Меган Чанс
Разгневени сърца (3)

Втора глава

Сари гледаше през тясното прозорче и с надежда очакваше да зърне Чарлз. Вече притъмняваше, а той все още се бореше с балата бодлива тел. Виждаше раменете му — напрегнати, но достатъчно силни, за да се справят с изпъването на телта. Отдалече изглеждаше здрав, жизнен, енергичен, но Сари знаеше, че не беше така. Станало му беше навик непрекъснато да работи. Чарлз никога не се оплакваше, но Сари се тревожеше за него. Грижите по земята изсмукваха всичките му сили. Животът тук не бе никак лек, а времето минаваше. Колко години изминаха от деня, когато дойде в Пенсилвания и реши да остане завинаги? Сари махна с ръка, като че ли искаше да отпъди тежките мисли, и стана от масата. И двамата бяха самотни, нямаха си никого. Беше благодарна и доволна, когато Чарлз я покани да се установи при него и да живеят заедно. Тогава й каза, че имал нужда от ново предизвикателство и настоя тя да остане. Беше просто учтива лъжа. Сари знаеше, че той се тревожи за нея. Тя беше сама в този жесток свят, а той единствен бе нейното семейство. Ако не смяташе брат си. Спомни си лицето му и затвори очи. Не искаше да го вижда, но не беше лесно да го пропъди от мислите си. Този искрящ от злоба и ненавист поглед, тези безконечни молби… и нейните думи: „Това е последното нещо, което ще получиш от мен, Майкъл, чуваш ли ме? От днес нататък за мене ти си мъртъв!“

Чайникът на печката завря. Сари се отмести от прозорчето и тръгна към вратата.

— Чичо? Чичо? Време е за вечеря!

Ехото се понесе над равнината заедно с вятъра. Малко след това Чарлз се появи на вратата. Когато влезе, донесе със себе си студения въздух. Миришеше на кожи. На средата на масата имаше чиния с шунка и кнедли, от които все още се вдигаше пара. Чарлз спря, притвори очи, въздъхна дълбоко и се усмихна:

— О, мила, толкова хубаво мирише!

Свали палтото си и се разположи удобно на стола. Сари също дойде на масата, подпря глава с ръце и отново се замисли. Винаги се тревожеше, когато чичо й се върнеше толкова уморен. Гледаше го, докато си слагаше храна в чинията от ръцете му бяха все още силни и не трепереха, а на лицето му бе изписана непоколебима твърдост и решителност. Нямаше защо да се безпокои — ако ги заплашеха бандитите на Моли, то тя и чичо й щяха да се справят и без чужда помощ. Да върви по дяволите този Рорк! Защо му трябваше да идва и да й създава грижи?! Чарлз също наблюдаваше Сари.

— Все още мислиш за него, нали? — попита той.

— За него? Ти…

— Прекалено тиха и умислена си. Не е трудно да се досети човек.

— Все едно, че е бил тук преди векове, чичо.

Чарлз се усмихна, но се опита да се прикрие и продължи:

— Само преди два дни. Не чак толкова отдавна.

Сари го наблюдаваше, докато той си мажеше бисквитата с масло, и отвърна раздразнено:

— Вече го забравих. Няма причина да го помня толкова дълго време.

— Хм! — кимна Чарлз и се опита да й покаже, че я разбира. — Мислиш ли, че може да му се вярва?

— Не зная — отвърна тихо Сари и въздъхна. — Може би е прав, въпреки че Майкъл все още ме обича…

— Майкъл обича единствено и само себе си.

Сари кимна разсеяно.

— Сигурно имаш право, но смятам, че не би ме наранил. Сигурна съм, че е така.

— Не от него трябва да се пазиш, а от неговите приятели. Те всички вярват, че ти си ги предала на Рорк.

Сари отново въздъхна.

— Да, неговите приятели…

— Мислиш ли, че е достатъчно силен, за да ги спре, ако те решат да ти отмъстят?

— Не зная.

Чарлз се замисли. Набучи една кнедла на вилицата си и продължи да говори, взирайки се в нея:

— Знам, че не би искала да чуеш точно това, мила, но смятам, че Рорк постъпи правилно, като дойде и ти предложи закрила. Той може да ни помогне, а и ти се нуждаеш от такъв мъж като него. Когато говориш за него, ти ставаш пак онази същата Сари, която познавам. Той ти вдъхва сили и вяра за живот.

— Грешиш, чичо. Единственото, което той предизвиква в мен е ярост.

— То е същото. Безпокоя се, като те гледам как пропиляваш живота си. Не се усмихваш. Не се храниш. Не бива така. Не си същата и ти го знаеш, Сари.

Сари погледна ръцете си.

— Може би така е по-добре.

Чарлз сниши глас, като че ли искаше да придаде по-голяма убедителност на думите си, и продължи:

— Не, не е. Не мога да повярвам, че точно ти го казваш. Знам само, че Господ си знае работата и ако е рекъл Рорк да се върне, то той ще се върне.

Сари се вгледа в очите на чичо си.

— Така ли мислиш? Разбира се, Рорк има защо да се върне, но не, за да ме закриля!

— Сигурна ли си? Ами ако казва истината? Виждам, че е загрижен за теб, мила. По очите му личи.

Сари извърна глава. Не искаше чичо ида я гледа.

— Очите понякога лъжат, чичо. Не е дошъл да ни закриля от преследвачите, има нещо друго, което го е накарало да се върне отново при нас.

Чарлз се двоумеше дали да продължи, но все пак попита:

— И какво ще спечели, ако наистина ни лъже? Аз също се страхувам от преследвачите. Щях да бъда по-спокоен, ако имаше кой да защити поне тебе.

Сари се облегна на масата и взе ръката му:

— Имам кой да ме защити, чичо.

— Вече съм стар за такива работи, Сари.

— Не говори така.

— Аз съм само един старец. Това е истината — добави усмихнато Чарлз и потупа ръката й.

— Ти си всичко за мен и аз имам нужда само от теб. Повярвай ми, чичо, аз…

Някъде навън силно процвили кон и Сари замълча. Пусна ръката на чичо си и попита в недоумение:

— Марта в хамбара ли е?

— Да — отговори Чарлз, но нещо го безпокоеше и той етана и отиде до прозореца. — Има някой отвън. Ела!

Изведнъж се чу трясък и по пода се посипаха стъкла. Чарлз политна назад.

— Господи, чичо! — Сари допълзя до него.

— Загаси лампата — прошепна той. — Загаси я!

Сари отиде пълзешком до лампата, но в уплахата си я изпусна. Газта се разля по масата и тръгна към пода. Пламъкът плъзна със светкавична бързина. Сари свали кърпата си и започна да се бори с огъня. Един куршум просвистя покрай ръката й. Сари се дръпна назад и се взря в тъмнината. Нищо не виждаше. Чуваше само потропването на конски копита.

— Залегни! — викна Чарлз.

Сари се просна до чичо си.

— Сигурно е някой от бандата на Моли — прошепна той. — Рорк беше прав.

— Защо пък точно някой от бандата?

— Мисля, че Майкъл има пръст в тази работа — добави Чарлз.

— Как можа да си го помислиш!

Сари обаче съвсем не бе толкова уверена. Отвън долитаха мъжки гласове. Единият беше същият като на Майкъл. Какво завръщане! С изстрели в тъмнината! Ами ако не беше той? Той не би постъпил така! Да нарани собствената си сестра! Всъщност за Сари той не беше убиец. Тя не вярваше, че би посегнал на когото и да било. А толкова много грешеше. За всичко.

Чарлз пропълзя в мрака до вратата и посегна към резето. Сари се досети какво бе намислил и бързо каза:

— Не, няма да те изоставя!

— Върви! Трябва да се скриеш някъде! Те искат теб, а не мен.

— Няма да те изоставя!

— Тръгвай!

Отчаяният глас на чичо й прозвуча толкова чужд и непознат. Сари изтръпна от ужас. Но не можеше да го остави просто така! Не биваше да го изоставя!

Отвън се чуха стъпки. Някой приближаваше. Сари видя ужаса, който се изписа на лицето на Чарлз. Той я побутна да тръгва, но краката й не помръднаха. После с мъка се довлече до стъпалото и се втурна към килера, без да осъзнава къде отива. Когато вратата се отвори, тя едва успя да се пъхне зад чувалите с брашно. Заби нокти в тях и притихна. Сърцето й щеше да изскочи. Сари приведе главата си, колкото можеше по-надолу, и се помоли натрапниците да си отидат, без да им сторят зло.

Отново се чуха гласове. Сари се опита да се успокои. Познаваше всичките приятели на Майкъл, но знаеше колко отчаяни можеха да бъдат в действията си. Те щяха да я търсят навсякъде и нямаше да си тръгнат, докато не я открият. Всички истории, които бе чувала от Евън за тях, изплуваха в съзнанието й — побоища, убийства, бомби! Ужасяващо! Помнеше как се смееше Евън, докато разказваше с изражение на вманиачен убиец, който изпитва огромно удоволствие, когато си припомня ужаси, в които сам е участвал. Съпругът й знаеше, че тя изпитва отвращение, докато го слуша, и като че ли това го опияняваше още повече.

Някой ходеше нервно напред-назад. Къщата се тресеше. Спореха. От страх устата й пресъхна, нещо стегна гърлото й. Сари се опита да разпознае гласовете и да долови за какво говорят, но до нея долитаха само откъслечни звуци. Изведнъж всичко притихна. Настъпи тягостна тишина. Никакъв звук. Никакво движение. Чуваше само собственото си дишане.

Сари бавно се надигна. Ушите й бучаха от ужас и напрежение. Трябваше да изчака още малко. Сигурно не бяха отишли достатъчно далече, но не можеше да издържа повече. Трябваше да отиде при чичо си! Дали не е ранен? Ами ако лежеше мъртъв?! Сари отмести чувала. Нещо проскърца под краката й и тя спря.

— Отидоха си, мила.

Гласът на чичо й беше приглушен, като че ли идваше изпод земята. Сари се спусна към него. Чарлз беше все още на пода. Дишаше тежко.

— Чичо, чичо, добре ли си? Сари коленичи до него. — Чичо, моля те!

— Добре съм.

Гласът му беше странно тих. Той се опита да седне, но отново се строполи.

— Добре съм.

— Не, нещо не е наред — Сари се опита да скрие уплахата в гласа си, но не успя. — Какво ти сториха, чичо? Господи!

— О! — Чарлз се хвана здраво за ръката й и се надигна. — Само няколко удара. Не беше Майкъл, но… мисля, че бяха… неговите приятели…

Сари настани чичо си на стола. Чарлз пое дълбоко дъх. Сари се опита да намери в тъмнината лампата, но откри само това, което бе останало от нея. По пръстите й се полепиха стъкла, едно парченце се заби в кожата й, но Сари не му обърна внимание.

— Наранили са те!

— Не пали лампата! Още не! Не и преди да сме сигурни, че са си отишли — гласът му изведнъж стана по-твърд.

— О, чичо, толкова съжалявам! Прости ми!

— Ти нямаш никаква вина.

— Не, аз съм виновна — тъжно каза Сари. — Те търсеха мен, а не теб. Мислех си, че тук съм на сигурно място.

Чарлз само кимна. Сари погледна към счупения прозорец. Луната летеше толкова бързо, че за миг изчезна зад облаците, а после отново се появи. Стъклата по пода проблеснаха. Приличаха на многобройни пъстроцветни камъчета в тъмната нощ, облъхвана от студения вятър.

— Не мога да остана повече тук при теб. Това, че не ме откриха сега, не означава, че няма да се върнат утре. Не мога да излагам живота ти на смъртна опасност! Нямам това право, чичо!

— Това аз трябва да реша!

Чарлз дишаше все по-трудно и това още повече разтревожи Сари.

— Не, не мога да ти позволя да направиш това!

— Има още нещо!

— Какво?

Сари знаеше какво щеше да й каже. Имаше странното усещане, че вижда и чувства всичко, което изпитваше чичо й. Безпомощността му я плашеше и натъжаваше. Гласът му вече едва се чуваше.

— Какво трябва да направя?

Чарлз повдигна глава и въпреки че очите му не се виждаха, Сари усещаше погледа им върху себе си. Като че ли беше в клетка и нещо я душеше.

— Трябва да го помолиш да остане, мила, аз няма да мога да те защитя. Имаме нужда от Конър Рорк тук и сега. Нямаме избор.

Сари се скова от ужас. Пръстите й се вледениха. Той хвана ръцете й и ги привлече към себе си.

Луната беше ярка, светла, смразяваща. Конър яздеше бавно. Студът сковаваше движенията му. Не бързаше. Имаше достатъчно време да стигне до къщата. Скоро утрото щеше да настъпи. Предпочиташе да изтърпи гнева и яростта на Сари, отколкото да прекара още една нощ на открито. Нямаше причина да бърза. Мъжете, които беше наел, се оказаха доста добри. Беше им платено да следват Конър и да изпълняват всяка негова заповед. Първата им задача бе да изплашат до смърт Сари и Чарлз. Не трябваше да ги нараняват, само да ги изплашат. Това щеше да е достатъчно да се появи пред тях като герой.

Конър стисна зъби. Идеята му не беше от най-добрите, но нямаше друг начин да принуди Сари и чичо й да му позволят да остане в тяхната къща. Трябваше да ги изплаши. Целта оправдава средствата. А по последни сведения Майкъл се бе насочил на Запад и Конър бе абсолютно сигурен, че ще се отбие да види сестра си.

Конър се намръщи. Трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Ами ако Сари подозираше, че лъже? Ако се беше досетила, че нападението е по негова идея? Не искаше и да си помисли дори какво щеше да прави тогава, как щеше да гледа на него и как щеше да се чувства. Искаше му се това да не го притеснява и да не бъде от значение за него поне засега. Ако Сари бъде наранена, то това ще е само по нейна вина. Отмъщението е неизбежно.

Черни облаци преминаха през луната и за миг стана отново тъмно. Конър присви очи, за да вижда по-добре. Знаеше, че вече е близо. Във въздуха се носеше миризма на пушек. Беше съвсем близо. Никъде не се виждаха светлини, но се надяваше скоро да му предложат чаша горещо кафе. Нямаше да откаже това удоволствие.

Изведнъж видя някаква сянка да се плъзва под ярката луна. Конър пришпори коня в галоп. Пред него изникна счупеният прозорец и висящата входна врата, която проскърцваше от вятъра.

— Сари? — извика той, а конят се изправи на задните си крака — нещо го беше изплашило. Конър се вгледа в мрака, но не забеляза никакво движение. По дяволите, беше им казал само да ги сплашат, а не да рушат и без това оскъдното им имущество. По план те трябваше да обиколят фермата няколко пъти и да стрелят във въздуха. Гняв и ярост се надигаха в душата му. Щеше да си поговори за това с тях по-късно.

Отнякъде долетя изстрел. Конър не виждаше никого. Конят отново се изправи на задните си крака и той не успя да се задържи, докато животното риташе във въздуха. Толкова силно се строполи на земята, че дъхът му секна. Беше замаян, но успя да се претърколи, за да избяга от копитата на коня, които бяха точно над него. Тогава усети дулото на револвер. Някой го опря в гърба му.

Конър се опита да напипа пушката си, която беше скрита под палтото му. После се изви и опита да извади поне пистолета си. Точно тогава чу гласа й:

— Не мърдай!

Видя ботуши и пола. Спокойствието докосна всеки негов нерв, въпреки че дулото все още бе опряно в гърба му.

— Сари?

Но вместо отговор оръжието се заби още по-силно в ребрата му.

— Казах да не мърдаш! Пусни пистолета на земята!

Конър се подчини. Без да намалява натиска на револвера, тя ритна оръжието му настрани.

— Сари, кой е? — Беше Чарлз. Стоеше до вратата. — Какво става?

— Стой там, чичо!

— Аз съм, Конър Рорк. Кажи й да се махне, моля те!

— Господи, Сари! Та това е Рорк!

— Знам кой е — отвърна спокойно тя. В гласа й се долавяше студенина и неприязън. Това го накара да настръхне. Сари натисна още по-силно цевта в ребрата му. Гласът й беше неузнаваем: — Най-после се завърна. И какво очакваш, любов моя?