Меган Чанс
Разгневени сърца (19)

Осемнадесета глава

Думите на Чарлз продължаваха да звучат в главата му. Конър отново премисляше всичко, докато отиваше към плевнята. Беше станало още по-студено, но той не обръщаше внимание на ледения вятър, нито на снега. Дори когато си легна и се зави през глава, още чуваше гласа на Чарлз. Животните пръхтяха в ъгъла, но Конър не ги забелязваше.

Трябва да повярваш в себе си. Лесно е да се каже. Като че ли чуваше баща си да му повтаря същите думи: „Трябва да вярваш в себе си. Конър!“

Пъхна ръце под главата си и се вторачи в тъмнината. Винаги си мислеше, че е от този тип мъже, които не са родени да имат семейство. За него работата беше всичко. Всички добри агенти на Пинкертън бяха ергени, единаци. Мъже на риска, които нямаха какво да губят. Конър смяташе себе си за точно такъв мъж. Той поемаше рискове и знаеше, че е неуязвим. Но когато светът се сгромоляса върху него, когато всичко над главата му рухна, едва тогава разбра, че може да бъде наранен до смърт.

Стисна очи, но сълзите сами потекоха по бузите му. Дори и след толкова месеци не можеше да ги сдържи, щом си помислеше за баща си. Не искаше отново да преживее загубата на някой близък. Страхуваше се да обича някого, за да не го нарани.

Дали все пак не трябваше да опита? Дали Чарлз не беше прав? Ако той наистина бе мъжът, когото Сари обича, той би могъл да я направи щастлива. Но дали той може да й даде това щастие? Дали от него ще се получи мъжът, когото Сари очаква — доволен от живота във фермата, отговорен за семейството и децата?

Дори да се откаже от отмъщението…

Спомни си лицето на Шон Рорк, нежните му очи, мъдрите черти, кадифения глас. Искаше да види дали ще почувства същия гняв, заради който търсеше отмъщението. Да, желанието за мъст съществуваше, усещаше го как отново се пробужда в сърцето му, но заедно с него растеше и съжалението, тъгата и болката. Сега те бяха станали по-силни и значими и Конър разбра, че малко по малко гневът и яростта се стопяват и изчезват. Може би една от причините беше пристигането му тук, във фермата. Може би в очите на Сари бе прозрял опрощението и то постепенно се беше настанило в душата му, без да го осъзнава и без да го иска. Може би доверието, което тя му даде, го беше променило. Сари имаше достатъчно основания да не му се доверява, но въпреки това беше отворила сърцето си отново за него, беше приела думите му за истина. Защо тогава продължаваше да я лъже? Така ли трябваше да се отплати за чувствата й?

Мислеше за това дори когато виелицата ги беше хванала в канапа си. Толкова много нови неща научи и за нея, и за Евън. Разбра, че не е толкова лесно, както си го представяше. Всичко бе толкова по-различно от онова, с което той бе свикнал преди, когато живееше в Тамагуа. Дори разбра, че не Сари го е предала, тя не беше казала на Евън за отношенията им. Беше предупредила дори брат си да стои далеч от нея. Ако Конър беше на нейно място, дали щеше да постъпи по същия начин?

Повярва й, когато каза, че не поддържа никакви отношения с Майкъл, че не иска да го вижда и не го е виждала оттогава. Тя никога не беше приемала техните действия и решения за правилни. Ненавиждаше жестокостта и всичко онова, което наричаха „тяхна борба“. Много често в Тамагуа я беше чувал да се кара с Майкъл. Още тогава подозираше, че тя не приема неговите постъпки. Сега вече нямаше никакво основание да не й вярва. Само това негово подозрение…

Беше се вживял в професията си до такава степен, че вече не знаеше кой е всъщност. Гордееше се, че работи точно това, но беше забравил достойнствата на честта и любовта, отдавна се беше отрекъл от тях. Дали можеше да живее повече така?

Вятърът виеше в комините. Снегът шумолеше. Беше му студено и се чувстваше ужасно самотен. Но сърцето му… сърцето му бе топло. За първи път от толкова години.

Почукването по вратата потъна във воя на вятъра и скърцането на снега. Сари седна в леглото и се опита да запали лампата. Конър е, помисли си тя и сърцето й заби още по-силно. Радост изпълни душата й.

Грабна лампата, скочи от леглото и се втурна към вратата. Толкова дълго очакваше този миг, цели три дни и три нощи, но сега, сега той отново щеше да бъде до нея, щеше да го докосва, да почувства топлината на тялото му, да бъде щастлива.

Отвори вратата, готова да се хвърли на врата му и да го целуне. Но той бързо се вмъкна вътре. Снегът и вятърът се шмугнаха заедно с него и Сари се дръпна назад несъзнателно. За малко да се спъне в люлеещия се стол.

Не беше Конър.

Сари затвори вратата.

— Майкъл…

Той се строполи на пода, целият покрит със сняг и лед. Дишаше учестено. Трепереше.

— Майкъл? — Сари приближи лампата и седна до него. — О, Майкъл!

Той вдигна очи и я погледна. Погледът му беше странен. Очите му бяха зачервени. Целият гореше.

— Сари… — Гласът му беше друг, непознат — приглушен и дрезгав. — Сари… скъпа, страхувам се… имам нужда от твоята… помощ.

Сари се опита да свали шапката му. Челото му гореше. Косата му беше мокра. Свали и палтото му.

— Ти целият гориш! Да не си ранен?

— Не, не съм ранен.

— Тогава какво ти е? Какво се е случило?

— Треска… от няколко дни. Знам, че ти обещах… Не трябваше да идвам…

Думите му бяха откъслечни. Кашлицата го давеше и той не можеше да диша. Целият се тресеше в ръцете й.

Опита се да се усмихне, но устните му само леко се разтвориха и той се свлече отново назад.

Сърцето й се сви. Толкова беше бледен и отпаднал. Сигурно с последни сили се беше довлякъл до къщата. Беше напълно безпомощен. Това я върна в детството — той бе по-големият, но толкова безотговорен и безгрижен, все я очароваше с веселите си истории, които непрекъснато фантазираше.

— Няма нищо — нежно каза Сари. — Просто… се изненадах. Не те очаквах.

— Дойдох само да те видя — промълви Майкъл. — Аз съм с Тими и Шон О’Малъри.

С цялата банда убийци, помисли си Сари.

— Те ли те оставиха тук?

— Не мислеха, че… ще им разрешиш да… останат.

Майкъл се опита да се изправи, но усилията му предизвикаха нова кашлица. Сари взе кърпата от джоба му и я поднесе към устните му.

— Стой спокойно!

— Аз… не искам да те тревожа. Само ме… премести в плевнята, мила… там ще съм по-добре.

В плевнята? Сари изтръпна. Ами Конър! Конър, който търсеше мъжете, убили баща му. Въпреки че не й беше казал, тя подозираше, че Майкъл е един от тях.

— Не можеш да останеш тук, Майкъл — отчаяно проплака Сари.

Майкъл се вгледа в нея с умоляващ поглед.

— Сари… скъпа… съжалявам…

— Няма защо да съжаляваш, Майкъл.

Сари се колебаеше какво да направи. Погледна към вратата. Как да му обясни? Каквито и да бяха отношенията й с Конър, за него най-важно си оставаше отмъщението. Тя беше сигурна в това. Нямаше да може да го спре. А колкото до брат й…

Сари прехапа устни. Как да разбере и да предвиди реакцията на Конър? Какво ли щеше да направи Майкъл? Дали поставянето на бомбата и смъртта на бащата на Конър е достатъчно отмъщение за брат й? Дали щеше да спре дотук? Дали не искаше да убие самия Конър? Майкъл се беше втренчил в нея. Уплашеният поглед помрачаваше още повече лицето му, бледо и изпито от болестта. Сари се обърна към него и се вгледа в очите му. Искаше да разгадае изражението му. Тъмната коса покриваше челото му. Устните му се мъчеха да се усмихнат. Нейният брат! Въпреки че се беше отрекла от него, въпреки че не искаше да го вижда повече, не можеше да го изгони на студа.

Сърцето й се сви и болката отново се върна в душата й. Нейният брат! Беше му разказала всичките си подозрения за Джейми О’Брайън. Дори на съпруга си не беше споделила нищо от това, което довери на Майкъл. Може би заради това Евън бе мъртъв. Не искаше същата съдба да сполети и брат й.

Сари помилва косата му и зарови пръсти в нея — беше топла и мокра.

— Майкъл, обещай ми, че ако ти кажа нещо, ти няма… обещай ми, че ще се постараеш да ме разбереш.

Майкъл смръщи вежди.

— Какво?

— Обещай ми първо — настоя Сари.

— Мила, аз не мога… — и отново се закашля. Целият се тресеше.

Сари взе ръката му и я помилва.

— Моля те, Майкъл, обещай ми!

Майкъл кимна. Сари все още се колебаеше дали да му каже истината. Не знаеше какви думи да подбере, как да започне.

— Ще останеш в къщата на чичо.

Майкъл започна да протестира, но Сари сложи ръка на устата му и той замълча.

— Не можеш ли да разбереш, Майкъл? В плевнята има друг човек.

Майкъл присви очи и подозрително я изгледа.

— Друг човек? Кой е там?

— Конър Рорк.

Новината го порази. Майкъл направо подскочи, но това само поднови кашлицата му и той се задъха. Когато Сари се опита да му помогне, той отблъсна ръцете й.

— По дяволите, Сари! — успя да каже най-накрая. Очи те му искряха от ярост и гняв. — Онзи предател! Защо е тук? Защо сестричке? Да не би отново… да спиш с него?

Сари се отдръпна и Майкъл се свлече на пода, без да има сили да се задържи.

— Това не е твоя работа! — каза твърдо тя.

— Това е жестоко… не трябваше…

— Това е моят живот и аз ще постъпвам, както намеря за добре — рече Сари. — И преди съм ти го казвала. Ще ти помогна, Майкъл, но… моите отношения… моята връзка с Конър не те интересува! Разбра ли?

— Но… той ни предаде…

— Това е минало, Майкъл!

— За теб!

Сари се вгледа в него.

— И за тебе трябва да е така, Майкъл, ако ли не — можеш да си вървиш още сега.

Мускулите на лицето му потрепваха злобно, но изтощението постепенно ги смекчи и той отново побледня. Подпря се на ръката си. Беше прекалено слаб. Тялото му потрепваше, но не можеше да се помръдне. Той се поколеба, после бавно каза:

— Добре, момиче…

Сари стана и му подаде ръка. Той я хвана и я задържа. Опита се да стане. Краката му се люлееха. Трябваше да го прегърне през кръста. Майкъл се облегна на нея. Тялото му гореше. Тръгнаха към вратата. Беше й много трудно да пристъпва. Все пак успяха да стигнат до вратата и Сари отвори. Вятърът я блъсна. Ледените иглички се забиха в лицето и ръцете й. Студът проникна през тънката й нощница. Тя погледна навън — откъм плевнята беше тихо и тъмно; единствено вятърът и затрудненото дишане на Майкъл нарушаваха покоя. Снегът скърцаше под краката им. Вървяха плътно долепени до стената. Едва го придържаше, имаше усещането, че вървят цяла вечност. Когато най-сетне стигнаха вратата на Чарлз, Сари почука и се притисна до брат си, за да го задържи прав.

— Onkle, Onkle, аз съм — прошепна тя.

Не можа да разбере дали чичо й я чува. Вятърът беше толкова силен, че отнасяше думите й надалеч. Вратата обаче се открехна. Чарлз остана зад нея. Чу се прещракване от зареждане на пушка и дулото й се показа през процепа.

— Аз съм, старче, махни… махни пушката! — каза Майкъл.

Чарлз изтръпна.

— Сари?

— Аз съм с Майкъл — отговори ти. Onkle, Майкъл е болен!

— Майкъл? — в гласа му се усещаше изненада и неодобрение.

За секунди Сари си помисли, че сигурно ще откаже да ги приеме и ще прогони Майкъл, но Чарлз свали пушката и отвори вратата широко.

— Влизайте! — каза бързо той.

Чарлз прегърна Майкъл през кръста и той се облегна на него. Влязоха вътре тримата заедно и отведоха Майкъл до леглото. Той се отпусна безпомощно.

Чарлз затвори вратата и запали лампата. Светлината й бе слаба, но достатъчна, за да може Сари да види не одобрението в очите на чичо се.

— Майкъл — започна бавно той, — защо се върна при нас?

— Болен съм… може би… умирам — каза Майкъл.

— Все още не умираш, въпреки че точно това заслужаваш — рече Чарлз и поклати глава.

— Моля те, Onkle!

— Той винаги ни носи беди — продължи тъжно Чарлз. — Знае ли, че Рорк е тук и спи само на няколко ярда от къщата?

— Знам, че е в плевнята каза Майкъл. Поне не е… в леглото на сестра ми.

— Защо се върна, Майкъл? — настоя Чарлз. — И не ми казвай, че просто си минавал оттук. Колорадо е доста далече от Тамагуа.

— Исках да… видя… сестра си.

— Мислех, че вече си разбрал — тя не те иска тук.

Майкъл се сви в леглото и сложи ръка на челото си.

Липсва ми…

— Ja — промърмори Чарлз. — Както мишката липсва на котката.

— Ти… никога не си… ме обичал, Onkle.

— Ja — съгласи се неохотно Чарлз. — Ти си нашето нещастие, Майкъл Дойл! Винаги ни носиш само беди. Ти си като лоша поличба.

— Спрете и двамата — извика Сари. — Остави го, Onkle! Казах му, че може да остане няколко дни само докато се възстанови.

— Ти си истински ангел, миличка!

Сари строго го изгледа.

— Престани да ме дразниш, Майкъл — отсече тя и се обърна към чичо си. — Ще отида да му донеса малко супа. Целият гори. Но не искам Конър да разбере, че е тук. Не искам да се изпречваш на пътя му, Майкъл! Разбра ли какво ти казах?

Майкъл изведнъж се разтрепери още по-силно. Усмивката му беше едва забележима.

— Защо, Сари? Страхуваш се… за мен?

— Не, не се страхувам за теб — излъга тя.

— За него ли?

— Ти вече се опита веднъж да го убиеш!

Майкъл се намръщи.

— Какво… искаш да кажеш?

Сари пристъпи към него, наведе се и го погледна право в очите.

— Кажи ми, Майкъл, но истината! Ти ли уби бащата на Конър?

Чу тежката въздишка на чичо си и му направи знак да мълчи. Майкъл погледна сконфузен и неразбиращ.

— Баща му? И защо… по дяволите… ще го правя?

Искрица надежда припламна в сърцето й, все още му вярваше, а толкова много пъти я бе лъгал!

— Беше ли там? Кажи ми!

— Къде да съм… бил?

— Домът на Конър е бил взривен от бомба през юли миналата година. Баща му е бил убит — Сари спря за миг и отново се вгледа в очите на брат си — те излъчваха злоба. И последната й надежда умря. Имаше чувството, че ще се задуши. — Бил си там…

— Не знаехме… че баща му… е там — едва успя да промълви Майкъл.

Думите му й причиниха такава мъка и отчаяние, че й причерня и тя усети как полита назад. Подпря се на масата и закри лице с ръцете си. Значи той наистина е бил там. Той е убил бащата на Конър. Искаше й се да не го беше питала. По-добре щеше да бъде, ако само се съмняваше. По-добре щеше да бъде, ако само го подозираше, без да е сигурна. Но сега вече знаеше… Сари се обърна към чичо си и видя в очите му съчувствие, но то не я успокои. Как щеше да живее с тази истина? Как щеше да облече най-красивата си рокля и да отиде с Конър на коледния бал, след като знаеше, че брат й е убиецът на единствения човек, когото някога Конър бе обичал. Той никога нямаше да прости на Майкъл и тя не можеше да го вини. За себе си също не беше сигурна, че някога ще му прости.

Очите й бяха пълни със сълзи и тя се обърна с гръб към Майкъл.

— Отивам да донеса малко супа.

Отвори вратата и излезе навън в студената тъмна нощ.

Чарлз я последва, без да каже нищо. Сари чуваше стъпките му, знаеше защо беше тръгнал след нея, но не се обърна. Когато влязоха вътре, той закачи палтото си и въздъхна.

— Само беди ни носи, Сари.

— Той е от нашето семейство.

— Проклет да е!

— Onkle!

— Не мога да се преструвам, че съм щастлив да го видя, мила, не мога — продължи тъжно Чарлз. — Той ти причини толкова много болка, съсипа целия ти живот. Още от малък непрекъснато те тормозеше. Той е белязан от дявола, кръвта му е заразена, той никога няма да стане добър.

— Той ми е брат!

— Една случайност, нищо повече.

Сари въздъхна.

— Не мога да го прогоня. Не мога и да го променя.

Чарлз тъжно наведе глава. Отиде до печката и си наля кафе, но не отпи. Лицето му беше изкривено от болка.

— Не можеш да продължаваш да рискуваш заради него щастието си, Сарилин — промълви той. — Идва време, когато всеки сам трябва да плати за греховете си. Не можеш цял живот да го криеш и щом се появи, да тичаш да го спасяваш.

Думите на чичо й бяха самата истина.

— Той е болен…

— Той винаги си намира причина!

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да го изгоня?

— Ти го беше предупредила да стои настрана от тебе и да не се меси в живота ти. Покажи му, че държиш на думите си, Сарилин.

— Не мога да повярвам, че го казваш!

Чарлз кимна рязко.

— Отдавна чакам да ти го кажа.

— Но той ще остане само няколко дни.

Чарлз въздъхна.

— Прекалено дълго е — настоя той. — Бъди разумна. Кажи истината на Рорк. Кажи му, че Майкъл е тук.

— Не мога. Не зная как би реагирал Конър. Майкъл е отговорен за смъртта на баща му. Той го е убил. А Конър иска да отмъсти. При първа възможност той ще убие Майкъл.

— Преди Майкъл да е убил нас?

Сари изтръпна и погледна чичо си ужасена.

— Onkle, не го мислиш наистина, нали? Та Майкъл е от нашето семейство! Той не би ни наранил!

— Така ли? — попита Чарлз и повдигна вежди. — Забрави ли онази нощ? Забрави ли нападението?

Сърцето й отново се сви. Тръсна глава. Не искаше да повярва.

— Ние не знаем дали е бил той.

— А кой е бил, Сарилин? Кой? Рорк ни каза за пъклените им планове. Не мислиш ли, че точно затова се е върнал Майкъл?

— Но той е мой брат!

— Този твой брат е убиец, Сарилин! — извика отчаян Чарлз. — Той отдавна не мисли за теб като за семейство, мила! Ще позволиш ли да рискуваме живота си, като го оставиш тук, при нас?

Сари наведе глава. Не смееше да погледне чичо си в очите. Знаеше, че той осъжда постъпката й.

— Мисля, че грешиш.

— Толкова ли си сигурна? Можеш ли да се закълнеш в живота си?

— Не мога просто така да го изхвърля на студа.

— Тук няма място за лоялност, Сарилин!

— Може би, но аз… когато бях малка той се грижеше за мен. Длъжница съм му, Onkle.

— Ти вече достатъчно рискува. Тогава спаси и неговия живот. Толкова ли е голям дългът ти към него, че пак да рискуваш?

— Не е така.

— А как е, Сарилин? Сари, умолявам те, недей! Не бъди глупава! Ако направиш това, Сарилин, то трябва на всяка цена да кажеш на Рорк, че Майкъл е тук. Поне така ще сме сигурни, че той може да ни защити.

— Тази защита ще ми струва много скъпо — отвърни Сари тъжно. Казах ти, че той преследва Майкъл.

— Ако му кажеш за Майкъл и го помолиш, да не му причинява нищо лошо, той ще те послуша, Сари.

Сари изненадана го погледна.

— Мислиш ли?

— Той те обича, мила.

— Никога не ми го е казвал.

— Може и да не ти е казвал, но е така. Той не иска да те нарани отново.

Сари погледна чичо си.

— Ако можех да бъда сигурна в това…

— Сарилин…

Сари сложи ръка на рамото му и го прекъсна.

— Не казвай нищо повече, Onkle. Моля те, спри! Нито дума повече! Уморена съм и… искам да си помисля.

Чарлз остана сериозен, но кимна в знак на съгласие.

— Лека нощ тогава, мила, и помни какво ти казах.

— Да, ще го помня — отговори Сари и изпрати чичо си с поглед, докато той излезе навън.

Леденият вятър го обви. Вратата се затвори. Отново бе сама. Стаята й се стори зловеща и самотна. Започна да трепери. Думите на чичо й още звучаха в ушите й. Той е убиец! Точно това най-много я шокира. Тя не се самозалъгваше. Знаеше ролята на Майкъл в бандата, знаеше и неговата същност. Евън и приятелите му криеха от нея, но тя все успяваше да научи по нещо. Самият Майкъл се опитваше да я заблуди с красиви думи и нежни усмивки, но това не можеше да прикрие истината — брат й вярваше единствено в насилието и убийството. Смяташе, че правото да отнема живота на другите му е дадено едва ли не от Бога.

Майкъл беше убиец и тя го знаеше. Но в сърцето й той беше неин брат и човек от нейното семейство. А един мъж не убива собственото си семейство. Дали беше наистина така? Можеше ли да убиеш семейството си? Можеше ли Майкъл да стори това?

Сари мразеше въпросите — те я караха да се чувства несигурна. Искаше да повярва на Майкъл, но съмнението все не си отиваше и точно това я измъчваше.

Все още трепереше. Загърна шала около врата си, но не почувства топлина. Може би пък нямаше никаква опасност. Сега, когато Майкъл беше болен, той просто имаше нужда от нейната помощ. Майкъл не би я предал, той й обеща да не се изпречва на пътя на Конър. Когато оздравее, ще си тръгне и тайната за него ще остане между нея и чичо и. Конър нищо нямаше да разбере. Понякога лъжите помагаха. Именно с лъжа тя беше спасила живота на Майкъл и не позволи на Конър да си изцапа ръцете с неговата кръв. Така успя да запази единствените мъже, които обичаше — Конър и Майкъл.

Все още чуваше предупрежденията на чичо си: „Не можеш цял живот да го криеш и да го спасяваш.“ Но той беше нейната слабост и винаги получаваше от нея това, което иска. Бяха изживели заедно детските си години, бяха се грижили един за друг и това не можеше да се забрави просто така. Имаше и още нещо, което дори Чарлз не разбираше. Майкъл бе нейният единствен брат и тя го обичаше. Въпреки всичко.

Имаше и още нещо, което и беше трудно да признае дори пред себе си. Сари знаеше, сигурна беше, че Конър не би се поколебал да убие Майкъл, ако му кажеше къде е. Не е толкова лесно за него да пренебрегне смъртта на баща си, честта, достойнството и гордостта си. Колкото и да го моли, той пак ще го убие. За него отмъщението беше на първо място. Колко много й се искаше да повярва, че не е така.