Меган Чанс
Разгневени сърца (15)

Четиринадесета глава

Дали наистина ще може да го преживее? Сари наблюдаваше Конър, докато той стоеше изправен до печката и потриваше ръцете си, за да се стоплят по-бързо. Наистина бяха сами. Заедно. Нямаше къде да избяга. Бурята ги принуждаваше да останат и двамата в къщата.

Сари облиза устни несъзнателно и се вгледа в Конър. Косата му беше полепнала по лицето, което гореше от студа. От раменете му се стичаше разтопен сняг. Конър погледна към нея през рамо и се усмихна.

— Няма ли да ми отговориш?

Гласът му премина като бодлички по кожата й и почти я задъха. Макар и за миг Конър изглеждаше освободен от бремето на мислите и тежестта на спомените приличаше на млад, влюбен до полуда мъж. Сари знаеше, че той изпитва същите чувства като нея — беше изписано на лицето му. Тя също усети топлината на свободата и се отпусна в нейната власт. Усмихна се и каза:

— Надявам се, че няма да ме оставиш да скучая.

— Да скучаеш? Как е възможно да си помислиш, че мога да те отегча? — попита Конър и въпросително повдигна вежди.

Сари бавно отиде до прозореца и се вгледа в белотата навън. Снегът се сипеше и образуваше плътна пелена. Обърна се към Конър.

— Виждал ли си някога такава виелица?

Конър разкопчаваше бавно палтото си. По пода капеше разтопен сняг. Няколко ледени късчета попаднаха на печката и бързо се стопиха със свистене. Конър отиде до вратата и закачи дрехата си там, за да изсъхва. После се върна и застана зад Сари. Тя усещаше дъха му съвсем близо и не смееше да помръдне.

— Понякога вали в Чикаго… Имало е и големи снегове…

Вятърът свиреше в комина и създаваше усещането, че всеки момент ще събори стените на къщата.

— Само вятърът не е толкова силен.

— Когато се преместихме тук, понякога се събуждах прел нощта и дълго не можех да заспя — все ми се струваше, че чувам крясъци и викове. Разправят, че една жена полудяла от тишината тук — спомни си Сари.

— Но ти си свикнала с тишината, нали?

Тя кимна.

— Тишината ми действа успокояващо. Все едно че има някой отвън и ме пази. Затова никога не съм се чувствала самотна… — замълча, после въздъхна тежко. — Понякога обаче…

— Си самотна както в Тамагуа? — промълви толкова тихо, че Сари едва го чу.

Въпросът му я изненада. Думите се обвиха около сърцето й и го пристегнаха толкова силно, че то замря.

— Никъде не съм била по-спокойна. Това е моят дом — призна тя.

Откровението я наведе на други мисли, но това беше самата истина. Сърцето й отново се сви от болка, но сега тя успяваше да я преодолее — беше по-зряла и разсъждаваше по-трезво. Невзрачното малко момиченце и изоставената съпруга си бяха отишли завинаги. Сари се замисли за момент и продължи:

— Майка ми беше все пияна, а пък баща ми… баща ми все ни биеше. Когато срещнах Евън… Никой дотогава не ми беше обръщал толкова внимание. Аз означавах нещо за него и мисля, че поне в началото бях щастлива — пое въздух, като че ли нямаше сили да продължи. На лицето й отново се появи болката — не можеше да преодолее бремето на отминалите дни. — После той започна да се отнася към мен също като баща ми…

— Съжалявам… не знаех…

— За какво съжаляваш? Ти нямаш вина за това. Просто Евън започна да пие, след като изгубих бебето. Не бях и помислила, че това… Може би просто никога не ме е обичал…

Конър изтръпна. Загубила дете! Господи, той дори не беше подозирал! Чувство на неприязън към Евън се надигна в душата му — ако бе знаел преди, щеше собственоръчно да го убие! Как въобще е могъл да я обвинява, след като най-наранена от загубата на детето е била тя! Сърцето му се сви. Как ли е изглеждала като бременна? Сигурно лицето й е било още по-красиво, защото е била одухотворена от рожбата, която е носила в утробата си! Колко ли щастлива е била! Толкова много му се искаше да я види отново щастлива, безгрижна, весела. Можеше ли той да й даде щастието, което заслужаваше?

— Евън е бил глупак!

— Да, беше — отвърна тихо Сари. — Едва сега, когато преосмислям миналото си, осъзнавам това. Той не обичаше да го съжаляват, а аз го съжалявах.

— Толкова по-зле за него, след като не го е разбрал — допълни Конър.

— Беше го разбрал — отвърна Сари и тръгна към стълбата, която водеше към тавана.

Конър я наблюдаваше, докато тя се изкачваше нагоре. И изведнъж изтръпна — изведнъж му се прииска тази жена да е изцяло негова, само той да има право да я докосва и да я обича. Преглътна, но гърлото му бе пресъхнало. Извърна очи от нея и се загледа в падащия сняг.

Изведнъж споменът за целувката до плевнята изплува пред очите му. Тялото му тръпнеше, опиянено от сладостта на устните й. Усещаше вкуса й, докосваше ръцете й. Тя бе толкова близо. Затвори очи, преживявайки отново щастието, което бе изпълнило душата му тогава. Не можеше да се откъсне от устните й — вкусът им бе толкова омаен. А очите — тъмни, изпълнени с нежност. Никога не бе копнял толкова дълго по една жена!

Сари слизаше надолу по стълбата. Държеше бутилка с тъмна течност. В очите й играеха палави пламъчета.

— Сливово вино — прошепна тя. — Onkle не би изпил и капка от него, но леля Бърджис много го обичаше и винаги си скриваше по една бутилка. Няма да го оставим да се съсипе, нали?

Отиде до шкафа и взе две чаши. Подаде ги на Конър и отвори бутилката с леко пукване. Стаята се изпълни с ухание на сливи. Конър приближи чашите и Сари внимателно ги напълни. После пристъпи към него и закачливо взе своята чаша. Топлите й пръсти докоснаха неговите и леки тръпки преминаха по тялото му. Приятното усещане го свари неподготвен. Сари забеляза напрежението, което се изписа на лицето му, и отиде в най-отдалечения ъгъл на стаята. Придърпа си един стол, седна и кимна към Конър:

— Няма ли да дойдеш и да седнеш тук?

— Нямам нищо против — отвърна той, отпи от чашата си и я последва.

Напитката беше много приятна — пареща и тръпчива. Конър погледна с учудване към чашата и каза:

— Леля Бърджис е харесвала силните напитки?

— Те бяха нейната слабост. След като се омъжих, идвах тук понякога, за да ги виждам. Леля ми винаги имаше една бутилка и ме чакаше с нетърпение. Onkle сигурна е разбирал, че си пийваме, поне е подозирал, но никога не спомена и дума за това.

Сари се облегна на стола. Очите й гледаха някъде в пространството. Отново беше погълната от спомените.

— Понякога се чувствахме истински щастливи. Хубави времена бяха — добави тихо тя и рязко се обърна към Конър. — Мечтал ли си някога за истинско семейство?

Той се замисли.

— Мисля, че да. Не си спомням точно.

Сари се наведе към него. Сложи лакти на коленете си и подпря брадичка.

— Лъжец!

Какво? — попита изненадан Конър, като че ли не вярваше на ушите си.

— Просто не ти вярвам! — отвърна тя предизвикателно.

Неприятни спомени нахлуха в главата му и помрачиха лицето му.

— Сирачетата не мислят за семейство, а как да оцелеят през деня и как да се спасят през нощта.

— Сираче ли? — смръщи вежди Сари. — Не съм знаела.

— Никога не съм ти го казвал.

Конър погледна чашата си, отпи една глътка, но тя заседна в гърлото му.

— Разкажи ми! — промълви Сари.

Пръстите му конвулсивно стиснаха чашата. Господи, беше толкова мила, но толкова крехка, също като малко дете! Нелепите скули на лицето й го правеха ефирно като на фея! Сари имаше красиви бадемови очи, невинни и непорочни, но Конър знаеше, че зад тази нежност се крие духовна сила и житейска мъдрост. Това я правеше по-силна от него и… толкова желана! Свежата й красота го изгаряше. Защо толкова много нощи беше пропилял в мечти и копнежи по нея? Това го измъчваше. Образът й го измъчваше. Присъствието й го измъчваше.

Сари наведе очи. Облегна се на стола, приглади полата около себе си някак подсъзнателно и каза, все едно че говореше на себе си:

— Имаше дни, когато се чувствах толкова самотна, макар че родителите ми бяха още живи. Мога да си представя какво означава наистина да си сам и да нямаш никого.

Конър мълчеше. Не можеше да говори. Гледаше я. Не можеше да откъсне очи от нея. Гърлото му бе пресъхнало, не можеше да преглътне. Искаше да се потопи в тези очи — имаше толкова болка и истина в тях. Но само въздъхна.

— Ти едва ли знаеш…

Сари се наведе към чашата си и отпи глътка вино. Би искал да е виното! Би искал да докосва устните й! Едва сега осъзна, че можеше да седи тук дни наред и да й разказва само и само тя да е до него. Господи, защо по-рано не беше усетил това! Изведнъж споменът за Майкъл обърка мислите му. Конър тръсна глава, като че ли искаше да се отърве от него. Какво значение имаше Майкъл? Снежната буря ги беше откъснала от целия свят и единственото, което имаше значение сега, бе Сари. Те са заедно и никой друг не съществува! Прииска му се тя да узнае всичко за него. Самата истина.

— Сари, истината за мен е много по-сложна, отколкото можеш да си представиш — започна той и лицето му помръкна.

— Ако не искаш, недей да ми разказваш. Разбирам, че ти е тежко.

— Не, няма да можеш да ме разбереш и аз не те виня за това.

Конър погледна чашата си — тъмното вино отразяваше светлината на лампата и повърхността му проблясваше.

— Майка ми починала, когато съм бил още съвсем малък. Едва си я спомням. Не знам много за нея. Казвали са ми, че е била проститутка. Бриджит. Никога не съм знаел фамилното й име.

Вдигна глава и погледна Сари в очите. От тях струеше топлина и разбиране.

— Опитвал ли си се някога да откриеш името й?

Сви рамене.

— Никога. И сега не ме интересува. Това няма значение за мен, Сари. Никога не е имало значение.

— Но, все пак тя ти е била майка!

— Цели осем години прекарах в претъпканите бедняшки квартали на Чикаго. Съвсем сам. Няма какво чак толкова да научиш там, няма с какво да се прехранваш и единственото, което можеш да направиш, за да оцелееш, е да крадеш. Когато станах на десет — единадесет години, напуснах това ужасно място. Бях стигнал до извода, че трябва сериозно да се погрижа за себе си.

— На десет години?

Конър се усмихна.

— Бях станал изпечен крадец. Казвам го, защото бях започнал да се плаша от самия себе си. Не е чак толкова трудно да се научиш да крадеш, по-трудно е да се откажеш. Всъщност това беше единственото, което можех да върша. И тогава… тогава се разболях тежко. Някаква треска. После ми казаха, че съм вървял по улиците в полусънно състояние. Единственото, което си спомням сега, бяха странните сънища, изглежда съм халюцинирал.

Ръцете му стиснаха чашата. Лицето му пребледня. Спомените го върнаха във времето на болката и нищетата. Дори сега, когато беше на тридесет и три години. Конър си спомняше тези ярки сънища и страха, предизвикан от кошмарите.

— Казаха ми, че едва не съм умрял.

Сари мълчеше. Гледаше надолу. Мислеше. Конър се чудеше как ли възприема всичко това. Искаше му се тя да знае истината за него и да му съчувства. Жадуваше за нейното одобрение. Гледаше я с очите на дванадесетгодишно момче.

— А кои са били „те“? — попита Сари. Гласът й бе тих и примирен.

Нещо стегна гърлото му. Той помълча малко, после продължи:

— Сестрите от енорията. Когато съм бил с треска и безцелно съм вървял из улиците, съм припаднал до вратите на една църква.

— Слава на Господа! — промълви Сари.

Конър се усмихна.

— Да, наистина слава на Господа! Няколко дни по-късно, когато се събудих, мислех, че съм умрял и съм попаднал в рая. Опитвах се да си спомня, но нищо не се получи. Всъщност имаше едно нещо, което и досега помня много добре свещеника. Той реши, че на всяка цена трябва да остана там. Грижеше се за мене като за свой син. После ми даде и името си.

— Своето име ли?

— Да. Казваше се отец Рорк. Той ми беше като истински баща. Изучи ме, отгледа ме, обичаше ме. Той е моят баща.

Конър взе отново чашата си и отпи една глътка. Сари го наблюдаваше изумена.

— А наистина ли те обичаше? — предпазливо попита тя.

— Хората на Моли Магуайърс взривиха къщата ни през юли. Той беше болен на легло. Аз не успях да го спася. Умря, преди да мога да отида при него — бавно, почти откъслечно промълви той.

Сари не откъсваше очи от него. Той се бореше с болката, от която гласът му чак трепереше. Сърцето му се късаше от гняв, ярост и тъга.

— Ти каза, че си следяла вестниците, за да разбереш кой всъщност съм бил, че си искала убийците на Моли да ме открият и да се разплатят с мене, че си била разочарована, дето не са ме убили. Е, сега мога да ти кажа — тогава бях мъртъв. Все едно че ме бяха убили.

— А сега?

— Сега искам да ги открия и да отмъстя — изрече Конър през зъби.

Очите му светеха от гняв и ярост. Сари разбра как се чувства. Значи затова се беше скрил от нея, затова бе избягал. Той бе изгубил много повече от нея, защото бе обичал баща си, а тя никога не беше обичала съпруга си. Колкото до брата… него беше изгубила още преди много години. Мисълта за това отново извика старата болка в душата й. Сърцето й се сви. Макар че й беше трудно да му повярва, Сари се надяваше Конър да е казал истината за своето връщане в Колорадо. Но изведнъж силно съмнение обхвана душата й. Значи убийците на Моли бяха причинили смъртта на баща му! Един от тях беше Майкъл! Той имаше основания за отмъщение — Конър бе най-големият му враг. Спомни си последната им среща.

Беше точно преди деня, обявен за изпълнение на смъртната присъда на заловените — смърт чрез обесване. Беше тъмно, валеше проливен дъжд, улиците пустееха. Тогава го чу да я вика. Викът прокънтя в мрака. Тя бързаше да отиде за последен път при Евън. Майкъл я дръпна в сянката между сградите. На слабата светлина движенията му й се сториха припряни, гневни и дръзки, а очите му горяха трескаво. Тогава си мислеше, че изглежда така, защото е загрижен за нея, но едва сега осъзна какво представляваше този поглед — нищо друго, освен мъст, мъст и пак мъст.

— Нали ти казах да не се появяваш! Нали ти казах да се скриеш някъде! Върви си! — прошепна тя.

— Сари, не ме пъди! — молеше се Майкъл и се приближи толкова близо до нея, че тя усети дъха му. Беше пиян. — Как е Евън, кажи ми?

— Не зная — отговори с приглушен глас тя и бавно преглътна. — Не иска да ме види. Утре ще ги бесят.

Майкъл се вкопчи в нея, но тя се дръпна назад и се освободи от прегръдката му. Очите му бяха напрегнати и ужасни. Беше виждала този поглед и преди. Знаеше какво означава — няма милост и пощада за никого.

— Ще ми платят за всичко, повярвай ми, Сари, ще ми платят!

— Не искам да си отмъщаваш. Искам всичко да свърши, Майкъл, чуваш ли ме? Искам всичко да свърши!

Той се усмихна и белите му зъби проблеснаха в тъмнината.

— Твърде късно е, Сари! Твърде късно е!

Твърде късно. Сари преглътна. Страхът пропълзяваше по тялото й, ужасът смразяваше душата й. Какво точно бе имал предвид Майкъл с тези думи? Дали в този момент не е планирал взривяването на къщата на Конър? Възможно ли бе брат й да стигне до такива крайности, възможно ли бе да е толкова жесток? Що за човек бе той? Що за фанатизъм владееше душата му? Какво щеше да стане сега с нея? Какво щеше да стане с нея и Конър? Господи, защо трябваше да узнае всичко това?

— Съжалявам, Конър — промълви Сари.

— Съжаляваш? За какво? — попита той изумен и очите му се присвиха.

— Защото — беше й трудно да говори. — Защото… заради това, което ти… си мислеше.

Конър поклати глава. Гневът беше все още в очите му.

— Не, не е заради това, Сари. Кажи ми истината! Кажи ми защо съжаляваш!

— Няма да ме разбереш.

— Опитай.

Мислите й бяха объркани. Как да започне? Как да му каже? „Съжалявам, Конър, защото смятам, че моят брат е убиецът на баща ти, а това означава, че ти никога няма да ме заобичаш отново.“ Какво би казал той тогава?

Конър я наблюдаваше внимателно. В погледа му имаше молба за истина. Този поглед я плашеше. В него нямаше място за прошка. Такъв беше и Майкъл — не можеше да прощава. В мислите й изведнъж изплува образът на онова дванадесетгодишно момче, което е било принудено да продаде душата си на дявола, само и само да оцелее. Искаше да го помилва, искаше да го приласкае…

— Конър, съжалявам за всичко, което са ти причинили убийците на Моли — каза бавно Сари. — Съжалявам и за това, че аз съм част от тях и тяхното отмъщение. Но най-вече… най-вече съжалявам, че дори и сега да те целуна, дори и да се любим, никога вече няма да мога да облекча болката ти. Това… това ме кара да съжалявам най-много.

Конър вдигна очи към нея. Гневът му се беше стопил.

— Любов моя! — промълви той, а тихият му глас премина през нея като топла вълна от нежност и силни чувства. — Просто… просто ме целуни… обичай ме… Обичай ме и ме люби тази нощ, моля те!