Меган Чанс
Разгневени сърца (8)

Седма глава

Сари приведе глава и се опита да се съсредоточи върху работата си. Иглата проблясваше от светлината на лампата. Тя прехапваше устни несъзнателно и се стараеше да прави бодовете малки и незабележими. Беше и доста трудно да шие на мъждивата вечерна светлина.

„Уви, те бяха приятели от деца, но злите езици пръскаха отрова в истината.“

Гласът му се разтапяше във въздуха и галеше кожата й; дрезгавият му тон придаваше изключително значение на думите и разбулваше неразгадани досега тайни от поемата на Колридж. Ръката й потрепваше от нежната напевност на спомена.

Какъв добър актьор би излязло от него! Удивляваше я лекотата, с която четеше и мелодраматичността, с която произнасяше думите. Господи, та той наистина беше актьор! Странно, но тази мисъл не успя да отвлече вниманието й от гласа му. Не беше добра идея да го моли да чете — чичо й предложи и тя се съгласи. Пък и откъде можеше да предположи, че Конър ще вземе точно Колридж. Как можеше да отгатне, че той ще предпочете най-романтичната любовна история?!

„Кристабел“. Като момиче това бе любимата й книга. Глупава романтичка!

Конецът се завърза и Сари силно го дръпна; беше прекалено увлечена да слуша и не обърна внимание дали не се скъса дрехата. Спря за малко и се опита да се успокои, но гласът му продължаваше да се докосва до всеки неин нерв. Колкото повече се бореше да не се поддава на влиянието му, толкова по-трудно й беше да устои на изкушението. Той срина всички прегради, преди да беше успяла да ги изгради.

С всеки изминат ден й ставаше все по-мъчително. Непрекъснато мислеше за Конър Рорк; припомняше си какво означаваше той за нея и колко мъка й беше причинил. Уверяваше я, че това му било работата, че е бил длъжен да действа така. Понякога си мислеше, че точно това е искала да чуе, а после й опротивяваше. Може би той никога не е изпитвал никакви чувства към нея, просто я е използвал? Спомни си предишната вечер. Помнеше абсолютно всяка негова дума: „Довери ми се, любов моя.“ Имаше толкова много въпроси към него, искаше да научи всичко, свързано с Конър Рорк, да разбере що за човек е, как се чувства и какво изпитва. Дали беше честен, или отново я заблуждаваше?

Конър дочете поемата. Внезапната тишина изпълни всяко кътче на стаята.

— Ти четеш прекрасно — каза Чарлз съвсем тихо, но въпреки това тя се сепна.

Усещаше погледа му, но срещна очите му неохотно.

— Наистина четеш много добре — съгласи се тя.

— Сари може най-правилно да прецени. Това е любимата й поема — допълни Чарлз.

— „Кристабел“?

Сари кимна. Нещо отново беше заседнало в гърлото й и тя не можеше да преглътне.

— Харесваше ми, когато бях момиче.

— Харесвала ти е? — повтори Конър.

Тя извърна глава. Искаше да се овладее.

— Е, сега има много по-важни неща от четенето на поеми, които са толкова…

— Романтични?

— Не съм казала такова нещо.

— Разбира се, че не си — усмихна се той, прелиствайки страниците нататък. — Да прочета ли още нещо?

Чарлз се усмихна.

— Никаква поезия повече тази вечер. Нека да поговорим. Отдавна не сме го правили — да седим и да разговаряме. Какво ще кажете?

— Да поговорим, а? — Конър внимателно затвори книгата. Очите му присветнаха предизвикателно.

— Може би нашият гост не одобрява това, чичо — подхвърли Сари. — Нашата компания едва ли може да се сравни с тази в Чикаго.

— Чикаго си има своите предизвикателства — съгласи се Конър и лицето му се озари от широка усмивка. — Смятам обаче, че Колорадо не му отстъпва.

Сари преглътна. Безполезно беше. Тя не можеше да се съсредоточи. Той я превъзхождаше. Тя сгъна ризата, която вече бе готова, и я остави в кошницата при другите дрехи. Погледна чичо си, но той не й обърна внимание. Беше се замислил — или не разбираше намеренията на Конър, или просто не искаше да ги разбере. Чарлз стана. Подът изскърца и люлеещият се стол се удари в стената. Той се протегна и отиде до прозореца.

— Навън е доста студено. Колко е различен климатът тук.

Сари видя, че чичо й е дълбоко замислен.

— В Тамагуа също беше студено — каза тя.

— Но не като тук. Тук вятърът е по-силен, там никога не е духало така.

— Липсва ти Тамагуа, нали? — попита Конър с мек глас.

Чарлз се обърна и погледна през рамо.

— Nein — въздъхна той. — Nein, не ми липсва. Това място също е хубаво. Всяко кътче си е красиво посвоему. Бих искал и Бърджис да можеше да го види.

— Тя беше фина жена — каза нежно Конър. — Много съжалявам, че не можах да дойда на погребението й.

— Знам, Рорк. Телеграмата беше достатъчна. — Чарлз се загледа в звездното небе, което проблясваше през прозореца.

Сари замълча. Беше прекалено тъжна от връхлетелите я спомени. Изненадана беше и от начина, по който прозвуча гласът на Конър — изпълнен с мъка и тъга. Леля й Бърджис наистина го харесваше, но тогава той беше Джейми О’Брайън. „Той е добър човек, Сари“, обичаше да казва тя. Сърцето й се сви. Никога леля й не беше казвала такива хубави думи за Евън. Когато той беше наблизо, тя винаги изглеждаше неспокойна. Друго беше, когато наоколо се навърташе агентът на Пинкертън. Спомни си как се смееше леля й, когато си разказваха вицове с Конър. Веднъж, при един доста неприличен лицето на Бърджис чак пламна. Да, със сигурност, тя харесваше Конър, затова и той изпитваше същите чувства към нея.

— Казаха ми, че се е разболяла от треска.

— Същата, от която почина и сестра й Мейбъл, майката на Сари — въздъхна Чарлз. — Семейството ни намаля. А ти, Рорк, имаш ли братя или сестри?

— Не, нямам.

Отговорът му сепна Сари и тя си спомни разговора от миналата вечер.

— Значи си бил единствено дете — кимна замислен Чарлз. Винаги съм смятал, че единственото дете расте самотно.

— Никога не знаеш какво печелиш, когато губиш — каза Конър и се загледа в книгата, която все още бе в ръцете му.

Откровението му служеше като щит. За миг Сари почувства, че дори може да го докосне беше като наметало, което го предпазваше от безутешната самота. А какво ли се криеше зад този щит?

— Сигурно е имало други деца, с които си израснал — предположи тя.

Изведнъж наметалото се стопи толкова бързо, че Сари се зачуди дали не грешеше. Конър я погледна. Очите му бяха придобили същата онази безчувственост, която й беше до болка позната.

— Детството ми не е било по-различно от това на всяко дете — отвърна той.

Тя разбра, че лъже.

— Ясно — каза Сари. — Мисля, че разбрах какво имаш предвид. Сигурно следваш препоръките на Уилям Пинкертън. Неговите агенти не трябва да разкриват живота си.

— Това е добър ход за измъкване, когато не си сигурен доколко хората, с които разговаряш, са ти приятели.

Сари трепна. Той затвори очи за миг, после стана и отиде да остави книгата на полицата.

— Мисля, че е време да ви кажа лека нощ — бавно изрече Конър и прокара пръсти през косата си. — Стана доста късно.

Сари също се направи и пристъпи напред.

— Мисля, че сам си противоречиш.

— За какво говориш? — Очите му бяха сериозни и пронизващи.

— Ти казваш, че трябва да ти вярваме, искаш да ти се доверим, да бъдем истински приятели, но приятелите нямат тайни един от друг.

Чарлз се приближи до тях.

— Остави човека на мира, Сари. Той е уморен, пък и аз също отивам да си легна.

— Както искаш, чичо — Сари отстъпи назад и се обърна към печката. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя изчака да заглъхнат стъпките на Конър. Чу затварянето на входната врата, обърна се с лице към чичо си и припряно попита, стараейки се гласът й да не прозвучи грубо:

— Защо продължаваш да го защитаваш, чичо? Кажи ми защо?

Чарлз поклати глава.

— Ти нищо не разбираш.

— Наистина не разбирам — съгласи се тя. — Не мога да си обясня поведението ти. Знаеш как се чувствам, не си забравил какво направи той с Евън и колко болка ми причини. И въпреки това го защитаваш!

— Това не е вярно и ти го знаеш, Сарилин — вяло нарече той. — Сега обаче той е единствената ни надежда. Само той е в състояние да ни защити.

— Това ли било? Значи ти се страхуваш от преследвачите? От Майкъл?

Чарлз кимна.

— Ja^[1].

Тя тихо се изсмя.

— Onkle^[2], ти си един малък лъжец! Мислиш ли обаче, че мога да му простя? Че отново ще му позволя да стане част от живота ми? Че ще забравя всички лоши неща, които той направи?

— Nein^[3], не мисля — заклати енергично глава той в знак на протест. — Рорк не постъпи правилно с тебе. Не биваше да те наранява. Ти обаче не си права като не му вярваш, че се е променил. Постъпваш като… — Чарлз затърси подходящата дума. — Той не може да те направи щастлива, защото ти не го допускаш до себе си.

— Не мога да го направя, Onkle! Не му вярвам!

— Тогава поне му позволи да ти докаже, че наистина можем да му се доверим. Не му отказвай. Остави го да опита. — Чарлз се усмихна нежно. — Ти го обичаше, мила, но понякога любовта е жестока и болезнена, нали? Да не мислиш, че аз и твоята Tante^[4] никога не сме се карали? Та аз съм й причинил толкова много болка! Наранил съм я повече, отколкото Рорк нарани теб. Винаги ще съжалявам…

Чарлз тъжно сведе очи. Сари въздъхна.

— Не знам, но мисля, че нямам сили да му позволя да опита. Понякога спомените ме притискат…

— Не мисли, че ти единствена живееш със спомените.

— Смяташ ли, че той се разкайва? — попита тъжно тя. — Аз лично не вярвам.

— Понеже не вярваш в никого, затова и постъпваш така — отсече Чарлз и уморено въздъхна. — Дай му възможност да ти покаже, че не е същият човек. Стани отново жената, влюбена в него.

— Отново да се влюбя? Той никога не ме е обичал, чичо!

— Той те обичаше, когато живеехме в Тамагуа — възпротиви се Чарлз. — И все още те обича.

— Той ли ти каза?

— Не съм сляп!

— Тогава трябва да знаеш, че очите ти те лъжат. Конър Рорк ме използваше, аз бях прикритието му, за да не го заподозрат останалите.

— В началото, да.

— Поемата, която прочете, ти е завъртяла ума, чичо — кимна Сари. — Ако не слушах вътрешния си глас, и аз щях да се подлъжа. Но все едно че нищо не си казвал, ще се престоря, че не съм те чула.

— Ще дойде ден, когато ще разбереш, че съм бил прав. И този ден не е далече — настоя Чарлз.

— Закъснял си, чичо. Минало ти е времето да се занимаваш с предсказания — възпротиви се нежно Сари.

— Ти си безсърдечна, мила — Чарлз стана и на лицето му се появи бегла усмивка. — Ти си голяма немирница, но аз съм ти благодарен и благославям деня, в който дойде при нас.

— Аз също, Onkle, аз също — усмихна се Сари.

Още чуваше думите на чичо си. Не можеше да ги забрави. „Той не може да те направи щастлива, защото ти не го допускаш до себе си.“

Вече не знаеше какво да мисли. Ами ако чичо й беше прав? Месеци наред очакваше да чуе извиненията на Конър, да разбере, че се разкайва, да почувства, че съжалява за всичко, което й бе причинил. Е, той се бе извинил и като че ли бе искрен. Какво още искаше тя от него? Защо просто не го прие такъв, какъвто е? Защо не се съгласи, че обстоятелствата са го принудили да постъпи така, че това е било против волята му? Защо не се опита да проумее, че наистина се е върнал, за да поправи грешката си от миналото? Защо просто не премахна гнева и омразата от себе си? Или искаше да бъде все нащрек? Сари вдигна глава нагоре и се загледа в дрехите отвън, които се люлееха от вятъра. Не беше едно и също да прости и да забрави. Човек можеше лесно да прости, но спомените оставаха. Тя не можеше просто ей така да махне с ръка и да забрави. Знаеше много добре, че е безсилна пред него. Когато живееха в Тамагуа, тя известно време се опитваше да се заблуждава, че не го желае, но чувството бе толкова силно! Преструваше се, че не забелязва намеците му, но те бяха толкова очевидни! Тогава си мислеше, че може би с Джейми я очаква светло бъдеще, че той се опитва да разреши проблемите й, свързани с Евън, да й помогне. Никога не й беше казвал, че я обича, а тя непрекъснато си повтаряше, че всичко, което той прави, е само и единствено от любов към нея. Дори не бе и намекнал, че изпитва някакви чувства. Дали всичко между тях е било лъжа? Сари затвори очи. Болката беше толкова силна, че не можеше да я понесе. Сигурно е било лъжа! Но тя бе напълно омагьосана! Напълно забравила целия свят!

Дали и сега Конър не постъпваше по същия начин?

Късче по късче той разрушаваше гнева й, запълваше празнотите със спомени за нежни целувки и милувки, за изгаряща страст и искрящо веселие. Не трябваше да забравя гнева! Не трябваше да забравя унижението! Та тя бе обичала предателя на съпруга си, човека, който се бе подиграл с нея, изпращайки на смърт Евън, брат й и техните приятели!

Нощта си отиваше. Вятърът бе утихнал. Валеше сняг. Тишината й донесе спокойствието, от което толкова много се нуждаеше. Какво ли правеше сега Конър? Дали будуваше като нея? Дали някога нощем бе мислил за миналото? Дали съжаляваше поне малко? Сари затвори очи и силно ги стисна. Искаше да прочете мислите му, да се увери в искреността му. Трябваше й поне малко помощ, за да му повярва, да се убеди, че си струва да му се довери, да се пожертва дори… Не би го направила заради Джейми О’Брайън, но чичо й смяташе, че Конър Рорк заслужава повече. Чарлз никога не бе харесвал Евън. Той беше избухлив по характер, дори понякога се държеше грубо и арогантно. Приличаше по-скоро на невъзпитано и капризно дете, отколкото на зрял мъж. Конър поне беше истински мъж. Имаше нещо в него, което я караше да се чувства сигурна и спокойна. Сари усещаше промяна и в чичо си — той също бе станал по-спокоен.

Сари положи глава на възглавницата. Може би чичо й имаше право. Трябваше да престане да се измъчва. Достатъчно дълго бе страдала за Евън Травърс и за Майкъл. Време беше да помисли и за себе си и да събере едно по едно парчетата от разбитата си душа. Нали заради това се беше преместила в Колорадо, затова беше оставила всичко, което обичаше.

Време беше да даде възможност на Конър…