Меган Чанс
Разгневени сърца (20)

Деветнадесета глава

Сари излезе навън с купа топла супа. Вече не валеше сняг, но вятърът все още носеше ледени иглички, които пощипваха бузите й. Дъхът й излизаше на големи бели облаци. Докато бързаше към къщичката на Чарлз, непрекъснато се оглеждаше за Конър. Страхуваше се да не я види, въпреки че знаеше, че е излязъл на полето. Чарлз все още настояваше да му каже, но тя не можеше да се реши. Единственото, което искаше сега, бе да помогне на Майкъл да се възстанови. Тежестта в гърдите й беше понамаляла, но продължаваше да я измъчва.

Отвори вратата, влезе вътре и въздъхна. Майкъл спеше неспокойно. Дишаше тежко и гърдите му свиреха, дробовете му бяха болни. Чичо й му направи лапа от лук. Острата миризма изпълваше цялата стая. Сари затвори вратата внимателно и остави купата на масата. Свали шала от главата си и го преметна през облегалката на стола. Отиде до Майкъл и сложи ръка на челото му.

Той веднага отвори очи, погледна я и бегла усмивка премина по устните му.

— Мислех, че си ме изоставила, миличка.

Сари премести купата по-близо.

— Донесох ти нещо за хапване.

Майкъл се опита да стане, раменете му потръпнаха и кашлицата го задави. Лапата с лук, увита в кафява хартия падна от гърдите му и той леко я избута на пода.

— Казах му, че няма да помогне — промърмори той.

— Не е така! Помага и ти го знаеш! Вече си по-добре — не се съгласи с него Сари.

— Не, не се чувствам по-добре.

— Със сигурност си по-добре. Дори видът ти е друг.

Майкъл отново се усмихна. Не беше онази усмивка, която тя познаваше, но имаше малко сърдечност в нея. Сари се почувства задължена да му отвърне по същия начин и на свой ред се усмихна.

— Ето такава те познавам. Отново си същата Сари.

Усмивката й изчезна мигновено. Тя взе купата и му я подаде. Той я пое и започна да се храни. Сари почака малко и след това реши да поговори с него.

— Майкъл, знаеш, че не можеш да останеш дълго тук. Въпрос на дни е Конър да те открие.

— Ами остави го да ме открие тогава — отговори Майкъл с пълна уста. — Нямам нищо против да се срещна с копелето.

— Не ти ли стига това, че уби баща му?

Майкъл се обърна към нея. Очите му искряха от злоба.

— Той причини смъртта на деветнадесет мъже, Сари — грубо извика брат й. — Твои приятели. Мои приятели. Съпруга ти. Деветнадесет мъже. В библията пише: „Око за око“. Това са тридесет и осем очи, а аз съм избол само две.

Думите му я ужасиха.

— Така пише в Стария Завет — уточни Сари. — В Новия Завет такива думи няма, освен това те бяха престъпници, Майкъл. Евън също. И ти си като тях — ако те открият, тебе също ще те обесят.

— И какво от това? Ти ще ме жалиш, нали? По същия ли начин ще тъгуваш и за мен както за съпруга си, Сари?

— Не си справедлив към мен!

— Така ли? — попита грубо Майкъл. — Ти не си от верните съпруги, Сари!

— Не, но не съм го предала — отвърна спокойно тя.

— Не съм казвал, че си го предала.

— Но си го помисли! Ти измисли цялата тази история за мен. Че аз съм ви предала на Конър.

— А какво друго трябваше да си помисля?

— А какво ще кажеш, ако аз нищо не съм знаела за това? Евън и аз не се разбирахме, бракът ни не вървеше, дори беше станал непоносим. Той не споделяше плановете на Моли с мен, нито пък ти. Откъде бих могла да разбера нещо? Как бих могла да го кажа на Конър?

— Но ти знаеше, че е агент на Пинкертън!

— Научих го много по-късно. Точно когато ти го казах. Спасих ти живота, като те предупредих, Майкъл.

— Но не каза на Евън!

Сари отново се ужаси. Да, това беше истината. Не можеше да я отрече. Не беше казала на Евън, че подозира Конър в предателство. А можеше да го предупреди и той да избяга. Беше го оставила да върви към смъртта. Беше пожелала смъртта му.

Сари наведе глава. Купчината лук от лапата беше все още на пода — мръсна, мазна, навяваща тъга. Душата и пустееше. Всеки ден отново и отново преживяваше смъртта на Евън — виждаше го как отива към бесилката, ризата му се развява от вятъра, лицето му е наведено надолу към гърдите. Не можеше да забрави този ден, никога нямаше да може да го забрави. Той не пожела да я погледне дори. Майка му и сестра му я упрекваха с ледени очи. Всички се бяха отчуждили от нея. Всяко едно движение, всяка една дума беше насочена срещу нея. Всички я обвиняваха. Затова не можеше да остане в Тамагуа нито ден след обесването му. Страхуваше се да не нахлуят в дома й посред нощ. Страхуваше се, че ще трябва да плати за предателството си.

— Ти не знаеш как точно стана — каза бавно Сари. — Ти просто не знаеш.

— Евън никога не ти е посягал, Сари. Знам това със сигурност. Ако беше вдигнал ръка срещу теб, щях да го убия.

Лицето му се изкриви, очите се притвориха, скулите изпъкнаха. Сари се чудеше кое най-много предизвиква гнева му — тя или споменаването на Евън.

— Сари, ти винаги си била зависима от някого, винаги си се покорявала.

— Това време отдавна отмина — горчиво промълви тя. Знаеше, че в мислите си брат й беше далече, в онова време, когато родителите им бяха все още живи; когато все още имаха семейство, а тя и Майкъл бяха много близки. Баща им почина в мината, майка им се стопяваше пред очите им от треската и умря малко след това. Тогава Сари не беше на себе си. После отиде да живее при чичо Чарлз и леля Бърджис, а Майкъл пое по грешния път.

Макар и малко Майкъл и Конър си приличаха. Майкъл беше на десет години, когато родителите им починаха, и вече беше разгневен на целия свят. Смъртта на баща им при срутване в мината само подсили този гняв. Майкъл стана член на една от бандите в града и въпреки грижите на Чарлз и Бърджис той рядко се завръщаше в къщата при тях, дори не се хранеше там. Проклинаше съдбата. Ненавиждаше живота. Това го тласна към бандата, която се беше обявила срещу управниците.

Сари го погледна и си спомни колко добър беше и как се грижеше за нея. Родителите им ги бяха лишили от ласки и обич, но тя получаваше обичта на Майкъл. Колко вечери поред майка им не се прибираше от бара, а той я държеше на коленете си и я хранеше…

Сигурно вече беше забравил онези дни и какво означаваха един за друг.

Изненада се, когато Майкъл се обърна към нея и я погледна мило. Очите му излъчваха топлина и разбиране.

— Не ти беше лесно с мен през последните години, нали, момиче? Мразиш ли ме?

Сари въздъхна.

— Не те мразя, Майкъл — отвърна вяло тя.

— Но би искала да си отида, нали?

— Животът ни е различен, Майкъл. Различни неща ни вълнуват. Не ми… не ми харесва начина ти на живот, нито средствата, с които се бориш. Жестокостта… убийствата… — тя го погледна открито и продължи: — Да, бих искала да не ме забъркваш отново. Искам да си отидеш.

— Няма друг начин — каза горчиво Майкъл, но в очите му вече припламваха искрите на злобата, яростта и фанатизма. — Компанията ти го изисква, нали?

— Майкъл! — не се стърпя и извика Сари, след това стана.

— Добре, добре — той хвана ръката й и я накара да седне отново. — Съжалявам. Кажи ми само едно нещо, Сари! Защо Рорк е тук?

Тя издърпа ръката си.

— Не искам той да пострада. Обещай ми, че няма да го нараниш! Обещай ми!

— Сари…

— Обещай ми!

Майкъл въздъхна тежко.

— Добре, обещавам ти да не го наранявам, поне докато съм тук — увери я той, а на лицето му изгря усмивка — странна, неразгадаема. — Обещавам ти, но не мога да му се доверя, не разбирам какво души около сестра ми, какво търси, освен ако не е същото, което търсеше в Тамагуа.

— Майкъл!

— Сари, скъпа, просто ми кажи! Не искам да ти се случи нещо лошо.

Сари се изсмя.

— Много интересно! Точно заради това и Конър е тук.

Майкъл я погледна изненадан.

— Той каза, че съм в опасност и че съм белязана за следваща жертва. Дошъл, за да ме защитава.

Майкъл стана изведнъж много сериозен. Точно заради това Сари реши, че Конър е казал истината.

— Наистина ли съм в опасност? — попита тихо тя.

— Трябва да го разбереш, Сари. Те всички мислят, че ти си дала информацията на Конър и си ни предала.

— И ти не им каза нищо? Не ги ли убеди, че не е така?

Майкъл замълча, само погледна отчаян към сестра си и лицето му помръкна.

— Не можех да им кажа, че не е така, защото не знаех. Но сега ще им кажа да не те преследват. Това поне мога да направя.

— Но то не означава, че няма да бъда повече белязана, нали?

— Да, за съжаление — съгласи се Майкъл.

— А ти затова ли дойде? — попита Сари и сърцето й замря в очакване. — За да ме убиеш? Затова ли беше нападението?

Майкъл я погледна изненадан.

— Не знам за какво говориш!

— Нападнаха ни и пребиха Onkle — поясни Сари.

— Не са били от нашите! За бога, Сари, ти си ми сестра! — извика Майкъл. — Може за теб това да не означава нищо, но аз все още те обичам. Ти спаси живота ми и ще направя всичко възможно, за да запазя и твоя.

Сари мълчеше. Признанията на брат й я шокираха. Не беше повярвала на Конър, когато й каза, че е в опасност, но сега повярва на Майкъл, че може да я спаси. Защо обаче Майкъл казваше, че те не са предприемали нападение? Не знаеше какво да мисли и не искаше да мисли.

— Всичките ти приятели са мъртви, братко продължи уверено тя. — Този начин на живот също е мъртъв. Пинкертън унищожи бандата ви. Крайно време е да го разбереш и ти, и останалите.

Майкъл стисна устни и каза през зъби:

— Грешиш, Сари!

— Деветнадесет мъже бяха обесени, но не защото Конър ги е предал, а защото са престъпили законите. Колко още трябва да умрат? Колко още, Майкъл?

— Още не е дошъл краят. Имаме други планове…

— Докато те видя да висиш на бесилката ли? — прекъсна го Сари. Скочи бързо, грабна шала си от стола, уви го около главата си и се обърна към него. Лицето на Майкъл беше гневно и очите му светеха от ярост. — Искам да разбереш само още едно нещо, Майкъл. Не се грижа за теб, за да те видя после мъртъв. За последен път ти помагам. Това е последната ми дума. След два дни е Коледа, дотогава искам да си си отишъл.

Погледът му беше безизразен, очите студени. Тишината беше тягостна и напрегната. Само кимна — рязко и твърдо.

— Разбирам те, мила сестричке.

В думите му имаше и малко тъга. Сари завърза шала си на възел и излезе.

 

Конър продължаваше да се бори с оградата. Бодливата тел подскачаше около ръкавиците му, а вятърът вледеняваше лицето му. Студът като че ли се промъкваше през палтото. Конър спря за малко и избърса челото си с опакото на ръкава. Полето се простираше, докъдето очите му виждат — чак до белезникавия хоризонт. Тежка земя! Ако успееш да се пребориш с нея, получаваш богати дарове! Имаше какво да очаква от тази земя и щеше да го получи! Някак странно спокойно беше тук и равнината. Толкова спокойно, че даже самотно. Въпреки това му харесваше. Обичаше тази земя! Замисли се как ли ще изглежда, когато бъде засадена с пшеница и царевица, как високите им стебла ще се полюшват от силния вятър. Запита се дали ще му хареса една такава промяна и се усмихна. Само преди месец дори мисълта за земята го караше да потръпва, да се чувства изоставен, самотен и чужд. А сега? Сега си представяше как ще изглеждат тези ниви напролет и му ставаше приятно.

Конър Рорк — земеделец! Господи, как ли щяха да му се смеят приятелите, ако научат!

Изведнъж се натъжи. Приятелите… Опита се да си спомни лицата им. Тогава разбра — той нямаше приятели. Беше сам, както сега, само студеният вятър виеше, а бодливата тел проблясваше на зимното слънце. Беше станал приятел с бандитите на Моли. После се обърна срещу тях — службата му го изискваше. Изправи ги пред закона да отговарят за делата си, без да съжалява.

Имаше и баща… Имаше Сари…

Зачуди се дали тя щеше да му се смее, ако го види да обработва земята. Дали въобще си го беше представяла някога така. Как ли щеше да се чувства, ако останеше тук завинаги.

От няколко дни искаше да й зададе всички тези въпроси, но все не успяваше да намери подходящ случай, за да поговори с нея насаме. Чарлз все се навърташе около тях, ако пък го нямаше, Сари изчезваше тайнствено от стаята — или отиваше да дои кравите, или да нагледа животните.

Толкова много въпроси имаше към нея, а тя напоследък избягваше погледите му. Все изглеждаше напрегната и уморена. Конър знаеше какво означава това, той познаваше Сари много добре. Сигурно тя съжаляваше за дните, прекарани заедно по време на бурята. Тя обичаше да премисля нещата твърде много.

Конър се загледа надолу по посока на къщата. Чарлз беше там и поправяше своята част от оградата. Конър му махна с ръка. Чарлз го разбра и на свой ред му махна да се прибират. Конър избърза, за да открие Сари, преди Чарлз да се е прибрал.

Почти беше стигнал, когато я забеляза да пресича двора, цялата увита в шал, само брадичката й се виждаше. Не беше я виждал досега да бърза толкова много, почти тичаше. Носеше нещо в ръце.

Конър се усмихна, избърза напред и се притисна до стената. Когато Сари наближи, той изведнъж изскочи пред нея, грабна я за раменете и я привлече към себе си. Тя извика от уплаха и изпусна нещо на земята. То се търкулна беше купа. Остатъците от храната се разсипаха по снега.

— Конър! — извика тя почти без дъх. — Изплаши ме!

— Извини ме, любов моя — той се усмихна, наведе се и взе купата, загърна я отново в кърпата и й я подаде. — Кого си хранила?

— А… ами птиците — неуверено отвърна тя и тръгна към вратата.

— О! Не знаех, че обичат супа.

— Да — отговорът й прозвуча доста странно. Сари отстъпи назад и наведе очи. — Ти нали работеше по оградата?

— В момента имам почивка — каза весело Конър. — Помислих си, че доста отдавна не сме били сами и реших да се прибера по-рано.

— О, така ли? — засмя се Сари, но лицето й остана сериозно и напрегнато. — Мога да отгатна защо.

— Ами да, защо не ми направиш чаша кафе? Много е студено навън, а аз доста поработих.

— Разбира се — отвърна Сари и пое дълбоко въздух.

Отвори вратата и Конър я последва. Топлината на стаята беше приятна. Миришеше на прясно изпечен царевичен хляб, на фасул и шунка. Конър затвори врата и се облегна на стената. Наблюдаваше как Сари оставя купата, след това развива шала от главата си и къдриците й се разпиляват по раменете. Сари свали и палтото си и го закачи зад вратата, след това отиде до печката и взе порцелановия чайник, който винаги беше пълен с горещо кафе.

Конър разкопча палтото си и свали шапката. Беше му приятно да усеща Сари близо до себе си. Беше толкова нежна — дори начинът, по който наливаше кафето, му доставяше удоволствие. Главата й беше леко наклонена и откриваше прекрасната й шия. После го погледна и страните й пламнаха.

— Защо ме гледаш така?

— Просто те гледам.

— Но защо?

— Защото си много красива, Сари!

Взе чашата и седна на стола до масата. След това протегна ръка и я прегърна през кръста. Привлече я към себе си и се сгуши в нея — ухаеше на студ и кафе.

— Липсваше ми през последните дни, любов моя!

Сари сложи ръце на гърдите му и се наведе към него.

— Ти също ми липсваше — каза тя, но в гласа й прозвучаха нотки на безпокойство.

Конър се смяташе за добър познавач на душите на хората и това не му убягна.

— Какво има, Сари? Какво те тревожи? — попита нежно той.

Сари го погледна невинно.

— Няма нищо.

— Не ме лъжи, Сари! Толкова дни наред не ме поглеждаш и отбягваш очите ми. Какво има, Сари? Да не съм сгрешил в нещо? Кажи ми, моля те!

Тя наведе глава и промълви:

— Не, не, няма нищо! Всичко е наред!

— Тогава защо изглеждаш така?

Сари се дръпна назад, разпери ръцете си и се обърна към печката.

— Просто… няма нищо.

Конър се разтревожи.

— Мислех си за Коледа, за танците. Това е всичко. Нямам… какво да облека.

Конър си спомни за плата, който извади от шкафа й и го даде на Чарлз, за да го занесе на мисис Ландърс, когато тръгна за Удроу във виелицата. Мисис Ландърс можела да я ушие, поне така каза Чарлз, когато Конър му обясни какво точно харесва Сари, но роклята вее още не беше готова и сигурно нямаше да стане за празненството.

— И в най-обикновената рокля ти пак ще бъдеш красива, мила — опита се да я успокои Конър. — Но не това те тревожи, нали?

Сари го погледна през рамо. Страните й още горяха. Гледаше го развълнувана и притеснена.

— Ето това е — каза Сари, като че ли искаше да се защити от нещо, после пристъпи към него, хвана ръцете му, наведе се и го целуна по устните нежно и силно.

— Липсваше ми… — прошепна тя.

Конър се усмихна. Прегърна я и я притисна до себе си, говорейки близо до устните й.

— Каквото и да облечеш, ти ще бъдеш най-красива!

Сари се усмихна.

— С рокля от памук?

— Е, аз ще имам камара кифлички пред себе си и няма да те гледам — подразни я той.

— Значи кифлички, така ли? — закачаше се Сари и отново го целуна. — И цигулар, който да ти припява нежно?

— Няма ли да има валс?

— Надявам се, проповедникът да му забрани, защото това е дяволски танц, а и не е на мода вече — каза Сари през смях.

— Е, да, едно невинно момиче би могло да се замае от валса и да попадне право в лапите на греха. Само едно докосване и край — Конър потръпна и се разсмя.

Сари също се засмя. Гласът й беше нежен и звънлив.

— Надявам се, че всичките тези години в енорията са те променили и без съмнение ще отидеш в Рая. Един танц не бива да те отклонява от правия път.

— Аз през цялото време се опитвам да не вървя по правия път.

Сари сложи пръст на устните му.

— Мисля, че окончателно се провали и няма връщане назад.

— За мен Раят е тук, Сари, тук, където си ти.

Беше сериозен. Сари се дръпна назад и извърна очи от него. Лицето й помръкна. Конър още повече се разтревожи. Приближи се до нея. Отчаянието й се предаде и на него. Страхуваше се, че са се отчуждили и няма да може да я върне при себе си. Хвана ръката й и сключи пръсти около китката й — беше малка и нежна, с почти прозрачна кожа.

— Сари, любов моя, трябва да поговорим!

Отначало помисли, че тя ще откаже, че ще се дръпне и ще избяга, но Сари не помръдна. Вгледа се в очите му, като че ли търсеше нещо, и каза:

— Да, знам.

След това се притисна към него. Конър я прегърне отново и се вгледа в очите й — в тях имаше страх, не, не точно страх, а безнадеждност и самота.

— Само, моля те, не днес… Има някои неща… трябва да премисля всичко…

— Какви неща?

— Просто някои неща, Конър — каза Сари с разтревожен глас и нежно се усмихна. — Моля те, нека поговорим друг път.

Той кимна. Отговорът й не можа да го успокои. Мълчанието й правеше напрежението още по-осезаемо и това го плашеше. Той погледна към нея, без да я вижда — пред очите му бяха хартиите по стената, здрача, който се спускаше навън и който обграждаше душата му. Изведнъж се почувства много самотен и тъжен, като че ли всичко му се изплъзваше, дори и Сари.

— Нещо не е наред — повтори той.

Сари отрече с глава.

— Върви да поправяш оградата — каза тя и се опита да се усмихне. — Отивай да се учиш да бъдеш фермер.

— Фермер, а? Мислиш ли, че от мене ще стане фермер?

— Не знам — отговори Сари. — А ще опиташ ли?

След това Сари се обърна с гръб, грабна престилката си от закачалката до печката и си я сложи. Конър остана така, без да помръдне. Въпросът й още звучеше в ушите му, а той нямаше сили да отговори. А и Сари не го попита повече — сигурно знаеше какъв отговор щеше да й даде.