Меган Чанс
Разгневени сърца (21)

Двадесета глава

Конър хвана юздите, за да ги стопли поне малко в ръцете си. Отиваха в града. Времето беше ужасно, не биха могли да изберат по-неподходящ момент за пътуване. Тази вечер беше коледният бал. Студът се просмукваше през палтото му. Още веднъж Конър провери топлите тухли на пода на файтона — бяха затрупани със слама и все още приятно грееха. Стопли ръцете си, пъхна ги в джобовете и погледна към къщата.

Вратата се отвори. Светлината се разля по снежната пътека като ярък килим и по него тръгна Сари. Беше прекрасна, въпреки че старото й палто висеше и приличаше по-скоро на преметнато одеяло, отколкото на дреха, а главата й беше увита с износения шал.

Тя го погледна и се усмихна, но не жизнерадостно, а вяло. Отново на лицето й беше изписано напрежение. Сари беше нервна и той го усети. Спомни си, че когато ходиха в града за първи път, тя изглеждаше по същия начин. Тревожеше я любопитството на хората там. Сигурно по същата причина сега изглеждаше още по-притеснена.

Усмихна й се нежно. Искаше да я увери, че всичко ще бъде наред, затова се почувства длъжен да я успокои:

— Не се тревожи, няма да се отделя от теб цялата вечер.

Сари го погледна малко учудено, а после извърна глава.

— Нали не си забравил сладкишите?

— Те са отзад — отговори Конър и застани пред файтона, за да поеме ръката й и да й помогне да се качи.

— Не си забравил одеялата, нали? — попита Чарлз.

— Как бих могъл да ги забравя в такъв студ — отвърна Конър и изчака Чарлз да се качи и седне до племенницата си. Най-накрая се качи и самият той и взе юздите.

— Надявам се това празненство да си струва мръзненето — подхвърли закачливо. — Мисля, че вече можем да тръгваме.

Сари кимна разсеяно.

— Увериха ме, че ще прекараме чудесно.

Файтонът потегли. Снегът изскърца и конете препуснаха към града. И тримата мълчаха — беше прекалено студено, за да разговарят. Конете пръхтяха и белите облачета пара ги обгръщаха. Конър се наведе и придърпа одеялата още по-нагоре. Сари седеше до него тиха и примирена. Чувстваше топлината на тялото й и му беше приятно. Срамуваше се да признае колко много го възбуждаше, но това беше самата истина. За нищо друго не мислеше през последните няколко дни само за тази вечер, когато ще танцуват заедно, той ще я държи в обятията си, ще се носят под звуците на музиката, Сари ще бъде до него и ще се усмихва. Спомни си онази вечер в Тамагуа, когато танцуваха заедно за първи път; тя слезе по стълбите в синята си рокля беше като видение и той не можеше да откъсне очи от нея. Още тогава тя завладя сърцето и мислите му. Цялата вечер й се наслаждаваше и дори когато някой му каза, че е съпруга на Евън Травърс, той не престана да я следи с очи. Трябваше още тогава да разбере, че е в беда. Трябваше да стои настрана от нея — така постъпваха истинските агенти, те не забелязваха жените. Но Конър не беше като останалите. Той забеляза Сари…

Погледна към нея. Лицето й беше отново напрегнато. Спомни си разговора от предишния ден. Трябваше да й каже истината, трябваше Сари да узнае истинската причина, поради която се беше върнал тук, трябваше тя да разбере всичко, което го притесняваше — подозренията му, че поддържа връзки с Майкъл, желанието му да го залови, колебанието, което го обхващаше при мисълта за отмъщението. Трябваше да й каже всичко това и да разбере дали тя щеше да продължи да го обича… Ако въобще го обичаше…

Конър като че ли се страхуваше да узнае истината. Беше стигнал до най-опасното положение, в което може да изпадне един мъж, който обича. А колко пъти бе рискувал живота си? Беше преследвал убийци и хора, обявени извън закона бяха стреляли по него, бяха го взривявали и винаги оцеляваше. Сега за първи път се страхуваше. По дяволите, поне трябваше да опита! Ако Сари го обича, всичко ще бъде наред.

Вече навлизаха в Удроу. Прозорците на Грейндж Хол се виждаха отдалече. Целият двор беше пълен с файтони. Градът кипеше от живот. Смях и весели викове отекваха в нощта. Въздухът беше наситен с вълнение. Снегът проблясваше около уличните лампи.

— Колко е красиво! — прошепна Сари, задъхана от вълнение. — Не бях и помислила дори, че ще изглежда толкова внушително!

Внушително? Конър гледаше скептично малката сграда. За него тя не беше никак „внушителна“. Нямаше гирлянди от малки свещички, които да обкичват стените й, не се чуваше шумоленето на коприни и кадифе, нямаше нищо общо с празненствата, на които бе присъствал в Чикаго.

Единственото хубаво беше звънкият смях, песните и звуците на цигулката. Жените бяха повдигнали леко басмените си рокли и танцуваха весело, очите им искряха от безгрижие; дрехите им бяха преправяни и наподобяваха скъпите рокли от тафта; мъжете пристъпваха около тях и очите им бяха отправени към усмихнатите им лица. Цялата зала излъчваше близост и нежност, и любов. Това опияняваше. Конър се почувства завладян от тази красота още от първия миг. Усмихна се. Може пък и да му хареса този малък град. Чикаго си имаше своите предимства — блясък, разкош, красиви жени, които все флиртуват, но никога не се смеят, позират и стоят неподвижни, за да не развалят фризурите си или да не измачкат роклите си. Той би предпочел да е тук, в Удроу, при този единствен цигулар и при този искрящ смях.

Конър се обърна към Сари. Тя седеше до него, бузите й все още бяха зачервени от студа, а очите й блестяха. Конър се вгледа в нея и на душата му стани топло и приятно. Беше развълнуван и щастлив. Спря конете, скочи долу и подаде ръка на Сари. Чарлз му помогна да разпрегнат.

— Чарлз! Конър! — чу се отнякъде и след малко видя ха Уил Шмахер да им протяга ръка. — Радвам се, че дойдохте!

Чарлз стисна ръката му и каза весело:

— За нищо на света не бихме пропуснали. Надявам се, че празненството не е започнало без нас.

— В никакъв случай! Как можем да започнем, след като Сари не е донесла великолепния си пай със смокини?

— Не бих искала да те разочаровам, Уил, но смяташ ли, че два пая ще бъдат достатъчни за всички — попита Сари и се усмихна нежно.

— Не, ако аз сам изям единия.

— Мисля, че Бърта ще те принуди да го поделиш с нея. Все пак е Коледа — засмя се Сари.

Тя се обърна към файтона и извади кошницата, където беше пая. Уил се притече на помощ и я пое.

— Позволи ми да ти помогна, Сари — каза той и й подаде ръка. — Надявам се твоят кавалер няма да има нищо против, ако влезем заедно вътре, тук е ужасно студено.

Сърцето на Конър се сви при мисълта, че тя ще отиде в залата сама, без него. Той през цялото време си беше представял, че ще бъде един от онези щастливи мъже, които влизат в залата със съпругите си, придържайки ги да не се подхлъзнат по заледените стъпала. Е, Сари все още не му беше съпруга и той нямаше право да се сърди, но много му се искаше тя да е до него.

Изкашля се и каза:

— Ще се видим вътре, Сари.

Тя кимна и му махна с ръка, след това се хвана за Уил и те тръгнаха внимателно по ледената пътека. Конър я наблюдаваше как върви изправена до Уил, после се обърна към конете и му се прииска вече да е приключил и с разпрягането, и с всичко, което го разделяше от Сари. Нямаше търпение да влезе вътре, да я потърси и да я покани на танц, а тя да се отпусне в ръцете му.

— Конър Рорк?

Конър погледна през рамо. Мъжът, който го извика по име, му беше много познат, но не можеше да се сети откъде.

— Да.

— Джон Кланси. Нося ви телеграма.

Конър се поколеба. Пусна поводите и избърса ръцете си. Погледна към Чарлз и видя, че беше много притеснен. Тръпки преминаха по тялото му.

— Телеграма?

— Пристигна вчера. Не можах да я донеса, но татко каза, че сигурно ще дойдете тази вечер тук и аз реших да ви открия веднага щом пристигнете. От Денвър е.

Денвър? Питър Девлин беше изпратен в Денвър. Той беше най-старият агент на Пинкертън, именно той беше препоръчал плана, който следваше Конър. Беше му много добър приятел. Лошо предчувствие изпълни душата му. Той пое жълтото листче от ръката на Джон и му благодари.

— Съжалявам, че не успях да я донеса навреме.

— Няма нищо. Все пак благодаря — Конър се усмихна и се обърна към Чарлз. — Не ме чакай, Чарлз, влизай на топло, идвам след малко.

Чарлз стоеше объркан, не знаеше какво да прави, като че ли не искаше да го оставя сам, но после кимна, сложи бързо сеното на конете и каза припряно:

— Ще се видим вътре, Рорк.

Конър изчака, докато Чарлз се отдалечи и се скрие зад ъгъла. Тогава се облегна на стената и се загледа в листчето хартия. Няколко мъже минаха покрай него, забързани към входната врата, разговаряха на висок глас, но Конър почти не ги чу. Необяснимо притеснение го обхвана, докато гледаше телеграмата. Страх се прокрадваше в душата му, но той се постара да не му обръща внимание. Все още обаче се колебаеше дали да отвори плика. Можеше да се престори, че никога не го е получавал и да го захвърли, все едно че Пинкертън не съществува. Но знаеше, че не бива да постъпва така.

Бавно отвори плика и извади тънкото листче. Думите плуваха пред очите му, без да може да ги разчете, но изведнъж всички букви се проясниха и дъхът му спря.

ДОЙЛ Е ЗАБЕЛЯЗАН ТОЧКА ЧАКАЙ МЕ ТОЧНО В ПЕТ УТРЕ В ДЕНВЪР ДО ОГРАДАТА ЗА ДОБИТЪК ТОЧКА БЪДИ ВНИМАТЕЛЕН ТОЧКА ВЗЕМИ МЕРКИ ТОЧКА

Конър остана шокиран.

Значи Майкъл беше тук, в Колорадо. Спомни си последните дни, когато Сари непрекъснато го отбягваше, като че ли му се изплъзваше. Дали причината беше в него или в брат й?

Беше ужасен от тази мисъл. Спомни си виелицата и дните, прекарани заедно с нея, думите й, че вече не иска да види или да чуе нещо за Майкъл. Дали му беше казала истината? Тогава й повярва. Тя го гледаше право в очите, докато изричаше тези думи, и той й повярва. Реши, че това е най-важното нещо — да й има доверие — и че винаги ще й вярва.

Погледна към Грейндж Хол. Светлината от прозорците все още се разливаше по снега. Трябваше да реши — дали да вярва на Сари, или не. Моментът изискваше той да направи най-важната стъпка в живота си. Пъхна бързо телеграмата в джоба, заобиколи конете и забърза към входа. Мъжете край него го изгледаха учудени. Трябваше да открие Сари. Трябваше незабавно да говори с нея. Трябваше да разбере дали го обича достатъчно, за да й се довери, дали го обича толкова, че да му помогне да открие себе си, истинската си същност. Ако го направеше… Господи, ако само малко му помогнеше, той щеше веднага да изпрати телеграма в Денвър и да напише на Девлин да върви по дяволите.

Ако беше сигурен, че Сари го обича, щеше да постъпи така, както го беше посъветвал баща му, както му беше казал и Уилям Пинкертън — щеше да премахне от сърцето си желанието за мъст, омразата и гнева. Заради Сари беше готов да забрави за Майкъл, щеше да отпрати всички тези мисли и чувства в миналото и никога да не им позволи да се върнат отново.

Тя стоеше в ъгъла и потропваше нервно с пръсти. Свиреха цигулки и всички пееха, но Сари си оставаше все така напрегната. Искаше да се отпусне, да се почувства добре, да се повесели и да се наслаждава на приятната вечер. Седмици наред беше чакала този ден, много преди Майкъл да се появи. Беше си представяла как ще танцува с Конър, как ще се облегне на ръцете му, а той ще се усмихва и ще бъдат толкова близо един до друг. Много беше мечтала за тази вечер, но сега всичко беше различно. Нищо от това, което си беше представяла, не се случи. Непрекъснато мислеше за Майкъл. Треската вече беше отминала. Той й обеща, че когато тръгнат за празника в Удроу, ще си отиде. Сари искрено се надяваше да държи на думата си, но това никак не я успокояваше. Не можеше да вярва на Майкъл, защото когато говореше за Конър, в гласа му все още имаше силна омраза. Сари се опасяваше, че той може да предприеме нещо срещу него, въпреки обещанията си да тръгне незабелязано, че ще се опита да отмъсти, че няма да удържи на думата си. Той е убиец, й беше казал Чарлз за Майкъл и това продължаваше да я измъчва, защото знаеше, че е истина.

През последните дни непрекъснато мислеше и за Конър. Искаше да го предупреди, но после отхвърляше тази възможност и тревогата й се засилваше. Имаше лошо предчувствие. Чувство за вина я измъчваше. Ако Конър узнаеше по някакъв начин…

Оставаше й само надеждата, че Майкъл ще удържи на думата си и ще спази обещанието да си тръгне, без някой да разбере, че изобщо е бил там. Беше уморена от напрежение, притеснение и лъжи. Винаги, когато Конър се опитваше да я успокои, че всичко ще бъде наред, тя се чувстваше още по-несигурна. Струваше й се, че той подозира нещо, че едва ли не усеща присъствието на Майкъл в къщата и ще тръгне да го търси. Спомни си разговора им в кухнята предишния ден. Дали се беше престорил, че приема историята й за птиците? Дали й вярваше? Какво щеше да измисли, ако отново я свареше неподготвена за въпросите му? Щеше ли да успява винаги да се измъква от трудните ситуации?

Сари въздъхна дълбоко и се опита да се усмихне на двойката, която мина покрай нея. Така й се искаше да бъде като всички останали. Така й се искаше да може поне малко да бъде щастлива и безгрижна като тях. Да се смее, да танцува, да се весели, да се сгуши в обятията на любимия мъж, да гледа звездите и да си мечтае за бъдещето, да премине под клончето имел, закачено на вратата и да го целуне, за да покаже истинските си чувства, да танцува, докато бузите й пламнат и дъхът й спре, а после да излезе навън в студената зимна нощ и да прошепне всички онези тайни, които трябва само любимият човек да знае, само Конър и никой друг.

Но какви тайни да му сподели, след като те щяха да ги разделят! Можеше ли да му каже всичко? Дали то нямаше да го отдалечи отново от нея? Сари затвори очи. Цялата трепереше. Така искаше Майкъл да си беше отишъл вече.

Вратата зад нея се отвори. Студеният въздух я облъхна и разроши косата й, а толкова се постара да направи кока си, толкова много грижи положи и да сплете панделка във френската си плитка. Беше облякла роклята си на сини райета, която беше преправяла толкова много пъти, но коприната все още пазеше блясъка си. Малка якичка, тънки панделки от дантела, тесен ръкав, бухнала пола — тоалетът й беше скромен, но достатъчно красив. Сари остана много доволна, когато реши да облече точно тази рокля, но сега вече не се чувстваше така. Мислеше си за онзи плат, който беше харесала в магазина. Пред очите й блестяха тъмнозелените линии, преплетени с нежните райета в светли тонове. Искаше да бъде красива и Конър да я забележи, но какъв смисъл имаше… Сега единственото, което я тревожеше, бе бедата, която можеше да навлече на Конър. Надеждата й, че Майкъл вече няма да е вкъщи, когато се приберат, й се стори съвсем напразна. Нямаше бъдеще за Конър и нея. Връщането на Майкъл като че ли беше знак, който още веднъж показа безсмислието на тази нейна мечта. Ако имаше как да промени всичко и да върне времето назад…

— Ето те и теб — каза Конър, навеждайки се към нея толкова близо, че тя усети дъха му в лицето си. — Чакаш ли ме?

Сари го погледна и се опита да се усмихне. Надяваше се, че изглежда добре.

— Толкова много се забави навън. Страхувах се, че вече съвсем си измръзнал.

— Е, не съвсем — отвърна Конър и се усмихна.

Сари се вгледа в лицето му и забеляза сянка от напрежение в очите му. Смехът му беше пресилен, чувстваше се точно като нея — тъжен и напрегнат.

Конър протегна ръка, Сари сложи своята в неговата и тръгнаха към средата на залата. Танците започнаха. Цигулките свиреха весела и игрива мелодия, дамите придържаха роклите си, а кавалерите приклякваха около тях. Всички бяха усмихнати и щастливи.

— Имаш ли друга покана за танц или мога да те запазя за себе си през цялата вечер? — попита усмихнат Конър.

Сари се опита да отговори спокойно.

— А какво ще си помислят хората, ако танцувам само с тебе през цялата вечер? Ще провалиш всичките ми планове да срещна някой млад и красив фермер — вдовец. Позволявам ти да ми бъдеш партньор на първия танц.

Лицето на Конър помръкна и пръстите му стиснаха ръката й.

— Няма фермер, който да те заслужава! Губиш си времето! Ще танцуваш с мен! — отвърна малко грубо Конър и я дръпна към танцуващите двойки.

Дори не беше съблякъл палтото си. Сари чувстваше, че се задушава. Знаеше, че е добър танцьор, стъпваше плавно, но сега беше различен, като че ли не го беше грижа как танцува. Спомни си първия им танц в Тамагуа. Тогава й се струваше, че ще се стопи в прегръдката му; не усещаше земята под краката си; слушаше напевния му глас, а ръцете му нежно я прегръщаха. Евън никога не беше танцувал с нея, но тогава се появи Джейми О’Брайън. Той не се притесняваше от скандалното си поведение и точно това предизвикателство я беше накарало да се влюби в него. Този спомен дори сега малко я успокои и Сари се отпусна в ръцете на Конър и се усмихна. Реши повече да не мисли за Майкъл, хвана полите си и се впусна буйно в танца. Не биваше да позволява на когото и да било да развали хубавата й вечер. Сари знаеше, че връзката им няма бъдеще, но какво значение имаше това сега? Важното беше, че тази вечер са заедно, че са един до друг и всичко едва започваше.

Когато цигуларите забавиха темпото, Сари приклекна, погледна Конър в очите и нежно му се усмихна. Ръката му помръдна на гърба й и леко я притисна. Сари усещаше тялото му до своето. Вгледа се в очите му Конър беше свел глава, очите му бяха напрегнати, лице то сериозно.

— Какво има, Конър? Да не съм те настъпила — попита през смях Сари.

— Не, защо? — все още сериозен отговори Конър.

— Прекалено сериозен си, чак ме е страх.

— Извини ме, мисля, че изгубих настроението си за тази вечер — въздъхна Конър. Сложи ръцете си на кръста й и отново я притисна към себе си. Тя ухаеше толкова приятно на свежест и любов!

— Предполагам, че мога да ти простя. Трябва само да ми кажеш истинската причина за твоите тревоги.

Той я погледна в очите и попита:

— Наистина ли искаш да узнаеш причината, Сари?

Стомахът й отново се сви, а сърцето й замря. Начинът, по който я гледаше, гласът му, сериозното изражение на лицето му, напрегнатото дишане — всичко подсказваше, че той знае за Майкъл. Беше разбрал. Не е била достатъчно предпазлива. Всеки път, когато е преминавала през двора, за да занесе храна на брат си, той я е наблюдавал. Та нали беше таен агент, нали това му беше работата! Разбира се, че я е разкрил, само дето не е казал нищо, чакал е тя да му го съобщи!

Улисана в мислите си Сари не забеляза, че Конър я водеше към задната врата. Хората стояха около отрупаната с лакомства маса, разговаряха и се смееха, но когато Сари и Конър минаха покрай тях, те ги погледнаха изненадани и се отдръпнаха настрани. Сари беше останала почти без дъх, когато Уил Шмахер отвори вратата пред нея и Конър я дръпна навън. Студът проникна през роклята й, но тя беше толкова паникьосана, че нямаше време да мисли за това. Единственото, което се въртеше в главата й, бе мисълта, че само след няколко минути всички в града щяха да говорят за това как Конър я е извел навън, как тя е била в обятията му и какво ли още не. Толкова изобретателни бяха жените в този град…

Преди да успее да каже на Конър какво мисли, той я притисна към стената и я прикри с тялото си от студа. Беше сложил ръцете си на кръста й. Дъхът му беше топъл и нежен. Сари така се замая, че не можа да каже и дума. Вятърът рошеше косите й. Луната всеки момент щеше да изчезне зад облаците. Прехвърчаха снежинки.

— Сари! — прошепна Конър, но изведнъж се изсмя тихичко, после извърна глава.

Сари стана още по-озадачена. Досега никога не го беше виждала такъв. Миг след това Конър стана сериозен и я погледна в очите.

— Сари, мислех си за нас.

Глупаво беше, че толкова обикновени думи разтупаха сърцето й. Необяснима радост обземаше душата й, въпреки че знаеше, че е прекалено рано. Опита се да бъде сериозна.

— И какво реши, докато мислеше?

— Реших… Господи! — думите му едва се чуваха, но Конър като че ли бързаше да ги изрече, преди вятърът да ги е отнесъл някъде далеч. Сари търпеливо чакаше и мълчеше. Конър наведе главата си към нея и опря челото си в рамото й. Ръцете му я притиснаха още по-силно.

— Реших, че трябва да ти кажа истината — рече най-сетне той.

Думите му пронизаха сърцето й, причинявайки й ужасна болка. Дъхът й спря. Страхът, който през цялата вечер разкъсваше душата й, отново я обсеби.

— Истината? — повтори Сари, без да чува гласа си.

Конър кимна и въздъхна.

— Ти беше права, като не ми повярва, че съм се върнал заради теб — започна бавно той.

— Ами нападението — прекъсна го Сари. Всичките й подозрения започваха да придобиват нови очертания. — Нали имаше нападение!

— Беше предварително планирано.

Сари едва успя да си поеме дъх. Сърцето й се сви от болка.

— Искаш да кажеш, че…

Конър кимна.

— Аз ги наех. Исках да те изплаша, за да ми позволиш да остана в къщата ти. — Конър още по-силно притисна ръцете си около кръста й, като че ли се страхуваше, че всеки момент Сари може да избяга. — Те обаче малко са прекалили, бяха предупредени да не нараняват никого.

— Но те нараниха Onkle!

— Съжалявам. Не можеш да си представиш колко много съжалявам.

Сари чувстваше, че всеки момент ще рухне на земята. Обзе я неизмерим ужас. Опита се да намери очите му в тъмнината, но лицето му беше в сянка. Чуваше само отчаяния му глас.

— Върнах се заради Майкъл, Сари. Реших, че той ще се опита да се свърже с теб и аз исках да съм във фермата, когато се завърне. От агенцията разбрахме, че е на път за Колорадо. Мислех, че ще мога да открия писмо или бележка, която да ми подскаже нещо за него.

— И намери ли нещо? — попита го Сари, а пръстите й се свиха в юмруци.

Конър отново въздъхна и след кратко мълчание продължи:

— Не.

— Мислиш ли, че крия нещо от теб? Мислиш ли, че те лъжа и не ти казвам истината?

— Да, Сари.

Точно тези думи взривиха сърцето й.

— Чуй ме, Сари, мога да ти кажа със сигурност, че само допреди месец аз въобще не те познавах. Повярвай ми! Тези неща никога не можеш да ги планираш, поне аз не мога. Дори не бях сигурен, че онова, което чувствах към теб в Тамагуа и което знаех за теб, е било истина, а не измислица. Не можех да реша дали съм изпитвал към тебе истински чувства, или съм си ги въобразил. Господи, понякога… — Конър търсеше точните думи. — Понякога всеки човек започва да се колебае, дали постъпва правилно, или греши. Толкова лесно е да се заблудиш…

— Аз не съм те лъгала — каза бавно Сари.

— Не съм сигурен, Сари. Ти предупреди Майкъл в Тамагуа. Не съм го забравил.

— Защото е убил баща ти.

— Да.

— И заради това ли те изпрати Пинкертън обратно? Заради баща ти?

— Не ме е изпратил Пинкертън.

Сари беше толкова изненадана, че остана така, без да мигне дори.

— Не те е изпратила агенцията?!

Конър кимна.

— Не, Сари. Аз съм в отпуск. Агенцията има изградена политика, според законите на която вендетата е забранена. Уилям Пинкертън знае какво изпитвам към Майкъл, но не ме е пратил тук. Той въобще не подозира, че съм тук. Предупреди ме да не идвам, но аз не го послушах. — Конър замълча, като че ли искаше да даде възможност на Сари да каже нещо, но тя също мълчеше. — Не можах да го преживея, Сари. Майкъл уби баща ми. Трябва да ме разбереш. Аз сам реших да дойда. Подозирах, че ще се свърже с теб и мислех, че му помагаш, затова реших да се върна и да те накарам да ми повярваш отново.

— Значи си дошъл тук, за да се възползваш от мен? — прекъсна го Сари.

Толкова потресена беше, че едва говореше. Защо всичките й подозрения се оказаха верни? Точно това ли трябваше да се случи след една година? Затова ли я беше напуснал тогава? А тя го беше чакала да се върне. При нея. Заради нея. Трябваше ли да минат толкова месеци, за да разбере, че отново е излъгана? Колко дни и нощи се беше надявала? Отново ли трябваше да го мрази?

— Съжалявам! Не мога да ти кажа колко много съжалявам — нежният му шепот я стресна и прекъсна мислите и. — Сгреших, Сари. Аз те обичам и заради теб съм готов на всичко. Ако искаш, дори ще стана фермер. Готов съм да живея в тази пустош, само и само да съм до теб. Ще напусна агенцията на Пинкертън. Само ми кажи, че и ти ме обичаш! Просто ми кажи! Сгреших, Сари! Аз те обичам!

Сари го гледаше изумена, чуваше думите му, за които беше мечтала толкова много, но те не звучаха така, както тя би искала. Конър казваше истината. В гласа му имаше надежда, че тя би могла да му прости и да предпочете любовта му, да забрави лъжите. Но защо й се струваше всичко толкова далечно?

— Конър — бавно започна тя, — а какво ще стане О’Майкъл?

Конър мълчеше.

— Ако Майкъл се появи отново, ще тръгнеш ли да го преследваш, за да си отмъстиш?

Конър мълчеше. Той не можеше да й отговори. Сари продължаваше да го гледа в очакване.

— Не… заради теб. Само ми кажи, че ме обичаш… ако можеш… да ме обичаш…

Сари беше объркана и шокирана. Болката в сърцето й ставаше непоносима.

— Значи, ако те обичам, ти ще оставиш брат ми жив и няма да го преследваш?

Конър кимна, но очите му бяха изпълнени с колебание. Беше объркан.

— Да, ще го направя заради теб!

— Ами после? Трябва ли винаги да живея със страха?

Конър се наведе към нея, помилва я нежно и се вгледа в очите й.

— Сари, любов моя, Майкъл няма значение…

— Но той е убиецът на баща ти, Конър! Как така няма значение?

Сари разбра колко много го измъчи нейният въпрос.

— Кажи ми нещо, Конър — проговори бавно тя, — ако ти отговоря с „не“, ако ти кажа, че не мога да те заобичам отново, това означава ли, че животът на брат ми е в опасност?

— Сари…

— Просто ми отговори! Кажи ми, Конър, моля те!

Ръката му конвулсивно стисна нейната, но в това движение нямаше никаква нежност, то беше чуждо и далечно.

— Ти го каза — той е убиецът на баща ми… — едва произнасяше думите.

— И ти няма да можеш да му простиш?

Внезапно пусна ръката й.

— Не, Господи, не бих могъл! Няма да му простя, но ще се опитам да го преодолея. Ще направя всичко, което е по силите ми, и ще го…

— Никога няма да го забравиш, Конър — каза тъжно Сари. — През цялото време ще мислиш само за това. Тази мисъл винаги ще бъде помежду ни и винаги ще ни отдалечава един от друг, докато ни раздели…

Конър хвана ръката й с толкова нежност и сила, но това никак не я развълнува. Беше й чужд.

— Сари, моля те! Опитай се да ме разбереш! Правя всичко, което мога, за да се обичаме… Сари, Майкъл е убиец… За Бога, Сари…

— Той е мой брат.