Меган Чанс
Разгневени сърца (16)

Петнадесета глава

Сари изтръпна и замръзна на стола. Обичай ме и ме люби тази нощ. Дали не беше чула лошо?

Конър искаше онова безразсъдство, с което се докосваха и любеха, но искаше ли истинска любов? Сигурно не. Сигурно никога не би я поискал.

Беше го казал просто така. Щом снежната буря отмине, всичко щеше да си бъде постарому. Ще бъдат отново далечни, ще контролират напълно чувствата си — всъщност той едва ли изпитваше някакви към нея, нали е просто един агент на Пинкертън, който е тук по работа. Не би могла да очаква тази нощ да промени съдбата й.

А ако все пак я промени? Тогава? Ако рискува и наистина се реши да се любят тази нощ? Ще може ли отново да преживее мъката по загубата му?

Отговорът дойде толкова бързо и неочаквано, както бе дошъл и въпросът му. Сари не можеше да отрече чувствата си към него, не можеше да се откаже от тях. А и дори сега отново да я предаде, тя вече знае какво трябва да направи. Господи, защо я гледаше така? Когато я погледнеше така, Сари знаеше, че не може да си тръгне от него, не може да му каже „не“. Остави чашата си и се опита да се отпусне. Конър следеше всяка нейно движение. „Като че ли иска да изпие душата ти“, припомни си Сари думите на Мириам. Или бяха на Конър? Господи, каква каша беше в главата й!

— Искам те завинаги до мен, винаги съм те искал — кадифеният му глас я галеше нежно. — Толкова пъти съм мечтал за този миг и мисля, че нищо и никой не е в състояние да ме спре. Никой и нищо.

Конър стана. Сари бе вече почти готова да тръгне към него, когато той й подаде ръка и тя протегна своята, без да усеща земята под краката си, като че ли се носеше във въздуха. Конър я притегли до себе си, прегърна я през кръста и се притисна в нея. Устните му бяха горещи и настойчиви. Погали чувствителната й кожа зад ухото. Милувката я парна.

— Кажи ми, Сари, кажи ми защо не мога да те махна от мислите си? — нежно прошепна той.

По същата причина, заради която аз не мога да те премахна от моите мисли. Сари затвори очи. Искаше да му прошепне всичко това, но нямаше сили. Обичаше го толкова много! Дъхът му бе топъл, устните — омайващи…

Сари обви ръце около кръста му и се притисна към него с всички сили. Дланите й се спускаха по гърба му, а после отново се качваха нагоре. Усещаше силните му мускули. Той погали с устни устата й и тя потръпна от нежността на целувката. Изви се към него, нетърпелива за още целувки. Конър докосна последователно ъгълчетата на устните й и се опита да ги отвори с език, за да усети сладостта й и да отпие от нея.

Господи, каква нежност! Устните й бяха горещи, влажни и напористи. Конър ги искаше изцяло. Желаеше я непоносимо. Захапа нежно горната й устна и тя му отвърна по същия начин. Пръстите й нежно се вплетоха в косата на тила му и тя силно се притисна към него.

И природата беше с тях — снегът се виеше около къщата, засипваше стените и ги оставяше сами на този свят, далече от хората, скрити от чуждите погледи, в плен единствено и само на любовта си.

За това бе мечтал и бленувал толкова дълго! Сега го имаше. Топлината на Сари и нейното сладострастно тяло! Желаеше я повече от всеки друг път. Ръцете му трепереха, докато разкопчаваше роклята й. Подплатата се заплете в пръстите му, после бавно се спусна надолу и откри нежната извивка на раменете й. Конър дръпна дрехата по-силно и тя се свлече на пода. Помилва бедрата и вдигна ръцете си на кръста й и я привлече към себе си. Гърдите й се опряха в неговите. Отново сложи ръце на бедрата й и нежно я повдигна.

Сари разкопчаваше рилата му. Спомените го връхлетяха отново — как лежаха двамата, заплетени в обърканите чаршафи, в плен на любовта. Господи, как искаше тази любов да се върне отново и да се любят до късна нощ, без да се интересуват от съседите, от миналото, от отговорностите.

Конър се изви на една страна и ризата му падна на пода върху роклята й. Обърна се. Търсеше очите й, но тя бе свела глава. Искаше му се да го погледне, да види силата на чувствата му и жаждата за нея.

Но Сари не го погледна. Вдигна ръка и нежно погали гърдите й. Хвана връзките на корсета и бавно ги освободи. Дрехата се отвори, разкривайки прелестта на пълните й гърди. Муселинът се задържа на набъбналото й зърно и Конър леко го освободи. Целуна го нежно, а после отново придърпа корсета и меката материя потъна в устните му заедно с кадифената кожа на гърдата й. Едва тогава отмести корсета и впи устни в зърното. Вкусът му беше опияняващ. Никога не бе срещал жена като нея! Никога не беше вкусвал омаята на такава сладост! Никога не бе чувствал и милвал толкова нежна и мека кожа!

Леко се отдръпна и погали главата й. Прокара пръсти през косата й. Искаше да е нежен, искаше да не бърза, но копнежът измъчваше тялото му. Сари го изгаряше. Устните й ухаеха на сливово вино и опрощение.

— Докосни ме — прошепна той и думите заглъхнаха в устните й, стопени в страстна целувка. Сари отговаряше на милувките му със същия копнеж и това го правеше още по-безсилен. Конър смъкна панталоните си и придърпа ръката й бавно към себе си. Господи, това докосване го опияняваше до полуда! Той не можеше да мисли за нищо друго, освен за желанието да бъде в нея, да отпие от душата й, да я има цялата — сега и завинаги. Косата й милваше лицето му. Ръцете му галеха гърдите й, а тя продължаваше да се притиска към него. Изведнъж Конър усети толкова силна слабост, че се подпря на стола и седна. Нежно придърпа Сари и тя се отпусна в скута му. Леко я повдигна нагоре. Очите й тъмнееха. Отметна полата й и тя падна при останалите дрехи на пода. Обви ръце около бедрата й. Сари го погледна. Очите му тутакси се впиха в нейните. Пръстите му леко притиснаха бедрата й и потънаха в нежната кожа. Мускулите му се стегнаха и той отново я повдигна леко нагоре. Сари усети ръката му на бельото си. Пръстите му го дръпнаха. Коленете й опираха в грубата извивка на стола, но преди да успее да помръдне, ръцете му отново я претеглиха. Пръстите му рошеха косата й. После ръката му се спусна надолу между бедрата. Сари се изви и единственото, което поиска, бе да се притисне още по-силно към него. После се отпусна назад, неспособна да овладее силното желание. Конър винаги бе знаел какво точно иска тя. Сари отново се наведе към него и косата й, мека и топла, погали раменете му. Конър помилва гърдите й и впи отново устни в тях. Езикът му настойчиво подчиняваше меката плът.

— Сари, любов моя… О, Сари, нуждая се от теб!

Шепотът му потъна в кадифената й кожа и остана там, топъл и нежен. Сладострастно стенание изпълни въздуха, но Сари дори не осъзна, че това беше собствената й душа. Снегът шумолеше по стъклата, вятърът извиваше нежни струни и ехото им отекваше в сърцето й, закопняло за ласки, нежност и любов. Страстта я връхлетя като истинска буря. Не можеше да се контролира.

Пое дълбоко въздух, отметна главата си назад и Конър впи устни в нежната кожа на врата й. Сари вече бе готова да му предложи и душата си дори. Звукът от биенето на сърцето му отекваше в гърдите й и тръпки преминаха по цялото й тяло. Диханието му я изгаряше. Жадуваше за ласките и целувките му.

— Моля те… Моля те… — промълви тя, останала почти без дъх.

Конър отмести ръцете си от гърдите й, нежно ги спусна към бедрата и я притисна надолу към себе си. Дишането й спря в мига, в който той проникна в нея. Очите й искряха. Тя срещна погледа му, изпълнен с нежност и желание, обещаващ толкова много любов. Тя се опита да помръдна, но ръцете му я задържаха и още по-силно я притиснаха. Пленница на страстта!

— Бавно, любов моя, бавно. Нека удължим този миг!

Сари прегърна силните му рамене и вплете пръсти в косата му. Мускулите му тръпнеха от напрежение. Бавно започва да се движи вътре в нея. Очите му бяха затворени, пръстите му — впити в бедрата й. Сари се извиваше в ръцете му, притискаше се към него, после бавно се отдръпваше и отново се притискаше. Толкова силно го желаеше! Винаги го бе желала! Искаше да го почувства не само с тялото си, а с цялата си душа. Милваше косата му, заравяше пръсти в нея и държеше очите си затворени, за да не позволи на мига да отлети, а заедно с него и щастието. Нямаше нищо по-красиво от това! Никога не е имало! Защо си налагаше да се съпротивлява досега? Защо криеше истинските си чувства? Защо се страхуваше да ги признае? Тялото й се извисяваше от сладкото терзание на любовното удоволствие. Думите й бяха несвързани, молбите — неразбираеми. Нежни тръпки препускаха по нея. Сари се люлееше в люлката на екстаза. Душата й ликуваше. Усети, че се освобождава от цялото напрежение, събрано през изминалото време. Господи, ако можеше само да задържи този миг още малко! Някъде отдалече чу стенанието на Конър. Тялото му започна да тръпне, опирайки се нежно в нея. Пръстите му притискаха гърба й и я привличаха още по-силно. Сари се отпусна в ръцете му — спокойна и приласкана. Сега бяха едно цяло — една душа, едно сърце, едно тяло.

И точно в този момент осъзна, че единствено неговата близост можеше да я накара да се чувства така — сигурна и спокойна. Виелицата вече не й се струваше толкова страшна, целият свят беше техен и тя разбра, че нищо не се беше променило между тях. Тя все още го обичаше. Сега не можеше вече да отрече тази истина и да се престори, че чувствата й не съществуват. Копнежът по него никога не беше загасвал в сърцето й. Самозалъгването, че неговото предателство е унищожило всички нейни чувства, бе просто една илюзия, с която тя се бе опитвала да живее през последните няколко месеца. Сега с гордост можеше да отрече всички тези измислици и да признае силната си обич и привързаност. Длъжна беше да го направи заради самата себе си. Миналото вече беше далеч и тя щеше да го забрави. Но най-важното сега бе, че той е тук, при нея. Чуваше тежкото му дишане. Тялото му се издигаше и спускаше, нежно галейки бузата й. Меката му коса милваше раменете й.

Конър се обърна на една страна и я прегърна. Тя се усмихваше в просъница и шептеше нещо, но думите й бяха неразбираеми. После се сгуши в прегръдката му и силно се притисна към него. Колко дълго време не се беше чувствал по този начин! Колко му липсваше нейната ласка! Колко му липсваше самата тя! Страхът, че отново може да я загуби, го беше събудил в късния следобед, но сега, когато я видя, свита близо до себе си, изпита отново радостта от всяка извивка на тялото й, от всяка една прекрасна нейна частица. Мисълта, че отново бе вкусил от сладостта на устните й, че беше близо до нея, докато тялото й политаше, го накара да потръпне от щастие. Да, тя беше тук — нежна и топла. Той можеше да я прегръща и гали. Изведнъж страхът от загубата й отново завладя душата му. Господи, ами ако всичко това свърши? Ако чувствата изчезнат и се стопят заедно с отминаването на бурята? Е, поне ще има време да свърши онова, заради което се беше върнал тук!

Конър зарови лицето си в косата й. Искаше да вдиша целия й аромат. После затвори очи и се отдаде на спомена от изминалия ден. Какво неизмеримо щастие! Можеше да остане така още дълго време, за да попие от нея и последната частица ухание, да я вземе и съхрани завинаги в себе си. Без да мисли за нарежданията на Пинкертън. Без да допуска повече страхът да се върне в мислите му.

Можеше пък да излезе добър фермер от него — струваше си да опита поне. И той отново се отдаде на мечти и блянове. Щеше да дои кравите, да храни добитъка, ще поправи оградата и ще стегне къщата, щеше да си изкарва прехраната с честен труд и всеки ден, когато слънцето залязваше, да влиза в кухнята, опиянен от аромата на шунка и сладък пай. Сари щеше да го чака, изправена до печката. Лицето й ще грее от щастие, косата й ще го обрамчва; когато се обърне към него, устните й ще бъдат озарени от усмивка, а очите й ще го приканят да се качи с нея горе, в нейната стая. Господи, колко щастлив щеше да бъде тогава!

Конър лежеше замаян. Но мисълта, че може да се наложи отново да я изостави и да нарани душата й, помрачаваше безмерното му щастие. Та Сари бе всичко за него! Всичко, от което се нуждаеше на този свят! Едва сега осъзнаваше, че чувствата му към нея са толкова силни, че не може да ги контролира. Ами ако все пак се лъжеше? Ако всичко това беше просто последица от близостта им? Нейното спокойствие постепенно го завладяваше. Присъствието й бе като балсам за изстрадалата му душа. Нищо друго нямаше значение. Дори отмъщението. Това го плашеше най-много.

Още когато тръгна за Колорадо, в душата му се зароди съмнение, че може да дойде ден, в който гневът от разплатата да се стопи. Беше се уморил вече от болката, която разкъсваше сърцето му. Споменът за баща му отново изплува пред него — задъхан, Шон Рорк бе казал с последни сили: „Недей да ги преследваш!“ Дали наистина не трябваше? Дали да спре дотук? Конър притвори очи. Болеше. Все още чуваше гласа на баща си, помнеше съветите му. Шон Рорк не би се съгласил с това, което вършеше сега Конър. Неведнъж му бе казвал, че отмъщението е жалко, низко чувство, признак на слабост, най-краткият път към ада. Но Конър дълбоко в себе си не вярваше в тези думи. Пък и откъде би могъл Шон да знае колко ужасно е желанието за отмъщение, как постепенно те изяжда, докато не ти остане нищо друго, освен да го следваш докрай. Пред очите му отново изплува онази ужасна нощ — таванът над него се пропуква и се срутва; облаци прах и пламнали греди падат отвсякъде; всичко гори и се руши; ето го и безпомощния вик на бащата…

Дали трябваше да спре дотук? Конър отново затвори очи и притисна Сари до себе си. Спомените го връхлетяваха като буря, но вместо да се пребори с тях, той ги остави да го завладеят и да му припомнят ужаса от смъртта на баща му. И сега още чуваше последните му думи: „Недей да ги преследваш! Остави ги!“… на Господ, довърши мислено изречението Конър. Той познаваше добре баща си и знаеше, че точно това е искал да каже. Църквата беше неговият свят. Какво друго би могъл да каже? Единствено Господ имаше право да наказва, така твърдеше Шон Рорк. Майкъл Дойл и приятелите му щяха да получат своето наказание и да отидат в ада след Деня на Страшния Съд. Баща му вярваше в това. Ако можеше да го види сега, сигурно би му казал да остане в леглото при Сари, да бъде щастлив с нея и да забрави отмъщението. Сигурно щеше да го посъветва да не я губи повече — рискът да я загуби отново застрашаваше собствената му душа. Ако тръгнеше след брат й, тя нямаше да му прости никога, колкото и да казваше, че Майкъл е мъртъв за нея. Ако го убиеше, за да отмъсти за смъртта на Шон Рорк, щеше да сложи край на отношенията си със Сари. Тогава ще трябва да я напусне завинаги, за да не гледа омразата в очите й. А това той не би могъл да понесе. За първи път Конър се почувства длъжен да вземе решение, което после да не го кара да съжалява.

Сари трепна насън и се сгуши с него. Сложи главата си на рамото му, копринените й коси нежно го погалиха. Конър се остави приятното усещане да го завладее изцяло. Тя беше толкова крехка и нежна. Топлината й сгряваше сърцето му. Обич и опрощение изпълниха душата му. Отдаването й, за което толкова нощи бе бленувал, събуди нови чувства в него. Имаше нужда от нейната любов — нещо, което никога досега не бе усещал, дори там, в Тамагуа.

Не искаше да си признае, че започваше да преосмисля отмъщението си. Чудеше се как да приеме думите на баща си — дали той наистина не бе прав. Съществуваше ли Господ? Щеше ли Той да накаже Майкъл Дойл и останалите?

Може би през цялото време се е ръководил от неправилно взето решение. Може би трябваше да си тръгне. А беше ли възможно да живее още в лъжа и измама? Можеше ли да живее без насилие и непрекъснати предателства спрямо хората, които обича? Можеше ли просто да води нормален живот като всички обикновени хора, да има семейство и съпруга, която да го обича?

Никога досега не бе желал точно това, а изглеждаше толкова хубаво! Сега му се струваше още по-далечно и неосъществимо. Имаше толкова хубави неща в живота на един фермер, но най-вече — сигурност, деца, любов, топлина. Точно това искаше и той, точно тази топлина, разбирателството и обичта, които даряваха надежда и вяра.

Той се наведе към Сари и зарови лицето си в косите й, за да вдъхне още малко от нейната топлина и ухание. Да, той искаше точно този живот и нищо друго не го интересуваше. Нищо вече не можеше да го откъсне от нея. Това бе в пълно противоречие с неговата същност. За първи път повярва на мечтите си, за първи път в сърцето му запърха надеждата. Щеше да я обича и да се грижи за нея, щеше да я накара отново да се влюби в него, щеше да опознае земята и да се грижи за нея не по-зле от Чарлз. Можеше да направи това! Трябваше да го направи! Дори съмнението, че може да не се получи нищо, не го изплаши, нито разколеба.