Меган Чанс
Разгневени сърца (22)

Двадесет и първа глава

Пътуването обратно към фермата беше тягостно.

Всички мълчаха. Чуваше се само проскърцването на колелата. От време на време и потропването на копитата нарушаваше тишината. Всичките им приятели ги канеха да останат в града и да им погостуват, но Сари беше непреклонна. Не искаше да се възползва от компанията им, не можеше, това беше свръх силите й. Напрежението и безпокойството не я напускаха нито за миг. Мислеше си за Майкъл и за неговото обещание. Мислеше си за Конър.

Погледна към него крадешком. Седеше приведен, тих и тъжен. Напрежението му витаеше във въздуха около него. Ръката му се докосна до нейната, беше твърда и силна. Устните му бяха стиснати. Изражението на лицето му беше чуждо и далечно.

Не говориха повече. Сари беше влязла вътре и беше отишла при Мириам. Опита се да се разсее с веселото й бърборене, но всъщност въобще не я слушаше. Мислеше за Конър, оглеждаше се навсякъде за него. Доста време измина, докато той се появи отново. Погледна я за миг, но после извърна очи от нея и повече не я погледна през цялата вечер. Когато танците свършиха, той вече беше отишъл до файтона и стоеше от другата страна, навел глава. Гледаше в снега. Не се обърна. Мълчеше. Протегна й ръка, за да се качи и после седна до нея. Конете потеглиха, но той продължаваше да мълчи. Не продумваше нищо, дори на въпросите на Чарлз не отговаряше, само кимаше.

Вече наближаваха фермата. Беше почти полунощ. Отдалече се мержелееха очертанията на къщата. Никъде не се прокрадваше светлина — навсякъде беше тъмно. Сари въздъхва. Искрено се надяваше Майкъл да е изпълнил обещанието си.

— Господи, дано си е отишъл! — прошепна тя на Чарлз.

Той се замисли и бавно отговори:

— Ja — проследявайки с поглед Конър, който вече вървеше към плевнята. — Скарахте ли се с Конър, мила? Той изглежда много натъжен.

Сари извърна глава.

— Не. Отивам да видя дали Майкъл си е отишъл.

Тя тръгна, а Чарлз остана до вратата. Дочу, че чичо й казва нещо, но толкова бързаше, че не му обърна внимание и продължи към малката къщичка. Шалът й се развърза, но тя и това не забеляза, само се молеше Майкъл вече да не е там.

Моля те. Господи, нека Майкъл да си е тръгнал! Моля те, Господи, нека Майкъл да си е тръгнал! Вратата на къщата беше леко открехната. Зад нея не се виждаше нищо — беше тъмно. Сари затвори очи. Надеждата огря сърцето и душата й. Главата й се замая. Отвори вратата широко и извика:

— Майкъл? Майкъл?

Никой не отговори. Беше тихо. Сари пристъпи вътре — нищо не се виждаше и нищо не се чуваше, никакво дишане, никакво движение.

— Майкъл? — извика Сари отново, но името потъна в тъмнината и никой не се обади.

— Благодаря ти. Господи! — прошепна Сари.

— Е, и сега какво?

Сари изтръпна. Тя се обърна и едва не се блъсна в гърдите на брат си.

— Майкъл, нали щеше да си тръгнеш? По дяволите, Майкъл, ти ми обеща, че ще си тръгнеш!

— Тръгвам си, миличка — увери я той. — Ти просто се върна малко по-рано, отколкото очаквах. Тими и Шон вече са тук.

Сари погледна зад него и видя двете сенки, които се плъзнаха по снега. Мъжете водеха три коня и спряха точно до къщата.

— Махай се оттук! Конър е в плевнята! — прошепна тя.

— Видяхме го — просъска Майкъл през зъби. — Копеле!

— Ти ми обеща, Майкъл, обеща ми да си отидеш, преди да се върнем. Тръгвай си, моля те! — говореше Сари и буташе Майкъл навън.

Той само кимна, после изведнъж рязко се обърна и се наведе към сестра си, толкова близо, че тя почувства как трепери.

— Аз… Тръгвам… — той се изкашля, като че ли трябваше да каже нещо много важно, но гласът му пречеше. — Преди да тръгна, искам да ти кажа нещо, малката. Тими и Шон ми донесоха една новина. Те са видели телеграмата от Денвър. Рорк е по петите ми заедно с още няколко агенти, а Тими, Шон и другите… другите преследвачи искат теб. Предупредих ги да не те докосват, но най-добре ще бъде да си намериш пушка и да се научиш как да я използваш, миличка!

Сари се помъчи да остане спокойна. Двамата мъже изчезнаха в мрака. Тя се обърна към брат си и каза тихо:

— Знам как да използвам оръжие, не се тревожи.

— Добре — Майкъл пое дълбоко въздух, пристъпи към вратата, но после се върна отново. — Ще направя, каквото мога, Сари. Обичам те, сестричке. Не искам да те видя мъртва.

Сари кимна.

— Знам, че ще се опиташ.

— Да, ще опитам.

Майкъл целуна Сари по челото и тя усети топлината на устните му. След това той се обърна и тръгна към двамата мъже, които го чакаха в мрака. Качиха се на конете. Сари погледна към плевнята. Там цареше тишина.

Дочу тихия смях на мъжете. После някой каза да тръгват. Сари изтича напред и се закова на място. Като че ли някой я наблюдаваше. Беше Тими. Ужас я обхвана и тя се разтрепери.

— Махай се оттук! Тръгвай веднага!

Тогава се чу прещракване като при зареждане на пушка. Усети, че някой я хваща за ръката.

— Добра среща, Майкъл Дойл.

Гласът имаше същия ирландски акцент, който беше чувала там, в Тамагуа. Гласът на Джейми О’Брайън. Дулото на пушката му опираше в гърба на брат й.

— Толкова отдавна не сме се виждали. Много отдавна. Не искаш ли да си поговорим малко?

Сари седеше до Конър и цялата трепереше. Той хвана ръката й и пръстите му се вкопчиха в нея. Не го интересуваше дали я боли. Единственото, което го интересуваше в момента, бе, че Сари го беше излъгала за брат си. Беше го лъгала през цялото време, а той, глупакът, й беше повярвал. Тази мисъл направо го влудяваше. Как можеше да е толкова сляп!

Конър стискаше пушката в другата си ръка и чакаше Дойл да се обърне към него. Толкова ядосан и разгневен беше, че ръката му трепереше.

— Добре, добре — произнесе бавно Майкъл. Гласът му остана спокоен и по нищо не личеше, че е изненадан. — Много ми е приятно, че се присъединяваш към нас, Рорк. Можеш да се сбогуваш с малката ми сестричка.

— Ти и аз имаме нещо за довършване.

— О, така ли? Нямам нищо против.

Майкъл кимна на останалите. Конър видя Тими Бойд и Шон О’Малъри. Пусна ръката на Сари и леко я побутна напред.

— Скрий се вътре!

Сари се обърна към него и Конър видя в очите й страх, ужас и още нещо, което го обнадежди — съжаление. Да, Сари съжаляваше за нещо.

— Конър, Конър — припряно извика Сари, — има нещо, което не знаеш…

— Без съмнение много неща не знам, но сега е по-добре да влезеш вътре!

Сари погледна отчаяно към брат си.

— Майкъл?

— Направи, каквото ти казва човекът, момиче! Тук няма да бъдеш в безопасност.

— Никъде не отивам! — отсече Сари, сложи ръце на кръста си и вирна глава предизвикателно — беше готова дори да се бие. — Можете да си кажете, каквото имате, но аз няма да мръдна оттук! — повтори тя.

— Твърдоглавка!

Майкъл не я обиди, а тъкмо обратното — стана й приятно както в добрите времена, когато бяха малки.

— Не ставай глупава, Сари — не се стърпя Конър.

— Не съм глупава! Хайде, говорете! — извика тя, без да помръдва от мястото си.

В думите й имаше толкова упоритост, че Конър се запита защо всъщност се разправяше с нея. Щом иска да стои, нека стои. Щом беше достатъчно смела, за да го излъже, значи има достатъчно смелост и да се защитава сама. Конър се обърна към Майкъл. Останалите двама бяха все още на конете, които нервно риеха с копита в снега. Майкъл обаче беше спокоен. Дори не трепваше.

— Толкова отдавна не съм имал удоволствието да те видя — засмя се той. — Отдавна те търся. С нетърпение очаквах нашата среща.

— Аз пък очаквам с нетърпение да те убия — отвърна Конър.

— Защо тази злоба в гласа ти, Рорк? Можем да бъдем приятели! Както някога… — Майкъл разпери ръце и се изсмя злобно. — Толкова ми липсват твоите истории. Защо не разкажеш някоя?

— Истории? — вдигна вежди Конър. — Ще ти разкажа една история, приятелю. Историята на един свещеник, който никога през живота си не е наранявал никого, добър човек, който умря в дома си, взривен от бомба.

— Горкият — каза Майкъл с престорена тъга. — Тъжна история. Но аз знам още по-тъжна, за един мъж, който предал приятелите си и всички те увиснали на бесилото. Един свещеник срещу деветнадесет мъже.

Конър присви очи. Майкъл се засмя отново. Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Ние искаме теб, Рорк! Но ти се инатиш! Инатиш се, защото искаш да умреш!

Конър затаи дъх. Спомни си деня, когато бандата на Моли организира обир в Шенандоа, на гарата, за да могат да го заловят. Той успя да им се измъкне и взе дилижанс, където прекара цялата нощ с револвер в ръка.

— Онази курва го защитава — извика Тими и изруга.

Сари затаи дъх. Майкъл се обърна рязко и извика:

— Затваряй си устата, Тими! Не забравяй, че тя ми е сестра!

Конър мълчеше и чакаше. Напрежението се усилваше, но заедно с него и гневът му.

— Остави я, Рорк — каза Майкъл и кимна към сестра си, — тя не знае нищо. Аз сам взех решение. Тя ще бъде щастлива, ако аз изчезна и повече никога не се появя пред очите й.

Колко странно, помисли си Конър. Дали въобще можеше да му вярва?

— Каквото и да те е накарало да се въртиш около сестра ми, Рорк, помисли дали си струва да я жертваш. Всеки миг, когато си до нея, животът й е в опасност.

Конър се обърна към Сари и погледът му стана по-дружелюбен, но само за секунди. В това време Майкъл й каза нещо, което той не чу — може би се извиняваше за нещо, но точно за какво, не му стана ясно. След това Майкъл кимна към Тими и пристъпи към Конър.

— Той мисли, че тя ни е предала. Не ми вярва. Той иска нея, Рорк! — гласът му стана приглушен. — Иска я мъртва, Рорк, а тебе те мрази толкова много, колкото и аз самият. Мога да я предпазя, защото Тими ме обича като роден брат, какъвто винаги е искал да има. Той ще ме послуша и няма да й направи нищо. Тя е моя сестра. Но не мога да обещая същото и за теб. Ако си с нея… — Майкъл потрепери и се изсмя злобно. — Той може да убие два заека с един куршум, разбираш ли какво ти казвам, друже?

Конър разбираше. Животът на Сари беше в опасност, докато той е наблизо и ще продължи да бъде застрашен, ако той остане при нея. Сърцето му се сви, дъхът му спря, като че ли някой заби юмрука си в стомаха му. По-силна бе само болката, която почувства, когато разбра, че Сари го лъже. Тогава празнотата в душата му беше непоносима. „Отдавна съм прекъснала всякакви отношения с Майкъл“, така му беше казала Сари. И сега чуваше думите й. Те отекваха в ушите му и пронизваха сърцето му. Защо трябваше да му казва тези лъжи? Защо трябваше да го наранява толкова много? Сега брат й беше тук, стоеше пред него, смееше се с онази отвратителна усмивка и го заплашваше, а само преди няколко часа Сари беше в обятията му, чувстваше ръцете й, тялото и… Защо трябваше Майкъл да ги разделя?

Едва сега Конър разбра защо се беше държала така с него Сари. През последните дни тя избягваше погледите му, извръщаше глава, когато той се приближаваше към нея, стараеше се да не остава насаме с него. Всичко е било заради Майкъл, а той, глупакът, се упрекваше, че я мами, че не я обича достатъчно, че не и се доверява. Къде е гледал през всичкото това време? Защо не е разбрал, че тя не защитава него, а брат си? Защо въпреки това той продължаваше да я обича? Защо?

Спомни си отново разговора им до стената на Грейди Хол. Лунната светлина се отразяваше в очите й, те бяха тъжни и самотни. Сега разбра, че се е лъгал — тя не е страдала за него. Всичко е било още една измама.

Трябваше да издържи! Трябваше да бъде твърд! Но все още чуваше думите й: „Никога нима да го забравиш, Конър. През цялото време ще мислиш само за това и няма да можеш да намериш покой.“

Конър погледна Майкъл Дойл. Да, това беше самата истина — нямаше да може да се примири, нямаше да може да го забрави. Сари беше права. Никога нямаше да намери покой за душата си, но можеше поне да се опита да живее с мисълта, че Майкъл Дойл е жив. Баща му беше мъртъв и нищо не можеше да го върне. Убиецът му сега стоеше пред него, смееше се злобно, тържествуваше, очите му бяха пълни със злоба. Конър знаеше, че единствено смъртта на Майкъл Дойл можеше да компенсира празнотата в душата му, да го накара да изпълни дълга си и обещанието, което беше дал пред себе си и пред смъртния одър на баща си… но цената беше прекалено висока. Ако трябваше да плати със собствения си живот, не би се поколебал нито за миг, но сега беше друго, друг живот зависеше от решението му. Защо Сари го беше лъгала? Защо не му беше казала за Майкъл? Защо не му се довери? Защо?

Конър вдигна пушката си и се прицели в челото на Майкъл.

— Искам те мъртъв, Майкъл! — процеди той през зъби. — Нищо друго не ме интересува! Искам те мъртъв! Това е единственото ми желание!

Но Конър не натисна спусъка.

Майкъл се смееше. Обърна се с гръб към него и продължаваше да се смее. Смехът ехтеше в нощта. Той се качи на коня си и погледна през рамо.

— Сбогом, приятелю! Ще се срещнем следващия път само ти и аз! Тогава ще си уредим сметките!

Конър продължаваше да стои, без да може да помръдне. Стоеше и гледаше — мъжът, който бе убил неговия баща, се отдалечаваше и тъмнината го поглъщаше. Двамата му спътника го следваха.

Конър свали пушката и ръката му падна като отсечена.

„Никога няма да го забравиш, Конър. През цялото време ще мислиш само за това и няма да можеш да намериш покой.“

Думите й продължаваха да звучат и Конър изруга. Не можеше да убие Майкъл пред очите й, въпреки че тя го беше излъгала. Защо?

Сари мълчаливо изчакваше Конър да каже нещо. Нощта ги държеше в тъмната си прегръдка мълчаливи и чужди. Конър стоеше, без да помръдва, загледан в посоката, в която тръгна брат й. Стоеше изправен, едва дишаше, болката разкъсваше сърцето и душата му.

Сари все още стоеше до къщичката, опряла ръце на стената. Беше премръзнала. Гневът се усещаше навсякъде, витаеше във въздуха и това още повече я плашеше. Искаше да отиде при Конър, да вземе ръцете му и да му каже цялата истина, да го помоли да се промени, да го помоли да не преследва брат й. Искаше да изкрещи, че все още го обича, че никога не е преставала да го обича, но дали щеше да й повярва!

Едва ли… Сигурно никога повече нямаше да й вярва!

Сари стоеше и чакаше. След миг Конър извърна очи и я погледна студено, гневно. Това й причини такава болка, че тя се разтрепери. Дори зимният вятър беше по-топъл от неговия поглед.

— От колко време Майкъл е тук?

— От няколко дни.

— В къщичката ли беше през цялото време?

Сари прехапа устни.

— Той беше болен, Конър… имаше треска… не можех да го оставя да умре. — Сари вдигна глава и го погледна в очите. — Той е част от моето семейство, Конър! Той е мой брат!

— Той е убиец!

— Ти също си убиец!

Конър изтръпна. Думите й го пронизаха. Той стисна устни и ръцете му се свиха в юмруци.

— Ти ме излъга, Сари!

Сари се усмихна тъжно и каза:

— И двамата лъжехме. Ти дойде, за да го убиеш. Аз го защитих. Можеш ли да си представиш, че ще го тикна в ръцете ти?

— Той е нарушил закона.

— А ти щеше ли да го арестуваш и да го предадеш из шерифа? Щеше ли да оставиш съдът да реши съдбата му?

Конър не отговори.

— Мисля, че нямаше да постъпиш така, Конър. Ти искаше да го убиеш. Ти щеше да убиеш брат ми, Конър! Само преди няколко часа ти ми каза, че ако те обичам, ще се откажеш от отмъщението и ще оставиш Майкъл жив.

— Това беше преди няколко часа — отговори тихо Конър. — Но ти не се съгласи на тази сделка!

Мразеше гласа му, мразеше, когато говореше така. Беше толкова чужд и далечен. Мразеше начина, по който я гледаше — злоба и гняв проблясваха в очите му и дори тъмнината не можеше да ги скрие. Защо й причиняваше още по-голяма болка?

Сари извърна очи от него.

— От колко време ме лъжеш, Сари? Откога? Откакто се срещнахме в Тамагуа?

— Цяла година не съм виждала брат си — отговори Сари. — За това не съм те излъгала. Преди четири дни той дойде тук. Не мога да променя миналото, Конър. Не мога да избягам от Майкъл и не мога да върна баща ти. Не мога да променя факта, че той е мой брат. Не мога да преодолея страха и за теб, и за него. Не мога да разбера омразата ви. Не искам да бъда част от всичко това.

— За съжаление си, любов моя — каза Конър, но в гласа му имаше сарказъм и Сари отново се разтрепери. — Ти ме излъга, Сари!

— Точно ти ли ще ми говориш за лъжи, Джейми О’Брайън?

— Това ми е работата. Аз бях изпратен в Тамагуа.

— Може би, но онези, които умряха, бяха мои близки приятели! Те също имаха семейства. Някои имаха дори деца. А аз… аз се влюбих в мъж, когото смятах за честен и доблестен. Замислял ли си се някога как се чувствах, когато разбрах, че не си този, за когото се представяш? Мислил ли си колко болка ми причини твоята лъжа?

Конър се изсмя. Жестоко.

— По същия начин, по който се чувствам аз сега.

— Така ли смяташ? — Сари се преви от безсилие, но успя да пристъпи към него, да го погледне в очите и да попита: — Знаеш ли как да обичаш, Конър? Знаеш ли какво е любов? Изпитвал ли си някога това чувство?

Конър се почувства, като че ли Сари го беше пробола с нож право в сърцето, но това не му попречи да изкрещи:

— Върви по дяволите!

Тя застина на място. Беше само на две крачки от него, а като че ли той беше отлетял на края на света. Не, това не беше Конър! Тя не познаваше този човек!

— Ти върви по дяволите — отвърна тъжно Сари. Обърна се и тръгна към къщичката. Миналото остана зад нея.

 

Конър тръгна за Денвър на другата сутрин. Качи се на влака, седна на твърдата скамейка и се загледа през прозореца. Пред очите му равнината се стелеше гола, пуста, черна и безжизнена. Небето сивееше. Чуваше се само тракането на колелата и звукът като че ли засядаше в гърлото му. В далечината се мярна малка къщичка — самотна, изоставена. Една жена стоеше отпред и помаха с кърпата си. Сърцето му се сви от болка. Чувството беше непоносимо.

Конър отмести поглед от прозореца и се опита да се настани по-удобно. Беше му студено. Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Нито прахът и мръсотията във вагона, нито ужасната миризма на пот, нито непрекъснатото плюене по пода, нито шумът от разговорите, нито неприятното мляскане на двойката до него. Единственото, което имаше значение, бе омразата и ненавистта към самия себе си. Знаеше, че така ще стане, усещаше го. Това чувство беше в него, когато баща му почина. То бе почти толкова силно, колкото непоносимото чувство на загуба, страх, ужас и неизбежна самота. То беше в него, когато си тръгна от Тамагуа и изостави Сари — беше я целунал нежно за сбогом, беше й обещал, че ще се върне на другия ден, въпреки че знаеше истината. Сега същото това чувство се беше върнало.

Сега обаче беше още по-тежко. Защо повярва, че всичко може да се промени? Защо беше повярвал в бъдещето?

Само за миг беше повярвал в бъдещето, когато вида сенките на тримата мъже и Сари там, в тъмнината до къщичката, тогава надеждата просветна в сърцето му. Дори не му дойде наум, че тя може да го е излъгала, че може да го е предала. Помисли си, че Сари е в беда и има нужда от неговата помощ, че тримата мъже искат да я убият. Но когато се промъкна покрай стената и застана до тях, разбра и надеждата умря. Тогава дойде гневът — силен и непоносим. Защо не го беше разбрал по-рано? Трябваше да прозре лъжата! Дълбоко в себе си той знаеше, че огънят на отмъщението винаги ще изгаря душата му и единствено пролятата кръв може да го потуши. Мислеше си, че любовта е достатъчно силна, за да помете всичко останало, но не се оказа така. Сари беше права! Сари винаги беше права и думите й отново зазвучаха в ушите му: „Знаеш ли как да обичаш, Конър? Знаеш ли какво е любов? Изпитвал ли си някога това чувство?“ Дали въобще беше способен да обича? През всичките тези години единствените негови спътници бяха лъжата и предателството. Не се доверяваше на никого, дори на себе си. Любовта е непостоянна, променлива. Пали се лесно и лесно загасва — достатъчна е една-единствена дума. Той познаваше няколко семейства, за които любовта бе земна, силна и осезаема — те живееха заедно и не се разделяха дори и при най-големите трудности, преодоляваха заедно трагедиите, заедно се отърсваха от всичко нечисто и грозно, заедно преживяваха радостите. Винаги им беше завиждал, но тайничко се беше надявал и той да успее като тях да открие любовта. Смешно и жалко! Можеше ли да продължава да живее с тези надежди и мечти?

Лицето на Сари изплува пред очите му — черната коса, искрящите очи, нежните черти. Болката отново сви сърцето му. После си спомни за Майкъл и злобния му смях. Болката изчезна.

Не, това не беше любов, само сляпо увлечение, илюзия, родена в една снежна буря.