Виторио Скиралди
Целувам ви ръка (28)

Двадесет и осма глава

Влакът бавно спря на перона.

Дон Анджелино нахлупи шапката си и потърси сред тълпата позната физиономия. Забеляза само Никола д’Амико и му се стори, че вижда някакъв далечен роднина, дошъл да го посрещне след дълга раздяла. От деня на заминаването му бяха изтекли едва няколко седмици, а имаше чувство, че е изминал цял век. Сякаш го бяха накарали да се завърне по местата, където бе преминало детството му, за да потърси сред спомените си образа на един човек, с когото вече не бе в състояние да се отъждестви. Мина му през ум, че намира някакво странно съвпадение между своята съдба и тази на дон Сантино Билечи, и се запита дали и приятелят му не беше изпитал същото чувство на умора, връщайки се да умре в своя дом.

Беше му се обадил д’Амико и му бе казал за Ардицоне и за това, че Лука отказва да замине, тъй като не признава ничия друга воля освен неговата. Тези думи отново го бяха убедили, че животът му не е минал напразно, след като бе успял да не принадлежи само на себе си. Никола д’Амико се приближи и го прегърна.

— Как е Лука? — попита дон Анджелино.

— По-добре. Раната не е опасна — отвърна д’Амико. Все още никой не му беше казал, че няколко часа по-рано Лука беше изнесен от хотела. Дори и в най-черните си мисли не би могъл да си представи, че трупът му, допълнен с още няколко рани, беше подхвърлен на полицейските кучета, които вече от няколко дни претърсваха планината.

— А Лучано? — отново попита дон Анджелино.

— Замина си вчера. Каза, че всички ни очакват нови неща и че ще дойде човек от Ню Йорк. Може да е Франк Палацоло, а може и да е някой друг.

Отправиха се към изхода и д’Амико трябваше да забави крачка, за да не оставя зад себе си дон Анджелино, който ходеше бавно. Предаде му онова, което бе казал Лучано за съдбата на фамилията на дон Сантино Билечи, и му каза, че Ардицоне е останал без наследници. Гризанти бяха поверили делата си в ръцете на някакъв си д’Иполито, който бе нещо като администратор на фамилията. След смъртта на Тото Гризанти братята му не бяха предприели ответен удар, тъй като Лучано вероятно им бе дал някакви обещания.

— Лучано не е трябвало да се забърква в тази история — каза дон Анджелино. — Той е мой син и нищо повече.

— А според мен и хората от Ню Йорк няма какво да се бъркат — допълни Никола д’Амико.

— Те искат да си продават своята стока и си гледат своите интереси. По-скоро Лучано не си е на мястото. Мислех си, че синът ми е по-друг човек — каза дон Анджелино, но в гласа му не прозвуча никаква горчива нотка.

Качиха се в колата и Никола д’Амико седна зад волана.

— Вкъщи ли отиваме? — попита той.

— Не веднага. Първо искам да видя гроба на Масимо.

Д’Амико не каза нищо. Бавно потегли и се отправи към гробището.

През целия ден си бе задавал въпроса каква полза има от завръщането на дон Анджелино в Палермо и до каква степен би успял да поеме в свои ръце последните събития, до които се бе стигнало без негово знание. Опита се да си представи как ли би реагирал, ако се озовеше в задънена улица, и как би приел неуспеха си, в случай че Гризанти откажеха да се споразумеят с него. Внезапно тези мисли му се сториха оскърбителни и се засрами от себе си, сякаш беше извършил предателство. Беше живял цели четиридесет години до този човек, с когото си приличаха толкова много, и макар че никога досега не го беше виждал в такова драматично, дори безизходно положение, знаеше, че дори и през ум не бива да му минават каквито и да е съмнения. Дон Анджелино беше и продължаваше да е техният Голям баща и онези, които се опитваха да изтръгнат властта от ръцете му, щяха да съжаляват.

На два пъти попаднаха на задръствания и бяха принудени да спрат, но дон Анджелино, вместо да се ядоса, изглеждаше по-скоро доволен.

— Колко много коли! — по едно време възкликна той. — Палермо наистина става голям град.

— На хората им липсва дисциплина — отвърна Никола д’Амико и дон Анджелино повтори думите му, без да се откъсва от мислите си:

— Точно така, на хората им липсва дисциплина.

Никой от двамата не каза нито дума повече, докато не стигнаха до гробището. Когато ги видя, пазачът Кукуруло спря изненадан, подпря върху бастуна стоте си кила и сне шапката си, мърморейки нещо, което, изглежда, бе поздрав.

Двамата мъже тръгнаха по малката алея между кипарисите и спряха пред един бял гроб. Вдясно от него се издигаше голям параклис, декориран като манастирски храм. Дон Анджелино го погледна с раздразнение. Винаги се бе отвращавал от подобни паметници и от самата мисъл, че човек би могъл да си издейства от мъртвите онази почит и онзи авторитет, които не е успял да спечели сред живите. Мисълта да си построи семейна гробница му се струваше егоистична, сякаш в нея виждаше някакво желание на всяка цена да се издигне над хората, които му бяха служили приживе. Никой не беше оставил свежи цветя върху мраморната плоча. Прочете имената на Стефано и Масимо и погледна портретите им. Поднесе ръка към устните си и я прокара върху лицата на синовете си.

Едно момче спря до тях и им предложи кофа вода. Никола д’Амико му даде петстотин лири и остави кофата в краката на дон Анджелино. Не можеше да си позволи повече от това и да му отнеме правото на този елементарен християнски жест. Дон Анджелино се наведе, извади изсъхналите цветя и смени водата във вазата, след което се изправи, скръсти ръце на гърба си и се загледа пред себе си.

— Къде е гробът на твоя син? — внезапно попита той.

Никола д’Амико потрепна от изненада. От деня на нещастието, както го наричаше той, не бе имал случай да спомене името на Мазино. Сякаш никога не бе имал син или го беше забравил завинаги. Погледна дон Анджелино и усети, че очите му са се изпълнили със сълзи, тъй като погледът му постепенно се замъгляваше. Вдигна ръка и посочи в неопределена посока, някъде отвъд дърветата.

— Иди при него — каза му старецът. — Мазино беше добро момче.

Видя го да тръгва след кратък миг на колебание и седна върху мраморната плоча. Когато д’Амико се върна, го завари все още да седи облакътен на коленете си, подпрял глава с две ръце. Излязоха от гробището. Когато се качваха в автомобила, дон Анджелино наруши мълчанието:

— Искам тази нощ в имението да направим събрание с всички фамилии, които все още са на наша страна.

Сякаш в един-единствен миг се бе възвърнала цялата му властна осанка.

Д’Амико кимна замислено.

— Строежите още ли са замразени? — попита дон Анджелино.

— Не. Навсякъде работата бе възстановена.

— Включително и на парцела, който принадлежеше на сина ми ли? — Гласът му потрепери от вълнение.

— Струва ми се, че там също работят — отвърна Никола д’Амико и наведе глава.

Откакто Ардицоне беше убил вдовицата на Стефано и беше заграбил земята й, главната цел на дон Анджелино беше да блокира строителството върху този терен, който му принадлежеше. Затова бе организирал нападенията върху обектите на Билечи и беше взривил немалко тротил навсякъде, където противниците му се опитваха да издигнат камък върху камък. Ардицоне го беше разбрал и не посмя да вкара булдозерите в това място, което не му принадлежеше. Знамето му, забито на тази строителна площадка, щеше да ознаменува пълното поражение на дон Анджелино и да го обрече на позор.

Едва сега, виждайки лицето на стареца да почервенява от гняв, Никола д’Амико си даде сметка за това.

— Простете ми, дон Анджелино — прошепна той. — Не биваше да допускам това дори и с цената на живота си.

— Би трябвало да поискаш прошка от онези, които умряха за тази земя — отвърна старецът и в дрезгавината на гласа му прозвуча особена дълбочина. — Откарай ме там. Искам един по един да ги погледна в лицата.

Колата се понесе по асфалтовата лента на околовръстното шосе. Нито един от двамата нямаше желание да говори. Дон Анджелино погледна стария си consigliori, който шофираше до него. Защо не му бе казал веднага, че са започнали строителство върху земята, заради която бяха убили сина му? Сега погребваха под цимента всичко онова, което беше останало от честта му, и засипваха под спомена за мъртвите авторитета и дори името на фамилията. Това решение не можеше да принадлежи на д’Иполито и дон Емилио Гризанти едва ли щеше да даде своето съгласие, ако малко по малко не бяха измъкнали властта от ръцете му и не го бяха изпратили да угасне далече на север в изгнание. Това решение бе взето от други хора, може би същите като Гризанти, но все едно, някой го беше направил възможно. Помисли си за проклетите мръсни дела на Лучано и разбра до каква степен онези там го бяха променили, след като бяха успели да го убедят, че едно парче земя е само парче земя и не си струва да се воюва за него. Не, той нямаше да се остави постепенно да затъне в позора, дори ако трябваше да взриви целия град и себе си заедно с него.

Д’Амико отби вдясно и спря до една чешма. Първи слезе дон Анджелино. Заслизаха по един тесен черен път, в който камионите и булдозерите бяха оставили дълбоки коловози. Всичко наоколо бе разрушено. Там, където някога имаше ливада и беше расла трева, сега зееха дълбоки изкопи, из които пъплеха булдозери с оглушителен вой.

Никой от работниците не им обърна внимание, докато се провираха между купищата пръст. Между бездънните ровове и дългата стрела на крана, изправила се високо в небето, всичко наоколо придобиваше чудовищни размери. Единствено хората изглеждаха безкрайно малки, сякаш не бяха работници, а легиони от роби, които се трудеха на това място, за да издигнат египетска пирамида.

Най-сетне видя къщата, или по-скоро онова, което все още беше останало от нея, видя големите празни очи на местата на прозорците, огромния метален топуз, който политаше от крана, забиваше се като гонг в стените и ги разпиляваше на хиляди парчета, видя и фадромите, които загребваха руините и ги издигаха нагоре сред облаци прах. И сякаш след като го бе заслепил с тази гледка, някой започна да го удря с остър свредел в гърдите. Нададе нечовешки вик и политна надолу по насипа, без дори да разбере откъде бяха дошли изстрелите. Докато тялото му се премяташе по чакъла, един куршум изсвистя над главата му и до слуха му достигна викът на д’Амико, който веднага затихна в сподавен хрип. Чу нов изстрел и разбра, че това беше краят на стария му приятел, който щеше да бъде погребан заедно с него под пирамидата.

Сега лежеше съвсем сам, обърнат с лице към слънцето, което пареше челото му.

Чуваше само гърма на машините и глухите стенания на сриващите се стени. Животът му бавно изтичаше, но той не изпитваше никаква мъка. Едва ли можеше да умре на по-добро място, тъй като край него се намираха последните неща, които му бяха принадлежали. Земята край него се разтрепери и той видя бавно да се приближава гигантската паст на един булдозер, който идваше да го погълне. Помисли си, че чудовището ще пристигне прекалено късно за него. Погледна през огромната стрела на крана в слънцето, което бе престанало да грее за него, и върху устните му се появи уморена усмивка.