широки рамене, но Сари не можеше да не признае, че Конър бе по-красив и от него и го превъзхождаше. И този негов смях и това негово лице, озарено от непринуденото веселие. И тези трапчинки. Спомни си, че често се смееше. Смехът му бе заразителен. Толкова отдавна не го беше виждала щастлив. Липсваше й неговата непринуденост и веселие. Сари се опита да отхвърли тези спомени; стараеше се да не допуска до съзнанието си моментите, в които той не бе жесток, неприветлив, безцеремонен, брутален. Изведнъж чу гласа на Мириам.

— Много си тиха. Или премисляш какво да ми кажеш. Сигурна съм, че е така, но това няма значение. Смятам, че трябва да споделиш всичко за него.

Сари се опита да се усмихне.

— Вече знаеш всичко, което и аз знам, Мириам. Доколкото си спомням, той работеше в железниците. Бяха приятели с Евън. — Поне каза истината. В края на краищата агенцията му бе наета от президента на железниците, за да заловят бандата на Моли.

Мириам се наведе и се загледа в масата. Сари съща се замисли, докато приятелката й проследя ваше с очи шарките на покривката и ги очертаваше с пръсти.

— И докога ще остане?

Сари въздъхна.

— Не е дошъл за дълго, всъщност нямам никаква представа, но ти като че ли вече ни сватоса.

Мириам видимо се оживи.

— Разбира се, та ти си тук повече от година, а не показваш интерес към никого, не обръщаш внимание на мъжете. Не мога да повярвам, че ще си останеш сама завинаги. Като съдя по мен, ако не е Джон, аз бих умряла от самота.

— Да, но аз съм с чичо, не съм сама — запротестира Сари.

— Не това имам предвид и ти го знаеш. Дори не погледна Майкъл. Дори когато бяхме на фестивала на жътвата в Грейндж; не пожела да танцуваш с никого, освен с Джон и стария Уил Смашър. И двамата женени.

— Предпочитам живота си такъв, какъвто е.

— Глупости — прекъсна я Мириам ядосано.

Сари затвори за миг очи, после продължи:

— Аз вече бях омъжена, Мириам, не искам друг съпруг.

И двете замълчаха. Сари се стараеше да избягва погледа и, но тя не се стърпя и отново попита:

— Да не би още да скърбиш за него?

Този въпрос я свари неподготвена. Мъката по изгубения съпруг бе толкова далече от нея. Да скърби за Евън! Каква глупост! Тя подпря с ръце лицето си, затвори очи и реши, че това е достатъчно доказателство за една истинска мъка. Мириам въздъхна.

— О, скъпа, много съжалявам. Колко глупаво от моя страна, че въобще го споменах. Сигурно си обичала Евън почти толкова, колкото аз обичам Джон. Ако се случи нещо с него, няма да мога да го преживея.

Сари трепна. Каква лицемерна беше само! Искаше да признае на Мириам, че беше виновна за смъртта на Евън и съжаляваше, но нито миг не е скърбяла. Искаше й се да излее всичко, което тежеше на съвестта и, но знаеше, че ако го направи, Мириам ще се отдръпне от нея с отвращение и погнуса. А това не би могла да понесе. Само Господ й бе свидетел как се чувстваше миналата година, когато всичките й приятели я изоставиха след ареста на Евън. Затова реши да остави Мириам да си мисли, че наистина скърби — така беше по-добре, въпреки че се ненавиждаше.

— Съжалявам, не исках да се връщаме към миналото — извини се още веднъж Мириам и покри приятелски ръката й със своята.

— Спри, моля те, не се разстройвай повече, вече съм достатъчно голяма, за да мога да го преживея — Сари отмести ръката си и прехапа устни.

Входната врата се отвори. Джон се показа и извика, почти останал без дъх от бързане:

— Сари, остана ли поне малко кафе?

— Разбира се, Джон, пък и обядът вече е готов.

— Не, моля те, отбихме се само за малко — засмя се Джон и бързо целуна Мириам по бузата.

След това излезе и затвори вратата след себе си. В сърцето й се прокрадна чувство на завист. За пореден път я обсеби желанието да има до себе си мъж, който да я обича така, както Джон обичаше Мириам. Защо не можеше и тя да бъде щастлива като другите? Времето, когато имаше такъв човек до себе си, беше безвъзвратно отминало! Сари преглътна мъката си и видя Конър. Той стоеше леко обърнат към прозореца и я наблюдаваше. Тя проследи очертанията на профила му с очи и се замисли. Не беше голям красавец, но не беше и като останалите. Беше различен. Точно това я беше привлякло към него.

Конър също я гледаше. Погледът му за миг се спря на очите й и Сари почувства, че сърцето й замира. Пулсът й се ускори. После той се усмихна с онази усмивка, която изцяло променяше лицето му. Без да усети как, устните й също понечиха да се усмихнат, но после бързо наведе глава — засрамена и притеснена. Конър забеляза усмивката й: нещо повече — бе видял, че тя го гледа. Но сега тя нямаше да се предаде толкова лесно и бързо. През целия обяд мислеше само това.

В кухнята все още ухаеше на вкусна супа. Сари приключваше вече с миенето на съдовете и сложи последната чиния на памучната кърпа. Беше тиха и спокойна вечер. Чарлз отиде в стаята си, а Конър — при животните.

Най-после настъпи блаженото време за Сари. Можеше да си отдъхне. Тя се отпусна на един стол и хвърли кърпата върху масата. Денят й се стори прекалено дълъг и уморителен, направо безкраен. Непрекъснатите въпроси на Мириам я бяха отегчили, но неприятностите идваха най-вече от собствения й гняв към Конър и от това, че не знаеше той как ще се държи и какво ще говори. Обядът не й беше вкусен — прекалено много проблеми се въртяха в главата й, за да може да се храни спокойно. Сега вече беше друго — беше сама, наистина сама; нямаше за какво да се тревожи; не трябваше да внимава кой какво ще каже. Сама в спокойствието на тихата нощ, а до сутринта имаше толкова много време…

Взе едно от списанията, които Мириам й беше донесла да разгледа, и го сложи на масата. Поостаряло, но и то бе нещо за нея — тя самата нямаше почти никакви списания. Разгърна първата страница и се загледа замечтано в красивите облекла на жените — нежно прилепнала към талията коприна и тафта, богато украсени със скъпоценни камъни кадифени рокли, изключително красиви огърлици. Никога в Тамагуа не бе виждала такова великолепие, въпреки че много дами от Филаделфия се обличаха по модата. С Евън бяха отишли в града за медения си месец. Тогава той дълго се смя на почудата, с която тя оглеждаше всяка дама. Беше обещал да я облече по същия начин, за да стане още по-красива от тях; искаше да й купи рокля с много дантели, с бродирана коприна около врата, със стегнат корсаж, широка пола и наметка от брюкселска дантела. Прелистваше страниците, но в ушите й звучаха думите на Евън, когато се възхищаваше от богатите и красиво облечени дами: „… и много пера, Сари, големи пера от щраус, също като тези на шапката на мисис Тауншънд — това бих искал да има майката на моя син.“

Сари отново потъна в спомените си. Тогава наистина бяха щастливи, през първата година от брака им. После тя изгуби бебето и не можеше да има друго.

— Тази наистина ми харесва.

Сари се сепна. Конър! Гласът му бе плътен и дрезгав. От вратата влизаше студен въздух и това й помогна да се върне към действителността. Тя затвори списанието.

— Аз… Как ме изплаши!

Конър затвори вратата и тръгна към нея. Улеснен от уплахата й, той взе списанието и се загледа в него.

— Ти четеш „Lady’s Books“? Да не си решила да си шиеш нова рокля?

— Не, не съм — тросна му се Сари.

Конър отиде до печката и взе едно парче хляб, останало от обяда; списанието беше все още в ръката му.

— Чарлз ми каза, че ще има коледно празненство с танци. Трябва да си направиш красива рокля, нещо, което не е кафяво.

— Това е любимият ми цвят.

— Аз пък не го харесвам.

Конър отчупи малко от хляба и по пода се посипаха трохи, но той не им обърна внимание и продължи да разглежда списанието.

— А, ето тази ми харесва — кимна той. Непринуденото му държание и приятелският тон объркаха Сари така, че тя не знаеше какво да отговори.

— И какво от това! Аз не съм свикнала да се обличам за…

— Просто погледни ето тази — настоя той.

Тя проследи модела, който сочеха пръстите му — беше вечерна рокля с къси ръкави и четвъртито деколте с богата дантела.

— Да, красива е, но…

Той дръпна един от столовете и се настани плътно до нея. Сари усещаше топлината на тялото му. Панталоните му се изпънаха по бедрата, преди да седне. Беше толкова близо, че можеше да чуе как преглъща. Усети дъха му. Дрехите му все още бяха пропити с вечерен хлад. Миришеше на мускус, примесен с уханието на сено. Пръстите й изтръпнаха. Това чувство на притесненост я объркваше още повече. Припомняше й предишните времена. Гърлото й се сви.

— Какво правиш?

— Помагам ти да си избереш най-прекрасната рокля от списанието.

Сари въздъхна.

— Това не ме интересува.

— А аз искам да си представя как би изглеждала в други дрехи, по-различни от тези, с които стоиш вкъщи.

— Продължавай да си представяш, винаги това си правил. Тук няма стая с премени.

— Премени? Каква смешна дума! А може би точно това липсва — засмя се нежно той.

Сари продължаваше да се чувства притеснена. Това беше нещо, с което не можеше да се пребори. Тази неочаквана интимност… тази близост… така й напомняше за времето, прекарано с Джейми. Тя затвори очи. Стига!

— Къде е чичо?

— В стаята си.

Конър постави списанието пред себе си и продължи да го прелиства усмихнат.

— Хайде, Сари, концентрирай се. Намери нещо, в което да се чувстваш леко и удобно за танците на Коледа. Разбира се, не е много лесно да се избере подходяща дреха. Пък и не знам доколко можеш да разчиташ на вкуса ми, но поне можеш да ми кажеш дали съм прав, или греша.

Усмивката му беше съблазнителна, но пламъчето в очите му й беше познато до болка. Тя преглътна и грабна списанието.

— Не ми е до списания сега.

— Тогава да поиграем. Все още е рано, моля те, не ме изпращай пак при кравите — предпазливо помоли той.

Сари замълча. Пред очите й изплува отдавна забравено място. Евън беше отишъл в града и Джейми, онзи, когото познаваше, а не този непознат Конър, седеше на прага на къщата. Едната му ръка бе на гърба, а с другата се мъчеше да я стигне. „Ела тук, любов моя. Ела и седни до мен. Още е рано.“ И тя беше отишла, беше се сгушила в ръцете му, а той я бе прегърнал през раменете. Споменът като че ли я омилостиви и тя каза:

— О, така ли? Значи все още е рано…

— Да, ще потърсим роклята, която най-много ми харесва, а ти ще ми кажеш дали е достатъчно семпла за партитата тук, в Колорадо.

— Едва ли ще открием такава рокля — тя се замисли и продължи. — По-вероятно е да намерим нещо, което ще подхожда на приемите в Денвър или пък… — тя прелистваше бързо страниците.

— Почакай, спри за малко! Ето тази! — силната му ръка и попречи да разлиства нататък.

Тя се вгледа в рисунката.

— Кадифена гарнитура? Глухарчета? Не! — твърдо отрече тя.

— Тогава тази. Харесвам копринените яки.

Тя се разсмя.

— А би ли ти харесало да прекараш часове наред в шиене? Ще трябва да ми помагаш — трудно й беше да устои на смеещите се сини очи.

— Не, вече съм фермер, Сари, нямам излишно време за други занимания. Така поне ми каза чичо ти.

— Тогава ще бъде без бродерия.

Той се наведе към нея, взе списанието и докато й показваше илюстрацията, гласът му зазвуча още по-прелъстително.

— Няма да спорим повече — тази рокля ще бъде. Говоря сериозно. Ще намериш кой да ти я ушие.

Дъхът й спря. Роклята беше наистина красива — с богати буфан-ръкави, които завършваха с дантела и бродирани цветя по коприната; нежни къдрички обточваха горната част и се спускаха надолу; но панделките просто заковаваха погледа. Наистина красива вечерна дреха, подходяща за истинска дама. Щеше да й стои добре, в това нямаше никакво съмнение; беше убедена, че е така. Подобна бе роклята й, с която беше, когато срещна Джейми О’Брайън за първи път.

— Не, не и тази — промълви със странен глас Сари.

Конър се разсмя. Смееха се и очите му, но синият им цвят бе станал особен, по-тъмен. Гледаше я право в очите.

— Никога няма да забравя как изглеждаше онази нощ, когато те видях за първи път. Ти грееше и красотата ти озаряваше цялата стая.

— Тогава бях с Евън.

— Как само му завиждах. Нямаше жена в Тамагуа, която да се сравни с теб.

Думи, думи, думи.

Сари усети, че нещо стяга гърлото й. То й пречеше да продължи да говори; задушаваше я. Светлината на лампата просветваше през косата му и я позлатяваше.

— Казвам това, което мисля. Не си ли спомняш? Поканих те да танцуваме, а ти ми отказа — той се усмихна нежно. Гласът му беше искрен.

— За мен ти беше убиец. Евън каза, че си убил някакъв човек в Бъфало.

Дори тогава й беше трудно да го повярва. Толкова нежен, весел и непринуден убиец?! Спомни си как изглеждаше тогава — чист, спретнат, гладко избръснат; стоеше насред стаята; черната му коса бе паднала на челото. Разказваше някакви весели истории със силен ирландски акцент, а мъжете около него се смееха. Точно това я привлече непринуденото му държание. То бе неговият чар. Усещаше, че я грози опасност, но не се отдръпна. Бавно преглътна.

— А какво стана с брат ти? Още ли е в затвора?

— Брат ми? — За миг Конър се почувства объркан и мекото синьо в очите му потъмня.

— Ами брат ти, онзи, заради когото беше убил човека в Бъфало.

— Аха… Конър замълча, а после отговори нежно: — Сари, аз нямам брат.

— Нямаш?!

— Нямам.

— Но, как така… Но ти ми каза, че се е наложило да убиеш онзи човек, защото е трябвало да защитиш брат си. Как му беше името… Арон, нали?

Той не отговори. Мълчеше. Сари поруменя.

— Каза, че си напуснал Бъфало, за да не се измъчват родителите ти.

Погледът му беше замислен.

— Това не бях аз. Това се отнасяше за Джейми.

За миг Сари усети, че не може да си поеме въздух. Не знаеше кое е лъжа и на кое да вярва. Дали всичко е било измислица? Не, сигурно не. Всички тези тайни, които споделяха помежду си, когато ръцете и телата им бяха вплетени едно в друго всичките приказки за бедното му семейство, за страданията на майка му, за брат му, който беше изпратен невинен в затвора. Как е могъл да я лъже така! А тя го слушаше с насълзени очи, споделяше мъката и болката му. Беше обичала този мъж. А сега се оказва, че всичко е било измислица, добре скроен план и добре изиграна роля — Джейми О’Брайън не беше мъжът, за който се представяше, но защо трябваше да я лъже? Едва сега осъзна, че тя въобще не познава Конър Рорк.

— Имаше ли поне малко истина в онова, което ми каза за себе си?

Гласът й беше напрегнат, но тих. Видя как Конър прехапа устни и после извърна глава.

— Не.

— Съвсем нищо?

— Какво искаш да ти кажа, Сари? Бях такъв, какъвто се искаше да бъда. Казах ти това още в началото, когато се върнах.

— И всичко това е било само една лъжа?

Конър погледна настрани и пое дълбоко въздух.

— А какво е истината за теб? Кой е искрен? Нещата не са такива, каквито изглеждат, Сари, и ти трябва да го знаеш. Да, излъгах те, защото така трябваше — той се поколеба за миг и гласът му се сниши. — Господ ми е свидетел, че единственото, което искам сега, е да ми повярваш.

Сари се изсмя.

— Да ти повярвам? Как? Заради какво?

Не можеше да устои на погледа му. Цялата гореше.

— Аз съм Конър Рорк, това е истина, Сари, няма лъжа, няма измама. Тук съм, за да ти помогна, да те защитя. Върнах се, защото искам отново да бъдеш с мен.

Сари стана, почти се олюля в бързината си. С несигурни стъпки отиде до печката. Не можеше да го погледне. Думите му разкъсваха душата й. „Върнах се, защото искам отново да бъдеш с мен.“ Спомените я връхлетяха, но този път всичко беше много по-мъчително. Видя лицето му, надвесено над нейното; чу нежните думи, които толкова пъти й бе шептял; усети косата му върху раменете си… Сари въздъхна и затвори очи, но спомените не изчезваха. Всяко негово докосване я оставяше без сили, не можеше да се съпротивлява, подчиняваше се дори на усмивката му. Това бе привличане, което щеше да властва над нея през целия й живот. Дори фактът, че бе предал приятелите си, не можеше да го премахне. Затова го мразеше, защото чувствата й към него бяха по-силни от самата нея, защото не беше в състояние да се контролира. Искаше да забрави миналото; искаше да забрави какво са били един за друг. Но желанието, и влечението, и страстта не бяха угаснали.

Ръцете му докоснаха бедрата й. Сари подскочи и бутна каната с кафе. То се разля по масата и опръска дрехите й. Искаше да избяга от него. Мразеше ръцете му…

— Проклет да си! Виж какво направи!

— И какво съм направил? — нежна усмивка озари лицето му. — Защо се страхуваш толкова много от мен, любов моя?

Сърцето й замря. Дишането й се забави. Усети тежест.

— Не се страхувам от теб.

— Наистина ли? Тогава защо подскочи така? — попита Конър и пристъпи към нея.

Сари отстъпи назад, но вече бе до стената.

— Ти… ти ме изненада!

— Изненадал съм те? — Той продължи напред, докато тялото му докосна нейното. — Разбирам. Е, сега вече няма от какво да се плашиш. — Той хвана брадичката й и я приближи към себе си. Сари отчаяно се дръпна, но той бе прекалено близо. Тя се плъзна покрай него, само и само да избегне допира му, но се опря в печката. Кракът й се закачи във вратичката и Сари политна настрани, опирайки ръка на горещата плоча. Рязко се дръпна назад.

— По дяволите!

— Господи, какво направи? Дай да видя ръката ти! — Конър се опита да я задържи, за да не политне отново към печката и хвана ръката й. Сари се отдръпна.

— Достатъчно болка ми причини, спри вече!

— Дявол те взел, Сари, позволи ми да видя! — Той изви ръката й, за да може да я види от вътрешната страна — там червенееше петно, което ставаше все по-голямо.

— Къде има мазнина?

Сари кимна към полицата. Очите й запариха от напиращите сълзи. Както държеше китката й, Конър взе кутията с мазнина и гребна от сиво-бялата смес. Намазаната червенина ярко заблестя.

— Ето така. Къде има парцал?

— Няма нужда да го превързваш.

— Не ми казвай кое е нужно и кое не. Къде има парцал?

— Ей там, в кошницата — отвърна тихо Сари и посочи към ъгъла, където държеше шивашките си принадлежности.

Той се отдалечи за малко от нея, за да вземе някакво парче. Там, където бяха пръстите му, почувства студенина. Сари хвана китката си и се загледа в него. Конър продължително рови из кошницата, докато накрая откри една бяла риза, пожълтяла от времето. Беше скъсана на гърба и това го улесни.

— Ела и седни тук.

Ръката започваше да я боли още по-силно и тя се подчини, без да противоречи. Той дръпна стола зад нея и положи нежно ръката на облегалката. След това внимателно обви раната с парчето плат.

Господи, тази нежност и загриженост щеше да я съсипе! Коремът й се сви на топка; топлината в стаята я задушаваше. Сари пое дълбоко въздух; слабостта я превзе изцяло, докато Конър обвиваше парчето около ръката и пръстите му я докосваха. Тя вдигна очи нагоре; не искаше да гледа към него; помисли си, че ако вижда тавана, а не лицето му ще може да се овладее и да диша по-спокойно. Но очите й се приковаха на яката му; копчетата бяха разкопчани и при всяко движение тя се разтваряше; можеше да види вдлъбнатината на гърдите му и тъмния мъх, който ги покриваше и стигаше чак до врата му. Опита се да отмести ръката си, но той я държеше здраво. Престраши се и го погледна — Конър завързваше превръзката; очите му бяха изпълнени с нежност, но щом срещна погледа й, станаха сериозни.

— Ето така, сега трябва да се почувстваш по-добре. Наистина ли гласът му бе толкова нежен и приятен?

Дори леко дрезгав!

— Благодаря — истинско чудо бе, че успя да промълви, макар и една дума.

— Боли ли те още?

— Да.

Той се наведе към нея.

— Какво мога да направя, за да се почувстваш по-добре?

Въпреки волята си, тя затвори очи. Усети, че се накланя към него, обзета от желание за нежност, изгаряща от любов. Още един инч… Още един инч… и можеше да се отпусне в ръцете му…

Изведнъж рязко се дръпна назад и отвори очи. Прибра ръката си в скута и припряно стана.

— Не… няма ми нищо.

Столът му изскърца бавно, провлачено, чуха се тежки стъпки. Сигурно отиваше към вратата… но изведнъж той я прегърна през раменете, обърна я и я привлече към себе си. Сари изтръпна.

— Довери ми се, любов моя! Повярвай ми! Приятни сънища — прошепна в ухото й и нежно я целуна по челото.

Тръпки преминаха по цялото й тяло. После видя силните му рамене. Конър вече отиваше към вратата с бързи и отчетливи стъпки. В стаята нахлу студен въздух, а той потъна в тъмнината на нощта.

Всичко вървеше по план. Конър кръстоса ръце под главата си, затвори очи и се отпусна. Чуваше се само потропването на животните. Замисли се. Това, което стана тази вечер, не го беше предвидил, но държанието на Сари, поведението и отношението й към него бяха точно такива, каквито ги очакваше. Беше видял в очите й колебание, беше се показала уязвима, дори по гласа й личеше. Когато я целуна на тръгване, Конър бе уверен, че ако бе потърсил устните й, тя нямаше да му откаже. Беше изплашена, но все още го желаеше. Ако всичко се развива по план, щеше лесно да постигне целта си. Засега бе удовлетворен.

Но имаше и още нещо. То бе заседнало в гърлото му и не го оставяше на спокойствие. Споменът за Сари беше все още жив и това го измъчваше. Дори и да не искаше да си признае, когато тя се усмихваше, нещо стопляше сърцето му; когато видя колебанието в очите й, когато се докосна до наранената й душа, нещо в него трепна. Точно това го тревожеше. Всички тези мисли го върнаха назад във времето. Спомни си как седяха двамата със Сари на прага; говореха с часове, докато съпругът й отсъстваше, а останалите мъже играеха на карти вътре в къщата; разсмиваше я — смехът й бе заразителен; вървяха дълго надолу по улицата; танцуваха почти всяка вечер в клуба, докато страните й почервенеят, а очите й заискрят; целуваха се скришом…

Всичко това му липсваше. Чувстваше се неудобно. Мислеше си, че ще може да се раздели с миналото и повече няма да се тревожи; че всичко е зад гърба му, погребано от времето. Сари бе важна част от живота му цели две години. Тя бе единственият човек, на когото имаше доверие тогава. Мислеше си, че може да го забрави, да махне с ръка и да го заличи. Сега знаеше, че съжалява за отминалите дни. Как да продължи? Какъв план да измисли?

Трябваше да направи така, че тъгата по Сари да не му попречи да изпълни дълга си. Това, че все още я желаеше, можеше да му бъде от полза и да го улесни. Трябваше само да се предпази от ново влюбване, просто да я използва, за да осъществи делото докрай. Отсега нататък нямаше да обръща внимание на погледа й; нито ще се вглежда в очите й, за да не открие в тях онази болка, която можеше отново да го промени и да го върне назад във времето, когато бяха в Тамагуа. И тогава я беше използвал. Не трябваше да се тревожи за нея! Не искаше да се тревожи за нея! Така ще му бъде по-лесно…

По-лесно…

И той остави смразяващите мисли да вледенят сърцето и душата му.